Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (140)

"Кой е Артър Лес" е въпрос, на който дори самият Артър Лес май няма отговор – според официалната му биография (романът Прекрасният живот на Артър Лес на Андрю Шон Гриър) Той е не|сравнително не|успял писател, наближаващ петдесетте, обикалящ света за абсурдни литературни срещи, докато единствената среща, на която иска да отиде е тази с... Любовта... Според други източници, Артър Лес е ироничното алтерего на Андрю Шон Гриър, което пародира литературната общност (за което пък тя му присъди Пулицър 2018 за белетристика, именно за романа Прекрасният живот на Артър Лес)... Според някои японки, пък, Артър Лес е... жена, а според настоящия откъс: "Артър Лес е най-смелият човек, когото познавам."...

 

 

Из ЛЕС МЕКСИКАНЕЦ


Фреди Пелу е мъж, на когото не е нужно да се казва преди полет, че първо трябва да сложи кислородната маска на себе си, преди да помогне на другите.


Беше просто игра, която играеха, докато чакаха приятелите си да се присъединят към тях в бара. Един от онези барове в Сан Франсиско, който не беше нито гей, нито съвсем за хетеро, просто странно място, и Фреди все още носеше синята си риза и вратовръзка от училищната си "униформа". Пиеха някаква нова бира, която имаше вкус на аспирин, миришеше като магнолия и струваше повече от един хамбургер. Лес беше с пуловер, изплетен на едри възли. Опитваха се да се опишат един друг с по едно изречение. Лес бе започнал пръв и бе казал горното изречение.

Фреди се вцепени.

Артър – каза той. После сведе очи към масата.

Лес си взе няколко захаросани ореха от купата пред себе си. Зачуди се какъв е проблемът. Мислеше, че е измислил добро определение.

Фреди поклати глава, къдриците му заподскачаха и той въздъхна.

– Не мисля, че това е вярно. Може би беше, когато ме срещна за първи път. Но това беше много отдавна. Знаеш ли какво щях да кажа аз?

Лес отговори, че не знае.

Младият мъж погледна към любовника си и преди да отпие от бирата си, каза:

Артър Лес е най-смелият човек, когото познавам.

Артър се сеща за тази случка на всеки полет. Това винаги съсипва всичко. Съсипа и този полет от Ню Йорк до Мексико, а и пътуването бе на път само да се съсипе.

 grier2

Артър Лес е чувал, че в латиноамериканските страни има традиция да се ръкопляска при успешното приземяване на самолет. Мислено асоциира това с чудесата на Девата от Гуаделупе и наистина, когато самолетът попада в една по-дълга турбуленция, Лес се улавя, че се чуди коя молитва ще бъде най-подходяща. Той обаче бе възпитан като унитарианец; може да се обърне само към Джоан Байз, а песента ѝ "Диаманти и ръжда" не носи голяма утеха. Отново и отново самолетът се гърчи в конвулсии на лунната светлина като мъж, който се превръща във върколак. И все пак Артър Лес оценява баналните метафори; трансформация, да. Артър Лес, най-накрая напуска Америка; може би отвъд границите ѝ той ще се промени – като старицата, спасена от рицар, която след като бъде пренесена през реката, се превръща в принцеса. Вече няма да е Артър Лес Никой, ще бъде Артър Лес Прочутият говорител на тази конференция. Или пък принцесата се превръщаше в старица? Младият японски турист, който седи до Лес, непоносимо унил в своя неоново жълт спортен екип и спортни обувки, приличащи на нещо, с което може да се кацне на Луната, се поти и диша шумно през устата; в един момент се обръща към него и го пита дали това е нормално, а Лес казва: "Не, не, това не е нормално". Още трусове и младият мъж сграбчва ръката му. Заедно ще издържат тази буря. Те сигурно са единствените пътници, които не знаят как да се молят. И когато най-накрая самолетът се приземява – прозорците разкриват обширната електрическа карта на нощния Мексико Сити, – Лес се усеща, че ръкопляска в чест на спасението им. Сам.

 

Какво имаше предвид Фреди с онова "най-смелият човек, когото познавам"? За Лес това е мистерия. Назовете ден, назовете час, в който Артър Лес да не се е страхувал. Та той се страхува от всичко: да си поръча коктейл, да си вземе такси, да преподава, да напише книга. Страхува се от тези неща и от почти всичко друго в света. Странно обаче... тъй като се бои от всичко, нищо не е по-страшно от другите неща. Да тръгне на пътешествие около света, не му се струва по-страшно от това да си купи пакетче дъвки. Дневната му доза кураж. Какво облекчение изпитва щом веднага след като излиза от митницата, чува името си: "Senor Лес!". Там стои брадат мъж, вероятно на около трийсет, в черни дънки, тениска и кожено яке на рок музикант.

– Аз съм Артуро – казва Артуро, протягайки му космата длан. Това е "местният писател", който ще бъде негов придружител в следващите три дни. – За мен е чест да се срещна с човек, който е познавал членовете на школата "Рашън Ривър".

– Аз също съм Артуро – казва Лес, разтърсвайки сковано ръката му.

– Да. Минали сте бързо през митницата.

– Подкупих един човек да вземе багажа ми. – Лес посочва към дребен мъж с мустачки като на Запата и синя униформа, застанал до него с ръце на кръста.

– Да, но това не е подкуп – поклаща глава Артуро. – Това е propina. Бакшиш. Той е носач.

– О – казва Лес и мустакатият се усмихва.

– За първи път ли идвате в Мексико?

– Да – отвръща бързо Лес. – Да, за първи път.

– Добре дошли в Мексико!

Артуро му подава пакета с информацията за конференцията и го поглежда уморено; лилави ивици се вият под очите му, а все още младото му чело е прорязано от бръчки. Сега Лес забелязва, че това, което бе сметнал за следи от лъщяща помада в косата му, са сиви кичури.

Артуро казва:

– А сега ни предстои, длъжен съм с тъга да споделя, много дълъг път по много бавен път... до вашето място за отдих.

