Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (164)

Понеделник, 14 Септември 2020г. 12:12ч.

История с призраци | Лаура Фройденталер

Публикувана в Литература

Когато ви срещнахме за първи път с Лаура Фройденталер намекнахме, че двете ѝ, радикално различни героини Фани и Ан от романите Кралицата мълчи и История с призраци споделят нещо общо... и това е Паметта с нейните игри между въображаемо и реалност, които приличат на "фигура, видяна с ъгълчето на окото, протегната ръка, няма лице, няма и глас, по който би могла да го разпознае"... И ако Фани от Кралицата мълчи имаше празен бележник, в който да събира "сънища", то дългогодишната преподавателка по пиано Ан (от отличения с Европейска награда за литература 2019 роман История с призраци) има нотна партитура, с която да изсвири сонатата на ревността и отчуждението – повече за двата романа, наградите и "призраците" ще разкаже самата Лаура Фройденталер при онлайн срещата с нея на 16 септември, а дотогава ви оставяме с откъс от романа-носител на Европейска награда за литература 2019...

 

 

В деня, в който отива да плува, Ан не свири. На някои от учениците си тя казва, че един свободен ден в седмицата е в реда на нещата, но той трябва да е твърдо определен и да се спазва, а не да се променя според случая. На онези, които и без друго са мързеливи, казва, че трябва да се свири всеки ден без изключение. Знае, че малцина от учениците ѝ са всеки ден на пианото. Томас смята, че не е правилно да не се предлага почивен ден и на мързеливите. На връщане от басейна Ан минава през цветарницата. Вкъщи изважда увехналите цветя от вазата на масата до пианото и ги изхвърля в боклука, подрежда новите. През всички дни без сряда, като сяда на пианото, Ан вдига вазата от малката маса и я отнася в кухнята. Сменя водата и подрязва долната част на стръковете, за да останат цветята по-дълго време свежи. Веднъж Томас каза, че Ан се отнася към пианото както кавалер към дамата си. Оттогава от време на време тя купуваше цветя и за стаята на Томас, но обикновено забравяше и се прибираше вкъщи само с един букет. Ан отваря вратата към кабинета на Томас. Той беше престанал всяка сутрин да прибира разтегателния диван, да сгъва одеялото и заедно с възглавницата да го поставя в единия ъгъл. Стържещият шум, който прониква през стената, когато събира дивана, бутайки едната част под другата, вече отдавна не смущава Ан. Леглото е издърпано, отгоре чаршаф, одеялото метнато, възглавницата смачкана. Две са възглавниците и Ан вижда едно нормално одеяло и едно по-тънко без горен чаршаф. В зъбите си усеща метално скърцане, силно движение пред прозореца. Ан също прави някакво движение като за защита, удря с китка към рамката на вратата и разбира, че от перваза на прозореца е излетял гълъб. Затваря вратата към стаята на Томас.

froydegn

Разбира се, че си има любовница, казва Ан. Приятелката ѝ я беше попитала какви са ѝ плановете за пътуване и Ан беше отговорила, че в момента Томас не е на разположение. Още ли работи толкова много? Да, беше отговорила Ан, и освен това любовният му живот му отнема много време. Приятелката ѝ я гледа неразбиращо. Ан се опитва да си спомни какво беше казала току-що, дали случайно не е говорила на френски, без да се усети. Искаш да кажеш, че си има любовница?, пита приятелката ѝ. Разбира се, че има. Любовен живот, казва Ан, що за смешен израз. Съществува ли изобщо такова нещо? С кого?, пита приятелката ѝ. Не знае името, казва Ан, но нима това има някакво значение. Приятелката ѝ се замисля. Дали Ан има доказателства? Ако се стигне до развод, ще ѝ е нужен доказателствен материал. О, не, казва Ан. Дали има надежда, че всичко ще отмине? Ан отвръща, че още не е размишлявала над възможността да не отмине. Изгони го от къщи, казва приятелката ѝ, и ще видиш колко бързо ще се върне. Ан намира ситуацията за вече достатъчно клиширана. Приятелката ѝ се учудва на спокойствието ѝ. Дали всъщност иска да продължава да живее с Томас? Още не е мислила по въпроса, казва Ан. Естествено, един развод би усложнил нещата, казва приятелката ѝ. Пълно безумие, отвръща Ан, като си помисли само, че навремето са се надявали сватбата да направи всичко по-просто. А от парите за сватбата бяха купили пианото. Ние пък направихме вноска за апартамента, казва приятелката. Дали днес още дават такива пари? Ан не знае. Във всеки случай на тях не им останало за апартамент. Синът на приятелката ѝ следващата година щял да бъде студент, тя още не знаела как ще му плаща отделна квартира. Но пък искала той да живее самостоятелно. Скоро ще стане като в Италия, където децата не могат да се изнесат от дома на родителите си. Малко по-късно Ан пита приятелката си какво е имала предвид с доказателствения материал. Ако не можеш нищо да докажеш, в крайна сметка няма да получиш абсолютно нищо. А пък в края на краищата не е честно, ако Томас я мами. Да ме мами ли, казва Ан. Да, така се казва, отговаря приятелката. Можеш ли да живееш само с твоите доходи? Със сигурност не и в същия район, казва Ан и се засмива леко. Виждаш ли, обажда се приятелката ѝ. За всеки случай би могла да ѝ препоръча една фирма, която извършвала проучвания. Приятелката ѝ казва име и улица. Знам къде е това, познавам квартала. Но пък нали няма как всичко това да се приеме прекалено сериозно. Приятелката ѝ не отговаря. На сбогуване казва, че Ан би могла поне да си записва някои моменти, в които се пораждат подозренията ѝ.

jama

На другия ден Ан с мъка намира свободна маса в кафенето. Неделя е, хората имат свободно време, закусват и говорят на висок глас. Ан не открива никой от постоянните клиенти. Изпива си кафето и излиза, без да е хапнала. Възнамерява да се разходи до адреса, който ѝ даде приятелката ѝ. Ан познава кръглия площад, в който се срещат три улици. Беше живяла на една от тях. Тръгва по нея, накрая спира и оглежда външната стена на сградата, в която се намираше нейният апартамент. Впрочем тя никога не беше виждала тази стена. Сградата е навътре от улицата, по-рано отпред имаше друга къща, която препречваше погледа, сега вече я няма. Вместо това ново строителство, където никой не работи. Неделно спокойствие. На най-горния етаж има малък, изнесен напред и сякаш висящ балкон, бившият балкон на Ан, единственият в тази сграда. От него се виждаха небето, покривите, които ограждаха вътрешния двор, кулите на две църкви. Слънцето грееше директно в балкона, но оттам не се откриваше гледка към града, заради околните покриви. До жилището на Ан се стигаше по две различни стълбища, между които имаше нисък покрив със засмолено покритие. Чак след два месеца Ан беше открила, че къщата разполага със свой отделен вход, но откъм задната уличка. Тя никога не се постара да подреди така балкона си, че да е в хармония с околните улици и сгради. Не би било лошо, беше казал веднъж някой, ако сложи там масичка и столове. Би могла да отглежда подправки. Като беше сама, Ан сядаше на плочките на пода и излагаше лицето си на слънцето. Отваряше очи, гледаше небето с върховете на църковните кули, няколко покрива на високи сгради в далечината и се чудеше как отделните образи се събират в една панорама. Би могла да си представи своя скрит балкон на различни места, дори и без стол и саксии с подправки, съвсем случайно попаднала тук и свила гнездо. До нея дойде мъж и я изведе на балкона. Стоеше до нея и се оглеждаше, посочи напред над покрива. Там е входът към сградата, нали? Той продължаваше да сочи разни неща, назова върховете на църковните кули и обясни на Ан къде се намира паркът, в който тя обича да се разхожда, трамвайните релси, площадът с шадравана. Ан наблюдаваше голата фасада и единствения балкон съвсем горе, също така гола метална конструкция. Прозорците нямаха первази, над всеки от тях една тънка метална релса влиза в стената, като при гротесково къси вежди на човек. И това не беше виждала, когато беше живяла тук. Тя се опитва да си спомни мъжа, който тогава ѝ беше сочил напред, но това е фигура, видяна с ъгълчето на окото, протегната ръка, няма лице, няма и глас, по който би могла да го разпознае...

