Home / Рубрики / Кино / Списък на статии по етикет: Биография
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Биография

Уди. Биография

Вторник, 01 Декември 2015г. 09:09ч.

"В Америка няма независим режисьор, който да се радва на слава като неговата. Хуморът му винаги е не точно черен, по-скоро някак тъмносив. А това му придава известна дълбочина, която иначе не би притежавал. Хуморът на Алън винаги създава усещане за крехкостта на връзките, за непредвидимостта на живота. И това никак не е весело, но той извлича нещо от него. Не стига прекалено далеч със своя магически реализъм. Знае къде да спре. Добре е човек да има такава мярка." пише американският журналист и писател Дейвид Еваниър в Уди. Биография, най-новото изследване на комедийната енигма, наречена Алън Стюърт Кьонигсберг, който на 1 декември навърши 80 години. Откъсът от Уди. Биография ни връща към ключов момент в живота на Уди Алън – отказът от изключително успешната кариера на телевизионен сценарист (да се откаже от онова, в което е успявал, е повтарящ се мотив при Алън) и дебютът му на сцена като стендъп комик – нещото, без което Алън Кьонигсберг нямаше да се превърне в Уди Алън или както самият той твърди: "Защото без него нямаше да съм тук".

 

 

И така, Уди дебютира в "Блу Ейнджъл" през лятото на 1960 година. Издънва се и ще го прави отново и отново още дълго време. "Винаги съм смятал, че самия материал го бива – припомня си Алън. – Но у мен нещо куцаше. Гледах на себе си като на автор и докато бях на сцената, успявах да мисля единствено как искам да приключа с изпълнението и да си отида у дома. Не харесвах публиката; вцепенявах се. И все пак нямаше причина публиката да не хареса мен; бяха платили да ме гледат... Но после се качих на сцената с по-добро отношение и разбрах, че докато не поискаш да си там, не се слееш с изпълнението и не спреш да бързаш да си тръгнеш, няма да излезе добро шоу." По думите на Чарлс Джофи "в началото Алън беше арогантен и враждебен. Ако публиката не схванеше нещо, не проявяваше търпение... Онези първи години бяха ужасно мъчителни". "Това беше най-ужасната година в живота ми – спомня си Алън. Всеки ден, в мига, щом се събудех, стомахът ми се свиваше от страх и този страх не ме напускаше до единайсет вечерта."

 

"Всяка вечер Джак стоеше отзад и слушаше шоуто на Уди – припомня си Гордън. – През почивката отвеждаше Уди до някоя от гримьорните. Чувах Джак през вратата. Викаше ме и аз да се намеся. "Кажи му, кажи на Уди, че се справя добре – молеше ме Джак. – Той мисли, че е ужасен. Готов е да се откаже. Справяш се страхотно, чуваш ли? Страхотно. Хайде, кажи му го." Уди не се справяше чак толкова страхотно, факт, който не намирах за уместно да посоча точно в този момент. Още не се беше научил как да поднесе материала. Само изтънчени вкусове, на които беше дошло до гуша с тях да се гаврят комиците от нощните клубове, приемаха с готовност унилото му представяне. Но се учеше. Задържахме го три месеца."

allen1

В продължение на две години кара със 100 долара на седмица. Да замени успешна кариера (макар и неудовлетворителна) и заплащане от 1700 долара на седмица с позицията на неизвестен изпълнител, търпящ неодобрение вечер след вечер, е истинско мъчение. Прекарва дните в тревоги за вечерните изпълнения, разходки из града и писане. Не е в състояние да се храни, докато не мине шоуто. Това, че в крайна сметка довежда нещата докрай въпреки неувереността и страховете си, е чист пръст на съдбата и плод на решимостта му. И не става дума за скрито желязно самочувствие. По настояване на Джери Епстийн в този период започва да посещава психоаналитик.

 

По това време на напрегната битка създава приятелство за цял живот с Дик Кавет. Кавет работи за Джак Паар и Паар го е пратил да хвърли око на този нов комик, за когото е чувал. "В минутата, когато влязох онази вечер – разказва той пред Ерик Лакс, – усетих колко е високо нивото на материала. Не можех да повярвам, че успя да го поддържа с това добро качество цели двайсет минути." След представленията вечер Алън води Кавет по билярдни клубове. "Разни типове, наподобяващи гангстери, приближаваха и подхвърляха: "Хей, Уди, излязъл си да поиграеш, а?"." Алън също така участва в игри на покер. "Присъствах на няколко игри – припомня си Кавет. – Бяха много сериозни. Не беше шега. За мен беше плашещо." Две години по-късно Кавет гледа Алън на представление в Лос Анджелис. Публиката седи смълчано, без никой да се смее и скоро Алън млъква. После изтърсва: "Ако раздавах награди за най-лошата публика, която някога съм виждал, вие бихте спечелили". При друг случай в клуб "Хънгри Ай" в Сан Франсиско Алън обръща гръб на присъстващите и говори на стената.

allen

Лари Гелбарт присъства на премиера в "Блу Ейнджъл". Пише: "След изпълнението му отидох при него в гримьорната. Минути преди мен в същата гримьорна бе влязъл кабаретният критик на "Дейли Нюз", за да напише отзивите си за играта на Уди, и беше изхвърлил индигото в кошчето за боклук. Уди не беше на себе си, като го прочете. Критикът го определяше като интелектуален Менаша Скълник, комедиен актьор от онова време, известен с идиш акцента си, но определено не с интелекта си. Уди се беше трудил така упорито да звучи стилно и изтънчено (какъвто си беше), а изведнъж беше сравняван с просташки комик имигрант (какъвто определено не беше)".

 

И после внезапно всичко се преобръща.

Публиката се устремява към него и го приема радушно. През 1964 г. критикът Вивиан Горник го гледа в клуб "Битър Енд". "Тревожността беше енергията, която го зареждаше, това, което го караше да излезе на сцената и да не се отказва. И хиляди от нас поглъщаха тревожността му също като адреналин, защото за нас беше същото. Наполовина част от културата, наполовина извън нея, ние също бяхме неспокойни. Тревожността му – пише Горник – се преплиташе така идеално с най-дълбоките подводни течения в чувствата на нацията ни, че правеше всички ни аутсайдери."

 

Няколко години по-късно Гелбарт отново вижда изпълнение на Алън на митинг на Демократическата партия във Вашингтон:

Трансформацията беше пълна. Беше се превърнал в изпълнител, който излъчва самоувереност и авторитет, редеше шега след шега колко му липсват въпросните качества... След порядъчна доза упражнения и одобрение той вече не беше мъжкият вариант на Илейн [Мей], или на мен като млад, или на когото и да било друг. Беше Уди Алън. И авторът Уди осигуряваше на комика Уди абсолютно главозамайващ материал, изтъкващ дарбата му за противопоставяне и опровергаване на онова, което го смущава най-много: секс, никакъв секс, недостатъчно секс, твърде много секс и старата резерва – смъртта. Това е дарба, която му дава възможност да се справя със страховете, преследвали го през живота му, да ги побеждава с всяка следваща шега.

allen6

Успехът – триумфът – като стендъп комик е ключов завой в живота на Алън. Вече е успял като автор, който е в състояние да извади прекрасен материал за други изпълнители. В този си облик остава невидим, слуга за другите. Сега вече е на показ пред света и вместо да се преструва на нещо, което не е – корав тип, мачо любовник, завоевател – той се преструва на нещо друго, което също не е: неудачник, смотаняк, човек, което се проваля във всичко. Вярно, видът му е на неудачник; звученето му е като на неудачник и той изравя тези характеристики от затънтено кътче у себе си. Но това не е истинският той.