Въздъхва, сякаш е изрекъл истина, валидна за всички хора, по целия свят.

Лес разбира: зачислили са го към поет.

 

При общуването си с школата "Рашън Ривър" Артър Лес пропусна цялото забавление. Тези прочути мъже и жени, вдигнали чукове срещу статуите на своите богове; тези барабанещи по бонгове поети и екшън пейнтъри, излетели скоростно от шейсетте към върха на седемдесетте години, тази епоха на бързата любов и сънотворни "Кваалуд" (дали има по-съвършено произношение от това, с тази ленива излишна гласна?), наслаждаващи се на признанието си и спорещи в хижи по брега на Рашън Ривър, северно от Сан Франсиско, пиещи, пушещи и чукащи се, повечето някъде около четиресетте. И самите те, поне някои от тях, превърнали се в модели за нови статуи, които да бъдат боготворени от поколенията. Но Лес се появи късно на купона; това, което срещна той, не бяха млади и диви палавници, а надменни, подпухнали творци на средна възраст, носещи се по реката като морски слонове. Струваха му се попрезрели; не можеше да разбере, че бяха на върха на интелекта си: Ленард Рос, Ото Хандлър, дори Франклин Удхаус, който нарисува голия му портрет.

Лес притежаваше и изрезка на поема в рамка, направена специално от Стела Бари за рождения му ден от омачкано копие на "Алиса в страната на чудесата". Беше слушал и доста откъси от "Пати Хърст" на Хандлър на старо пиано в една дъждовна буря. Видя чернова на "Победоносните усилия на любовта" на Рос и го наблюдава как скицира една цяла сцена. И всички те бяха винаги мили с него, особено като се има предвид скандала (или може би именно заради него?): Лес бе откраднал Робърт Браунбърн от съпругата му.

Но може би бе подходящо, най-накрая, някой да ги прослави и да ги погребе, сега, когато почти всички от тях бяха мъртви (Робърт все още мърдаше, но едва-едва, дишайки затруднено, в една клиника в Сонома – всички тези цигари, скъпи; двамата разговаряха веднъж месечно чрез видеочат). Защо не Артър Лес?

Усмихва се в таксито и повдига пакета, за да прецени тежестта му: жълто паленце с червено въженце за нашийник. Артър Лес, седящ в кухнята с жените и пресушаващ джина си, докато другите от компанията се суетяха около огъня. И само аз оцелях, за да разкажа историята. Утре, на сцената в университета: прочутият американски писател Артър Лес.

 

 

 

cover-prekrasniyat-jivotПрекрасният живот на Артър Лес (превод Паулина Мичева, 272 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

"Там, откъдето гледаш ти, никой друг не гледа" казва един от героите в разказа Преди бурята (четете го по-долу) и тези думи чудесно описват какво е усещането за дебют на литературната сцена, какъвто прави Николай Ценков със сборника разкази Човекът, който продаде морето12 контрастни истории, които ще ни разходят от крайбрежната алея в Малага (в Преди бурята), през площадите на Катания, жежките улици на Джакарта, баровете и кафенетата на Дъблин и Виена до сокаците на стария Созопол, но в компанията на един вечно-обединяващ Герой... Морето – онова море, което "щеше ли да съществува за теб, ако не го виждаше точно по начина, по който само ти го виждаш?"...

 

 

Преди бурята


Времето подир залеза оставяше крайбрежната алея в Малага почти пуста за час или два в късната есен. Едни от малкото, които вървяха мълчаливо по тротоара, бяха двама мъже в елегантни костюми с класическа кройка, каквито се носеха още преди войната. Единият бе видимо по-възрастен, дребен и плешив старец с грубо лице на тореадор, а спътникът му – едва прехвърлил трийсетте, имаше заоблено тяло във форма на круша, завършващо с очила вместо с дръжка.

Старият вдигна бастуна си и посочи една пейка, обърната към водата. Мъжете свалиха саката си и седнаха.

– Морето е бурно. Виждаш ли как вълните прескачат една върху друга? – заговори дребното старче.

– Не, Хосе, не е бурно морето. По-скоро вълните се настигат и заедно продължават спокойно към брега.

– Казвам ти, че времето се разваля. Слушай ме – настоя по-възрастният.

– Ако беше така, птиците щяха да го усетят и нямаше да кръжат над водата.

– Ама те не кръжат, просто са хванали въздушното течение, за да изпреварят бурята.

seame

– Виждаш ли ги тези с лодката? Май са тръгнали към острова отсреща?

– Виждам, Хулиан, но не е много мъдро от тяхна страна предвид бурята, която идва.

– Стига глупости. Когато бях на шестнайсет, излязох за първи път с лодката на баща ми в хиляди пъти по-лошо време.

– Защо ти беше?

– Исках да се харесам на едно момиче. Затова я заведох на острова. От върха му залезът се вижда по съвсем различен начин.

– И така да е, но пък там духа ужасно. Никога не бих завел момиче при този режещ вятър.

– В онази привечер вятърът свиреше толкова приятно. Когато има облаци, небето не ти ли прилича на огромно одеяло?

– Не, прилича ми на пяната от изкипял каймак.

Двамата замълчаха. Старият извади цигаре и запали, а другият свали очилата си и започна да ги почиства с вратовръзката си.

Хосе, от четвърт час седим на тази пейка и имам чувството, че не гледаме една и съща картина...

– Виждаме различно. И всеки от нас е прав.

– Щом и двамата сме прави, как може да има безброй истини за едно и също нещо?

– Дори и двамата да казваме едно и също... то пак няма да е същото.

– Можеш ли да го обясниш?

– Съвсем лесно. Морето щеше ли да съществува за теб, ако не го виждаше точно по начина, по който само ти го виждаш?

– Предполагам, че не.

– Както и никой не може да чува вятъра по начина, по който го чуваш точно ти.

– Така е – съгласи се младият мъж.

– И никой не може вместо теб да мисли острова като мястото, на което си завел твоята девойка преди петнайсет години, нали?

