Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (179)

Неделя, 14 Февруари 2021г. 19:19ч.

На жените с обич | Исабел Алиенде

Публикувана в Литература

"Пиша тези страници през март 2020 г., затворена вкъщи заради..." – да, всички знаем причината за "домашния арест" на Исабел Алиенде, защото и ние преживяхме същото... Всички знаем и че Алиенде е сред най-изкусните портретисти и изповедници на женската Душа, затова и новата ù книга На жените с обич е посветена на... "най-важната революция на двайсети век" – да, Исабел (като дъщеря и майка) говори за феминизма, за начините, по които да се определиш "като жена по свой начин, по свои правила, опипом, като слепец"...

 

 

За нетърпеливата любов, дълголетието и добрите вещици


"Ще бъдеш обект на много нападки и ще платиш висока цена за идеите си", предупреждаваше ме загрижено майка ми. С моя характер никога нямало да си намеря мъж, а да останеш стара мома, беше най-страшната участ; този етикет се лепваше горе-долу от двайсет и петата година нататък. Не биваше да се помайваме. Стараехме се да оплетем в мрежите си някое момче и набързо да се венчаем, преди някоя друга хитруша да се е уредила с добра партия. "Аз също ненавиждам мачизма, Исабел, но светът е такъв, какво да се прави, винаги е било така", убеждаваше ме Панчита. Аз четях съвестно и от книгите бях научила, че светът постоянно се променя и човечеството еволюира, но че промените не идват сами, а се постигат с много битки.

Аз съм нетърпелив човек; сега разбирам, че се стремях да инжектирам феминизъм на майка ми против волята ѝ, без да съобразявам, че тя е от друга епоха. Принадлежа към поколението на преход между нашите майки и нашите дъщери и внучки, което измисли и тласна напред най-важната революция на двайсети век. Би могло да се твърди, че Руската революция от 1917 г. е била най-значимата, но пък тази на феминизма е по-дълбока и по-трайна, засяга половината човечество, обхванала е и е докоснала милиони човешки същества и е най-голямата надежда, че цивилизацията, в която живеем, може да бъде заменена от друга, по-развита. Това привличаше и плашеше майка ми. Тя бе отгледана с друга от аксиомите на моя дядо Агустин: по-добре познато зло, отколкото непознато добро.

Може би съм създала у вас впечатлението, че майка ми е била една от конвенционалните матрони, типични за нейната социална среда и поколение. Не беше такава. Панчита излизаше от обичайния калъп на дамите от нейната среда. Боеше се за мен, но не от прекомерно благочестие или старомодност, а защото много ме обичаше и изхождаше от личния си опит. Убедена съм, че неволно точно тя е посяла у мен семето на бунта. Разликата между двете ни е, че тя не бе имала възможността да живее така, както е искала – на село, заобиколена от животни, рисувайки и разхождайки се по хълмовете, – а се огъна пред желанията на своя съпруг, който понякога сменяше дипломатическите дестинации без дори да я попита, и ѝ наложи градски и обществен живот. Любовта им беше дълга, но конфликтна, между другото и заради неговата професия, чиито условности противоречаха на нейната чувствителност. Затова пък аз станах независима от най-ранна младост.

Панчита е родена двайсет години преди мен и не бе успяла да се издигне на вълната на феминизма. Разбираше понятието и според мен го искаше за себе си, поне на теория, но то изискваше прекалено голямо усилие. Смяташе го за опасна утопия, която накрая ще ме съсипе. Трябваше да минат почти четиресет години, за да си даде сметка, че феминизмът не само не ме съсипа, а ме закали и ми позволи да постигна всичко, което си поставих за цел. Чрез мен Панчита успя да осъществи някои от мечтите си. Много дъщери, също като мен, са получили възможността да живеят живота, който на нашите майки не им е било дадено да изживеят.

heartan1

При един от нашите дълги разговори в зряла възраст, след много борби, редица несполуки и няколко успеха, споделих с Панчита, че наистина съм изтърпяла доста нападки, както тя ме бе предупредила, но че за всеки получен удар, съм успявала да нанеса два. Не бих могла да живея другояче, защото гневът ми от детството само се засили с времето; никога не съм приемала ограничената женска роля, предопределена ми от семейството, обществото, културата и религията. На петнайсет години се отдръпнах завинаги от Църквата, не от липса на вяра в Бог – това дойде по-късно, – а заради присъщия за всяка религиозна организация мачизъм. Не мога да бъда член на институция, която ме смята за човек втора ръка и чиито ръководители, винаги мъже, налагат свои правила със силата на догма и се радват на безнаказаност.

Определих се като жена по свой начин, по мои правила, опипом, като слепец. Нищо не ми беше ясно, защото се сдобих с модели за подражание едва по-късно, когато започнах работа като журналистка. Решенията ми не бяха рационални или съзнателни, водеше ме неудържим порив. "Цената, която съм платила за феминистки живот, е нищожна, мамо; бих я платила умножена по хиляда", уверявах я аз.

В даден момент стана вече невъзможно да крия идеите си от дядо и тогава дойде изненадата. Този горд със своя баски произход старец, старомоден и твърдоглав католик, чудесен човек и истински кавалер, от онези, които отместват столовете и отварят вратите на дамите, се възмущаваше от теориите на вироглавата си внучка, но поне беше готов да я изслуша, при условие че не повишава глас: една госпожица трябва да има добри обноски и да спазва приличие. Това беше повече, отколкото можех да очаквам, и повече от онова, което успях да постигна с чичо Рамон, който беше с едно поколение по-млад от дядо Агустин, но не проявяваше никакъв интерес към натрапчивите убеждения на едно девойче, а още по-малко към феминизма.

Светът на чичо Рамон беше съвършен; той беше кацнал на най-високата рейка на кокошарника, нямаше причина да оспорва правилата. Беше учил при йезуитите и нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от един хубав дебат. Да привежда и оборва аргументи, да убеждава, да излиза победител... ех, каква наслада! С мен спореше за всичко, от перипетиите на Йов, онзи от Библията, когото Бог и Сатаната подложили на изпитание (малодушен глупак според него, а според мен светец), до Наполеон (на когото той се възхищаваше, а на мен ми идваше в повече). Накрая винаги ме унижаваше, защото нямаше начин да го надвия в усвоената при йезуитите интелектуална фехтовка. Темата за мачизма го отегчаваше, така че за това не разговаряхме.