 

Никога не е бил. Силен е и най-сериозната му сила се състои в способността да погледне към самия себе си, да разпознае нещата извън него и у него, които го определят, и да си каже: по дяволите, защо пък да не ги използвам, щом на публиката ѝ харесва? Докато хората се смеят, той прави милиони, печели момичетата и поддържа самодисциплина, която го прави способен да свърши безкраен поток от работа и да изгради невероятна кариера, която устоява на всяка спънка – всъщност една от най-успешните кариери в историята на американския шоу бизнес. В Манхатън, излегнал се на дивана, мисли за идолите си, онези, които карат живота да си струва да се живее: Триумфът му има много общо с Джак Ролинс, истинския Дани Роуз от Бродуей. Уди никога не го забравя. Робърт Уейд, режисьор на документален филм за неговия живот, му казва: "Джак Ролинс не е припарвал до твой филм от десет години. Вече не прави нищо за теб. Защо още му плащаш като на продуцент?". Уди отговаря: "Защото без него нямаше да съм тук".

allen5

© Уди Алън с Джак Ролинс

 

През април 2013 г. се натъкнах на дребно напомняне в блог на Джонатан Д. Коен, който беше работил с Ролинс през 1989 година. Коен насочваше вниманието към бурните преживявания на Ролинс с Хари Белафонте и удовлетворяващата му работа с поредица от знаменити клиенти. После пишеше:

Това ме отвежда до отношенията му с Алън, едни от най-дълготрайните и лоялни отношения между талант и агент. Като продуценти и мениджъри господин Ролинс и партньорът му Чарлс Джофи получават дял от брутните постъпления от филмите. Идва момент, когато Ролинс и Джофи отиват при Уди и му предлагат да намали процента им, а Уди категорично отказва. Обяснява, че не би имал кариера, ако Джак и Чарли не са го убедили да се пробва да представя част от нещата си на сцена като стендъп комик. Както става ясно, проливали са се сълзи; толкова е дълбока връзката.


Написах на Алън да го попитам дали твърдението е вярно. Настоявал ли е пред Ролинс и Джофи те да делят приходите от филмите му със същия процент, както винаги преди.

Той отговори: "Историята е вярна; парите бездруго никога не са стояли на дневен ред за мен. Когато започвах, Джак не вземаше комисиона от мен. Всичко най-добро. Уди".

 

 

 

cover-woody-allen-biography   Уди. Биография (превод Надя Баева, 456 стр, цена 22 лева) е в книжарниците

 

Новият филм Почти нормален на Уди Алън е в кината

Невидимата жена

Неделя, 08 Май 2016г. 12:12ч.

"Тя е "Н", иначе казано Нели, госпожица Елън, Търпеливата, Принцесата, Е. Л. Т., Милото момиче, Любимата, жената илюзия, малката загадка, госпожица Т., госпожица Фърнан, госпожица Търман, госпожица Тенам, госпожица Търнам и вероятно госпожица Трингам. Играе главна роля в живота на Чарлс Дикенс във времето, когато той е може би най-известният човек във Великобритания. Връзката им продължава почти тринайсет години, от 1857 година до смъртта му през 1870 година. Пълното ѝ име е Елън Лолес Търнан, макар че е известна предимно като Нели и така ще бъде наричана тук." – да, това е жената-ключ към загадките на сърцето на Чарлс Дикенс в биографичния роман (и филм) Невидимата жена на писателката Клеър Томалин (позната с биографиите на Чарлс Дикенс, Томас Харди, Джейн Остин...), която ще разнищва викториански мистификации и у нас, наживо, на 25 май, за да стане пределно ясно, че "да обичаш и да си обичан е живота сам, без който ний сме нищо."

 

 

Дикенс е всеотдаен и строг баща. Води децата си на бурни набези в магазините за играчки, учи ги на различни игри – "двайсет въпроса", "рими", "пословици" – и им прави фокуси. Дикенс участва в празнуването на Коледа с такова въодушевление, за каквото едно дете може да мечтае. Освен това всекидневно проверява дали стаите на децата са чисти и конфискува бухалките и топките за крикет на синовете си, ако твърде много си изцапат дрехите. Синът му Алфред цял живот помни какво мъмрене е отнесъл, задето е изчеткал сакото си не където трябва – в трапезарията.

Личната хигиена на Дикенс е почти фетиш за него – той си взема студена вана или душ всекидневно и изисква дрехите му да бъдат поддържани безукорно. Дикенс е озадачен от недостатъците на синовете си и е доволен от всеки опит те да бъдат отстранени. Полага огромни усилия да излекува заекването на Франк, като всяко сутрин му чете Шекспир. Освен това учи Хенри, най-умния си син, на стенография. Но тъй като синовете му един след друг се оказват лишени от неговия силен характер, Дикенс става все по-раздразнителен към тях. Момичетата до голяма степен са пощадени от критика, защото са момичета, при това само две, а и Кейти несъмнено е интелигентна. Чарли, най-голямото момче, учи в Итън по настояване на кръстницата си Анджела Кутс, не се справя достатъчно добре, за да влезе в университет, но през 1857 година, когато е на двайсет години, поне се задържа някак в Барингс Банк.

Дикенс е привързан към него, но един пораснал син у дома е и постоянно напомняне, че времето лети и че собствената му младост е невъзвратимо отминала. Освен тази мисъл го измъчва и друга – как многодетното му семейство не е оправдало очакванията му, а също за "едно щастие, което съм пропуснал в живота си, за един приятел и другар, който така и не намерих".

invisiblewoman3

Дори когато е най-силно въодушевен от семейния живот, Дикенс често отсъства от къщи, за да преследва собствените си интереси. Години наред той има навика да излиза да язди денем и да ходи на театър вечер със свои приятели мъже. Освен това имат клуб на пешеходците и редовно вечерят извън града, в Гринич, или в "Джак Стос" в Хампстед Хийт, или в "Стар енд Гартър" в Ричмънд. Сред приятелите са Джон Фостър, негов главен литературен съветник, който споделя увлечението му по театъра; художникът Даниъл Маклис, драматургът Дъглас Джеролд, Марк Лемън от "Пънч" и други трудолюбиви журналисти, художници и писатели, сред които Уилки Колинс е ново попълнение от по-младото поколение. Колинс се появява на сцената през 1850 година. Той е ерген и се смята за ценител на удоволствията, освен това, изглежда, е изпълнил ролята на Мефистофел, когато Дикенс е играл Фауст, организирал е епикурейски вечери навън и го е придружавал на пътувания до Париж, за да вкусят от неговите изтънчени "дяволии".