– Не и по този начин.

– Виждаш ли – там, откъдето гледаш ти, никой друг не гледа. Никой не може да те замести в тази работа.

– Коя работа?

– Да създаваш всеки миг своя живот.

– Това ми звучи като доста самотно занимание.

– И отговорно – добави старият.

– Сигурно само Бог знае цялата истина за нас.

– Съмнявам се, че Бог е много рационален. Според мен той вярва на всички ни. Хайде да се прибираме, идва буря.

see1

 

* * *

 

– Добра вечер, професор Ортега. – Един минувач поздрави дребния старец, който му отвърна, повдигайки шапката си.

– Побързайте, идва дъжд – посъветва ги непознатият.

– Да, да, прибираме се. Скрийте се и вие.

– О, не, в никакъв случай. Точно сега мисля да изляза с лодката до острова. Хайде, довиждане, побързайте.

Първите капки дъжд бяха тежки и шумни. Бързо след тях пороят, идващ откъм морето, хвърли водната си завеса върху сушата. Старецът и младият му спътник успяха да се доберат сравнително сухи до един навес на тротоара.

– Кой беше този, Хосе?

– Не знам, не помня – отговори професорът.

– Защо го поздрави тогава?

– Просто привичка.

– Странна птица – защо ли му е да плава с лодка в тази буря?

 

 

 

cover-chovekyt-koito-prodade-moretoЧовекът, който продаде морето (112 стр, цена 14 лева) е в книжарниците

 

Срещата с Николай Ценков и с Човекът, който продаде морето е на 13 юни в Casa Libri – 19:00

 

Виена, 1937-38, Аншлус-анексирането на Австрия от Хитлерова Германия, Зигмунд Фройд и... любовта между провинциалния хлапак Франц и вариете виенчанката Анешка... Да, историята в романа Продавачът на вестници и цигари на австрийския актьор и писател Роберт Зееталер хем лежи на реален исторически фон, хем звучи като сън, разказан на сеанс кушетката на емблематичния професор Фройд – затова неслучайно, необичайното приятелство между Франц и Фройд (откъсът тук ни разкрива първата им среща), с елементи на пред-военна психология и ерото-мистичен женски Свят, бе филмирано миналата година... И неслучайно, самият Зееталер се включва в Der Trafikant с епизодична роля (често му се случва във филми по негови произведения или пък в Младост на Сорентино, например)... както неслучайно, големият Бруно Ганц (уви, починал този февруари, мир на праха му) влиза в кожата на Фройд (след като вече емблематично е изиграл Хитлер)... защото, както добре знаем, в теориите на професор Фройд нищо не е случайно...

 

 

Една пощенска картичка на седмица, не повече, не и по-малко, това беше уговорката.

Францл – беше казала майката вечерта преди отпътуването му, като леко го беше погалила по бузата с гърба на показалеца си, – всяка седмица ще ми пращаш по една пощенска картичка, защото една майка трябва да знае как се чувства детето ѝ.

– Добре – беше отвърнал Франц.

– Но трябва да са истински картички с картини. С красиви картини. Да мога с тях да облепя петното мухъл над леглото, а като ги погледна, да мога винаги да си представям къде се намираш!

 

В един ъгъл до витрината имаше тясна поставка с пъстри, подредени една над друга поздравителни и пощенски картички. Всеки петък следобед Франц заставаше пред поставката и си избираше една от картичките.

На повечето имаше известни виенски забележителности: катедралата "Свети Стефан" на розова утринна светлина, Виенското колело под звездите, Държавната опера празнично осветена и така нататък. Почти винаги той избираше картичка с парк, леха или поне саксии пред прозорците на изобразените къщи. Зеленината и цветовете вероятно биха могли да разведрят майка му в самотните дъждовни часове, мислеше си той, освен това подхождаха за прикриване на мухлясалото петно.

Пишеше по няколко реда и майката пишеше по няколко реда, и двамата биха предпочели да си говорят един с друг или мълчаливо да седят един до друг и да слушат тръстиката. Мили ми Францл, как си, мила мамо, благодаря, добре съм, при нас е хубаво, при нас всъщност също, в града има много какво да се види, в Нусдорф няма, но няма значение, работата ми харесва, мъхът пак трябва да бъде изстърган от хижата, обичам те, твоята майка, и аз те обичам, твой Франц. Това бяха викове от родината към чужбина и обратно, като кратки докосвания, бегли и топли. Франц събираше картичките от майка си в чекмеджето на нощното си шкафче и наблюдаваше как купът растеше седмица след седмица, все малки, лъскави снимки на езерца Атерзее.

Понякога, в тихите вечери, малко преди заспиване, му се счуваше тихо бълбукане в чекмеджето. Но вероятно беше внушение.

 

В началото на октомври първият есенен вятър издуха горещината от улицата и шапките от главите на минувачите. Франц току виждаше от магазинчето някоя шапка да се търкаля по улицата, следвана от подтичващия подире ѝ собственик. Стана студено, Ото Тръсниек каза, че може би скоро ще се наложи да запали печката с въглища, а Франц облече един малко поизгубил формата си кафяв вълнен елек, който майката му беше оплела преди години по време на снежните зимни часове на светлината на огнището.

Въпреки непредвидимото развитие на събитията и свързаните с него още по-непредвидими политически перспективи търговията вървеше добре. "Хората съвсем са се побъркали по този Хитлер и по лошите новини – което на практика е едно и също – каза Ото Тръсниек. – Във всеки случай това е добре за вестникарския бизнес – а пък цигари, така или иначе, винаги се пушат!"

dertrafika

В една мрачна, сива понеделнишка утрин камбанката дрънна колебливо и в "Трафик" влезе възрастен господин. Не беше особено висок, а пък и доста слаб, всъщност дори хилав. Макар костюмът и шапката да му стояха безупречно, изглеждаха като спасени от някакви стари времена. Дясната му ръка, с която бе обгърнал дръжката на бастуна, беше покрита със синкава плетеница от венички, а лявата се вдигна бързо за кратък поздрав, като малко след това изчезна в един от джобовете на сакото. Гърбът му беше леко приведен, главата изпъната напред.

Бялата му брада беше акуратно подстригана, носеше кръгли очила с черни рамки, зад които блещукащите му кафяви очи с изострено внимание заразглеждаха всичко наоколо. Но действително необичайното във вида на възрастния човек беше въздействието, което той оказа върху Ото Тръсниек. Той стана веднага след влизането му и се опита да застане възможно най-изправен, и то без патериците, с едната ръка подпрян на щанда. Един-единствен бърз страничен поглед накара и Франц да скочи и сега двамата стояха там като скован комитет по посрещането на този слаб възрастен господин.

– Добро утро, господин професор! – каза Ото Тръсниек, като незабележимо наместваше крака си. – "Вирджиния", както винаги, нали?

От досегашния си живот Франц отдавна бе разбрал едно: така наречените професори във Виена са като речните камъчета в Дунав. В някои квартали дори и към конските месари, и към разнасящите бира каруцари се обръщат с "господин професор". Но този път беше по-различно. Начинът, по който продавачът на вестници и цигари поздрави влезлия мъж, показа на Франц, че става дума за същински професор, честен и истински, такъв, който не размахва титлата си като камбана на врата на крава, за да получи заслуженото професорско признание.

– Да – рече възрастният мъж с кратко кимване, свали шапката от главата си и я сложи пред себе си на щанда. – Двайсет бройки. И "Нойе Фрайе Пресе", моля.

Говореше бавно и така тихо, че трудно се чуваше. При това едва си отваряше устата. Сякаш всяка отделна дума изискваше специално усилие, за да се промуши през зъбите му.

– Естествено, господин професор! – каза Ото Тръсниек и кимна към чирака си.

Франц взе кашонче с двайсет пури "Вирджиния" и вестника от рафта и ги постави на щанда, за да ги опакова в хартия. Усещаше върху себе си погледа на възрастния мъж, който сякаш внимателно проследяваше всяко движение.

– Това, между другото, е Францл – обясни Ото Тръсниек. – Родом от Залцкамергут и има още много да се учи.

dertrafika1

Възрастният мъж протегна още малко главата си напред. С крайчетата на очите си Франц видя как бръчките по кожата му, която беше тънка като копринена хартия, се спуснаха над ръба на яката на ризата му.

– Залцкамергут – каза той със странно изкривяване на устата, което най-вероятно трябваше да представлява усмивка. – Много хубаво.

– От Атерзее! – кимна Франц. И поради неясни причини за първи път в живота си се почувства горд с тази странна дъждовна дупка, наречена роден край.

– Много хубаво – повтори професорът. После постави няколко монети на тезгяха, взе готовия пакет под мишница и се обърна да си ходи. С една крачка Франц се оказа до вратата, за да му я отвори. Възрастният господин му кимна и стъпи навън на улицата, където вятърът веднага разроши брадата му. Странно мирише, този възрастен мъж, помисли си Франц, на сапун, на лук, на пури и интересно, някак малко и на стърготини от трион.

 

– Кой беше този? – попита той, след като затвори вратата. Едва ли не трябваше да употреби усилие, за да се изправи от наведеното положение, което неволно беше заел.

– Това беше професор Зигмунд Фройд – каза Ото Тръсниек и със скърцане се отпусна обратно в стола си.

– Докторът на идиотите ли? – попита Франц с лек уплах в гласа.

Разбира се, че вече беше чувал за Зигмунд Фройд. Славата на професора междувременно беше стигнала не само до най-отдалечените места, но и до Залцкамергут, където беше разбудила предимно най-глупавите фантазии на местните. Говореше се за разни невероятни нагони, просташки вицове, виещи като вълци пациенти и преминаващи всякакви граници разголвания по време на частните приемни часове.

– Точно той – отговори Ото Тръсниек. – Но той може много повече от това да оправя черепите на богатите тъпаци.

 

 

 

cover-prodavachyt-na-vestnitsi-i-tsigariПродавачът на вестници и цигари (превод Жанина Драгостинова, 232 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Неделя, 12 Май 2019г. 12:12ч.

Двоен прозорец | Халдоура Тородсен

Публикувана в Литература

"Често ù се струва, че не мисли самостоятелно, а е само свидетел на собствените си мисли." – да, усещането е близо до това да наблюдаваш Света (и Светът да наблюдава Теб) през двоен прозорец... Познато чувство за главната героиня в романа Двоен прозорец (удостоен с Европейска награда за литература 2017) на исландската писателка Халдоура Тородсен – нейната героиня е исландска вдовица, "подредила старостта си преди да навърши седемдесет", така че изнизващия се през двойния ù прозорец Свят да не я изненада вече с нищо ново и неочаквано, но... както самата тя споделя: "Нищо в живота не е като единствено дете, нищо няма един-единствен смисъл" – повече за скритите мисли и смисли ще разкаже на 14 май в Casa Libri самата Халдоура Тородсен, а дотогава...

 

 

Прокашля се и припява на песента

по радиото, за да изпробва гласа си

 

Ръцете ù трепкат ли, трепкат. Ръцете ù не бива да спират. Природата начаса изтръгва с корените онова, което не работи. Куките за плетене потракват в тихото жилище. Подобно на китайска еолова арфа. Ръкавици с пръсти, украсени със западнофиордски рози, панталони с две връзки, шалове. Когато тишината те докара до лудост, най-добре е да се потопиш в музика. Но сега тя изключва апарата, струва ù се, че е измамена. Единственото, за което се моли, е малко почтеност и честност, с които е добре да се плете. Благословени да са ушите.

Подреди старостта си преди да навърши седемдесет. Продаде голямото жилище и си купи това малкото. Остави една кола товар, когато се премести. Това бяха вещи, полепнали по нея през дългия ù живот подобно на морски жълъди. Тук в жилището всичко ù е мило. Книги, картини, мебели, купувани в далечното минало с Гвюдион, датска мода, която изглеждаше тогава революционна. Тенденция в интериорния дизайн, разтърсила стария свят. Застрашила християнските ценности и обществения строй. А сега само дебнеха оставеното след смъртта имущество на бабички като нея. Трябва да се организира старостта, докато човек е все още с всичкия си.