 

 

 

cover-ghostИстория с призраци (превод Жанина Драгостинова, 200 стр, цена 16 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисияeurope cofunded


Онлайн срещата с Лаура Фройденталер е на 16 септември от 18:00 | тук

 

Неделя, 06 Септември 2020г. 12:12ч.

Звуци и други истории | Владимир Набоков

Публикувана в Литература

"Разбрах, че всичко в света е игра на еднакви частици, съставящи различни съзвучия:" – тези думи на Владимир Набоков от разказа Звуци прекрасно обобщават съзвучието от теми в петолинието на сборника Звуци и други истории... Да, Музиката е ключова нота в двете дузини разкази тук (също като в откъса от разказа Музика, който ви очаква по-долу) и ако "за Виктор Иванович всяка музика, която не познаваше – а той познаваше дузина популярни мотиви, – беше като бърз разговор на чужд език:", то историята на Виктор, макар и написана на руски през 1932-а, е "изсвирена" с разпознаваеми и всеизвестни и днес ноти... Да, в петолинието на Живота, нотите са все едни и същи, и не се променят на брой, затова е важно в какви съзвучия ги комбинираш, а в това Владимир Набоков е истински маестро...

 

 

Из разказа МУЗИКА


Антрето беше отрупано с дамски и мъжки зимни палта, а от гостната долитаха самотни, бързи звуци на роял. Отражението на Виктор Иванович поправи възела на връзката си. Прислужницата се протегна да закачи палтото му; то падна, повлякло две шуби, и тя трябваше да започне отначало.

Стъпвайки на пръсти, Виктор Иванович отвори вратата – музиката веднага стана по­-силна, по­-мъжествена. Свиреше Волф – рядък гост в тази къща. Останалите – трийсетина души – слушаха по различен начин, кой подпрял скула с юмрук, кой пускайки цигарен дим към тавана, а причудливото осветление в стаята придаваше смътна живописност на вцепенението им. С изразителна усмивка домакинята отдалеч посочи на Виктор Иванович свободното място – малко краваевидно кресло почти в самата сянка на рояла. Той отговори със скромни жестове, чиито смисъл беше: "Нищо, нищо, мога и да постоя", но после се придвижи, накъдето му беше показано, и внимателно седна, внимателно скръсти ръце. Жената на пианиста, с полуотворена уста, често мигаща, се готвеше да обърне страницата – и ето, обърна я. Черна гора от изкачващи се ноти, въздигане, пропадане, отделна група летящи на трапец. Волф имаше дълги, светли мигли; ушите му прозираха с нежен пурпур; той изключително бързо и силно удряше по клавишите, а в лакираната дълбина на отворения капак двойниците на ръцете му бяха погълнати от призрачна, сложна и донякъде палячовска мимика. За Виктор Иванович всяка музика, която не познаваше – а той познаваше дузина популярни мотиви, – беше като бърз разговор на чужд език: напразно се опитваш да различиш поне границите на думите – всичко се изплъзва, всичко се слива и тромавият слух започва да скучае. Виктор Иванович се помъчи да се заслуша – но скоро се улови, че наблюдава ръцете на Волф, техните бледи отблясъци. Когато звуците преминаваха в настойчив гръм, шията на пианиста се издуваше, той напрягаше разпънатите си пръсти и лекичко казваше: га. Жена му веднъж избърза – той удържа страницата със светкавичен удар на дланта и след това със страшна бързина я прелисти сам и двете му ръце вече пак яростно мачкаха податливата клавиатура.

nabo6

Виктор Иванович подробно го изучи – заостреният нос, очертанията на клепачите, следата от цирей на шията, косите като светъл пух, кройката на черното сако с широки рамене – за минута отново се заслуша в музиката, но едва проникнал в нея, вниманието му се разсея и той, бавно вадейки табакерата си, се извърна и започна да разглежда останалите гости. Видя сред чуждите лица няколко познати – ето го Кочаровски – такъв мил, закръглен – да му кимне ли... кимна, но не уцели: прехвърляне – в отговор се поклони Шмаков, който, казват, щял да заминава в чужбина – ще трябва да го поразпита... На дивана между две бабички полулегнала, притворила очи, дебелата червенокоса Анна Самойловна, а мъжът ѝ, доктор по гърлени болести, седеше, облакътен на облегалката на креслото, и в пръстите на свободната си ръка въртеше нещо лъскаво – пенсне на чеховско шнурче. По­-нататък, наполовина в сянка, притиснал към слепоочието си изпънат пръст, слушаше един музикален любител, чернобрад, прегърбен човек, чието име и презиме не можеше да запомни – Борис? Не, не беше Борис... Борисович? И това не. По­нататък – още и още лица – интересно, тук ли са Харузини – да, ето ги – не гледат... И в следващия миг, току над тях Виктор Иванович видя бившата си жена.

Той веднага наведе очи, механично изтърси от цигарата несъбралата се още пепел. Някъде отдолу като юмрук блъсна сърцето му, отстъпи и блъсна пак – и след това затупа бързо и безредно, като противоречеше на музиката и я заглушаваше. Без да знае накъде да гледа, той се взря в пианиста – но звуци нямаше, сякаш Волф удряше по няма клавиатура – и тогава в гърдите му стана така тясно, че се изпъна, въздъхна по­-дълбоко – и отново, изотдалеч бързайки, задъхвайки се, плисна оживялата музика и сърцето му заби малко по­спокойно. Бяха се развели преди две години, в друг град (шум на море нощем), където бяха живели, откакто се венчаха. Все още без да вдига очи, той се защитаваше от наплива и шума на миналото с глупави мисли – за това например, че когато одеве вървеше на пръсти с големи, безшумни крачки, като се гмуркаше с тяло през цялата стая към това кресло, тя, разбира се, бе го видяла как минава – и сякаш бяха го хванали натясно, гол или зает с тъпа, празна работа – и мисълта за това колко спокойно бе плувал и се бе гмуркал под погледа ѝ – какъв? враждебен? насмешлив? любопитен? – тази мисъл се накъсваше от въпроси – познава ли домакинята, познава ли някого в стаята – и кой я е поканил тук, и сама ли е дошла, или с новия си мъж – и как да постъпи – да си остане така или да я погледне? Все едно, той сега не можеше да я погледне – трябваше първо да свикне с присъствието ѝ в тази голяма, но тясна гостна, тъй като музиката го обкръжаваше като с ограда и сякаш бе станала за тях тъмница, където бяха обречени да седят като пленници, докато пианистът не престане да изгражда и да поддържа студените звукови сводове.

Какво беше успял да види, когато току­-що я забеляза? Съвсем малко – очите, гледащи настрана, бледата ѝ буза, черната къдрица – и като смътен вторичен признак, огърлица или нещо като огърлица – съвсем малко – но този повърхностен, недовършен образ вече беше неговата жена, тази мигновена смес от блестящо и тъмно вече беше онова единствено същество, което се наричаше с нейното име.

Колко отдавна беше. Бе се влюбил безумно през една задушна, изнуряваща вечер на терасата на клуба по тенис – а след месец, в нощта след сватбата, валеше силен дъжд, заглушаваше шума на морето. Колко сме щастливи. Шумолящата влажна дума "щастие", плискаща се дума, една такава игрива, питомна, сама се усмихва, сама плаче – и на сутринта листата в градината блестяха и морето почти не се чуваше – модрото, сребристомлечно море.

nabon

Трябваше да направи нещо с фаса – той извърна глава и отново сърцето му затупа не на място. Някой, променил положението на тялото си, я беше закрил почти цялата, извадил бе бяла като смърт кърпа, но сега ще се отдръпне чуждото рамо, тя ще се появи, сега ще се появи. Не, невъзможно е да гледа. Пепелникът е на рояла.

Оградата от звуци бе все така висока и непроницаема; все така се кривяха отвъдните ръце в лакираната дълбина. Ние винаги ще бъдем щастливи – как звучеше това, с какви отблясъци... Тя беше цялата кадифена, искаше му се да я сгъне – както се сгъват крачката на жребче – да я прегърне и да я сгъне – а после? Как да я овладее напълно? Обичам черния ти дроб, бъбреците ти, кръвните ти телца. Тя отговаряше: "Не говори гадости". Не живееха богато, но и не бедно, къпеха се в морето почти цяла година. Трепереха от вятъра пихтиестите медузи, изхвърлени върху чакъла. Блестяха мокрите скали. Веднъж видяха как рибарите носеха удавник – изпод одеялото стърчаха учудено боси стъпала. Вечер тя приготвяше какао. Той пак погледна – и сега тя седеше наведена, с ръка над веждите – да, тя е много музикална – сигурно Волф свири прочута, прекрасна творба. "Сега няколко нощи няма да спя", мислеше Виктор Иванович, като гледаше бялата ѝ шия, деликатния ъгъл на коляното ѝ – тя седеше, сложила крак връз крак – и роклята ѝ беше черна, лека, непозната, и проблясваше огърлицата. "Да, сега няма да спя и ще се наложи повече да не идвам тук, и всичко беше напразно – тези две години старания, усилия, и най­-после почти се бях успокоил – а сега започвай отначало – да забравиш всичко, всичко, което беше почти забравено, но плюс днешната вечер." Изведнъж му се стори, че тя го поглежда между пръсти, и той неволно се извърна.

Вероятно музиката наближава края си. Когато се появят тези бурни, задъхващи се акорди, това значи, че е близо краят. Каква интересна дума: край. Нещо като крах и рай в едно. Облак прах, вест за крах. През пролетта тя странно се умърлуши; говореше почти без да разтваря уста. Той питаше: "Какво ти е?". "Нищо. Нищо особено." Понякога тя го гледаше с присвити очи, с неопределим израз. "Какво ти е?" "Нищо. Нищо особено." Нощем бе съвсем като умряла – нищо не можеше да направи с нея – и макар че беше дребничка, тънка жена, тогава изглеждаше тежка, тромава, като от камък. "Но кажи най­-после какво ти е?" Така продължи повече от месец. След това една сутрин – да, на рождения си ден – тя каза съвсем просто, сякаш се разбираше от само себе си: "Да се разделим за известно време. Не може повече така". Влетя малката дъщеричка на съседите – да покаже едно коте, другите ги удавили. Върви си, върви, после. Момиченцето си отиде, последва дълго мълчание. Върви си със своето коте, не ни пречи да мълчим. Като почака малко, той започна бавно и мълчаливо да ѝ извива ръцете – искаше му се да я пречупи, цялата с пращене да я превие. Тя се разплака. Той седна до масата и се престори, че чете вестник. Тя отиде в градината, но скоро се върна. "Не мога, имам нужда всичко да ти кажа." И някак учудено, сякаш говореше за друга и ѝ се чудеше, и го канеше да сподели учудването ѝ, тя разказа, всичко разказа. Ставаше дума за снажния, скромен, сдържан мъж, който идваше да играят на вист и говореше за артезиански кладенци. Първия път било в парка, после в дома му.

Всичко е много неясно. Броди до вечерта по морския бряг. Да, музиката сякаш свършва. Когато на крайбрежната улица го ударих по лицето, той каза: "Това ще ви струва скъпо", вдигна фуражката си от земята и си отиде. Не се простих с нея. Глупаво беше да мисля да я убия. Живей, живей. Живей, както живееш сега; както сега седиш, така седи вечно; е, погледни ме, умолявам те – погледни, де, погледни – ще ти простя всичко, та нали някога всички ще умрем и всичко ще знаем, и всичко ще бъде простено – тогава защо да отлагаме – хайде, обърни очи, моите очи, моите скъпи очи. Не. Свършено е.

Последните звуци, многопръстни, тежки – веднъж, още веднъж – и за още веднъж ще стигне дъх – и след това вече заключителният, сякаш цялата си душа отдал, акорд – пианистът се прицели и с котешка ловкост удари една, съвсем самостоятелна, малка златна нота. Оградата от музика се разкъса. Ръкопляскания. Волф каза: "Много отдавна не съм свирил тази творба". Жената на Волф каза: „Мъжът ми, знаете ли, отдавна не беше свирил тази творба.". Докторът по гърлени болести се обърна към Волф, настъпвайки го, блъскайки го, бутайки го с корема си: "Изумително! Аз винаги съм казвал, че това е най­-хубавото от всичко, което е написал. Според мен вие накрая мъничко модернизирате звука – не знам дали се изразявам ясно, но виждате ли...".

 

 

 

cover-nabokovЗвуци и други истории (превод Мария Хаджиева, 296 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Вторник, 25 Август 2020г. 20:20ч.