 

Освен това Дикенс обича да се разхожда сам. Често излиза сам нощем и понякога остава навън до сутринта. Така опознава цял Лондон: най-отблъскващите части на Ист Енд, смятани от мнозина за недостъпна чужда територия; доковете и реката от Хамърсмит до Гринич; различни бедняшки квартали край Севън Дайълс, край Съмърс Таун, край Бъро; пътя за Хампстед от детството му, който минава през Юстън, Морнингтън Кресънт, Камдън и Кентиш Таун; и ширналите се на километри нови покрайнини, които изяждат нивите, овощните градини, фермите и някогашните зелени пътища на север и на юг. Твърди, че тези разходки му помагат да планира какво ще пише на следващия ден, което сигурно е вярно, обаче се случва и нещо друго. Въпреки своята общителност Дикенс е човек, който не иска да бъде опознаван и преценяван от никого. Нуждае се от свое лично време, през което може да престане да бъде сърдечен приятел или експедитивен баща и да се превърне просто в наблюдаващо око, слушащо ухо, мечтаещ ум.

invisiblewoman6

От началото на 50-те години на ХIХ век Дикенс прави така наречения от него цигански катун в две стаи над редакцията на "Хаусхолд Уърдс" на Уелингтън Стрийт 16, близо до Странд, за да може да остава да преспива там, ако му се прииска. Удобно е за вечерните му разходки, ергенските вечери и клубовете му "Атенеум" и "Гарик", но е още по-удобно за честите му посещения в многобройните театри в района – "Лицеум", "Аделфи", "Олимпик", "Ковънт Гардън" и "Дръри Лейн", – както и "Съри" и "Виктория" от другата страна на моста Уотърлу. Писмата му и другите му лични писания са изпъстрени със споменаване на навика му да ходи на театър: бележка до мадам Селест, директорка на "Аделфи", с която я моли за ложа; оплакване до Уилям Фарън, директор на "Олимпик", задето мястото му в партера било вече заето, когато отишъл закъснял и сам да гледа бурлеската в петък вечерта; живо описание на разходка по Боу Стрийт, Лонгейкър и Дръри Лейн през една влажна зимна вечер, когато театралните доставчици и продавачите на билети вече са затворили, на път за Хокстън, където театър "Британия" под ръководството на Сам и Сара Лейн поставя пантомими пред огромна и умееща да цени видяното местна публика. От тази самота – самотен мъж, който се движи сред океана на лондонската тълпа – той създава света в книгите си.

 

Ако домашният живот означава за Дикенс по-малко, отколкото му се иска да покаже, и ако е малко повече конте от Регентството, отколкото патриарх от викторианската епоха, отколкото обикновено се смята, не трябва да забравяме, че той живее през целия си зрял живот в атмосфера на остро лицемерие по тези въпроси. Битовите добродетели се прокламират шумно, вече не се толерират публичните прояви на неприлично поведение – например принцовете да общуват с актриси, всякаква проституция процъфтява, и от всички освен от представителите на нисшата класа се иска дискретност или лицемерие. Реакцията на Дикенс към това лицемерие никога не е проста. Допада му представата за подреден малък дом, спретната съпруга и майка, особено когато придава завършен вид на сюжетите си, но му харесва не само представата. Неотдавна на бял свят излезе писмо до неговия приятел художника Даниъл Маклис, което говори, че още в първите години на брака на Дикенс интересът му към подземния свят на сексуалните удоволствия вероятно не е бил само от позицията на наблюдател. Той насърчава Маклис да отиде с него в Бродстеърс, за да си почине, обещава му "всякакви удобства в Маргейт (нали ме разбираш?), знам къде живеят". Освен ако Дикенс няма предвид понитата по пясъка, удобствата в този контекст може да означават само едно.

invisiblewoman5

През целия си живот той има приятели и от двата пола, които не зачитат конвенциите. Уилки Колинс е най-известният от тях с двете си незаконни домакинства, но има още много. Разведената госпожа Франсес Елиът, която той съветва по нейните брачни дела, е друг такъв пример. Дикенс е в близки отношения с граф Д'Орсе и с лейди Блесингтън, чиято репутация – справедливо или не – е опетнена. Той е в приятелски отношения с Фани Кели, която живее с незаконната си дъщеря, и с Фани Стърлинг, която се е разделила със съпруга си и живее с друг мъж. Джулия Фортескю, която участва в неговата аматьорска актьорска трупа, има голямо семейство с лорд Гарднър, за когото успява да се ожени едва след смъртта на съпругата му през 1856 година. В личния си живот Дикенс приема всичко това, публично обаче поддържа строга фасада и никога не е изпитвал достатъчно силно желание да наруши преобладаващите социални норми. Например, когато научава (по време на мъжко пътуване до Париж през 1850 година), че високоуважаваната френска актриса госпожица Дьона, която е посрещал в дома си в Лондон, е любовница на британския посланик лорд Норманди (семеен мъж), Дикенс незабавно пише на Катрин със заръка да се извини на всички дами, присъствали на онази вечеря в дома им.

 

Същите табута властват и в творбите му. Може и да роптае пред Форстър, както прави през 1856 година, срещу откъслечните и неестествени портрети, които е принуден да рисува в романите си, заради тиранията на "вашия морал", но не прави опит да се отскубне от тази тирания, а младите мъже в по-късните му произведения са също толкова скопени, колкото и в ранните. Почти няма промяна и в неговите сладки, глупавки, закръглени и пърхащи млади жени. Парадоксално е, че неговата най-обаятелна героиня е Естела (в "Големите надежди", написан едва през 1861 година), която според сюжета е отгледана в среда, направила я фригидна. Всички други са имунизирани срещу сексуалността от своя създател още преди историите им да започнат – те са не по-съблазнителни от восъчен плод.

 

 

 

cover-nevidimata-jena   Невидимата жена. Историята на Нели Търнан и Чарлс Дикенс (превод Надежда Розова, 432 стр, цена 18 лева) е в книжарниците


Срещата с Клеър Томалин е на 25 май в литературен клуб Перото – НДК от 19:00 

История на светлината

Четвъртък, 08 Септември 2016г. 15:15ч.

Да рисуваш със светлина – да, това е фотографията, а през целия си живот чешкият фотограф Франтишек Дъртикол се движи именно по ръба между живописта и фотографията, но и отвъд тях. Описан експресивно в биографията История на светлината (откъс от романа на Ян Немец, отличен с награда на Европейския съюз за литература за 2014, ви очаква по-долу), животът на Дъртикол е като снимка-пъзел на първата половина на ХХ век – в кадъра има място за красота, магия и любопитство по детски към новостите в света и във всичко човешко (Франтишек е първият чешки фотограф, излагал публично актова фотография, преплетена с елементи на ар деко, на кубизъм и футуризъм, което ѝ осигурява статут на висше изкуство в Чехия), има място и за две световни войни, за декаденс и борба за спасението на Душата на Човека (неслучайно през втората половина от живота си Дъртикол се оттегля от фотографията и се обръща към будизма и живописта), има място и за светлина в мрака... точно като във фотография на Франтишек Дъртикол.

 

 

Като малък обичаше да си играеш като коте с въображаеми предмети. Веднъж, беше тригодишен, майка ти те намери на земята да протягаш ръце и да стискаш юмручета, сякаш късаш нещо, а когато те взе в прегръдките си, ти се ядоса много, че те отнася; друг път се гонеше из стаята с разни духове и пищеше, докато баща ти не изказа опасение, че може би отглежда лудичко дете. С времето това премина. Толкова дълго ти пробутваха разни гарантирано съществуващи предмети, че накрая и ти свикна с тях. Освен Ема най-много разбиране за твоите реещи се незнайно къде мисли проявяваше баба ти, госпожа Оплова. Докато баща ти се радваше, когато отидеше при него за съвет и наставление, баба ти обичаше да те гледа изумен и възторжен от нещо. Взимаше те на панаири и събори, а също и на поклонението на Свата Хора. Всеки празник носеше със себе си пиршество от светлини и цветове, от звуци, които човек не може да чуе в делник, и баба ти се прехласваше по тях не по-малко от теб. Фокусникът, жонглиращ със запалени от двата края пръчки, змиеукротителят или портретистът, съумяващ за пет минути да улови чертите на човека, предизвикваха у нея искрен възторг, с който тя лесно те заразяваше.