 

Пили си ноктите, първо на лявата,

после на дясната ръка


Съвсем не ù е все едно как се обръщат нещата и е силно загрижена младите да преминат невредими през всичко това и да си намерят някого, за да му се радват и да се чувстват добре. Мисли, че е успяла вече да отдели плявата от зърното и е готова да помогне, но кой иска да придобива отдавна остаряло знание от една стара жена? Когато е постигната перфектната перспектива, панорамната платформа се премества на друго място. Извън хватката на настоящето времето иска едно и също, то да бъде винаги ново.

Днес е неделя, свещената обедна супа със синовете и техните спътници. На най-малките деца е разказвала приказки, сега те вече са ги надраснали. Така се опознаваше с малчуганите. Те слушаха като омагьосани за Кидхус, Хлинур царския син и Червената шапчица. Поглъщаха приказките с отворени усти, съсредоточени. Тя самата помнеше това опиянение на детството. Децата влизат в приказките, без да се страхуват от въображението си. Знаят по инстинкт, че се нуждаят от тях, че те ги напътстват във вътрешния им живот. И още щом я видеха, започваха да настояват да им ги разказва. Но идваше и денят, когато те, макар и на различна възраст, започваха презрително да отхвърлят приказките ѝ, изгубваха интерес към тях.

heartan

Младежите в семейството понякога я търсеха за неща, които не можеха да обсъждат с родителите си. Хората от средното поколение вече са оформили и затвърдили своите виждания за живота. И разглеждат всеки появил се проблем на светлината на собствената си свещ. Това се променя през по-късния спокоен период на възприятията. Преминаваш през чувствителните младежки години с широко отворени приемни устройства, за да попиеш в себе си новата и променена култура, която трябва да намери израз в живота ти. Така придобиваш спокойствието, необходимо ти за работата, чрез която да се оформиш и утвърдиш. Само няколко десетилетия са ти отредени за работа. Хората от средното поколение са заседнали в своето време и не виждат собствената си сянка, собственото си творение, за това са нужни нови младежи. Старостта не е толкова вързана за интересите и изгодата. Младежите и старците биха могли да говорят едни с други, но настоящето не предлага голямо общуване между поколенията.

Често ù се струва, че не мисли самостоятелно, а е само свидетел на собствените си мисли. Мисловен свидетел. Новите мисли прилежно подрежда при онези предишните, съобразно вградената в ума ѝ система за разпределение. Не е нужно да ги поставя на местата им, те сами намират пътя дотам, също както рачетата намират пътя до морето, след като са били изхвърлени на брега. Понякога обаче става късо съединение. Когато новата мисъл е свързана с някаква стара бъркотия със свое значение и история. Тогава историята променя значението си и се осъзнава като пренаписана. Тя все още има какво да научи. Изписва в ума си купища тетрадки, когато свърши с плетенето, и надрасканото оставя следи в жилището, като онези, оставени от Гретел, за да намери пътя към къщи.

Нищо в живота не е като единствено дете, нищо няма един-единствен смисъл. Тя чете отново текстовете, които е чела преди много години. Приема семенцата, попадали някога на камениста и неплодородна земя. Сега почвата е съвсем нова. Онова, което преди е било неясно или потулено в тъма, изведнъж е станало очевидно и просто. Въпреки че говори няколко езика, тя се чувства в свои води само в майчиния си. В останалите езици е чужденец. Като индианец в каубойски филм. Независимо дали ù харесва, или не, тя живее в този древен исландски език. В живота ѝ революцията за запазване на езика вероятно е била много по-съдбоносна, отколкото демократичната или техническата революция.

 

В този северен мраз е по-добре да чуваш лошо


Замесва ръжено брашно с вода и прави меко тесто, което напомня на глина или пръст. Макар страстите да са намалели, тя има своите мигове на удоволствие, палачинка с масло и кашкавал, неизменно всяка сутрин. Не възнамерява да разточва, просто няма вече рамене за това. Оформя корите с ръце, така ще станат по-дебели. Излиза на балкона и оставя огъня в газовия грил да раздуе тестото и да го изпече. О, палачинки!

В кафетерията отново всичко се повтаря. Пак тази аналогия. Струва ù се, че отново разпознава седящите там момчета. Същите човешки типове, които играеха такава роля в младостта ѝ. Ето ги, отново оживели! Добре поне че маниерите и гласовете им не са същите. Яки момчета и няколко пищящи момичета край тях, момчетата повече влюбени един в друг, отколкото в девойките. Тя е добила дарба за предсказване: от този ще излезе нещо, този ще се провали. За момичетата е по-трудно да гадае, те са съвсем нови в играта. Овладява се, да не започне сега да ги предупреждава за някои добре известни опасности, от това полза няма. Те трябва сами да паднат в блатото, да ожулят собствената си кожа. Слава богу, те си мислят, че историята на човечеството започва с тях, че това, което се е случвало досега, е било просто някаква грешка. Това е добре, иначе ще изгубят кураж и хъс. Те имат работа за вършене. Дали биха усетили, че истината все повече се отклонява от това, в което вярват?

 

Смях се носи от долния етаж

 

Донесоха ù купчина писма, беше ги писала на Симон. Чете написаното на вътрешната страна на пликовете. Играеха си да пишат там неща, които не бяха предназначени за никоя пощенска служба:

" – тук – под слънцето – на третата планета – на каменния остров – веднага ще ме намериш – ще съм в червената рокля". Говореха си подобни глупости шейсет години. Сега роднините ѝ искат да се запише за екскурзия из южните страни с други възрастни граждани. Често се бяха опитвали да я изпратят на такава екскурзия. Мислят си, че ще ù е добре, ако избяга от живота си. Би било интересно и поучително да опознае нещо повече от пасбищата на родната страна. Направи го. Но никога не видя слон, нито пък кенгуру. Никога не отиде в Африка, освен в мислите си, няма и да се изкъпе в Ганг. Много са удоволствията, включително и тези на една ръка разстояние, които бе пропуснала. Те никога няма да станат нейни, а по всяка вероятност не и на онези, които се щурат по света, преследвайки ги. Губивреме. Каква тъжна дума, да погубиш времето!

Равносметките на миналото, проблемите на бъдещето – това вече не я засяга. Важни са откритията на мига, гръмотевичните облаци, вулкани, бури, лавини. Иначе е все едно, че нищо не се е случило.

Иска да докаже, че някога е живяла. И се засилва за поредния опит, това ù е в кръвта. Плува в морето от мисли, екосистемата на мислещия човек. Оставя след себе си фини малки водовъртежчета, почти невидими. Хората все по-рядко надигат глави над водата. А на нея ù се е случвало. Мисленето не трябва да върви по течението. Морето на мисленето се подчинява на свои собствени закони. Мисленето раздвижва онова, към което се е насочила. И тези малки и фини водовъртежи ще останат след нея.

doublewin1


***

 

Няма продължително застудяване с листопада, единствено косо падащ дъжд, безкраен дъжд. Струва ти се, че никога няма да спре да вали.

По новините в десет съобщават, че исландската банкова система се е сгромолясала. Страната е на ръба на фалита.

Малцина са навън, а тези, които са принудени да излязат по някаква работа, крият глави в раменете си и гледат надолу към краката си. Децата отсреща стоят пред вратата на детската градина, обърнали са се с гръб към вятъра, искат да влязат вътре. Госпожите още малко ще ги поизмъчват, първо ще си изпият кафето.

Всемирният кораб се клати, претоварен от въздух, от грешни идеи. Говорят, че не е имало нищо зад тези техни числа, само въздух. Как може въздухът да бъде толкова тежък? Отчаяна е от своите сънародници, от онези, които са вземали участие в това, в страната и по света, разрушавали са предприятията, отнемали са препитанието на хората. Смукали са и са смукали с любезното разрешение на исландските власти.

С посърването на света около нея сънищата ѝ стават все по-ясни. Невинаги знае кое е сънувала и кое ù се е случило наистина. Понякога сякаш току-що е подала носа си на повърхността, излизайки от извора на сънищата, отдъхва си на брега и се озърта за ориентири. Стряска се, когато усеща, че сънищата се смесват прекалено много с ежедневието. Започва да се страхува за себе си. Ясното съзнание е последното ѝ спасително въже. Бои се от объркания ум. Проблемите на нацията я връщат към реалността и тя отваря широко очи.

Акциите падат в есента като листата от дърветата. Илюзиите рухват за един ден, сблъскват се с действителността с гръм и трясък. Грешните идеи се разлитат по безлюдните улици, макар и не така поетично, както есенните листа, и дума не може да става за лирика.

 

Крушката във вестибюла е гръмнала

 

Ред преди всичко. Заела се е с годишника. Записва дните за баня, часовете за хранене, датите за срещи, различните събития, починалите познати. Занимава се с тази книга през целия ден. Годишникът е своеобразен компас и допълнителна памет. Случилото се през деня изисква все повече място. Тя разчиства поетапно, по една стая всеки път. Готви рядко. Все още приготвя палачинки. Облича се бавно, дреха по дреха, не слуша снахите, които искат да я натъпчат в удобен домашен анцуг, който е толкова лесно просто да метнеш в пералнята (както те казват).

Не, тя има стил, трябва да го поддържа, иначе никой няма да я забележи.

Дали да се обади на Балдур? Вдига слушалката, набира номера, колебае се и затваря. Има намерение да го помоли да изхвърли боклуците от килера, да се оправи с натрупаните там картини. Да ги махне или да ги продаде. Беше ли се обаждала? Не, не беше. Обажда се.

– Мамо! – казва Балдур мило, но малко уморено. – Обаждаш се за втори път.

– Тъй ли, аз съм малко... Седя тук... прочетох нещо интересно за мравките работнички.

– Какво?

– Да, винаги съм си мислила, че те са просто програмирани, но, знаеш ли, ако царицата не се грижи достатъчно за техния геном, понеже те трябва да са в родствена връзка с нейното поколение до трето коляно, те вдигат въстание.

– Казваш нещо ново.

– Да, ако не участват в това общество, правят революция.

– Да, това ли искаше да ми кажеш, мамо? На работа съм, нали не си забравила, ще дойда през уикенда да видя това с килера.

– Да, да, аз всъщност го знаех това, хм... даже има примери за индивиди, отделни мравки работнички, които въстават, но, естествено, най-често ги убиват.

– Много интересно, хайде, доскоро!

– Да, довиждане!

"Повредена грамофонна плоча – мърмори на себе си, докато затваря телефона, – то и грамофонните плочи са измрели. Динозавър, динозавър в космическа ракета".

Дълго време ù трябва да се ориентира, след като се събуди. Струва ù се, че някой я е затиснал. После усещането отминава. Това е Етли, бабката, която ходи върху нея нагоре-надолу рано сутрин. Тя раздвижва схванатите си крайници. Става внимателно, за да преодолее замайването. Сутрешните болки я държат до обяд. Прочита за смъртта на Кристин във вестника. Очевидно ù е писано да погребе целия семеен клуб.

Душата ù се стопля, като срещне по погребенията свой връстник, който все още не е сенилен. Невидими връзки свързват хората, били по едно и също време на земята. Колкото и различни да са. Преди години вероятно би минала покрай тях, без изобщо да им обърне внимание. Сега изпитва съчувствие към всички тези нещастници, те всички са свързани от едно и също призрачно време. Общо споделена слепота, предшествана от общо споделеното им виждане.