Веднъж, в Ливан, разказах на чичо Рамон за Шамила, моята съученичка от Пакистан, която живееше в интерната на колежа и плачеше, понеже през ваканциите трябваше да се връща при семейството си. Сред възпитаничките на това английско училище имаше протестантки, католички, маронитки, еврейки и няколко мюсюлманки като Шамила. Тя ми разказа, че след като майка ѝ починала, баща ѝ решил да я изпрати на пансион далече от родината, защото била единствена дъщеря и се боял "да не му се разхайти". Една погрешна стъпка на дъщерята щеше да нанесе петно върху семейната чест, а то се измиваше само с кръв. Девствеността на Шамила беше по-ценна от живота ѝ.

Когато се прибрала у дома, под надзора на бавачка, баща ѝ – краен традиционалист, се ужасил от западните привички, които дъщеря му била придобила в интерната. Почтената и целомъдрена девойка трябвало да ходи забулена, не бивало да поглежда никого в очите, нито да излиза където и да било сама, да слуша музика, да чете, камо ли да общува директно с представител на противоположния пол; тя била собственост на баща си. Шамила, която беше на четиринайсет години, дръзнала да се опълчи на решението да я омъжат за търговец, когото не била виждала никога и бил с трийсет години по-стар от нея. Пребили я и я държали под ключ през двата месеца ваканция. Продължили да я бият, докато не прекършили волята ѝ.

Моята приятелка се върна в колежа, за да си вземе дипломата и да си прибере нещата, отслабнала, с тъмни кръгове под очите и онемяла; беше като сянка на предишното момиче. Обърнах се към чичо Рамон, защото ми хрумна, че за да се спаси от съдбата си, Шамила трябва да избяга и да поиска убежище в чилийското консулство. "Дума да не става. Представи си какъв международен проблем ще възникне, ако ме обвинят, че измъквам малолетно момиче от опеката на собственото му семейство, това е равносилно на отвличане. Жал ми е за твоята приятелка, но не можеш да ѝ помогнеш. Бъди благодарна, че ти не си в нейното положение", отсече той и се опита да ме убеди да се захвана с по-неамбициозна кауза от промяната на господстващата от векове в Пакистан култура.

sobich7

В интерес на истината, преждевременният и насилствен брак още се практикува в Йемен, Пакистан, Индия, Афганистан и някои африкански държави, но го има и в Европа, сред имигрантите, както и в Съединените щати при някои религиозни общности, с драматични физически и психологически последици за момичетата. Активистката Стефани Синклер е посветила голяма част от живота си да документира чрез своите снимки на невръстни девойки, омъжени насила за мъже, които могат да им бъдат бащи или дядовци, и такива, които раждат в пубертета, преди телата им да са подготвени за бременността и майчинството. 

 

 

 

cover-sobich3На жените с обич (превод Катя Диманова, корица Стефан Касъров, 192 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Ако преди три години сте се срещнали с Моето поколение (документален филм, разказан от сър Майкъл Кейн), то сте наясно, че сър Морис Джоузеф Микълуайт (рожденото име на иконичния британски актьор Кейн) винаги има по някоя и друга интригуваща история за споделяне – преди три години излезе и третата му мемоарна книга Трябваше да взривим проклетите врати... и други житейски уроци (след What's It All About? и The Elephant to Hollywood), която не прави изключение... Дали ще е някоя звездна киноистория (все пак, освен Джак Никълсън, сър Майкъл Кейн е единственият друг жив актьор, който е бил Оскар-номиниран за роля във всяко едно от 5-те десетилетия, в които е бил активен, от 60-те до 2021-а) или просто ще е житейска ситуация с интрига и поука, Кейн винаги има какво да каже, защото идеално знае, че "колкото по-голяма известност придобивате, толкова повече поведението ви установява тона за всички околни."...

 

 

ДА БЪДЕШ БЛАГОПРИСТОЕН

Знам, че се държа зле, но го правя съвършено преднамерено. Всъщност точно това е ситуацията, в която е редно човек да се държи зле. "Тихият американец" (2002)


Да бъдеш порядъчно човешко същество, на моменти е трудно за всеки, но изглежда, има конкретни предизвикателства за онези, които стават звезди в своята сфера. В някои отношения да си благопристоен, става по-трудно, когато поведението ти вече е по-забележимо и от по-голяма важност. По-трудно е, защото влезеш ли в сапунения мехур на звездната слава, може да изгубиш досег с реалността и да станеш взискателен, егоистичен и капризен в ежедневното си поведение. А по-забележимо е, защото постоянно си в полезрението на всички. На всички ни е интересно да знаем какво представляват "в действителност" знаменитостите. Дали си изпуснал таблоида си, докато чакаш на опашка на летището? Отделил ли си време в деня си да се усмихнеш на момченце, да му дадеш автограф и да му заръчаш да слуша майка си? Във всички случаи някой, който стане свидетел на такава постъпка, ще я екстраполира върху цялата ти личност и ще я разправи на приятелите си. Нещо повече – колкото по-голяма известност придобивате, толкова повече поведението ви установява тона за всички околни.

cainegen3


ОСТАНИ ТРЕЗВОМИСЛЕЩ

Някои големи звезди напълно изгубват връзка с реалния свят. Франк Синатра например беше извънредно щедър член на тайния клуб на филантропите от Холивуд – кръг от големи звезди, които се грижеха за не така успели вече възрастни или изпаднали в затруднение актьори – и стана мой голям приятел. Но той се изживяваше като законодател и всичко ставаше по неговите условия. Така например Франк имаше 20-минутното правило. Не отиваше на вечеря по-далеч от двайсет минути път с кола от къщата му в Бевърли Хилс. Ако беше канен на вечеря, а бе останал вече двайсет минути в колата си, нареждаше на шофьора да обърне обратно. Имайте предвид, че при престоя му в Лондон този човек летеше за вечеря до Париж.

Постоянно държеше хора, които се суетяха около него. Помня как един от тях ми прошепна заговорнически:

Франк е в чудесно настроение днес.

Отвърнах с нормално висок глас:

– Ами аз? Какво да кажем за моето настроение?

Онзи ме погледна, сякаш бях луд.

– Кого го е грижа как се чувстваш ти?

Познавам звезди, които изискваха частни самолети, наркотици, дизайнерски обзаведени каравани и какво ли още не.

Аз имах късмет. Винаги съм имал моето семейство, което да ме запази трезвомислещ. Нищо не може да се сравни с това майка ти да каже, че се е наситила на Ел Ей и иска да се върне в Лондон, за да си хване любимия сериал, или жена ти да подхвърли: "Чай ли ти се пие? Чудесно, ето го там чайника", та да ти напомни че с колкото и лаври да се кичиш професионално, у дома ти си си ти. Не си звезда, нито божество, а нищо чудно да не си и човекът, който е имал най-тежък ден.

Другите хора, които винаги са ме връщали обратно на земята, са таксиметровите шофьори. Всъщност си мисля, че Шакира тайно подкокоросва няколко такива, та да ми пречат да се възгордея прекалено. Онзи ден се качих в такси, за да ида на вечеря, и шофьорът, някъде към 50-годишен човек, погледна в огледалото и каза:

– Дядо ми много ви харесваше. Гледал беше всичките ви филми. – След кратка пауза добави. – Той е покойник.

– О – рекох, – а вие гледали ли сте някои?

– Май не съм.

За обратния път хванах друго такси. Видях, че шофьорът се е втренчил в мен в огледалото.

– Хей, аз ви познавам – каза.

Кимнах насърчително. Надявах се да сподели колко ме е харесал в Батман. Вместо това той попита:

– Вие не бяхте ли Майкъл Кейн?

Алек Гинес, големият британски телевизионен и филмов актьор, може би най-познат с ролята си на Оби-Уан Кеноби в оригиналните Междузвездни войни, но също така прочут с работата си с най-великия режисьор на своята епоха Дейвид Лийн във филми като Големите надежди, Оливър Туист и Мостът на река Куай, ми каза, че и той имал подобни преживявания с таксиметрови шофьори. Веднъж се качил в такси и шофьорът му казал "Познавам ви". Алекс отворил уста да потвърди, че действително е Алек Гинес, когато шофьорът го спрял: "Не, не ми казвайте, сам ще се сетя. Преди да сте слезли, името ще ми изскочи в ума". Когато Алек плащал, онзи изрекъл въодушевено: "Сетих се. Тели Савалас". Алек го осведомил, че не е така. "Ама бас ловя, че ви се ще да бяхте", казал шофьорът. Алек кимнал с тъжно-мъдрата си усмивка на Оби-Уан и се отдалечил в нощта.

 

СЪЗДАЙ АТМОСФЕРА

Все още помня колко съсипващо нервите бе да бъда статист и да изпълнявам третостепенни роли, така че в ума ми се е запечатало как ме въодушевяваха срещите с моите идоли. Някои като Франк Синатра, Сидни Поатие и Грегъри Пек в крайна сметка ми станаха добри приятели. Други ме взеха под крилото си и ми позволяваха да се уча от тях по време на снимките: Ноел Кауърд, който изпълни смехотворно ролята на гангстерски бос в Италианската афера, беше забележително лишен от самомнителност и фасони майстор на комичния синхрон и много мило ме водеше на вечеря в "Савой" всяка сряда вечер, докато траеха снимките. Ноел бе с необещаващ произход, израснал бе южно от Темза и с много труд си бе култивирал имидж и бе пресъздал себе си: беше истинско вдъхновение за мен и не можех да повярвам на късмета си, че успях да го поопозная малко. Беше сърдечен и духовит, прекрасен събеседник за вечеря. Помня как една вечер отворихме темата за Ванеса Редгрейв, която беше в новините по повод на това, че оглавяваше протести срещу войната във Виетнам.

– Тя ще продължи седящата стачка – заяви Ноел. – Но пък е много високо момиче и сигурно ѝ идва добре да поседне.

После други знаменитости като София Лорен и Уилям Холдън разговаряха с мен, когато ми бе дадена малка роля във филма им от 1958 г. Ключът. Вивиан Лий, една от любимите ми актриси за всички времена, също размени няколко насърчителни думи с мен. Скоро щях да започна снимките на Побързай, залез, за който ми трябваше южняшки американски акцент, така че поех дълбоко дъх и грабнах момента да получа урок по актьорско майсторство от един от моите екранни идоли.

– Как постигнахте акцента си в Отнесени от вихъра? – попитах я.

– О, лесно е – усмихна се Вивиан.

Беше наистина мила към досаден млад актьор и избегна да демонстрира как този въпрос ѝ е задаван стотици пъти преди.

– Непрекъснато повтарях фразата "фоор-доор-форд".

Само че тя го произнасяше "фоъ-доъ-фоъд". Та ако ви се струва, че в този филм звуча като Скарлет О'Хара, ето коя е причината.

 

Спомням си дребни жестове на любезност, които значат много за нервен млад актьор. Когато се подготвях да партнирам на Лорънс Оливие в Детектив, имаше един типично английски въпрос, който ме притесняваше. Формално Лорънс Оливие беше лорд Оливие. Как трябваше да го наричам? Трябваше ли да се обръщам към единствения друг актьор на снимачната площадка с "лорд Оливие" или дори с по-средновековното "милорд"? Лари имаше фантазията и любезността да предугади моята загриженост и ми писа преди началото на снимките. "Сигурно се чудиш как да се обръщаш към мен, като се срещнем. От момента, в който се здрависаме, нататък завинаги си оставам Лари." Уф, падна ми една тревога от главата.

Разбира се, помня още други срещи с големи кинозвезди, след които бях отчаян, гневен или топка нерви.

Когато играех епизодични роли, Джон Милс накара да ме уволнят, защото съм бил прекалено висок. Появих се за първата си сцена с него, а той заяви, че не можел да играе с обърната нагоре глава. Поне настоя да получа пълния си хонорар, а по-късно станахме приятели и дори играхме заедно в Погрешният сандък няколко години по-късно. Очевидно Джон вече бе готов да обърне глава нагоре, след като звездата ми изгря по-нависоко.

