Home / Рубрики / Литература / Кралицата мълчи | Лаура Фройденталер
A+ R A-
06 Авг

Кралицата мълчи | Лаура Фройденталер

Оценете статията
(12 оценки)
   
Кралицата мълчи | Лаура Фройденталер Кралицата мълчи | корица, детайл © Стефан Касъров | илюстрация © Misha Mar

"Това е онзи проклет сън, помисли си тя, който някой ден сърцето ѝ няма да издържи." – за Фани, "кралицата"-героиня от дебютния роман Кралицата мълчи на Лаура Фройденталер, животът отдавна се е превърнал в броеница от натрапчиво повтарящи се "сънища", в които миналото, настоящето и бъдещето са като белите листи на бележника на нощното ù шкафче, подарен от внучката ù, за да опише живота си... Да, казват, че "мълчанието е злато", а Кралицата Фани е натрупала несметно богатство от неизказани, "сънувани" мигове, състояния, емоции, "животи"... всред които се крие тайната на Живота на Фани... Защо, обаче, нейният живот е важен за останалите, чия "Кралица" е тя и защо всичко звучи като История с призраци (следващият роман на Лаура Фройденталер, отличен с Европейската награда за литература 2019) – отговорите идват в следващия сън | откъс...

 

 

КОГАТО ФАНИ РАЗКАЗА историята за прекъсването на църковната служба на внучката си, детето слуша внимателно, без да поглежда към Фани, отдадено на фантазиите си, както се слуша страшна приказка. Само веднъж Фани беше отишла с момичетата от Съюза на германските момичета. Беше една неделя по време на църковната служба. Докато останалите влизаха вътре, Фани успя незабелязано да спре пред църквата. Както беше уговорка, момичетата останаха отвън. Неколцина възрастни мъже, които знаеха, че Съюзът на германските момичета възнамерява нещо да прави, също не влязоха в църквата. Щом започна службата, момичетата замаршируваха в кръг и запяха някаква песен, която Фани не знаеше, защото за първи път беше с тях. С ъгълчето на окото си видя, че отделни хора излизат от църквата, чу възрастните мъже да ругаят. Фани усещаше отвсякъде вниманието, което се засилваше, и безпокойството, което се сгъстяваше. Гледаше напред към момичето пред нея и не пееше, защото не знаеше текста и защото гласът ѝ не ѝ се подчиняваше. Нещо сякаш се разпъваше вътре между главата и тялото ѝ. В ушите ѝ над ниските момичешки гласове звучеше един висок тон. Без да извърне глава, тя усети, че баща ѝ се е втурнал от църквата навън. Той веднага разпозна Фани сред другите момичета и се насочи към нея. Фани удържа на порива си да избяга. Момичетата престанаха да маршируват и да пеят. Отстъпиха назад пред баща ѝ, само тя остана на мястото си. Междувременно повечето хора излязоха от църквата. Фани знаеше, че отвсякъде я наблюдават, но виждаше само баща си. Той изглеждаше така, сякаш иска да я убие, сякаш не може да се овладее. Тялото ѝ се изпъна и трепереше, но тя не побягна. Гледаше невъзмутимо баща си право в лицето, а той все едно беше излязъл извън кожата си. Вече не си личеше къде са устата, носът и очите му. Чертите на лицето му се бяха размесили като във вик и Фани виждаше как това лице се приближава към нея. Най­-сетне баща ѝ застана отпред. Носът, устата и бузите му се върнаха по местата си. Фани вирна брадичката си, челото ѝ застана точно под небето и когато за миг затвори очи, усети как клепачите ѝ се овлажняват. Баща ѝ вдигна ръка и удари Фани по бузата. След което се обърна и тръгна към фермата си в падината. Насред погледите на останалите посетители на църквата и мърморенето им Фани се понесе подире му. Някъде по-­назад вървяха майка ѝ и брат ѝ. Фани не се извърна. Крачеше с триумфираща походка. Целия дълъг път през гората обратно до фермата в падината Фани вървя след баща си и не се обърна назад. Беше изпълнена с дива радост, която се задържа до края на деня, люшкаше тялото ѝ и вечерта, когато легна в леглото си, не можа да заспи.