Въпреки различните обстоятелства тези хора са си получили варената риба за обяд преди новините и прогнозата за времето. Облекли са си леденостудените силонови ризи, сложили са си коланите за корем и им се струва, че всичко е трябвало да бъде именно по този начин. Мозъчните им станции преди време са били настроени на вълната на студената война. Те помнят борбата на работническата класа във вихъра на инфлацията, помнят, когато всички започнаха да строят, помнят радостта от домакинските уреди и пластмасата формика. Сега тяхното време е отминало, но продължава да работи в своите творения...

 

 

 

cover-dvoen-prozoretsДвоен прозорец (превод Айгир Сверисон, 88 стр, цена 10 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисияeurope cofunded


Срещата с Халдоура Тородсен през Двоен прозорец е на 14 май в Casa Libri | ул. Цар Асен 64 | 19:00

Сряда, 08 Май 2019г. 15:15ч.

Убийството на Командора | Харуки Мураками

Публикувана в Литература

"Може и да не се случи Наистина, но определено не беше Сън..." казва героят на Харуки Мураками в най-новия му роман Убийството на Командора (откъс от глава 5 ви очаква по-долу)... И наистина, животът на млад художник-портретист (заживял в усамотената къща на майстора на японска живопис Томохико Амада, за да преодолее раздялата със съпругата си) започва да се движи по тънката, измамна граница между Реално и Мистично... Там, където енигматичното Въплъщение на една Идея ще го срещне с малко бухалче, с мистериозния съсед-богаташ (ала Великият Гетсби) Меншики, със симпатично-проницателната 13-годишна Марие, с митичен олтар под земята... там, където мистичната, скрита от хорски погледи, картина Убийството на Командора на Томохико Амада ще играе двойни-метафора-игри с операта Дон Жуан на Моцарт и с анти-Наци съпротивата във Виена през 1938-а... И така, докато животът на нашия портретист не се превърне в живо олицетворение на Света на Харуки Мураками (отбелязал юбилейните 70 тази година), където "Да пишеш, значи да сънуваш наяве"...

 

 

Не диша вече... крайниците му са студени

 

Първата странност, която ми направи впечатление, след като се преместих в къщата, беше пълното отсъствие на картини. Не само нямаше окачени по стените, нямаше нито една картина, прибрана в килер или в барака. Никакви платна нито на Томохико Амада, нито на други художници. Всички стени бяха голи, не се виждаха дори следи от пирони, на които са окачвали картини. Художниците почти винаги държат поне няколко картини – собствени или на други творци. Преди да осъзнаят какво ги е връхлетяло, те вече са се оградили с всякакви платна, както когато непрекъснато изгребваш снега, но той не спира да се трупа.

Веднъж, когато са обадих на Масахико за нещо друго, повдигнах и този въпрос. Как така в къщата няма нито една картина? Някой ги е отнесъл или никога не е имало картини?

– Баща ми не обичаше да държи свои работи – отговори Масахико. – Щом завършеше някое платно, викаше търговците и им го поверяваше. Ако не останеше доволен, изгаряше го в пещта за смет в двора. Нищо чудно, че в къщата няма нито една негова творба.

– И не е притежавал картини на други художници, така ли?

– Имаше няколко. Един стар Матис или Брак, такива неща. Всички бяха малки платна, които си беше купил в Европа преди войната. Вземал ги беше от свои познати и навремето не били много скъпи. Разбира се, сега струват солидна сума. Когато баща ми постъпи в дома за стари хора, аз занесох всички картини на един познат търговец и го оставих да се разпорежда с тях. Не мога да ги зарежа в празната къща, нали? Сигурно са в някой специален климатизиран склад. С изключение на тези няколко платна, не съм виждал други в къщата. Честно казано, баща ми не харесваше много другите художници. Пък и те не харесваха него. Беше единак или казано не толкова любезно – саможивец.

– Баща ти е бил във Виена от 1936 до 1939 година, нали?

– Да, бил е там около две години. Не знам защо е избрал Виена, след като харесваше предимно френски художници.

– А когато се върнал в Япония, неочаквано се заел с традиционна японска живопис – казах. – Според теб защо е взел толкова важно решение? Случило ли се е нещо необичайно, докато е живял в чужбина?

– Хммм, това остава загадка. Баща ми не говореше много за времето, прекарано във Виена. Понякога отваряше дума за неща, от които никой не се интересуваше – за Виенската зоологическа градина, за храна или за операта. Обаче за себе си не говореше много. И аз не се осмелявах да го попитам. Живеехме предимно разделени и рядко се виждахме. Чувствах го по-скоро като чичо, който ни посещава от време на време, отколкото като баща. В прогимназията ми стана още по-досаден и избягвах да общувам с него. Дори когато започнах да следвам живопис, не се консултирах с баща си. Не че отношенията ни бяха сложни, но не бяхме и съвсем обикновено семейство. Доби ли представа?

– Да.

– Както и да е, спомените на баща ми за миналото вече са заличени или са потънали дълбоко в калта. Каквото и да го попиташ, няма да ти отговори. И мен не познава. Вероятно не знае дори кой е. Понякога си мисля, че трябваше да го разпитам за много неща, преди да стане такъв. Е, вече е прекалено късно.

Масахико помълча, потънал в размисли.

– Защо се интересуваш? – попита накрая. – Нещо е разпалило любопитството ти ли?

– Не точно – отговорих. – Просто сега живея в къщата му и усещам сянката на баща ти да витае там. Освен това го проучих малко в библиотеката.

– Сянката на баща ми ли?

– Като спомен от съществуването му.

– Не ти ли се струва малко злокобно?

Поклатих глава в другия край на телефонната линия.

– Не, ни най-малко. Като че ли присъствието на Томохико Амада продължава да витае над всичко. Усеща се във въздуха.

kino3

Масахико отново потъна в размисли.

– Баща ми дълго живя и рисува в онази къща, може би затова се усеща присъствието му. Кой знае? Честно казано, по тази причина не искам да припарвам там.

Изслушах го, но си замълчах.