Горе-долу по същото време с Оливър Рийд получихме малки двудневни роли във филм на Норман Уиздъм, озаглавен Порода булдог. Аз бях неупоменат в надписите моряк, а Оливър беше неупоменат в надписите млад денди. Извън диалога му с нас, Норман никога не говори с никого от двама ни, дори наредил на помощниците си да ни държат настрани от него. Ама че високомерен и противен човек, изобщо не беше забавен.

Елизабет Тейлър беше прелестна и голям професионалист, но тя бе звезда още от дете и поведението на антуража ѝ, когато снимахме X, Y и Зий през 1970 г., едва не ме докара до нервна криза. Всяка сутрин бяхме осведомявани за височайшите ѝ движения. "Тя току-що е излязла от хотела... Колата ѝ спря отпред... Тя е на грим... Тя е при фризьорите... Тя е на път за тук!"

youth9

Поставил съм си за цел винаги да третирам всички на снимачната площадка или на локация еднакво – звездите, неизвестните, снимачния екип, момчето, разнасящо чая. В първия ден се представям на всички като Майкъл. Не искам хората да си мислят, че се надувам, след като всички знаят кой съм. Нито пък искам да се тревожат: "По дяволите, как да го наричам? Господин Кейн? Сър Майкъл?" На всеки обявявам: "Здравей, казвам се Майкъл". Не желая да се разграничавам като някой с по-висок ранг. Предпочитам да се сприятеля с всички и да създам приятна, релаксирана атмосфера, та околните да се чувстват комфортно. Искам да изпитват чувството "Аз съм страхотен, всички сме страхотни". Желанието ми е целият екип да изпитва въодушевление от общото ни начинание. Така е редно и е най-доброто поведение. Знам, че държането ми на снимачната площадка ще подобри настроението и изпълнението на всеки.

Ако на снимачната площадка има млад неопитен актьор, който очевидно е притеснен, веднага отивам да работя с него и се държа като бавачка. Припомням си какво исках да чуя аз някога, когато си обърквах репликите и събарях мебели, и им го казвам, за да се отпуснат: разправям глупави анекдоти, разсейвам ги с моите насоки за актьорската игра, споделям как навремето съм си обърквал репликите, уверявам ги, че не е толкова страшно, ако им се случи – "Просто ще го направим пак". Понякога дори умишлено допускам грешки, та да не се чувстват, че те са единствените. Окуражаването на младите актьори не е просто алтруизъм от моя страна. Това е двупосочна улица и изгодата често е за мен. На вечерята по случай премиерата на Да образоваш Рита в Холивуд през 80-те години жена ми Шакира стана от мястото си, за да разговаря с приятелка, и в един момент до мен се настани млад човек.

– Извинявай, Майкъл – каза ми, – дали не би могъл да ми дадеш съвет?

Не помня какво му отговорих, но поговорихме около 10 минути, а после Шакира се върна. Той веднага скочи от стола и тръгна да се отдалечава.

– Как ти е името? – подвикнах след него.

Том Круз – отвърна той и ми отправи своята усмивка, която вече е запазена марка. През същата година 21-годишният Том Круз проби с Аутсайдерите и Рискован бизнес, така че каквото и да му бях казал, не му е бил нужен съвет от мен.

 

 

 

cover-caineТрябваше да взривим проклетите врати... и други житейски уроци (превод Надя Баева, корица Стефан Касъров, 264 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Сряда, 20 Януари 2021г. 16:00ч.

Жената конбини | Саяка Мурата

Публикувана в Литература

"Времето, преди да се преродя като служителка в конбини, някак се губи в съзнанието ми, спомените ми не са ясни." – тези думи принадлежат на последния, актуален роман Жената конбини на Саяка Мурата... Също като главната героиня в него, Кейко, и Мурата е работела в такова конбини (подробно описание на тези емблематични за Япония денонощни магазини ви очаква най-долу), а откъсът по-долу ще ви запознае с Кейко именно от "времето, преди да се прероди в конбини"... времето, в което "малко странното дете" Кейко се превръща в "излекувана" своя версия с баркода на "нормалността" при възрастните, живеещи по униформените и подредени конбини стелажи на обществото... или по думите на Саяка Мурата: "Вече нямаше да върша нищо по собствено желание, щях само да повтарям онова, което правеха другите, или просто да следвам наставленията."...

 

 

Времето, преди да се преродя като служителка в конбини, някак се губи в съзнанието ми, спомените ми не са ясни. Родена съм в жилищен квартал в покрайнините на града, в съвсем нормално семейство, отгледало ме с подобаваща обич. Но въпреки това бях малко странно дете. Когато още ходех на детска градина например, веднъж в парка имаше мъртва птичка. Беше дребна, с красиви сини пера, вероятно нечий домашен любимец. Тя лежеше там с извита мека шия и затворени очи, а другите деца стояха край нея и плачеха. Докато едно от момиченцата отронваше: "Какво да правим?...", аз бързо поставих птичката върху дланта си и се затичах към пейката, където майка ми приказваше с останалите майки.

– Какво има, Кейко? О! Малко пиленце... Чудя се, откъде ли се е взело? Бедното... Да му изкопаем ли гробче? – попита мило майка ми и ме погали по главата, а аз в отговор казах:

– Хайде да го изядем.

– Какво?!

– Татко обича пилешки шишчета, нали? Хайде да си го изпържим за вечеря.

Тя ме погледна стреснато. Помислих, че не ме е чула добре, и повторих това, което бях казала, изговаряйки думите отчетливо. Майка ми се вцепени, а седящата до нея майка на някое от другите деца се взря в мен изумена – очите, ноздрите и устата ѝ в синхрон образуваха съвършено О. Изглеждаше толкова комично, че едва не избухнах в смях. После улових погледа ѝ, вторачен в малкото телце върху дланта ми, и осъзнах, че само една птичка сигурно нямаше да е достатъчна за вечеря.

– Да потърся ли още? – попитах аз, обръщайки очи към две-три врабчета, които подскачаха редом току до нас.