Вечер пък баба ти ви разказваше различни истории. Паметта ѝ стигаше до неподозирани дълбини, захранваше се от паметта на майка ѝ, на майката на майка ѝ и на майката на майката на майка ѝ... Знаеше например, че Дева Мария Сватохорска е резбована някога от Арнощ от Пардубице или пък, че през някоя си война рудокопачите я укрили в най-дълбоката шахта и там, в една скала с богата жила, ѝ изсекли прекрасна сребърна ниша, тайно светилище.

Но най-много обичаше да ви разказва за слепия пражки просяк Ян Прохазка. Веднъж той сънувал сън, в който получил съвет да отиде да измоли от Дева Мария да му върне зрението. Хич не му се тръгвало на дълъг път, но същият сън му се присънвал отново и отново, подтиквал го и не го оставил на мира, докато един ден Прохазка не се подчинил на повелята. Отправил се надалеч, помагал си, като докосвал с пръст варта по фасадите на къщите, а като излязъл от Прага, се водел от шума на Вълтава, опипвал стволовете на дърветата, с протегнати напред ръце се промъквал през храсталаците, питал за пътя селяните и спял в долчинки и падини. Когато най-сетне стигнал до Пршибрам, няколко дни непрестанно се молил в скромната постница, каквато имало тогава в Свата Хора. Казано е, вмяташе всеки път на това място баба ти тържествено: Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори. Една сутрин Прохазка разтъркал залепналите си клепачи и... прогледнал. Видял гора и планински склон, видял небе, и какво видял на небето?, питаше ви. Облаци и птици, отговаряхте вие и тази игра продължаваше пет или десет минути, минавахте ред по ред целия дълъг списък неща, които Ян Прохазка е могъл да види на белия свят.

Това хубаво, но как изглежда светът, ако някой не го вижда?, питаше ти.

Ами никак, сякаш го няма, сякаш не съществува.

А ако никой на света не вижда?

Човек не бива да задава излишни въпроси, смъмря те баба ти. Господ никога не би допуснал такова нещо.

И все пак, ако беше така?

frantisek1

У теб се е впечатало нещо от тази история: човек трябва да чуе насън повеля, да се отправи на път... Или като онзи принц в преданието за сребърния град, дето ви го разказваше таткото на Хинек: трябва да намъкнеш старите ръждиви доспехи и, облечен в тях, да завоюваш златната корона. Ти малко или много имаше в плановете си всички тези неща, но не се потруди да ги сториш. Та нали Аугустин Жлутицки завъртя калейдоскопа на твоя молив и видя в него онези големи платна...

Само че сега всичко е различно. Връщаш се от ателието на Матас чак късно вечерта, майка ти или Маня ти бута под брадичката топло ядене, често пъти първото за деня. При фотографа се работи здраво от сутрин до вечер, шест, понякога и седем пъти в седмицата, според поръчките. Затворен си в тъмната стаичка или копираш позитиви. Когато трябва да се занимаваш с негативите, освен кратките почивки не виждаш дневната светлина, през ноември ставаш по тъмно и пак по тъмно се връщаш от чиракуването. Не след дълго по ръцете ти се появяват кафяви петна, приличат на старчески, но всъщност тежат на съвестта на пирогалоловия проявител, който Матас използва. Когато започват първите студове, при изплакването на материалите в ледената вода пръстите ти болезнено се вкочаняват, вените те болят, с времето получаваш и измръзвания.

Зад прозорците скимти вятър, препуска по улица "Пражска" и тук и там се опитва да отнесе снопчета слама от покривите. Баба ти, Маня и Ема скубят перушина от гъски, едно перце се е закрепило на муцуната на Пинтя, а баба ти разказва за фъртуната, как тъкмо сега фучи из тихите, затрупани с преспи селца и пробва кои врати не са добре залостени.

Гледаш я през нещо като бленда, умората е откраднала способността ти да внимаваш. Да, бленда, вече знаеш какво означава това – очите ти да са станали на цепки.

А затвор означава, че те всеки момент ще се затворят.

Хайде сега някой друг да разкаже нещо, предлага бабата. Само че никой друг не умее да разказва така сладко. Майка ви изпява няколко песни, а после Ема предлага ти да донесеш някоя книга и да почетеш.

И останалите се съгласяват. Надмогваш умората и донасяш Матице лиду. Не една обедна почивка си прекарал в изчитане на новите номера от тази популярна поредица с евтини книги при Петерсон или в читалището "Мещанска беседа". Прекарваш дните си, затворен в тъмната стаичка, и вечер имаш нужда да прогониш от носа си миризмата на химикали, да си поемеш дъх в един друг свят.

 

 

 

cover-nasvetlinata2   История на светлината (превод Анжелина Пенчева, 512 стр, цена 20 лева) е в книжарниците 

Геният

Неделя, 02 Октомври 2016г. 10:00ч.

"Книгата принадлежи на автора... В най-добрия случай редакторът е слуга на писателя." – тези думи на прочутия редактор Максуел Пъркинс едва ли могат да обобщят неговата литературна философия, но именно това прави неговата биография Геният (ексклузивен откъс от романа ви очаква по-долу, а премиерата на екранизацията му е в програмата на фестивала CineLibri 2016), разказана от американския биографист Андрю Скот Бърг. Какво стои зад кулисите на издаването на една литературна класика; как се отглеждат писатели като Ърнест Хемингуей, Ф. Скот Фицджералд, Томас Улф...; кога Думите стават по-могъщи от оръжията, а бележките под линията на живота се превръщат в легендарни романи и защо "Нищо не може да бъде толкова важно, колкото една книга" – отговорите се крият в Геният.

 

 

На 19 април 1930 година Чарлс Скрибнър умира на седемдесет и шест години. Малцина автори на издателството, популярни, когато Пъркинс започва работа там, все още биват издавани.

Джон Фокс-младши, Ричард Хардинг Дейвис и Хенри Джеймс са погребани преди повече от десетилетие. Джон Голзуърди и Идит Уортън продължават да пишат, но последните им романи носят привкус от XIX век. Ала присъствието на стария Чарлс Скрибнър се долавя осезаемо в семейния бизнес. Синът му Чарлс поддържа името му живо, а брат му Артър управлява фирмата. Максуел Пъркинс е на път да стане главен редактор на издателството. "След смъртта на Скрибнър – отбелязва Уолас Майър – вече наистина не се налагаше Макс да защитава решенията си."

През онази година най-успешният автор на Пъркинс – който печели повече престиж, отколкото старият ЧС някога е допускал – е Ърнест Хемингуей. Въпреки Депресията "Сбогом на оръжията" се превръща в стабилен бестселър и накрая оглавява списъка. Макс пише на Ърнест, че Депресията най-вероятно ще засегне общия поток от книги – него несъмнено – но надали ще се отрази на такава изключителна книга като "Сбогом".

 

Като нова знаменитост, Хемингуей става обект на литературни клюки. Най-необикновените истории идват от писателя Робърт Макалмън, когото Ърнест е препоръчал на Пъркинс.

На вечеря Макс седи изумен, докато Макалмън клевети човека, който ги е запознал. Отначало прави злобни забележки относно писането на Хемингуей. Не след дълго дава глас на лъжливите слухове, че Фицджералд и Хемингуей са хомосексуални.

От Фицджералд Хемингуей подочува за друга история – че той не бил доволен от издателите си и обмислял да се прехвърли другаде. Ърнест пише на Макс, че няма представа как да пресече тези най-нови лъжи, но го уверява, че няма абсолютно никакво намерение да напуска "Скрибнър". Надява се, че ако собственият му късмет и бъбреци издържат достатъчно дълго, Макс някой ден ще издаде събраните съчинения на Хемингуей. Предлага да напише писма, в които да изрази верността си към Пъркинс.

Макс високо цени писмото на Хемингуей. Признава му, че тази история го е разстроила. "Една вечер от напрежение – признава той, – когато слуховете се вихреха най-яростно, собственоръчно ти написах молба да съставиш писмо, с което да ги опровергаеш. Но накрая го скъсах, защото си помислих, че част от играта е сами да съумяваме да се лекуваме." След като помага на писателя да подготви данъчната си декларация – годишно задължение, което се удава с лекота на бившия студент по икономика – и създава попечителски фонд за семейството му, Макс убеждава "Скрибнър" да повишат авторовия процент от продажбите на "Сбогом на оръжията" с няколкостотин долара само "защото ние смятаме за огромна ценност факта, че те издаваме". Пъркинс в крайна сметка препоръчва на Хемингуей да обмисли споразумение, по силата на което "Скрибнър" да му плащат минимална годишна сума, на която той да разчита безусловно.

Ърнест приема всички предложения на Пъркинс освен последното – сигурен е, че няма да бъде в състояние да работи с такъв договор за заплата. За да скрепи съюза си със "Скрибнър", той моли Пъркинс да вземе от "Бони и Ливрайт" правата за "В наше време", които те са обещали да продадат на "Скрибнър", когато Хемингуей ги е напуснал. Когато Макс се обръща към тях, Хорас Ливрайт се разярява. Авторът е национален литературен герой, затова издателят не иска да се откаже от книгата.

"Ние смятаме, че името на господин Хемингуей е ценно присъствие в списъка на нашите автори – пише той на Пъркинс, – а тъй като издадохме първата му книга, има и сантиментален момент." След като Макс настоява с месеци и след предложението за заплащане в брой, "Скрибнър" успяват да изкопчат книгата.

 

По предложение на Хемингуей Пъркинс кани Едмънд Уилсън да напише предговор към новото издание на "Скрибнър", защото Ърнест е убеден, че Уилсън е "човекът, който разбира най-добре" творбите му.

През есента положението в книгоиздаването се влошава и малко от новите заглавия оцеляват през декември. Благодарение на четири-пет романа на Пъркинс – сред които "Убийството на епископа" на С. С. Ван Дайн и "Сбогом на оръжията" на Хемингуей (в края на 20-те години са продадени седемдесет хиляди бройки от второто заглавие) – "Скрибнър" се радва на най-благополучната си година. Пъркинс обаче е наясно, че това не прави изгледите за бъдещето по-добри. Перспективите са мрачни навсякъде. Затова в мъртвилото на седмицата между Коледа и Нова година Пъркинс се ободрява с мечти за пътуване до Гълфстрийм.

В края на януари 1930 година на връщане от Париж Хемингуей минава през Ню Йорк. Посещава Пъркинс, а той го намира в добра форма и му обещава да се видят във Флорида през март. През февруари бизнесът е толкова зле, че сякаш е невъзможно Макс да се измъкне, обаче пише на Хемингуей: "Научил съм, че единственото, което можеш да направиш в такива случаи, е просто да се махнеш". Пристига в Кий Уест на 17 март и се запознава с Шайката – свободна общност от приятели на Ърнест.

genius6

Хемингуей и екипажът му стигат до Маркесас Кийс, влачейки въдиците зад лодката. Там Пъркинс хваща на въдицата си двайсет и шест килограмов опах, с почти петстотин грама повече от световния рекорд. Докато Макс навива влакното на въдицата, другите от екипажа наблюдават развеселени как по лицето му плъзва сянка от усмивка, която, аха, да опровергае прякора Каменното лице, който са му дали. По време на цялата експедиция Пъркинс отново се впечатлява от наблюдателността на Ърнест – повече, отколкото от физическата му сила. Години по-късно, когато си припомня преживяванията на Кий Уест, Макс казва: "Вероятно е необходима артистична интуиция, за да научи човек бързо географията на океанското дъно и поведението на рибите, обаче Хемингуей беше усвоил за година неща, които отнемат десетилетие или пък цял живот. Той сякаш инстинктивно се проектираше в рибата – знаеше какво усеща един опах или тарпон и така разбираше какви са намеренията му".

Морските пътешественици се носят още седемдесет мили от Кий Уест към друга група малки рифове, наречени Драй Тортугас, и остават повече от две седмици вместо четири дни, както са планирали. Само Божие дело е в състояние да задържи Пъркинс извън кабинета му за толкова дълго: северен вятър е разбунил морето толкова силно, че групата не може да се върне на сушата. Ърнест и Шайката спят в някаква барака и карат на алкохол, консервирани храни и запасите от сладък лук, с който Ърнест зарежда лодката преди всяко плаване, както и с каквото успеят да уловят. Могат само да хвърлят въдици от пристана или да се осмелят понякога да излязат с малката лодка за дънен риболов, когато вятърът поутихне за кратко. Ловят риба през всичките дни с изключение на два, когато стрелят по ято птици, погнато от северния вятър към тях. В старанието си да не изостава от изолираната група мъже, Пъркинс си пуска брада, макар и по-къса и по-светла от тези на другите. След като бурният вятър утихва и всички успяват благополучно да се върнат в пристанището, Макс се поглежда в огледалото. "Ако ме беше видяла с прошарената брада като корав пират – пише Макс на Елизабет Лемън впоследствие, – със сигурност щеше да ме вземеш за убиец. Твърдяха, че изглеждам като кавалерийски капитан бунтовник. Две седмици нямаше къде да се огледам, а когато го сторих, се ужасих. Бях съвсем различен и това ме шокира!" Макс благодари на Хемингуей, защото това е едно от най-хубавите преживявания в живота му. Немного след посещението на Макс, Хемингуей заминава за ранчо в Монтана, за да работи над най-новата си книга – мащабно изследване на испанските борби с бикове, за което е споменал по-рано в кореспонденцията си с Пъркинс. Не след дълго пише на Макс, че не получава поща, не е разгръщал вестник от седмици и от години не е бил в толкова добра физическа форма.

genius5

С изключение на слабостта си към светлата бира, заради която можел да се поразшири в кръста с няколко сантиметра и която можела да отнеме по няколко часа от работния му ден, навиците му били спартански. Работел по шест дни седмично и за един месец бил написал четиресет хиляди думи. Осведомява Макс, че има още шест каси с бира, които щели да му стигнат за още шест глави. Когато Пъркинс му изпраща коректурите на новото издание на "Скрибнър" на разказите от сборника "В наше време" заедно с предложенията за промени и допълнителен подбор, Ърнест ги оставя настрани и казва, че работи твърде добре над новата си книга, за да "дере мъртви коне".

 

Преди Депресията кариерата на Томас Улф вече е започнала стабилно, но той се чувства застрашен от националната катастрофа – още повече поради факта, че както по-късно отбелязва за своя автобиографичен герой в книгата "Не можеш да се върнеш отново у дома", "освен общата криза, той изживяваше и лична. За пръв път и той беше стигнал до край и до начало. Беше краят на една любов, но не на способността да обича; началото на признанието, но не на славата".

genius4

Улф иска да прекъсне всички свои ограничаващи връзки с миналото, но се разтреперва дори само при мисълта за това. В Ашвил е станал парий и най-сетне е решил да прекрати връзката си с Ейлин Бърнстайн. Пъркинс предлага на Том да кандидатства за субсидия от една фондация, която би му осигурила спокойствие, за да може да напусне работата си като преподавател в Нюйоркския университет и да заживее самостоятелно, като поработи в чужбина за една година. Госпожа Бърнстайн съзнава последиците от тази независимост и тълкува превратно намеренията на Пъркинс. Тя смята, че той насърчава Улф да я напусне. Пъркинс пише препоръчително писмо до фондация "Гугенхайм" и Том получава стипендията. Макс урежда и аванс в размер на четири хиляди и петстотин долара за новата му книга, който ще се плаща на месечни вноски. Като добавим и авторския процент от продажбите от "Погледни към дома, ангеле", писателят разполага с около десет хиляди долара и вече не се налага да разчита на подкрепата на Ейлин Бърнстайн. Смутена, тя опитва по всевъзможни начини да му внуши колко много го обича и чувствата на Улф се колебаят месеци наред. Любовта му обаче продължава да намалява.

genius7

На Бъдни вечер през 1929 година Том сяда на едно бюро в Харвардския клуб в Ню Йорк и пише писмо, в което изразява привързаността си към Макс Пъркинс: "Преди една година нямах почти никаква надежда за работата си и не те познавах. Случилото се оттогава насам в очите на мнозина може да изглежда като скромен успех, но за мен е нещо необикновено и вълшебно. Истинско чудо". И продължава: "Вече не мисля за времето, когато написах "Погледни към дома, ангеле", а по-скоро за времето, когато за пръв път разговарях с теб за романа и когато ти работеше над него. Винаги прозирам по-ясно хората, а не събитията или нещата – името "Скрибнър", естествено, предизвиква топло сияние в сърцето ми, но за мен "Скрибнър" си преди всичко ти: ти направи нещо, което бях престанал да вярвам, че един човек може да направи за друг – ти ми даде свобода и надежда. Понякога младите хора вярват в съществуването на герои, които са по-могъщи и по-умни от тях и към които могат да се обръщат за ответ при своите несгоди и скърби... За мен ти си такава личност: ти си за мен канара, мой пристан".

genius10

"Много се радвам, че се чувстваш по този начин – с изключение на усещането, че не заслужаваш всичко това – отговаря Пъркинс на Улф. – Надявам се все пак помежду ни да няма сериозна мисъл за задълженост, но в името на непринуденото ни общуване ще изтъкна, че дори да ми дължеше много, моят дълг към теб анулира това. Всичко случило се от получаването на ръкописа до сега за мен беше щастливо, интересно и вълнуващо преживяване."

 

 

 

cover-geniyat   Геният (превод Надежда Розова, 584 стр, цена 25 лева) е в книжарниците


Филмът Геният е в програмата на CineLibri 20169 октомври (Евро Синема, 18:30), 10 октомври (Одеон, 19:00), 11 октомври (Зала 1, НДК, 19:00), 12 октомври (Люмиер, 19:00), 13 октомври (културен център Г8, 19:30), 15 октомври (Дом на киното, 20:00) и в Пловдив – 6 октомври (кино Lucky, 19:00) и във Варна – 8 октомври (зала 1 на ФКЦ, 19:00)

Нещото на Фреди

Петък, 02 Ноември 2018г. 20:20ч.

"Добри мисли, добри думи, добри дела" обича да казва бащата на Фарук Булсара и наистина, да превърнеш музикалната история на Фреди Меркюри и Queen в биографична Бохемска рапсодия е колкото добра идея, толкова и добро дело, пълно с легендарно добри песни... Само че, както всяка епична и амбициозна музикална кинобиография, така и Бохемска рапсодия страда от добрата невъзможност да обхване цял един култ живот, особено когато Queen и Фреди Меркюри живеят не един, а по няколко живота... Също като любимите котки на Фреди... Казват, че котките имали девет живота, затова и тук разказваме Бохемска рапсодия в девет живота/момента, озвучени (като във филма) естествено, от Queen класики...

 

Somebody To Love Булсара – неслучайно, Somebody To Love дава ударно начало (с бекстейдж кадри от Live Aid концерта през 1985) на историята, която често ще се връща и върти около фрази като "за да те обичат и другите, първо трябва да заобичаш себе си" – да, онези моменти, в които всеки търси себе си... онези моменти, в които Фарук Булсара ще се превърне във Фреди Меркюри/Рами Малек...

bohemqueen

... Онези моменти, в които групата Smile на студентите (по астрофизика и стоматология) Брайън Мей/Гилъм Лий и Роджър Тейлър/Бен Харди ще се превърне в Queen с басиста Джон Дийкън/Джоузеф Мацело... онези моменти, в които Фреди ще намери стила (шармантни костюми да искаш) и "любовта на своя живот" Мери Остин/Луси Бойнтън...

bohemqueen1

... Онези моменти, в които филмът (с много хумор и малко биографични разминавания) ще те кара да заобичаш героите му (ако ги обичаш и отпреди е още по-лесно, но и... трудно едновременно) и ще се опитва да докосне и зрителите "на последния ред в залата"... Онези моменти, в които Рами Малек не само иска, но и... диша и живее като Killer Queen в кожата на Фреди Меркюри с всяко движение, с всеки жест...

 

Bohemian Rhapsody – о, да, тази абсолютна Queen класика заслужено дава име на филма, както неслучайно емблематичния 20th Century Fox фанфарен сигнал (преди началните надписи) тук е изсвирен с китарно соло...

bohemqueen4

Да, всяка музикална кинобиография се фокусира основно върху историите за създаването на легендарни песни и Бохемска рапсодия не прави изключение – записването на Bohemian Rhapsody (с работно заглавие "Нещото на Фреди") не само е най-правдивата (и фактологично-достоверна) история тук, не само е най-забавната (разказана с обилно Галилео-хумор), но и превръща Фреди, Брайън, Роджър и Джон в... Queen... Онзи момент, в който те знаят какво имат, знаят какво искат и знаят, че "има място само за една истерична Кралица в стаята"... За Нейно Величество... Музиката...

bohemqueen5

Love Of My Life – да, Фреди пише Love Of My Life специално за Мери Остин, но може да се поспори дали в живота на Меркюри има място само за две любови – Музиката и... Котките... Иначе, всички онези сексуално ориентирани моменти (би|гей сексуална разюзданост, зловредната връзка с личния асистент Пол Прентър/Алън Лийч и дружбата до сетен дъх с Джим Хътън/Аарън Маккъскър) са или деликатно щрихирани, или документално неглижирани... Може би, защото това не е документална дисекция на живота на Меркюри (колкото не е и пълна биография на Queen)...

bohemqueen12

Може би, защото пикантните подробности извън сцената никога не са били по-важни от образа на Кралицата на сцената... Може би, защото и самият Фреди ще каже: "Не искам да бъда Жертва... Искам просто да правя това, което съм роден да правя"... Онези моменти, когато едно простичко Ay-Oh хипнотизира и раздвижва и последния ред в залата/стадиона...