– Както вече ти казах, Томохико Амада в основни линии за мен беше просто начумерено старче. Винаги затворен в ателието си, рисуваше с кисела физиономия. Не говореше много, така че нямах представа какво му минава през главата. Когато бяхме под един покрив, майка ми все казваше: "Не притеснявай баща си, той работи". Не можеше да тичам, да викам, нищо. За света той беше велик художник, но за едно малко дете беше чисто и просто досадник. Освен това, когато самият аз започнах да рисувам, се оказа бреме да имаш баща като него. Всеки път, когато се представях на някого, ме питаха дали съм роднина на Томохико Амада. Дори мислех да си променя името. Вече съзнавам, че не е бил чак толкова лош човек. Вероятно ми е демонстрирал обичта си по свой начин, но не беше човек, който ще изпитва безусловна любов към едно дете. Какво да се прави, за него рисуването открай време е било най-важното нещо на света. Такива са художниците.

– Може би – отговорих.

– От мен никога няма да стане художник – въздъхна Масахико. – Това вероятно е единственото, което съм научил от баща си.

– Не спомена ли, че като млад бил доста буен и правел каквото му скимне?

– Когато поотраснах, вече не беше такъв, но на млади години явно доста си е полудувал. Бил е висок и красив млад мъж от заможно семейство, талантлив художник. Как да не привлича жените? Пък и той несъмнено е харесвал жените. Носи се слух, че имал няколко връзки и се наложило семейството му да плати, за да се оправят нещата. Роднините ми твърдяха обаче, че от чужбина се върнал друг човек.

– Как така друг човек?

– Когато се прибрал в Япония, вече не лудувал, непрекъснато стоял у дома и рисувал. И не общувал с почти никого. В Токио дълго време останал ерген, но след като започнал да печели прилично от рисуване, внезапно и неочаквано за всички, сякаш тъкмо му е хрумнало, се оженил за далечна своя роднина у дома. В очите на хората все едно теглел чертата под житейската си сметка или нещо подобно. За него било късен брак. И после съм се родил аз. Нямам представа дали се е занасял с други жени по време на брака си. Просто буйните публични забавления секнали.

– Сериозна промяна.

– Обаче родителите му много ѝ се радвали. Край със заплетените любовни истории, които трябвало да оправят. Никой от роднините не може да ми каже обаче какво се случило с него във Виена, нито защо се отказал от западния стил на рисуване и предпочел традиционната японска живопис. Относно това баща ми беше затворен като мида. Сега дори да отвориш мидата, вътре няма да има нищо.

 

Благодарих на Масахико и затворих. По една случайност намерих картината на Томохико Амада със странното име "Убийството на Командора". Понякога посред нощ дочувах тихо шумолене от мансардата над спалнята. Отначало реших, че е мишка или катеричка, промъкнала се някак горе. Шумът обаче определено не беше от топуркащи крачета на гризачи.

Нито от плъзгането на змия. По-скоро приличаше на мачкането на пергаментова хартия. Не беше толкова силен, че да ми пречи да спя, но наистина се тревожех, че в къщата може да се е промъкнала животинка. Опасявах се да не повреди нещо.

Поразтърсих се и в дъното на дрешника в спалнята за гости намерих отвор към мансардата. Домъкнах алуминиевата стълба от бараката и с фенерче в ръка отворих капака. Плахо пъхнах глава и се озърнах.

Мансардата се оказа по-голяма от очакваното и тъмна. Слаба слънчева светлина се процеждаше от малки вентилационни отвори от двете страни. Осветих ги с фенерчето, но не видях нищо. Поне нищо, което да се движи. Събрах смелост и се качих в мансардата.

Миришеше на прах, но недостатъчно, за да ме притесни. Явно беше проветриво и на пода нямаше много прахоляк. Видях няколко ниски дебели греди и трябваше да внимавам да ги заобикалям. Промъкнах се напред и проверих и двата вентилационни отвора. Бяха покрити с мрежа, за да не се промъкват животни, обаче мрежата на единия беше продупчена. Явно нещо се беше ударило в нея и я беше разкъсало. Или пък някое животно беше раздрало металната мрежа тъкмо за да се вмъкне вътре. Тъй ли иначе, отворът беше достатъчно голям да влезе дребна твар.

Забелязах натрапника, който чувах нощем, седеше притихнал върху една греда в тъмното – дребен сив бухал. Очите му бяха затворени, изглежда спеше. Изключих фенерчето и се отдръпнах, за да го наблюдавам безшумно, без да го уплаша. За пръв път виждах бухал толкова отблизо. Приличаше по-скоро на крилата котка. Красиво създание.

commen3

Бухалът най-вероятно си почиваше тук през деня, а нощем излизаше през вентилационния отвор да ловува в планината. Явно ме е събудил, докато е влизал или излизал. Няма нищо. Присъствието на бухал в мансардата означаваше също, че не бива да се притеснявам от мишки и змии. Може би просто трябваше да го оставя на мира. Почувствах бухала близък. Двамата заедно просто живеехме под наем в тази къща. С радост щях да го оставя да се шири в мансардата. Приятно ми беше да го наблюдавам известно време, после се върнах на пръсти, откъдето бях дошъл. И тогава открих голям пакет близо до входа.

Само един поглед беше достатъчен да установя, че е картина. Близо метър на височина и метър и половина на ширина, стегнато увита в кафява японска опаковъчна хартия и овързана с връв, намотана няколко пъти.

 

В мансардата нямаше нищо друго. Бледата светлина, която се процеждаше през вентилационните отвори, сивкавото бухалче върху гредата и опакованата картина, подпряна на стената. Съчетанието беше вълшебно и ме омагьоса.

Колебливо вдигнах пакета. Не беше тежък – колкото тежи картина в семпла рамка. Опаковъчната хартия беше прашна. Вероятно беше скътана тук, далеч от погледите на хората, доста отдавна. Към връвта стабилно с тел беше закрепена табелка. С черна писалка беше написано "Убийството на Командора". Със старателен почерк. Сигурно това беше името на картината.

 

 

 

cover-killingcommendatoreУбийството на Командора (превод Надежда Розова, 768 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

онлайн