Кейко! – кресна пронизително майка ми с глас, изпълнен с укор, най-сетне дошла на себе си. – Хайде да изкопаем гроб за птичето и да го погребем. Виж, всички плачат. Отишло си е наше приятелче и на нас ни е мъчно. Бедното малко създание!

– Но защо? Така и така вече е мъртво...

При този въпрос майка ми онемя, не знаеше какво да каже. А аз бях толкова запленена от представата как моите родители и по-малката ми сестра щастливо се събират около масата за вечеря и похапват от птичката. Хем татко е почитател на пилешките шишчета, хем на мен и на сестра ми пържено пиле ни е любимото ястие. В парка имаше много птички, тъй че трябваше само да хванем още няколко и да ги занесем у дома. Така и не можех да разбера защо да погребваме птицата, вместо да я изядем.

– Но виж колко е сладко малкото птиче – търпеливо нареждаше майка ми. – Хайде ей там да му изкопаем гроб и тогава всеки ще може да положи цветя върху него.

konbini1

В крайна сметка това и направихме, ала аз все така продължавах нищо да не разбирам. Всички вкупом плачеха и подсмърчаха за бедната мъртва птица, обикаляха наоколо и убиваха цветя, като скубеха стъблата им, възклицавайки: "Какви прекрасни цветя! Птичето непременно ще остане доволно". Изглеждаха толкова странно, та си помислих, че са полудели. Погребахме птицата в една дупка от другата страна на оградата, на която имаше табела с надпис ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО, след което натрупахме отгоре множество трупове на цветя. Някой донесе пръчица от сладолед от кошчето за боклук, за да обозначим местоположението на гроба.

– Ето виж, Кейко, толкова е тъжно!

Бедната малка птичка – продължаваше тихо да мълви майка ми, упорито стараейки се да ме убеди. Но аз изобщо не мислех, че това е тъжно. Имаше и други подобни случки. Скоро след като започнах училище, се завихри една суматоха, при която две от момчетата се сбиха в часа по физическо. Наоколо се разнесоха призиви: "Извикайте учител!" и "Някой да ги разтърве!". "Щом така трябва...", помислих си аз, отворих металния шкаф с инструменти, който беше наблизо, взех една лопата и хукнах към непокорните момчета. Ударих силно едното по главата. Всички се разпищяха, докато то падаше на земята, притиснало здраво удареното място. Като видях, че не се движи, се обърнах към другото момче и вдигнах лопатата, решена да озаптя и него. "Кейко чан, недей! Моля те, недей!", развикаха се момичетата със сълзи на очи. Дотичаха няколко учители и онемели от разигралата се пред очите им покъртителна сцена, поискаха да обясня поведението си.

– Всички повтаряха, че трябва да ги спрем, и затова аз ги спрях възможно най-бързо. Обърканите учители ми казаха смутено, че насилието не е позволено.

– Но всички настояваха да спрат да се бият. И аз реших, че по този начин Ямазаки кун и Аоки кун ще престанат. – Така им обяснявах търпеливо, без изобщо да разбирам защо са толкова гневни.

Проведе се учителско събрание, на което извикаха майка ми. Като я гледах как се кланя на учителите и непрестанно се извинява със странно сериозно лице, най-накрая проумях, че може би не е трябвало да правя това, което направих, но все още не ми беше ясно защо.

Същото бе и когато учителката ни изпадна в истерия и взе да крещи и да удря яростно по бюрото си с дневника, а всички се разплакаха. Тя не се успокои дори след като започнаха да я увещават с трагични изражения: "Съжаляваме, госпожице!", "Госпожице, моля ви, спрете!". И тогава, за да я накарам да млъкне, аз се втурнах към нея и рязко смъкнах полата и гащите ѝ. Младата учителка беше шокирана и заплака, но поне престана да крещи.

Учителката от съседната стая дойде запъхтяна и ме попита какво се е случило. Обясних ѝ, че веднъж във филм по телевизията съм видяла как една жена се успокои, след като свалиха дрехите ѝ. Както би могло да се очаква, отново бе свикано учителско събрание.

– Учудвам се, че не можеш да разбереш, Кейко... – повтаряше безпомощно майка ми, докато ме прегръщаше по пътя за вкъщи на връщане от училище, където я бяха извикали.

Изглежда, пак бях извършила нещо лошо, но продължавах да не схващам какъв беше проблемът. Родителите ми бяха объркани, не знаеха какво да ме правят, ала все така неизменно ме обичаха. Целта ми не беше да ги огорчавам или да постъпвам по такъв начин, че непрекъснато да се извиняват за нещата, които бях сторила, затова реших, че когато съм извън дома, най-добре е да си държа устата затворена. Вече нямаше да върша нищо по собствено желание, щях само да повтарям онова, което правеха другите, или просто да следвам наставленията. Тогава възрастните, изглежда, се успокоиха, виждайки, че не изричам нито дума повече от необходимото и не действам по своя инициатива.

 

С постъпването ми в гимназията моето прекалено мълчание се превърна в проблем сам по себе си. Според мен обаче да си държа устата затворена беше най-разумният подход за справяне с живота. Дори когато учителите пишеха в характеристиката ми, че трябва да имам приятели и да играя по-често навън, аз упорито отказвах да кажа нещо повече от абсолютно необходимото. Сестра ми, която е с две години по-малка, за разлика от мен беше нормално дете. Въпреки това тя никога не ме отбягваше, даже напротив – истински ме обожаваше. На нея постоянно ѝ се караха за глупави, дребни неща и всеки път, когато се случваше, отивах при майка ми и я питах защо е толкова ядосана. Като правило това слагаше край на нравоученията и сестра ми винаги ми благодареше, убедена, че я защитавам. Пък и аз не си падах особено по сладкиши и играчки, често ги давах на нея и тя все се навърташе около мен.