 

We Will Rock You – да, Queen вече са стадионна банда, на върха на славата, като абсолютни News of the World... Времето, когато Короната започва да тежи... когато дрязгите се превръщат в скандали... когато един Another One Bites The Dust риф може и да спаси Кралството... от Онези моменти, когато Фреди осъзнава, че колкото по-силно блестят диамантите в короната на Кралицата, толкова по-голяма е Самотата...

bohemqueen10

Under Pressure – случайно или не, създаването на филма Бохемска рапсодия изглежда е било постоянно Under Pressure – натиск от големите очаквания, напрежение от творческите разногласия как точно да се разкаже Queen историята, Pressure от постоянните промени в актьорския състав (Рами Малек е последната и, може би, най-добрата опция за Фреди), Pressure на финалния етап от снимането със замяната на режисьора Брайън Сингър от Декстър Флечър... и всичко това си личи в хаотичния ритъм на Бохемска рапсодия, невъзможен за мастериране и от сценария на Антъни Маккартън (отговорен за Теорията на всичко и Най-мрачният час)... Всъщност, Бохемска рапсодия прилича точно на сесийни записи в студиото на Queen в онези моменти, когато всеки се опитва да бъде Кралица сам по себе си...

bohemqueen14

I Want To Break Free – да, Времето на Раздялата... времето на затръшване на врати и отваряне на нови такива... времето на разпад на Семейството (като онова в I Want To Break Free клипа)... И ако Брайън Мей и Роджър Тейлър (като музикални ко-продуценти на филма) знаят идеално точно кога е настъпило времето разделно, то само Фреди Меркюри е знаел точно колко грешен е пътят към Мюнхен и соловия албум Mr. Bad Guy... да, Онези моменти когато знаеш, че трябва да поемеш нов път към себе си, но не знаеш къде да стъпиш, защото стоиш пред лабиринт... или пред телефонен указател...

bohemqueen-cover

Who Wants To Live Forever – да, Онзи момент когато осъзнаеш важните неща в Живота и колко време имаш за тях... онзи момент, когато намериш пътя с обичта към себе си и знаеш, че трябва да го извървиш Докрай... или както казва Фреди: "Не искам да бъда Жертва... Искам просто, до края, да правя това, което съм роден да правя"...

bohemqueen15

We Are The Champions – ако има нещо, с което Бохемска рапсодия надскача всяка друга музикална кинобиография досега, то това е начинът, по който пресъздава Live Aid концерта на Уембли на 13 юли 1985 – грандиозното завръщане на Queen... онези кадри, с които започва (и ще завърши) филма...

bohemqueen16

... Но не просто архивни кадри (сякаш ползвани тук като сториборд), а тотално огледално презаснемане на почти целия 20-минутен сет на Queen, но изпълнен от Рами Малек, Гилъм Лий, Бен Харди и Джоузеф Мацело... с всеки ракурс от оригиналното живо предаване през 1985-а... изпипано до най-малкия детайл копиране на всеки жест, движение и дъх на Фреди, Брайън, Роджър и Джон... Онзи момент, когато едно простичко Ay-Oh е пробило дупка в покрива на стадиона, дори и стадионът да няма покрив...

bohemqueen17

Don't Stop Me Now – да, всичко спира на 24 ноември 1991..., но, неслучайно, филмът свършва с архивно изпълнение на точно тази Queen класика... защото Нищо Никога Не Спира и Не Завършва Завинаги (фондацията Mercury Phoenix Trust и Queen с тази кинобиография днес го доказват)... Защото Гласът на Фреди ще живее вечно, дори и да е питал "Кой иска да живее вечно"... Защото това е Онзи момент, в който Нищо и Никой не може да те Спре да Бъдеш, а не да си Бил...

 


Бохемска рапсодия е в кината

Изгубеният град Z

Вторник, 19 Септември 2017г. 21:21ч.

"Никой не може да ти помогне да умреш. Опира ли до удоволствия, събрани сме в широка пищна зала. Но в болката си нижем се по тесен коридор и всеки сам минава по реда си." – да, светът е Откритие, което всеки сам трябва да направи, дори това да коства Живота му. Когато английският изследовател Пърси Фосет (роден преди точно 150 години) е изпратен в Южна Америка да картографира Амазония, едва ли е предполагал, че ще намери една Мечта, която ще му коства няколко експедиции в търсене на Изгубения град Z и... безследното му изчезване. Когато американският журналист и писател Дейвид Гран (роден точно 100 години след Фосет) тръгва по митичните следи на Пърси из Амазонка, комбинирайки пътепис, биография и детективско разследване, едва ли е предполагал, че така сглобения дебютен роман Изгубеният град Z ще се превърне в Ел Дорадо филм (очаквайте го в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2017), който броди по ръба между мит и реалност, също както самият Пърси Фосет плава по мистичните до безкрйност разклонения на Амазонка със семейното мото наум "Nec Aspera Terrent" – или иначе казано "Трудностите да вървят по дяволите"!

 

 

ТАЙНИТЕ ДОКУМЕНТИ


КОГАТО БЯХ В АНГЛИЯ, се опитах да издиря потомци на Фосет, които вероятно биха могли да ми разкажат повече за изследователя и за неговия маршрут до Z. Съпругата и децата на Фосет отдавна бяха починали, но в Кардиф, Уелс, открих една от внучките му – Ролет дьо Монте-Герен, чиято майка е Джоун, единствената дъщеря на Фосет. Живееше в едноетажна къща с измазани стени и дървени прозорци – простичко жилище, което някак не се връзваше с шумната слава, на която някога се е радвало семейството ѝ. Беше дребна и енергична жена над петдесет с къса черна коса и очила. Наричаше дядо си гальовно с инициалите му ПХФ ("Майка ми и всички от семейството винаги го наричаха така.") Съпругата на Фосет и децата му, след години преследване от страна на репортери, се бяха оттеглили от погледа на обществеността, но Ролет ме прие на драго сърце в кухнята си. Когато ѝ съобщих за плановете си да проследя маршрута на Фосет, тя отбеляза:

– Не приличате много на изследовател.

– Така е, знам.

– Е, разумно е да сте добре хранен, щом ще ходите в джунглата.

Взе да отваря шкафове, да вади тенджери и тигани и скоро кухненската маса бе отрупана с ризото, зеленчуци на пара, домашен хляб и горещ ябълков пай с маслено тесто.

– Всичко е вегетарианско – съобщи тя. – ПХФ вярвал, че такава храна дава сила. Плюс че никога не обичал да се убиват животни, ако не се налага.

Седнахме да се храним и се появи Изабел, двайсет и три годишната дъщеря на Ролет. Беше с по-къса коса от тази на майка си и проницателни очи, твърде много наподобяващи тези на прадядо ѝ. Беше пилот в "Бритиш Еъруейс".

– Завиждам на прадядо ми – каза тя. – По негово време е могло да се вдигнеш и да откриеш непозната част на света. А къде да идеш сега?

Ролет постави старинна сребърна чаша в средата на масата.

– Извадих я специално заради вас – каза ми. – Това е чаша от кръщенето на ПХФ.

Вдигнах я към светлината. От едната страна бяха гравирани цветя, от другата – цифрите 1867, рождената година на Фосет.

След като се нахранихме и побъбрихме още малко, я попитах нещо, което бях обмислял отдавна – дали при определянето на маршрута си трябва да разчитам като толкова други експедиции на координатите на Лагера на мъртвия кон, цитиран в "Изследователските начинания на Фосет".