Четирите кътчета на сърцето | Франсоаз Саган

Публикувана в Литература

Да, на 21 юни Франсоаз Саган можеше (ала надали) да навърши 85 години... А незавършения роман Четирите кътчета на сърцето, 15 години след кончината ѝ през 2004-а, можеше и се превърна в Последна Глава от бляскавото ѝ писателско битие – всъщност, буржоазно отгледаната история на Людовик Кресон споделя доста биографични прилики с житието на самата Саган (като автомобилната катастрофа, например), но за кътчетата автобиография в романа по-добре четете предговора от сина ѝ Дени Вестхоф, а за да разберете наистина кои са Четирите кътчета на сърцето най-добре слушайте самата Франсоаз...

 

 

Основната грижа на Сандра Кресон, по баща Льобай, бе дългът. Отколешна съседка на Анри Кресон по имение и по богатство, тя се бе омъжила за него, когато той овдовя и всички говореха, че не може да прежали първата си жена, само и единствено от страх да не остане стара мома. Въобразяваше си, че взема за съпруг темпераментен индустриалец, а се оказа, че той е като разбеснял се бик, който за огромно нейно съжаление изобщо не се интересуваше от живота в обществото. Надявала се бе да организира пищни приеми в грамадните зали на Кресонад, а бе принудена да отбягва мълниеносните появи на мъжа си в отвратителния салон, където преди въвеждането във владение на Сандра други жени бяха имали време да оставят своя отпечатък. Двамата братя на Анри Кресон бяха загинали във войната 1939–1940 година ("Ама че серсеми – подиграваше се Анри. – Онези от Първата световна бяха герои, но тези от трийсет и девета и четиресета...!"), а вдовиците им скоропостижно бяха напуснали дома заради терора на техния девер, който, между впрочем, ги отрупваше с пари, само и само да го оставят на мира. На тях все пак им бе останало време да украсят залите за приеми и някои стаи, което за бездруго странната на вид къща се оказа невъобразима катастрофа: след камината в марокански стил на едната, испанския декор на другата и подобните на удивителни знаци мраморни колони, поръчани от Сандра (пристрастена към древногръцкото изкуство), вече никой не би се осмелил да фотографира този салон.

kvart1

Сандра, от своя страна, бе открила в селото, недалеч от Кресонад, скулптор, дотогава зает с изработването на непретенциозни статуи за надгробни паметници, който внезапно бе въведен от нея в лоното на древногръцкото и римското изкуство и принуден да прави копия в различен мащаб, според нейните изисквания, на Венера Милоска и на Нике от Самотраки, които Сандра постави в огромния салон в знак на предизвикателство или на протест. Напомняща по-скоро изваяние, отколкото човешко същество, бузеста, солидна и невъзмутима при всякакви обстоятелства, самата Сандра Кресон бе в състояние да прекарва времето си в компанията на своите статуи, от които я отличаваха единствено дрехите.

– Ето я и жена ми, всички сме налице! – възкликна Анри, сваляйки от врата си безобразния на вид шал.

– Не виждам какво толкова чудно има – възрази Мари-Лор.

– Не ми е чудно, че и двете сте тук – отвърна троснато Анри, – а че самият аз все още съм жив между две толкова... как да се изразя?, толкова жилави жени. Жилави, това е точната дума.

– Нима вие не сте същият?

Опитът на Сандра да прояви сарказъм направи гласа ѝ писклив. Анри остави двете начумерени жени, побърза да се отправи към грозния салон и едва не се препъна в оставена по средата пътна чанта, която не пропусна да ритне в движение.

– Това пък какво е?

– Представете си, скъпи приятелю, брат ми пристигна. Брат ми Филип ще прекара няколко дни у нас.

– Я виж ти, значи скъпият Филип е тук.

Многобройните недостатъци на Анри Кресон се свеждаха по-скоро до липсата на качества: без да бъде лош, той изобщо не се сещаше да прояви любезност; без да бъде скъперник, той изобщо не се сещаше да прояви щедрост; при това се отнасяше с пълно пренебрежение към мнението на другите. В действителност по природа бе доста гостоприемен и присъствието на мъж, на истински мъж, тъй като за него синът му сега представляваше по-скоро ангел или призрак, до известна степен му носеше облекчение.

– Добрият стар Филип... Откога не сме го виждали? А, да, отпреди три седмици... Надявам се да е добре и да не страда от "любовна мъка".

Побърза да покаже, че слага "любовна мъка" в кавички, избухна в донякъде пресилен смях и влезе в салона под възмутените погледи на двете жени.

* * *

Беше се оженил за Сандра съвсем скоро след смъртта на първата си съпруга, за която се знаеше, че я бе обичал, макар никога да не я споменаваше, и която така и не успя да прежали. Бе "уважавал" Сандра в брачния смисъл на думата през първите две седмици, след което я бе позабравил, а сега ѝ отдаваше дължимото само от време на време. Това напълно устройваше Сандра с нейното крехко здраве.

В този край на Турен, естествено, се намираха жени, които от самото начало започнаха редовно да осведомяват Сандра за забежките на нейния съпруг. Ала въпреки че тези забежки никак не бяха малко, при това една от друга по-вълнуващи, странно как Анри Кресон съумя да не огорчи жена си, запазвайки по отношение на своите щения пълна дискретност пред нея и в обществото. Той "прескачаше" до Париж, а сетне се завръщаше свеж и мълчалив. Мислеше си, че това всъщност е дребна работа, като се има предвид, че у дома го очакваше жена, която той в никакъв случай не би могъл истински да "уважи".

Всъщност това бе единственият повод да установи връзка със своя син. Когато и Людовик "прескочи" до Париж, то бе, за да започне безнадеждно, макар и със съответните препоръки, следване във Висшето търговско училище. На осемнайсет години той изобщо не познаваше жените преди всичко поради затворения живот в колежа, където се бе озовал редом с други селски момчета. Именно това пълно невежество притесняваше баща му, който изпадна в ужас, след като два месеца по-късно започна да получава сметки от магазини за цветя, които разпращаха букети наляво и надясно. Людовик като нищо би могъл да се увлече по някое парижко момиче, да му направи дете и да го сполети какво ли още не. Наложи се бащата на свой ред да замине за столицата, където с изумление откри, че всички тези цветя, букети и всевъзможни знаци на внимание бяха предназначени за различни проститутки, ощастливявали всяка на свой ред неговия син. Облекчен, но все пак разтревожен този път от умствената нагласа на единственото си дете, Анри му обясни, че това не е прието. Сетне, докато обядваха заедно, сам се запита защо всъщност да не е прието и не е ли по-уместно мъжете да изпращат цветя на жени, които са им се отдали, отколкото на разни девойчета от добри семейства, които се опъват.

Ето защо накрая заключи:

– В крайна сметка прави каквото намериш за добре.

Отрочето бе очаровано и продължи с проявите на добри маниери. Едва по-късно, когато се запозна с Мари-Лор, Людовик се почувства нещастен: влюбен и нещастен, повече загрижен за живота на друг човек, отколкото за своя собствен; и не толкова нещастен, че не споделя живота на жената, в която е влюбен.

За Мари-Лор тази негова любов имаше значение само доколкото я засягаше. Вярно бе, че нейните родители се бяха обичали истински и бяха образец за безукорна интимност и нежна страст, но Мари-Лор тъкмо поради това ги бе презирала. Те, от своя страна, инстинктивно бяха започнали да я отбягват и дори да се боят от нея.