Родителите ми ме обичаха и обграждаха с нежни грижи, именно затова и се тревожеха. Спомням си, че ги чух да обсъждат: "Какво да предприемем, за да се оправи?", и се зачудих какво пък в мен толкова се нуждае от корекция. Веднъж с колата на баща ми дори отидохме в град, доста отдалечен от нашия, на посещение при психотерапевт. Той веднага си помисли, че има проблем у дома, ала всъщност проблем нямаше. Баща ми, банков чиновник, беше сериозен човек със спокоен нрав, майка ми бе по-скоро нерешителна, но мила и грижовна, и двамата силно привързани към мен и сестра ми. "На този етап просто я обсипвайте с много любов и внимателно наблюдавайте как ще се развият нещата", гласеше препоръката на психотерапевта (една от онези препоръки, които нито помагаха, нито вредяха) и родителите ми продължиха да ме отглеждат с любящи грижи. В училище нямах приятели, ала не ме и преследваха или заплашваха, така че успях някак си да премина през основните и средните класове, без да кажа нито една излишна дума.

Не се промених и след гимназията, когато постъпих в университета. Свободното си време прекарвах предимно сама и с никого не водех разговори на лични теми. Никога повече не създадох проблеми, каквито бях причинявала в началното училище, но родителите ми не преставаха да се безпокоят, че няма да оцелея в бъдещия самостоятелен живот. И така, с убеждението, че трябва да бъда "излекувана", аз пораснах и навлязох в света на възрастните.

 

.....................

 

Конбини е японското съответствие на convenience store (англ. – букв. "удобен магазин"; квартален магазин, бакалия, минимаркет); съкратено от японското му наименование konbiniensu sutoa. На български подобен магазин би могло да бъде описан като "денонощен квартален минимаркет". Конбини са изключително популярни в Япония, елемент от пейзажа на всяко населено място заради усъвършенствания модел на "магазин за стоки от първа необходимост, достъпен 24/7", и са се превърнали в част от културата на Япония, от ежедневието на всеки японец. На територията на Япония конбини наброяват повече от 50 000. В конбини изключително стриктно и неотклонно се спазва наложеният модел на работа – любезно и отзивчиво отношение към клиентите, бързина на обслужване, униформа на служителите, селекция и подредба на стоките, чистота. Моделът стартира през 1977 г., когато веригата Seven-Eleven Japan (и досега най-разпространена в Япония с близо 21 000 магазина) навлиза на японския пазар от САЩ. Конбини представлява магазин за търговия на дребно (около 100–130 кв. м), често в жилищна зона, който предлага кафе, безалкохолни и алкохолни напитки, цигари, студени и топли закуски, сандвичи, пакетирани храни, основни ястия, канцеларски и санитарни стоки, козметика, хранителни добавки, селекция от бельо, чорапи, чорапогащници, списания, книги, комикси, батерии, както и услуги като факс, безжичен интернет, тоалетна и др.

 

 

 

cover-konbiniЖената конбини (превод Маргарита Укегава, корица Люба Халева, 160 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците 

Неделя, 20 Декември 2020г. 20:20ч.

Резиденцията | Георги Тенев

Публикувана в Литература

Фантазията често говори Истината... казвали сме го също както Георги Тенев многократно се е заигравал с не|случайни прилики и разлики с реални лица и събития – прави го и в Резиденцията (откъс от най-новия му роман ви очаква по-долу) като този път проектира тези прилики (или ситуационни метафори) в Бъдещето... Резиденцията ни пренася в 2051 година, в една утопична Държава на реда с върховен Прокуратор, който следи Всичко (дори от автомобила си) – свят на репресии от Министерството на последствията и Дома на истината, свят на младата контра-култура-опозиция Рилски урок... свят, колкото различаващ се, толкова и приличащ на Съвремието ни...

 

..........

 

– Ще ти кажа какво се случи с теб, Лука... Ще ти напомня къде и кога започна да се променяш, кога започна да ставаш непригоден за живеене в града и сред хората.

Младежът чу този глас като ехо, докато бавно извеждаше колата от квартала на резиденциите. Напускаше изолираното градче с жилищата на висшите чиновници на властта, прекосяваше невидимата и физическата граница. Движеше се по моста над сухите бетонни дерета, към шосето, водещо до околовръстния път.

– Да, Лука... Ще ти припомня и ти сам ще си спомниш.

Името Лука се процеди като неясна светлина, натрупана върху клепките на арестанта, в началото само като звук. Лука не беше пълно име, а само част от име, парче от някаква цялост. Двете срички лу-ка бяха откъс от нещо по-голямо, от фамилията Луканов? Той напускаше серпентините на града. Световодните мигачи в ъглите на колата сами насочваха автомобила по празната лента. Воланът от време на време потрепваше в ръцете му, сякаш за да провери дали посоката остава същата. Сградите секнаха, отляво нахлу слънце – значи движеше се на юг.

nievs

После естакадата направи плавен завой надясно, слънцето се измести и спря да блести в очите му. Равно подкастрените дървета хвърляха продълговати сенки, светлината и сивите сенчести острови се редуваха. Под предното стъкло имаше малко бакелитово прозорче, зад което фосфорните черти на часовника отбелязваха четири цифри, едно, нула, едно, седем. Десет часа и седемнайсет минути, но той не можеше да отгатне деня от седмицата. Занизаха се рехави поредици от малки бели автомобили, детски играчки, засилени от нечия невидима ръка в двете посоки на магистралното шосе. Във всяка от колите пътуваха различни хора, напълно чужди едни на други, отделени, непознати и взаимно недосегаеми. Само специалното информационно табло в служебния автомобил на прокуратора можеше да даде веднага сведение за това кой номер на какъв собственик отговаря. Ако знаеше как да използва устройството, арестантът би разбрал, че в най-близката кола пътуват дърводелски занаятчии, тръгнали някъде по работа. По-нататък в сивкаво камионче се бяха набутали няколко зидари, връщащи се от малките сателитни градове. Размина се с кола с пенсиониран военен, тръгнал да занесе на децата си ръчно направената детска люлка, подарък за новородения внук. Жените от млеконадойните ферми отиваха на сезонна работа. След ден стадата овце щяха да бъдат преместени в пасищните фабрики, щеше да има нужда от тези опитни доячки, които да се редуват на смени до изтощение. Търговецът на коси за перуки, изкупвачът на женски плитки, той също пътуваше, набутал своите торби в багажника на пикапа. Микробус с дървосекачи поемаше към сечището.

Дали знаеш, мила майко...

Народните певици от хор "Кълвач" се поклащаха задрямали на твърдите седалки в своя автобус. Бяха тръгнали призори чак от другия край на околията. Пътят през планината беше ги замаял със завоите си и сега жените придрямваха на топлата светлина на предобедното слънце. И кой знае защо, в главите на заспалите хористки като че по телепатия се процеждаше един и същ куплет от старата песен "Дали знаеш, мила майко". Тази скитско-македонска тема беше провлачена, тригласът навяваше неустоима тъга. Не бяха я изпълнявали от десетилетия.

Дали знаеш, мила майко,

що съм несрекна,

от другари ти ме делиш,

нà двор не смея,

от гората ти ме делиш,

нея сакам я...

"Дали знаеш, мила майко" беше от онези фолклорни мелодии, поставени под мълчалива забрана. Изпаднала беше от хоровите песнопойки и не я вписваха в програмите за концерти. Някъде в Регистъра на наследството ѝ беше сложена отметка "не". Процедурата след това беше проста, прилагаше се Осми принцип за предпазно намаляване на въздействието: "не-повтаряне, водещо към не-припомняне с цел прекратяване". Нечуто, сега ехото на песента се завихряше зад автобуса. Крайпътните антени за подслушване улавяха разговори от колите, регистрираха ключови думи, зададени от Министерството на последствията и Дома на истината, но не и песните в съня на едрите селски жени. Също така неуловима оставаше и мисълта в главата на Луканов. Младежът в прокураторския автомобил не изпускаше от ръце кормилото, макар че все още не се налагаше да управлява. Движението беше полуавтоматично, световодните датчици следяха пунктира върху крайпътната ограда. На третия разклон той избра единствения изход без табели. Не беше посочено къде отвежда асфалтовият ръкав, но Луканов без колебание насочи кормилото и машината прие нареждането на ръцете му.

 

 

 

cover-rezidenciyataРезиденцията (корица Мила Янева-Табакова, 240 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Вторник, 15 Декември 2020г. 21:21ч.

Дневник, намерен във вана | Станислав Лем

Публикувана в Литература

Да, през 2021-а празнуваме 100 години от рождението на емблематичния футурист Станислав Лем... но според Лем-оброенето 2021-а маркира и 60 години от появата на вечната класика Соларис, както и на романа-антиутопия (издаван сега за първи път на български) Дневник, намерен във вана – да, антиутопичният свят, описан в него (откъса по-долу) крие повече мистерии и от Океана на планетата Соларис, а кодът за разшифроване на този лабиринт (ала Кафка) минава през Зданието (гигантски секретен комплекс под земята), където има думата Инструкцията и тоталитарната Мисия за шпиониране (да, намирисва на политическа и социална сатира), а Изходът се крие в... стая 3883 и в Дневника, пазещ следите от изгубената ера на Неогена (и Кап-И-Таал-ното намигване към Щатите)... или както казва Героят тук: "Държах в ръце собствената си съдба и можех да надникна в нея."...

 

 

Бях минал вече доста път в шпалира бели врати, когато изведнъж осъзнах какво съдържа папката. Ако целият шифър – дори в мислите си наричах това шифър, все за нещо трябваше да се хвана – звучи като онова, което чух в кабинета на Ермс, по-нататъшните откъси могат да съдържат описание на моето движение из Зданието, дори на още неосъщественото. Тази мисъл изобщо не ми се стори безумна. Щом навсякъде, където бивах, ми намекваха, че знаят за моите разходки повече, отколкото си мисля, щом понякога дори мислите ми вече не бяха тайна – а прочетеният при Ермс фрагмент показваше точно това, защо папката да не съдържа по-нататъшния план на моето ходене из Зданието и това, което ме чака в края му?

И реших да отворя папката, вече ме учудваше само това, че до този момент не ми беше дошло наум. Държах в ръце собствената си съдба и можех да надникна в нея.

 

V.

Редицата врати отдясно свърши. Вероятно отвъд стената имаше някаква голяма зала. Малко по-нататък попаднах на странично разклонение на коридора, което ме отведе до тоалетните помещения на етажа. Вратата беше открехната. Надникнах в банята и като не видях никого, се затворих вътре, а докато сядах на ръба на ваната, зърнах малък черен предмет на поличката под огледалото. Беше полуотворен и подканващо сложен върху чиста салфетка бръснач. Не знам защо това ме изпълни с подозрение. Взех бръснача, изглеждаше нов. Още веднъж огледах помещението, блеснало от чистота като операционна. Върнах бръснача на мястото му. Нещо не ми даваше да отворя папката в негово присъствие. Напуснах банята, за да сляза с асансьора по-надолу, към онази, която ме беше приютила предната нощ.

Тя също беше празна, изглеждаше буквално така, както я оставих, само кърпите бяха сменени с чисти. Развързах на ръба на ваната шнурчето и измежду картонените корици излезе дебело тесте бели листове.

Ръцете ми се поразтрепериха, защото помнех, че на най-горния имаше текст. Листовете се разместиха – всичките бяха празни. Зарових в тях все по-бързо. Водопроводната тръба издаде един от онези безсмислени диви звуци, които понякога се чуват при пускане на вода на друг етаж. Зави почти с човешки глас, който премина в бъбреж, все по-слаб, докато се разсея из железните вътрешности на Зданието. Все така прелиствах белите страници, броейки ги машинално кой знае защо, в същото време се връщах мислено при Прандтл, нахвърлях се върху дебелака, удрях го, ритах отвратителното подпухнало туловище – само да ми беше паднал!

Яростта ме напусна също тъй внезапно, както ме беше обзела. Седях на ръба на ваната и подреждах листовете, докато изведнъж пак видях, но с други очи, какво значеше онова негово странно дъхване. Работата е била подготвена предварително – да ми откраднат инструкцията, макар че защо, след като Ермс просто можеше да не ми я даде?