– По-добре бъдете предпазлив с тях – отвърна Ролет.

– Как да го разбирам?

ПХФ ги е написал, за да отклони хората от следата. Били са за заблуда.

lostz10

Новината ме смая и притесни: ако беше вярно, много хора се бяха отправили, може би с фатални последици, в погрешна посока. Когато попитах защо Брайън Фосет, който е редактирал "Изследователските начинания на Фосет", е оставил тази неистина, тя ми обясни, че е искал да уважи желанията на баща си и брат си. Колкото повече говореше тя, толкова по-ясно осъзнавах, че онова, което за мнозина бе интригуваща загадка, за нейното семейство е било трагедия.

Когато приключихме с вечерята, Ролет промълви:

– Когато някой изчезне, това не е като обичайна смърт. Няма финал.

(По-късно сподели: "Когато майка ми умираше, казах ѝ, че сега най-сетне ще узнае какво се е случило с ПХФ и Джак.")

Ролет замълча, като че се опитваше да реши нещо за себе си. После ме попита:

– Наистина ли имате желание да откриете какво се е случило с дядо ми?

– Да. Стига да е възможно.

– Искам да ви покажа нещо.

Отведе ме в една задна стая и отвори голям дървен сандък. Вътре имаше няколко тетрадки с кожени подвързии. Кориците бяха протъркани, подшивката се бе разпаднала. Някои бяха овързани с ластик, за да ги държи.

– Какво е това? – попитах.

– Дневниците и работните бележници на ПХФ. – Подаде ми ги. – Може да ги прегледате, но трябва да ги пазите много грижливо.

lostz2

Отворих един от тях, датиран от 1909 година. Корицата остави черни петна по пръстите ми – смесица от викторианска прах и кал от джунглата, както си представях. Страниците почти падаха, докато ги разгръщах, и аз ги придържах предпазливо между палеца и показалеца си. Разпознавайки микроскопичния почерк на Фосет, изпитах странно усещане. Това бе нещо, което и Фосет бе държал, което съдържаше най-интимните му мисли и което малцина бяха виждали. Писателката Джанет Малкълм веднъж сравнява биографа с "професионален обирджия, който влиза с взлом в къща, рови из чекмеджета, за които има основание да смята, че съдържат скъпоценности и пари, и тържествуващо отнася плячката си".

Седнах на канапето в дневната. Имаше тетрадка почти за всяка година след 1906 (първата му експедиция) до 1921 (предпоследното му пътуване). Очевидно бе носил дневник на всяка от експедициите и беше вписвал наблюденията си. Много от тях бяха съчетани с карти и изчисления. На вътрешната страна на кориците бяха стихотворенията, които бе преписвал, за да чете в джунглата, когато е сам и отчаян. Едно като че визираше Нина:

 

О, моя любима! Нека бъде волята ти –

аз съм твой докрай.


Фосет беше преписал и стихове от "Самота" на Ела Уийлър Уилкокс:


Никой не може да ти помогне да умреш.

Опира ли до удоволствия,

събрани сме в широка пищна зала.

Но в болката си нижем се по тесен коридор

и всеки сам минава по реда си.


Много от дневниците бяха изпълнени с банално ежедневие, записки, водени от човек без очаквания да остане в историята. "9 юли... безсънна нощ... Много дъжд, продължил чак до обед... 11 юли... Проливен дъжд, започнал в полунощ. Стигнахме до лагера, уловихме риба... 17 юли... преплувахме до другия бряг за балсово дърво." И тогава внезапно случайна фраза разкрива колко мъчно е съществуването му: "Чувствам се много зле... Снощи взех една ампула морфин, за да отдъхна за малко от болката в стъпалото. Тя пък ми докара силни стомашни спазми и трябваше да бръкна с пръст в гърлото си, за да се облекча".

 

От съседната стая се разнесе силен шум и аз вдигнах очи. Изабел играеше видеоигра на компютъра. Взех друга от тетрадките. Тя беше с ключалка, която да защити съдържанието ѝ.

– Това е тетрадката му за съкровища – обясни Ролет.

Ключалката беше отворена, а вътре бяха историите за заровени съкровища като Гала-пита-Гала и карти на предполагаемото им разположение. "В тази пещера има съкровище, съществуването на което е известно само и единствено на мен."

lostz11

В по-късни дневници, докато развива темата за Z, Фосет прави още археологически бележки. Има рисунки на странни йероглифи. Индианците ботокудо, сега практически изчезнали, му разправили легенда за град, "много богат на злато – в такова изобилие, че целият пламтял като огън". Фосет бе добавил: "Не е изключено това да е Z". Докато явно приближава към целта си, става по-потаен. В бележник с данни от 1921 година е описал "код", който очевидно е измислил заедно с жена си, за да си разменят съобщения:

 

78804 Kratzbank = Открития почти както са описани

78806 Kratzfuss = Богато, важно и прекрасно

78808 Kratzka = Градовете локализирани – бъдещето вече е осигурено

 

Докато прелиствах бележника, забелязах дума в полето на една страница: "УМРЯЛ". Вгледах се по-внимателно и видях още две думи до нея: "ЛАГЕРЪТ УМРЯЛ КОН". Под тях имаше координати и аз бързо ги сверих с онези, които бях преписал от "Изследователските начинания на Фосет". Разликата беше съществена.

lostz9

Часове наред четох дневниците и си водех бележки. Мислех, че не е останало нищо повече за изкопаване, когато се появи Ролет и заяви, че има да ми покаже още нещо. Скри се в задната стая и я чувах как рови из чекмеджета и шкафове, мърморейки на себе си. След няколко минути се появи със снимка от книга.

– Не знам къде съм го сложила – каза, – но мога поне да ви го покажа на снимка.

Беше снимка на златния пръстен на Фосет, върху който беше гравирано семейното мото: "Nec Aspera Terrent" – в свободен превод "Трудностите да вървят по дяволите". През 1979 година англичанин на име Брайън Ридаут, който снима филм за дивата природа в Бразилия, чува слухове, че в един магазин в Куиаба, столицата на Мато Гросо, се е появил пръстен. Когато Ридаут най-сетне успява да издири магазина, собственикът вече е починал. Ала съпругата му открива сред вещите си пръстена на полковник Фосет.

– Това е последният открит предмет от експедицията, с който разполагаме – каза ми Ролет.

Сподели как в отчаянието си да научи повече веднъж показала пръстена на екстрасенс.

– Узнахте ли нещо? – поинтересувах се.

Тя погледна към снимката, после към мен.

Бил е окъпан в кръв.


 

 

cover-izgubeniat-grad-z   Изгубеният град Z (превод Надя Баева, 336 стр, цена 18 лева) е в книжарниците


Филмът Изгубеният град Z е в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2017 


13 октомври, 21:00 в Mall of Sofia;

14 октомври - 17:45 в Люмиер Lidl, 19:30 в Paradise Center и Одеон от 20:15;

15 октомври - 17:00 в Галерия Сан Стефано и 19:30 в Cine Grand, Park Center;

17 октомври - 18:00 в Одеон;

18 октомври - 20:00 в Дом на киното;

19 октомври - 19:30 в Cine Grand, Park Center;

20 октомври - 19:00 в Евросинема и 19:30 в Cinema City, Paradise Center;

21 октомври - 18:00 в Културен център G8 и 21:00 в Mall of Sofia;

22 октомври - 20:30 в Люмиер Lidl

 

онлайн