Смъртта на Куентин при самолетна катастрофа хвърли в отчаяние Фани Кроули. Тя изчезна за околните, лицето ѝ изчезна от тялото, веселостта изчезна от гласа ѝ, а животът изчезна за самата нея. Безпаричието я принуждаваше да работи и с помощта на приятели намери място в модна къща, където естествената ѝ приветливост и любезност, вниманието към другите не след дълго ѝ осигуриха длъжност, която ѝ позволяваше да изхранва себе си и дъщеря си. Това обаче бе твърде недостатъчно за Мари-Лор и в резултат Людовик ѝ стана интересен.

cutsurc

Той не направи връзка между тези две събития – смъртта на баща ѝ и интереса към него – просто защото не пожела; дори когато Фани отклони поглед, щом поиска ръката на дъщеря ѝ; дори когато приятелите му избягнаха всякакви коментари и го поздравиха, както се поздравява например войник, изпратен да кара военна служба в Африка. Или човек, който неизбежно ще се пробуди и ще се откаже от направения избор. Той долови всички тези знаци, но те не му направиха впечатление, защото беше лудо влюбен. Тъкмо в този момент Мари-Лор прояви достатъчно ум или прозорливост, за да го задържи и да му окаже нужното внимание, за да не би друга девойка, друга жена да си присвои нежния, уязвим, богат и бездеен Людовик Кресон. Лишен от ласки още от раждането, лишен от жени през младостта, той наистина бе мъж, който може да бъде уловен без особени затруднения; подобно на някакъв смешен Тристан от миналия век, той мечтаеше за любов.

Ала тази всеотдайност, която ценяха мнозина негови приятели, стана причина да си спечели пълното и окончателно презрение на Мари-Лор. Животът бе борба. Единият от двамата трябваше да хване юздите и това се падаше само и единствено на нея. Плътската любов я отвращаваше, отегчаваше и плашеше, макар че Людовик беше чудесен любовник и влагаше плам, търпение и нежност; мечтата му бе да бъдат с Мари-Лор двойка, която напомня нейните родители, двойка, в която всеки се опира на другия, двойка, съставена от две половини, подобно на ябълката на Платон, но същевременно неделимо цяло.

 

 

 

cover-saganЧетирите кътчета на сърцето (превод Красимир Петров, 152 стр, цена 15 лева) е в книжарниците

Четвъртък, 06 Август 2020г. 21:21ч.

Карантина | Питър Мей

Публикувана в Литература

Да, "карантина" може и да стане Думата на 2020 година... да, след плъзването на COVID-19 пандемията и в литературата, и в киното започна ровене в архивите за образци, които пророчески описват живот по време на (корона)вирус епидемия... Случаите не са един и два, но има и такива абсурдни като с романа Карантина на Питър Мей – написан през 2005-а, но така и не намерил издател, защото звучал "крайно нереалистично" в описанието си на Лондон под пълната обсада на вируса H5N1 (или птичи грип), днес, крими-мистъри историята за серийния убиец Пинки на фона на глобална епидемия звучи като... документалистика, извадена от новинарските емисии... или като поредното доказателство, че Литературата пише Живота, а не обратното...

 

 

ГЛАВА 3

I.

Да съединиш отново тялото на човек, беше като да редиш пъзел. Ейми дишаше в клаустрофобичната си памучна маска и подушваше мириса на гнило, вдигащ се от масата пред нея. Припомни си първата си лицева реконструкция. Стана в Манчестър. Пътувала беше дотам с влак и отседна у роднини. Жената беше мъртва почти от три месеца. Черепът ѝ бе варен на бавен огън във вода и препарат за почистване с малко добавена белина, но въпреки това вонеше толкова силно, че от "Експертизи" ѝ бяха наели хотелска стая, където да работи. Не искаха Ейми да усмърди лаборатория или нечий кабинет.

Хотелската управа се отнасяше с подозрение към цивилните ченгета, които идваха и си отиваха, паркираха немаркирани коли отпред и посещаваха младата китайка от стая 305. Вероятно си мислеха, че става дума за проституция. Така или иначе, камериерката се оплака от миризмата и Ейми бе поканена да напусне.

Том бе поставил чувал за трупове върху масата, постлал го бе с чист чаршаф и бе наредил костите в приблизителното им анатомично разположение. Тези от дланите и стъпалата бе оставил в малки купчинки. Бе разделил гръбначния стълб на цервикален, торакален и лумбален сектор, но костите не бяха в правилния ред. Същото бе и с ребрата. Ейми се усмихна, като видя диаграмата на скелет, която бе забол на стената. Костите никога не бяха били неговата сила. Още в медицинския институт проявяваше далеч по-голям интерес към органите, сърдечно-съдовата система, мозъка. Докато Ейми бе привлечена от скелета. Та той все пак бе конструкцията, поддържаща всичко останало. Което по най-невероятен начин в крайна сметка я насочи към зъбите.

lockdown1

Започна грижливо да реконструира ръцете от китките надолу. Малките ръце на дете. У възрастния човек имаше 206 кости и повече от половината бяха в ръцете под китката и стъпалата. Но при бебетата и малките деца броят бе 350. Някои кости се сливаха с растежа. Ейми не бе сигурна колко са те у това конкретно дете, но знаеше, че ще забележи, ако някоя липсва.

Вдигна глава, което направиха още пет-шест души, когато вратата се отвори и влезе Зоуи. Всички се бяха досетили, че тя е пред прага още преди дори да бяха помирисали тютюневия дим.

– Маска! – извика някой. Бе забравила да си я постави обратно.

– Олеле, прощавайте. – Тя побърза да я вдигне над носа и устата си. – Нали знаете, че със същата сила може да прихванете вируса, като докоснете пипан от инфектирано лице предмет. Важното е някой да не ви кихне в лицето.

Правеше аспирантура по микробиология, като в същото време се обучаваше в "Експертизи" и обичаше да се изфука. Ала заразната мощ на вируса вече бе известна на всички. Именно заради това правителството бе въвело извънредни мерки, сред които бе забрана за отпечатване и разпространяване на вестници. Хартията бе идеалният носител. Вестник, пипан от вирусоносител, би предал заразата на следващия читател. Веднъж щом вирусът бе върху ръцете ти, можеше да попадне в организма чрез храна или дори при потъркване на очите. Сега новините се предаваха само по радиото, телевизията и интернет.

Зоуи приближи до масата на Ейми да погледне скелета.

– Детенце, а?

– Да.

Ейми бе подразнена от прекъсването, но запази спокойствие. Сега вече долавяше мириса на цигари. Беше за предпочитане пред този на застояла пот, витаещ като облак около Зоуи, докато още живееше с приятеля си. Веднъж призна как претърсила коша му за пране да облече нещо, защото чекмеджето ѝ с блузи се било изпразнило. Очевидно го бе сметнала за забавен анекдот. За всички останали то просто бе обяснение за миризмата. Но нещата се бяха подобрили, откакто се върна при родителите си. Явно сега майка ѝ я переше.

Зоуи ѝ заговори:

– Знаеш ли, подготвят се за масово производство на нов тип маска, която стерилизира патогените, щом заразен човек кихне или се изкашля. Има хиляди малки перфорации, които ти позволяват да дишаш, така че не ти се връща обратно в лицето. Но най-интересното е, че перфорациите са обработени с антисептик, който стерилизира всякакви пропуснати емисии. Хитро, нали?

– Много. – Ейми се опитваше да подреди метатарзалните кости на дясното стъпало.

– Имаш ли представа колко капчици се отделят при едно кихане?

– Милиони?

– Да, и всяка една носи вируса. Като инфектиран аерозол. Господи, не си ли доволна, че ни раздадоха "Флукил" за по един курс?

– Нека се надяваме да не възникне нужда да го пием. – Ейми гореше от желание да ѝ каже да се чупи, но не ѝ беше в природата да е груба. Спасението ѝ дойде неочаквано.

– Нямаш ли си работа, Зоуи? – Том, приближил зад гърба на Ейми, отправи към Зоуи един от презрителните си погледи и тя изсумтя, леко засегната.

– Да, докторе. – След което се отдалечи. Ейми му се усмихна с признателност.

– Здравей.

– Голяма досадница е тази – снижи глас той.

– Е, ти би трябвало да си наясно.

Той направи гримаса.

– Не от този тип досадници. – После погледна към скелета. – Как напредваш с нашето неизвестно дете?

– Поопознавам я малко по-добре – отвърна Ейми.

– Нея?

– Да, момиченце е. Но не би оцеляла и до тази възраст, ако костите ѝ бяха отговаряли на твоята подредба.

Той се ухили палаво.

– Аз си падам по плътта.

Ейми довърши пъзела с дясното стъпало.

– Като стана дума, как е Хари?

Том обърна очи към тавана и въздъхна театрално.

– Знаеш ли, през целия си живот съм бил привличан от хетеросексуални мъже и първият, който отвръща на интереса ми, се оказва най-промискуитетното създание на земята. А ти ме познаваш. Искам си мъжа само за мен.

– Онова, което знам – изрече Ейми с известна убеденост, – е, че двамата с Хари не сте благословени един за друг.

– Да... помежду ни винаги се изправя член.

Ейми не можа да сдържи усмивката си. Том винаги я бе разсмивал, още откакто се запознаха в института по медицина преди близо дванайсет години. И какво съвпадение, първата им среща бе станала на занятие по анатомия. Макар да бяха се разделили в различни специалности, останаха си приятели през целия курс на обучение, а и след това. Тя нямаше представа как би оцеляла през ужасните месеци след катастрофата, ако не беше той. Беше в буквалния смисъл най-добрият приятел, което едно момиче би могло да има. Тъй че тя се примиряваше с неговите странности и настроения и го приемаше да преспи на канапето в апартамента ѝ, когато с Хари имаха разправия. А това се случваше редовно.

Тя направи неопределен жест към съседната маса.

– Би ли ми подал онази зъбна диаграма там?

– Вземи си я сама, момиче.

Тя го погледна укорно, а той наклони глава и повдигна вежда насреща ѝ. Ейми си помисли колко хубав беше. Жалко, че стоеше на другия бряг. Имаше прекрасна сламеноруса коса и бледосини очи. Привично му бе да ѝ отказва подобни услуги. Винаги бе настоявал, че трябва да се обслужва сама. Той не ѝ беше роб и тя не беше инвалид. Именно този му настойчиво налаган принцип я бе направил тъй независима, каквато бе сега. Хвана панела за управление на десния подръчник, завъртя стола и се придвижи към съседната маса да си вземе диаграмата.

В другия край на стаята се раздаде гръмко кихане и всички се обърнаха към Зоуи. Хората бяха станали свръхчувствителни по повод и най-леко подсмръкване. Зоуи вдигна ръка в извинителен жест и се ухили.

– Всичко е наред. Честна дума. Не съм болна. Заради котката на нашите е. Алергична съм към нея.

 

II.

Пространството между пътя и ямата, където бе открит сакът, беше разделено на квадрати. Тънки бели ленти се простираха помежду къси колчета и малко напомняха линиите за географска ширина и дължина върху карта. По периметъра бяха опънати жълто-черни ленти, маркиращи местопрестъпление, които трептяха под студения вятър, духащ откъм реката. Екип от шест души в защитни костюми, ботуши и полиетиленови шапки се придвижваше от квадрат към квадрат, като всеки имаше отредена площ, която да претърси. Какъвто и предмет да откриеха в калта, поставяха го в отделно пликче за веществени доказателства.

Работниците стояха из парка на малки оранжеви групички. Бетонобъркачките се бяха прибрали, а тежките машини стърчаха студени и неподвижни в очакване с всички останали.

Мъжът от министерството седеше на задната седалка на черно беемве, паркирано на тротоара пред болницата, и пушеше цигара след цигара на свален прозорец, като ги наблюдаваше през облаци дим. Макнийл успяваше да долови гнева му от мястото си – седнал беше на преобърнат варел край някогашното баскетболно игрище. Техническият ръководител крачеше нервно край него.

– Отиват ни премиите, човече – каза. – Единствената причина да сме тук и да си рискуваме живота, са парите. А те зависят от спазване на срока.

– Какъв е срокът? – попита Макнийл и го погледна незаинтересовано.

– Седем дни. – Техническият ръководител поклати глава. – И преди беше твърде кратък. А сега...

Макнийл сви рамене.

– Какъв е смисълът да се поставят нереалистични срокове?

– Не ги определям аз, приятел. Китайците построиха цяла болница за седмица при епидемията от ТОРС. Така че нашите са си казали: защо и ние да не можем? Дори не строим болница тук. Просто допълнителна зала, която да могат да отопляват и да сложат легла вътре. Място, където хората да умират.

– И струва ли си парите?

– Ами в момента нямаме друг начин да ги изкараме. Освен това се грижат добре за нас, не ще и дума. Много от момчетата идват отвъд магистрала М25. А откакто обявиха околовръстното за външна граница, знаехме, че влезем ли веднъж, няма да ни пуснат да излезем повече. Направо тръпки да те побият, все едно сме във филм на ужасите. Да гледаш всички тези войници с пушки по мостове и надлези.

– И къде сте се настанили?

Техническият ръководител се изсмя.

– Това беше част от уговорката. Всички големи туристически хотели са празни. Всеки си има стая, готвят ни по всяко време. Аз и някои от момчетата сме в "Риц". Има други в "Савой". Ще останем там, докато не приключи извънредното положение. – Усмивката му стана мрачна, като си припомни да стрелне с ядосан поглед Макнийл. – Стига да си спазим срока, разбира се.

В далечина сирена на линейка проби студения януарски въздух. Поредната жертва. Още едно нужно легло. Всички болници в града бяха препълнени, но високият процент на смъртност поне означаваше, че постоянно се освобождаваха легла. Заради болестта персоналът бе намалял с близо трийсет процента. Здравните работници бяха изложени на по-голям риск и сред тях смъртността бе най-висока. Въпреки "Флукил". Никой вече не ходеше на работа. Само малко магазини бяха отворени за по няколко часа на ден. Нямаше обществен транспорт. Летищата бяха затворени за неопределено време. Икономиката на столицата бе в състояние на свободно падане, а останалият свят бе готов да направи всичко, което може, за да помогне на града да ограничи болестта в рамките си. Главно чрез забрана на всякакви пътувания до и от Обединеното кралство. Разбира се, бе само въпрос на време, преди вирусът да плъзне в целия свят. Но ако можеше да бъде задържан достатъчно дълго, за да се изработи ваксина...

 

Макнийл въздъхна и усети първите капки дъжд по лицето си, когато го обърна нагоре към надвисналия синьо-черен облак.

Джак.

Извърна се и видя фигура в защитен костюм да крачи през дълбоките бразди, оставени от машините в калта.

– Приключихме.

Макнийл погледна часовника си. Отнело им бе по-малко от отредените два часа.

– Открихте ли нещо?

Мъжът от "Експертизи" вдигна насреща му прозрачно полиетиленово пликче и Макнийл видя някакъв бледорозов къс вътре.

– Може да значи нещо. А може и нищо да не е.

– Какво е?

Служителят му го даде.

– Остатък от билет за метрото. Еднодневен. Не мога да разчета датата върху него, но може да извлечем нещо от магнитната лента.

Макнийл пое пликчето и го вдигна срещу светлината. Отпечатаното върху билета бе размазано от дъжда и почти заличено от калта. Единият край бе откъснат. Вече бяха минали почти осем седмици, откакто бяха спрели метрото. Ако само на това трябваше да разчитат, нямаше да стигнат далеч. Той го върна на мъжа от "Експертизи" и скочи долу от варела. Обърна се към техническия ръководител:

– Вървете да си строите болницата.

 

 

 

cover-lockdownКарантина (превод Надя Баева, 304 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Четвъртък, 06 Август 2020г. 20:20ч.

Кралицата мълчи | Лаура Фройденталер

Публикувана в Литература

"Това е онзи проклет сън, помисли си тя, който някой ден сърцето ѝ няма да издържи." – за Фани, "кралицата"-героиня от дебютния роман Кралицата мълчи на Лаура Фройденталер, животът отдавна се е превърнал в броеница от натрапчиво повтарящи се "сънища", в които миналото, настоящето и бъдещето са като белите листи на бележника на нощното ù шкафче, подарен от внучката ù, за да опише живота си... Да, казват, че "мълчанието е злато", а Кралицата Фани е натрупала несметно богатство от неизказани, "сънувани" мигове, състояния, емоции, "животи"... всред които се крие тайната на Живота на Фани... Защо, обаче, нейният живот е важен за останалите, чия "Кралица" е тя и защо всичко звучи като История с призраци (следващият роман на Лаура Фройденталер, отличен с Европейската награда за литература 2019) – отговорите идват в следващия сън | откъс...

 

 

КОГАТО ФАНИ РАЗКАЗА историята за прекъсването на църковната служба на внучката си, детето слуша внимателно, без да поглежда към Фани, отдадено на фантазиите си, както се слуша страшна приказка. Само веднъж Фани беше отишла с момичетата от Съюза на германските момичета. Беше една неделя по време на църковната служба. Докато останалите влизаха вътре, Фани успя незабелязано да спре пред църквата. Както беше уговорка, момичетата останаха отвън. Неколцина възрастни мъже, които знаеха, че Съюзът на германските момичета възнамерява нещо да прави, също не влязоха в църквата. Щом започна службата, момичетата замаршируваха в кръг и запяха някаква песен, която Фани не знаеше, защото за първи път беше с тях. С ъгълчето на окото си видя, че отделни хора излизат от църквата, чу възрастните мъже да ругаят. Фани усещаше отвсякъде вниманието, което се засилваше, и безпокойството, което се сгъстяваше. Гледаше напред към момичето пред нея и не пееше, защото не знаеше текста и защото гласът ѝ не ѝ се подчиняваше. Нещо сякаш се разпъваше вътре между главата и тялото ѝ. В ушите ѝ над ниските момичешки гласове звучеше един висок тон. Без да извърне глава, тя усети, че баща ѝ се е втурнал от църквата навън. Той веднага разпозна Фани сред другите момичета и се насочи към нея. Фани удържа на порива си да избяга. Момичетата престанаха да маршируват и да пеят. Отстъпиха назад пред баща ѝ, само тя остана на мястото си. Междувременно повечето хора излязоха от църквата. Фани знаеше, че отвсякъде я наблюдават, но виждаше само баща си. Той изглеждаше така, сякаш иска да я убие, сякаш не може да се овладее. Тялото ѝ се изпъна и трепереше, но тя не побягна. Гледаше невъзмутимо баща си право в лицето, а той все едно беше излязъл извън кожата си. Вече не си личеше къде са устата, носът и очите му. Чертите на лицето му се бяха размесили като във вик и Фани виждаше как това лице се приближава към нея. Най­-сетне баща ѝ застана отпред. Носът, устата и бузите му се върнаха по местата си. Фани вирна брадичката си, челото ѝ застана точно под небето и когато за миг затвори очи, усети как клепачите ѝ се овлажняват. Баща ѝ вдигна ръка и удари Фани по бузата. След което се обърна и тръгна към фермата си в падината. Насред погледите на останалите посетители на църквата и мърморенето им Фани се понесе подире му. Някъде по-­назад вървяха майка ѝ и брат ѝ. Фани не се извърна. Крачеше с триумфираща походка. Целия дълъг път през гората обратно до фермата в падината Фани вървя след баща си и не се обърна назад. Беше изпълнена с дива радост, която се задържа до края на деня, люшкаше тялото ѝ и вечерта, когато легна в леглото си, не можа да заспи.

 

ШЕЙСЕТ ГОДИНИ ПО­КЪСНО все още едно далечно меко ехо от онази дива радост мина през тялото на Фани. Тя се зарадва, че точно този спомен случайно излезе най-­отгоре. Откакто вече не можеше да контролира времето, беше станала зависима от тялото си и в това отношение. Тайно, без участието на Фани, тялото ѝ беше запазило всичко. И сега, когато беше така слабо, тъй като Фани ядеше съвсем малко и то нямаше занимание, спомените се задвижваха като органични процеси, самостоятелно и без направление от страна на волята. По-­рано тя си мислеше, че държи контрола над тялото и паметта си. Но сега лежеше безпомощно в семейното легло и се усмихваше в тишината, че е била така глупава. Редовно преминаваше през един и същи сън. Макар че отдавна не можеше да спи, само дрямка и будно състояние, в които отминалите спомени за различни състояния се вливаха един в друг, тя не успя нито веднъж да се измъкне от този конкретен сън. Ако внезапно се видеше до брат си и той носеше черен костюм, Фани разбираше, че пак е вътре в съня и че всякаква съпротива е напразна. Обръщаше главата си встрани и раздвижваше ръцете си по ленения чаршаф, за да протестира. Понякога се надигаше и после отново падаше назад, но не можеше да направи нищо срещу този сън.

 

БЕШЕ ДЕНЯТ, в който погребаха сестрата на баща ѝ. Бяха се сврели под ъгъла за сядане, след това майка ѝ изтупа прахта от черния костюм на Тони. Той вече не можеше да се намърдва под дървената пейка. Седеше на земята пред скривалището на Фани и само краката му стигаха до нея. Фани и брат ѝ не познаваха сестрата на баща си, освен това я погребваха на място, където никога не бяха ходили. Дотам стигнаха пеш, не в посока към малкия град, а към границата. Майка им и баща им вървяха напред, Фани и Тони на разстояние след тях. Тони беше горд с черния си костюм, който изглеждаше съвсем като този на баща му, само че по­-малък. Фани също би искала да има такъв костюм вместо тясната рокля, която се наложи да облече. Целия ден Тони стоя до баща си, докато майка ѝ държеше Фани за ръката. Фани наблюдаваше как Тони наподобява във всичко баща си. На гробището застана до него и имитираше сериозния израз на лицето му. Мнозина подаваха ръка не само на бащата, но и на Тони, който благодареше със същото кратко кимване, както бе видял да прави баща му. Ръката на Фани беше в тази на майка ѝ. Някои жени погалваха Фани по главата. След това в гостилницата Тони пак седна до баща си. Правеше се, че слуша какво си говорят възрастните, и не искаше да излезе навън с Фани. Когато късно вечерта се прибраха във фермата в падината, Фани и Тони тръгнаха из къщата. Никой не им заповяда да си лягат. Тони все още беше с черния костюм. Озоваха се пред вратата за спалнята на родителите си, която беше леко открехната. Без да си кажат нито дума, те се промъкнаха по­близо до процепа и погледнаха през него.

Първоначално Фани не разбра какво вижда. После разпозна, че баща ѝ седи по риза на ръба на леглото, а майка ѝ е застанала пред него на колене. Малко преди лягане тя винаги си пускаше косата, която сега се стелеше по гърба ѝ. Фани разбра, че майка ѝ изува обувките на баща ѝ. Ръцете на баща ѝ стояха върху одеялото като малки животинчета, къртичета, нахапани до смърт от котките. Раменете му бяха приведени напред. Гръдният му кош хлътнал. Фани дори не се осмели пак да погледне лицето му. То изглеждаше така, сякаш баща ѝ е ослепял. Очите му бяха черни като костюма на Тони. Майка ѝ се подпря на леглото и се изправи с охкане. Щом застана пред баща ѝ, той уви ръце около кръста ѝ и притисна главата си към корема ѝ. Пред вратата на спалнята Фани усети, че брат ѝ е завладян от същия страх, който се беше настанил вътре в нейното тяло. Искаше да избяга, но не можеше да откъсне очи от сцената. Майка ѝ погали главата на баща ѝ. Фани чу приглушени шумове. Майка ѝ отмести ръцете на баща ѝ от хълбоците си и направи крачка назад. Фани видя лицето на баща си. Беше мокро. Баща ѝ беше отворил широко устата си, оттам излезе гъргорене. После скимтене. Баща ѝ плачеше. Майка ѝ бе почнала да се съблича. Свали роклята и фустата си. Децата пред вратата на спалнята видяха голите ѝ крака. Майка им измъкна фланелката си нагоре през главата. Децата видяха белите ѝ гърди отстрани. Майка им издърпа ризата и панталона на баща им и накрая легна до него в леглото. Тя премести главата му към гърдите си и заприказва тихо на гъргорещата и скимтяща бащина глава. Двете деца се отдръпнаха. Всяко тръгна само за себе си, като че ли другото не беше там.

froyde 

ФАНИ ЛЕГНА в леглото си и заспа дълбоко. Като се събуди, беше светло. Стана и облече дрехите си от предния ден. Излезе от стаята в коридора. Не се чуваше никакъв шум, дори и собствените ѝ стъпки, макар че иначе дървеният под винаги проскърцваше. Фани тръгна надолу по стълбите в посока към кухнята. Движеше се така, сякаш с някое непредпазливо замахване може да разкъса въздуха наоколо. Вървеше напълно безшумно из къщата на родителите си. Спря се пред затворената врата на кухнята. Отвътре се чуваше тракане, като че столовете се обръщаха и разни неща падаха на пода. Сякаш Сатаната се беше развилнял из кухнята. Фани си повтори тази дума. Сатаната. Не долавяше никакъв глас, никакъв човешки звук, само тракане, падане, шум от трошене, който я беше събудил. От страх Фани беше седнала в семейното легло. Сърцето ѝ така силно биеше, че от ударите я заболяха ребрата. Това е онзи проклет сън, помисли си тя, който някой ден сърцето ѝ няма да издържи.

 

ТИШИНАТА ДОЙДЕ с войната. Във фермата в падината никога не е било особено шумно. Баща ѝ не харесваше шумните хора, намираше ги за непредвидими и ненадеждни. Но тишината, която настана във фермата, когато Тони трябваше да тръгне на война, беше друга. Понякога Фани се оглеждаше. Наблюдаваше протегнатите си ръце и въпреки това не можеше да ги усети. Стоеше насред двора и отново ги спускаше. Гледаше напрегнато над полята към хълма, на чието било ѝ се привиждаше фигурата на мъж. Не можеше да прецени дали слиза надолу към селото, или се отдалечава от него. Майка ѝ дойде от обора, мина покрай Фани и каза, ела да белим картофи. Откакто се помнеше, беше белила картофи заедно с майка си. Винаги ги е имало тези моменти, които двете прекарваха заедно на кухненската маса. Сядаха една срещу друга на ъгъла, всяка с малък нож в ръка, пред тях купчина картофи и една голяма тенджера, в която хвърляха обелените. Така са седели по всяко време на деня и на годината. Валяло е дъжд и сняг, докато те са белели картофи, било е горещо и студено, често слънцето е греело, а Фани и майка ѝ са белели картофи. В спомените на Фани обаче имаше само един и същ момент на белене на картофи. Небето пред прозореца на кухнята беше много светлосиньо, почти бяло, невъзможно да се причисли към който и да е сезон. Нямаше вятър. Фани не можеше да си спомни някой някога да е влязъл в кухнята, докато те с майка ѝ белеха картофи. Сякаш бяха единствените хора на света. Говореха си за това или онова, но най­-често мълчаха. Фани се научи да бели картофи от майка си още докато беше малко момиченце. Двете ръце подпрени на масата, в лявата картоф. Дясната натиска с палеца към картофа и с ножа смъква обелката в кръг, отгоре надолу. След това с опакото на ръката събира обелките на едно място, докато с другата ръка посяга към следващия картоф. През войната имаше по-­малко картофи за белене и Фани и майка ѝ говореха още по­-малко от преди, мислеха си за Тони, от когото отдавна нямаше никаква вест. Когато войната напредна, двете вече не правеха картофено тесто и картофени кнедли. Варяха картофите и ги ядяха небелени.

 

 

 

cover-queensilenceКралицата мълчи (превод Жанина Драгостинова, 256 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

онлайн