Ръцете ми, прехвърлящи листовете, замряха. Сред празните се криеха два различни. На единия имаше ръчно скициран план на Зданието заедно с малка карта на хълма Свети Хуан, в чиято вътрешност се намираше то; на втория, зашит за първия с бял конец, беше напечатан план на диверсионна операция "Острие" с дванайсет точки. Вече с нея пред очите продължих да вървя. Ще дам тези бумаги на властите. Ще разкажа за начина, по който попаднаха при мен. Може би ще успея да ги убедя. Но как ще докажа, че не съм се запознал с тези секретни документи? Че не съм запомнил местонахождението на Зданието – сто и осемнайсет мили южно от връх Харвард, нито плана му, разположението на стаите, щабовете, че не съм прочел описанието на диверсионната операция? Положението беше критично. Виждах как досегашният ми път се оформя във все по-банална цялост, как външно безсмисленият случай става капан, в който съм се хващал все по-здраво чак до този толкова ясен всъщност момент. Ръката ми трепна, за да скъса компрометиращите листове и да хвърли парчетата в клозетната чиния, но веднага си припомних предупреждението на Ермс. Значи наистина нищо не се бе случвало просто така? Всяка казана от тях дума, всяко движение на главата, разсеяност, усмивка – всичко е било пресметнато и цялата тази колосална машина е работела с такава математическа прецизност само за да ме унищожи? Почувствах се като във вътрешността на планина от блеснали очи и за няколко секунди ми се стори, че ще рухна на каменния под. Ех, ако можех някъде да се скрия от тях, да се свра в процеп, да се разплескам, да можеше да ме няма...

Бръсначът! Нима затова беше оставен там? Знаели са, че ще искам да остана сам, и са го сложили! Ръцете ми се движеха ритмично. Подреждах листата. С напълването на папката намаляваше кълбото идеи, всяка от които трябваше да помогне за спасението ми, така че, все още търсейки някакъв изход, дързък ход, с който като хитър играч да обърна внезапно картите, виждах все по-ясно собственото си покорно и плувнало в пот лице на обречен. То ме очакваше след няколко още неизвършени формалности. Трябва да се оправя с това бързо и просто – мислех си, – сега, след като се провалих, вече нищо не ме заплашва. Сигурно тази мисъл се беше родила по-рано, защото изскочи от многото нереални идеи като освобождение.

Тъкмо когато вече бях готов да нарамя кръста на осъден, от последните листа изпадна картонче с надраскано число 3883 и падна в краката ми. Вдигнах го бавно. Сякаш, за да няма недоразумения, нечия ръка беше написала старателно с дребни букви "ст." пред числото. Стая.

lem3883

Нареждаше ми се да отида там? Добре. Завързах папката с шнурчетата и се изправих. От вратата огледах за последно порцелановата вътрешност и от огледалото като от тъмен прозорец ме погледна собственото ми лице, сякаш начупено на парченца. Това беше заради неравностите по огледалната повърхност, но на мен ми се стори, че го виждам в ледените пламъци на страха. Така се гледахме – аз и аз – и както преди, сякаш се измъквах от възтясната си кожа на предател, сега наблюдавах промените, станали отвън. Мисълта, че това изкривено от тревога, лъщящо като залято с вода лице ще изчезне, не беше неприятна. Всъщност отдавна подозирах, че всичко ще завърши така.

Наслаждавах се на размерите на поражението си с перфидно задоволство – предвижданията ми се бяха оказали правилни. Ами ако взема и зарежа някъде папката? Но пък ще остана без нищо – нито призван, нито измамен и предаден, нищичко. Може би съм попаднал между чука и наковалнята, неволно съм се озовал в някаква голяма интрига и сега зъбчатите колела на разни противоборстващи интереси искат да ме смелят? В такъв случай да се обърна към висша инстанция би могло да се окаже спасителен ход...

 

Стая 3883 реших да си оставя за краен случай, а сега да ида при Прандтл. Той ми дъхна, каквото и да значеше това! Дъхна, значи беше на моя страна. Потенциален съюзник. В интерес на истината обаче ме забаламоса, за да може дебелакът да ми свие папката. Явно е трябвало да го направи. Нали ме попита дали изпълнявам заповеди и призна, че самият той изпълнява. Реших да отида. Коридорът беше пуст. Почти тичах до асансьора, за да не взема да размисля. Чаках го доста дълго. Горе беше оживено. В кабината, от която излязох, веднага се намъкнаха неколцина офицери. Вървях към отдел "Шифри" все по-бавно. Безплодността на тази крачка ставаше все по-явна. Въпреки това влязох. На масата, където преди седеше дебелият офицер, имаше разхвърляни покапани листа и върху тях празни чаени чаши. Познах моята по изкуствените мухи, залепени като семенца по ръба на чинийката. Почаках, но никой не дойде.

lemv

Бюрото до стената бе затрупано с документи; заех се да ги прехвърлям със слабата надежда да попадна поне на следа от моята инструкция. Жълтата папка видях сред другите, но в нея имаше само платежна ведомост, която прегледах набързо. При други обстоятелства със сигурност щях да ѝ обърна повече внимание, защото в нея бяха изброени специалности като Таен адовист, Разобличител І ранг, Изсушител, Фекалист, Следач, Прецеждач, Скрит опровергател, Крематор, Остеофаг – но сега я оставих с безразличие.

Телефонът, който беше току до ръката ми, иззвъня така силно, че ме стресна. Погледнах го. Звънеше упорито. Вдигнах слушалката.

– Ало? – чу се мъжки глас. – Ало?

Не отговорих. В този момент стана нещо, което понякога се случва – в линията се включи друг разговор, така че можех да слушам гласовете на двамата разговарящи.

– Аз съм – уточни гласът, който преди малко беше казал "Ало". – Не знаем какво да правим, капитане!

– Защо? Толкова ли е зле той?

– Все по-зле. Боим се да не си посегне.

– Не става ли? Веднага си го помислих. Не става, а?

– Не съм казал това. Беше добър, но сам знаете как е. Тука трябва тънко да се пипа.

– Това е за шестицата, не за мен. Какво искате?

– Нищо ли не можете да направите?

– За него ли? Не виждам какво бих могъл да направя. Хич не виждам...

Слушах със затаен дъх. Растящото усещане, че говорят за мен, се превръщаше в сигурност. В слушалката настъпи кратка тишина.

 

 

 

cover-lemДневник, намерен във вана (превод Силвия Борисова, 344 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисияeurope cofunded

онлайн