 

ШЕЙСЕТ ГОДИНИ ПО­КЪСНО все още едно далечно меко ехо от онази дива радост мина през тялото на Фани. Тя се зарадва, че точно този спомен случайно излезе най-­отгоре. Откакто вече не можеше да контролира времето, беше станала зависима от тялото си и в това отношение. Тайно, без участието на Фани, тялото ѝ беше запазило всичко. И сега, когато беше така слабо, тъй като Фани ядеше съвсем малко и то нямаше занимание, спомените се задвижваха като органични процеси, самостоятелно и без направление от страна на волята. По-­рано тя си мислеше, че държи контрола над тялото и паметта си. Но сега лежеше безпомощно в семейното легло и се усмихваше в тишината, че е била така глупава. Редовно преминаваше през един и същи сън. Макар че отдавна не можеше да спи, само дрямка и будно състояние, в които отминалите спомени за различни състояния се вливаха един в друг, тя не успя нито веднъж да се измъкне от този конкретен сън. Ако внезапно се видеше до брат си и той носеше черен костюм, Фани разбираше, че пак е вътре в съня и че всякаква съпротива е напразна. Обръщаше главата си встрани и раздвижваше ръцете си по ленения чаршаф, за да протестира. Понякога се надигаше и после отново падаше назад, но не можеше да направи нищо срещу този сън.

 

БЕШЕ ДЕНЯТ, в който погребаха сестрата на баща ѝ. Бяха се сврели под ъгъла за сядане, след това майка ѝ изтупа прахта от черния костюм на Тони. Той вече не можеше да се намърдва под дървената пейка. Седеше на земята пред скривалището на Фани и само краката му стигаха до нея. Фани и брат ѝ не познаваха сестрата на баща си, освен това я погребваха на място, където никога не бяха ходили. Дотам стигнаха пеш, не в посока към малкия град, а към границата. Майка им и баща им вървяха напред, Фани и Тони на разстояние след тях. Тони беше горд с черния си костюм, който изглеждаше съвсем като този на баща му, само че по­-малък. Фани също би искала да има такъв костюм вместо тясната рокля, която се наложи да облече. Целия ден Тони стоя до баща си, докато майка ѝ държеше Фани за ръката. Фани наблюдаваше как Тони наподобява във всичко баща си. На гробището застана до него и имитираше сериозния израз на лицето му. Мнозина подаваха ръка не само на бащата, но и на Тони, който благодареше със същото кратко кимване, както бе видял да прави баща му. Ръката на Фани беше в тази на майка ѝ. Някои жени погалваха Фани по главата. След това в гостилницата Тони пак седна до баща си. Правеше се, че слуша какво си говорят възрастните, и не искаше да излезе навън с Фани. Когато късно вечерта се прибраха във фермата в падината, Фани и Тони тръгнаха из къщата. Никой не им заповяда да си лягат. Тони все още беше с черния костюм. Озоваха се пред вратата за спалнята на родителите си, която беше леко открехната. Без да си кажат нито дума, те се промъкнаха по­близо до процепа и погледнаха през него.

Първоначално Фани не разбра какво вижда. После разпозна, че баща ѝ седи по риза на ръба на леглото, а майка ѝ е застанала пред него на колене. Малко преди лягане тя винаги си пускаше косата, която сега се стелеше по гърба ѝ. Фани разбра, че майка ѝ изува обувките на баща ѝ. Ръцете на баща ѝ стояха върху одеялото като малки животинчета, къртичета, нахапани до смърт от котките. Раменете му бяха приведени напред. Гръдният му кош хлътнал. Фани дори не се осмели пак да погледне лицето му. То изглеждаше така, сякаш баща ѝ е ослепял. Очите му бяха черни като костюма на Тони. Майка ѝ се подпря на леглото и се изправи с охкане. Щом застана пред баща ѝ, той уви ръце около кръста ѝ и притисна главата си към корема ѝ. Пред вратата на спалнята Фани усети, че брат ѝ е завладян от същия страх, който се беше настанил вътре в нейното тяло. Искаше да избяга, но не можеше да откъсне очи от сцената. Майка ѝ погали главата на баща ѝ. Фани чу приглушени шумове. Майка ѝ отмести ръцете на баща ѝ от хълбоците си и направи крачка назад. Фани видя лицето на баща си. Беше мокро. Баща ѝ беше отворил широко устата си, оттам излезе гъргорене. После скимтене. Баща ѝ плачеше. Майка ѝ бе почнала да се съблича. Свали роклята и фустата си. Децата пред вратата на спалнята видяха голите ѝ крака. Майка им измъкна фланелката си нагоре през главата. Децата видяха белите ѝ гърди отстрани. Майка им издърпа ризата и панталона на баща им и накрая легна до него в леглото. Тя премести главата му към гърдите си и заприказва тихо на гъргорещата и скимтяща бащина глава. Двете деца се отдръпнаха. Всяко тръгна само за себе си, като че ли другото не беше там.

froyde 

ФАНИ ЛЕГНА в леглото си и заспа дълбоко. Като се събуди, беше светло. Стана и облече дрехите си от предния ден. Излезе от стаята в коридора. Не се чуваше никакъв шум, дори и собствените ѝ стъпки, макар че иначе дървеният под винаги проскърцваше. Фани тръгна надолу по стълбите в посока към кухнята. Движеше се така, сякаш с някое непредпазливо замахване може да разкъса въздуха наоколо. Вървеше напълно безшумно из къщата на родителите си. Спря се пред затворената врата на кухнята. Отвътре се чуваше тракане, като че столовете се обръщаха и разни неща падаха на пода. Сякаш Сатаната се беше развилнял из кухнята. Фани си повтори тази дума. Сатаната. Не долавяше никакъв глас, никакъв човешки звук, само тракане, падане, шум от трошене, който я беше събудил. От страх Фани беше седнала в семейното легло. Сърцето ѝ така силно биеше, че от ударите я заболяха ребрата. Това е онзи проклет сън, помисли си тя, който някой ден сърцето ѝ няма да издържи.

 

ТИШИНАТА ДОЙДЕ с войната. Във фермата в падината никога не е било особено шумно. Баща ѝ не харесваше шумните хора, намираше ги за непредвидими и ненадеждни. Но тишината, която настана във фермата, когато Тони трябваше да тръгне на война, беше друга. Понякога Фани се оглеждаше. Наблюдаваше протегнатите си ръце и въпреки това не можеше да ги усети. Стоеше насред двора и отново ги спускаше. Гледаше напрегнато над полята към хълма, на чието било ѝ се привиждаше фигурата на мъж. Не можеше да прецени дали слиза надолу към селото, или се отдалечава от него. Майка ѝ дойде от обора, мина покрай Фани и каза, ела да белим картофи. Откакто се помнеше, беше белила картофи заедно с майка си. Винаги ги е имало тези моменти, които двете прекарваха заедно на кухненската маса. Сядаха една срещу друга на ъгъла, всяка с малък нож в ръка, пред тях купчина картофи и една голяма тенджера, в която хвърляха обелените. Така са седели по всяко време на деня и на годината. Валяло е дъжд и сняг, докато те са белели картофи, било е горещо и студено, често слънцето е греело, а Фани и майка ѝ са белели картофи. В спомените на Фани обаче имаше само един и същ момент на белене на картофи. Небето пред прозореца на кухнята беше много светлосиньо, почти бяло, невъзможно да се причисли към който и да е сезон. Нямаше вятър. Фани не можеше да си спомни някой някога да е влязъл в кухнята, докато те с майка ѝ белеха картофи. Сякаш бяха единствените хора на света. Говореха си за това или онова, но най­-често мълчаха. Фани се научи да бели картофи от майка си още докато беше малко момиченце. Двете ръце подпрени на масата, в лявата картоф. Дясната натиска с палеца към картофа и с ножа смъква обелката в кръг, отгоре надолу. След това с опакото на ръката събира обелките на едно място, докато с другата ръка посяга към следващия картоф. През войната имаше по-­малко картофи за белене и Фани и майка ѝ говореха още по­-малко от преди, мислеха си за Тони, от когото отдавна нямаше никаква вест. Когато войната напредна, двете вече не правеха картофено тесто и картофени кнедли. Варяха картофите и ги ядяха небелени.

 

 

 

cover-queensilenceКралицата мълчи (превод Жанина Драгостинова, 256 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн