Home / Рубрики / Литература / Карантина | Питър Мей
A+ R A-
06 Авг

Карантина | Питър Мей

Оценете статията
(14 оценки)
   
Карантина | Питър Мей илюстрации © Misha Mar

Да, "карантина" може и да стане Думата на 2020 година... да, след плъзването на COVID-19 пандемията и в литературата, и в киното започна ровене в архивите за образци, които пророчески описват живот по време на (корона)вирус епидемия... Случаите не са един и два, но има и такива абсурдни като с романа Карантина на Питър Мей – написан през 2005-а, но така и не намерил издател, защото звучал "крайно нереалистично" в описанието си на Лондон под пълната обсада на вируса H5N1 (или птичи грип), днес, крими-мистъри историята за серийния убиец Пинки на фона на глобална епидемия звучи като... документалистика, извадена от новинарските емисии... или като поредното доказателство, че Литературата пише Живота, а не обратното...

 

 

ГЛАВА 3

I.

Да съединиш отново тялото на човек, беше като да редиш пъзел. Ейми дишаше в клаустрофобичната си памучна маска и подушваше мириса на гнило, вдигащ се от масата пред нея. Припомни си първата си лицева реконструкция. Стана в Манчестър. Пътувала беше дотам с влак и отседна у роднини. Жената беше мъртва почти от три месеца. Черепът ѝ бе варен на бавен огън във вода и препарат за почистване с малко добавена белина, но въпреки това вонеше толкова силно, че от "Експертизи" ѝ бяха наели хотелска стая, където да работи. Не искаха Ейми да усмърди лаборатория или нечий кабинет.

Хотелската управа се отнасяше с подозрение към цивилните ченгета, които идваха и си отиваха, паркираха немаркирани коли отпред и посещаваха младата китайка от стая 305. Вероятно си мислеха, че става дума за проституция. Така или иначе, камериерката се оплака от миризмата и Ейми бе поканена да напусне.

Том бе поставил чувал за трупове върху масата, постлал го бе с чист чаршаф и бе наредил костите в приблизителното им анатомично разположение. Тези от дланите и стъпалата бе оставил в малки купчинки. Бе разделил гръбначния стълб на цервикален, торакален и лумбален сектор, но костите не бяха в правилния ред. Същото бе и с ребрата. Ейми се усмихна, като видя диаграмата на скелет, която бе забол на стената. Костите никога не бяха били неговата сила. Още в медицинския институт проявяваше далеч по-голям интерес към органите, сърдечно-съдовата система, мозъка. Докато Ейми бе привлечена от скелета. Та той все пак бе конструкцията, поддържаща всичко останало. Което по най-невероятен начин в крайна сметка я насочи към зъбите.

lockdown1

Започна грижливо да реконструира ръцете от китките надолу. Малките ръце на дете. У възрастния човек имаше 206 кости и повече от половината бяха в ръцете под китката и стъпалата. Но при бебетата и малките деца броят бе 350. Някои кости се сливаха с растежа. Ейми не бе сигурна колко са те у това конкретно дете, но знаеше, че ще забележи, ако някоя липсва.

Вдигна глава, което направиха още пет-шест души, когато вратата се отвори и влезе Зоуи. Всички се бяха досетили, че тя е пред прага още преди дори да бяха помирисали тютюневия дим.

– Маска! – извика някой. Бе забравила да си я постави обратно.

– Олеле, прощавайте. – Тя побърза да я вдигне над носа и устата си. – Нали знаете, че със същата сила може да прихванете вируса, като докоснете пипан от инфектирано лице предмет. Важното е някой да не ви кихне в лицето.

Правеше аспирантура по микробиология, като в същото време се обучаваше в "Експертизи" и обичаше да се изфука. Ала заразната мощ на вируса вече бе известна на всички. Именно заради това правителството бе въвело извънредни мерки, сред които бе забрана за отпечатване и разпространяване на вестници. Хартията бе идеалният носител. Вестник, пипан от вирусоносител, би предал заразата на следващия читател. Веднъж щом вирусът бе върху ръцете ти, можеше да попадне в организма чрез храна или дори при потъркване на очите. Сега новините се предаваха само по радиото, телевизията и интернет.

Зоуи приближи до масата на Ейми да погледне скелета.

– Детенце, а?

– Да.

Ейми бе подразнена от прекъсването, но запази спокойствие. Сега вече долавяше мириса на цигари. Беше за предпочитане пред този на застояла пот, витаещ като облак около Зоуи, докато още живееше с приятеля си. Веднъж призна как претърсила коша му за пране да облече нещо, защото чекмеджето ѝ с блузи се било изпразнило. Очевидно го бе сметнала за забавен анекдот. За всички останали то просто бе обяснение за миризмата. Но нещата се бяха подобрили, откакто се върна при родителите си. Явно сега майка ѝ я переше.

Зоуи ѝ заговори:

– Знаеш ли, подготвят се за масово производство на нов тип маска, която стерилизира патогените, щом заразен човек кихне или се изкашля. Има хиляди малки перфорации, които ти позволяват да дишаш, така че не ти се връща обратно в лицето. Но най-интересното е, че перфорациите са обработени с антисептик, който стерилизира всякакви пропуснати емисии. Хитро, нали?

– Много. – Ейми се опитваше да подреди метатарзалните кости на дясното стъпало.

– Имаш ли представа колко капчици се отделят при едно кихане?

– Милиони?

– Да, и всяка една носи вируса. Като инфектиран аерозол. Господи, не си ли доволна, че ни раздадоха "Флукил" за по един курс?

– Нека се надяваме да не възникне нужда да го пием. – Ейми гореше от желание да ѝ каже да се чупи, но не ѝ беше в природата да е груба. Спасението ѝ дойде неочаквано.

– Нямаш ли си работа, Зоуи? – Том, приближил зад гърба на Ейми, отправи към Зоуи един от презрителните си погледи и тя изсумтя, леко засегната.

– Да, докторе. – След което се отдалечи. Ейми му се усмихна с признателност.

– Здравей.

– Голяма досадница е тази – снижи глас той.

– Е, ти би трябвало да си наясно.

Той направи гримаса.

– Не от този тип досадници. – После погледна към скелета. – Как напредваш с нашето неизвестно дете?

– Поопознавам я малко по-добре – отвърна Ейми.

– Нея?

– Да, момиченце е. Но не би оцеляла и до тази възраст, ако костите ѝ бяха отговаряли на твоята подредба.

Той се ухили палаво.

– Аз си падам по плътта.

Ейми довърши пъзела с дясното стъпало.

– Като стана дума, как е Хари?

Том обърна очи към тавана и въздъхна театрално.

– Знаеш ли, през целия си живот съм бил привличан от хетеросексуални мъже и първият, който отвръща на интереса ми, се оказва най-промискуитетното създание на земята. А ти ме познаваш. Искам си мъжа само за мен.

– Онова, което знам – изрече Ейми с известна убеденост, – е, че двамата с Хари не сте благословени един за друг.

– Да... помежду ни винаги се изправя член.

Ейми не можа да сдържи усмивката си. Том винаги я бе разсмивал, още откакто се запознаха в института по медицина преди близо дванайсет години. И какво съвпадение, първата им среща бе станала на занятие по анатомия. Макар да бяха се разделили в различни специалности, останаха си приятели през целия курс на обучение, а и след това. Тя нямаше представа как би оцеляла през ужасните месеци след катастрофата, ако не беше той. Беше в буквалния смисъл най-добрият приятел, което едно момиче би могло да има. Тъй че тя се примиряваше с неговите странности и настроения и го приемаше да преспи на канапето в апартамента ѝ, когато с Хари имаха разправия. А това се случваше редовно.

Тя направи неопределен жест към съседната маса.

– Би ли ми подал онази зъбна диаграма там?

– Вземи си я сама, момиче.

Тя го погледна укорно, а той наклони глава и повдигна вежда насреща ѝ. Ейми си помисли колко хубав беше. Жалко, че стоеше на другия бряг. Имаше прекрасна сламеноруса коса и бледосини очи. Привично му бе да ѝ отказва подобни услуги. Винаги бе настоявал, че трябва да се обслужва сама. Той не ѝ беше роб и тя не беше инвалид. Именно този му настойчиво налаган принцип я бе направил тъй независима, каквато бе сега. Хвана панела за управление на десния подръчник, завъртя стола и се придвижи към съседната маса да си вземе диаграмата.

В другия край на стаята се раздаде гръмко кихане и всички се обърнаха към Зоуи. Хората бяха станали свръхчувствителни по повод и най-леко подсмръкване. Зоуи вдигна ръка в извинителен жест и се ухили.

– Всичко е наред. Честна дума. Не съм болна. Заради котката на нашите е. Алергична съм към нея.

 

II.

Пространството между пътя и ямата, където бе открит сакът, беше разделено на квадрати. Тънки бели ленти се простираха помежду къси колчета и малко напомняха линиите за географска ширина и дължина върху карта. По периметъра бяха опънати жълто-черни ленти, маркиращи местопрестъпление, които трептяха под студения вятър, духащ откъм реката. Екип от шест души в защитни костюми, ботуши и полиетиленови шапки се придвижваше от квадрат към квадрат, като всеки имаше отредена площ, която да претърси. Какъвто и предмет да откриеха в калта, поставяха го в отделно пликче за веществени доказателства.

Работниците стояха из парка на малки оранжеви групички. Бетонобъркачките се бяха прибрали, а тежките машини стърчаха студени и неподвижни в очакване с всички останали.

Мъжът от министерството седеше на задната седалка на черно беемве, паркирано на тротоара пред болницата, и пушеше цигара след цигара на свален прозорец, като ги наблюдаваше през облаци дим. Макнийл успяваше да долови гнева му от мястото си – седнал беше на преобърнат варел край някогашното баскетболно игрище. Техническият ръководител крачеше нервно край него.

– Отиват ни премиите, човече – каза. – Единствената причина да сме тук и да си рискуваме живота, са парите. А те зависят от спазване на срока.

– Какъв е срокът? – попита Макнийл и го погледна незаинтересовано.

– Седем дни. – Техническият ръководител поклати глава. – И преди беше твърде кратък. А сега...

Макнийл сви рамене.

– Какъв е смисълът да се поставят нереалистични срокове?

– Не ги определям аз, приятел. Китайците построиха цяла болница за седмица при епидемията от ТОРС. Така че нашите са си казали: защо и ние да не можем? Дори не строим болница тук. Просто допълнителна зала, която да могат да отопляват и да сложат легла вътре. Място, където хората да умират.

– И струва ли си парите?

– Ами в момента нямаме друг начин да ги изкараме. Освен това се грижат добре за нас, не ще и дума. Много от момчетата идват отвъд магистрала М25. А откакто обявиха околовръстното за външна граница, знаехме, че влезем ли веднъж, няма да ни пуснат да излезем повече. Направо тръпки да те побият, все едно сме във филм на ужасите. Да гледаш всички тези войници с пушки по мостове и надлези.

– И къде сте се настанили?

Техническият ръководител се изсмя.

– Това беше част от уговорката. Всички големи туристически хотели са празни. Всеки си има стая, готвят ни по всяко време. Аз и някои от момчетата сме в "Риц". Има други в "Савой". Ще останем там, докато не приключи извънредното положение. – Усмивката му стана мрачна, като си припомни да стрелне с ядосан поглед Макнийл. – Стига да си спазим срока, разбира се.

В далечина сирена на линейка проби студения януарски въздух. Поредната жертва. Още едно нужно легло. Всички болници в града бяха препълнени, но високият процент на смъртност поне означаваше, че постоянно се освобождаваха легла. Заради болестта персоналът бе намалял с близо трийсет процента. Здравните работници бяха изложени на по-голям риск и сред тях смъртността бе най-висока. Въпреки "Флукил". Никой вече не ходеше на работа. Само малко магазини бяха отворени за по няколко часа на ден. Нямаше обществен транспорт. Летищата бяха затворени за неопределено време. Икономиката на столицата бе в състояние на свободно падане, а останалият свят бе готов да направи всичко, което може, за да помогне на града да ограничи болестта в рамките си. Главно чрез забрана на всякакви пътувания до и от Обединеното кралство. Разбира се, бе само въпрос на време, преди вирусът да плъзне в целия свят. Но ако можеше да бъде задържан достатъчно дълго, за да се изработи ваксина...

 

Макнийл въздъхна и усети първите капки дъжд по лицето си, когато го обърна нагоре към надвисналия синьо-черен облак.

Джак.

Извърна се и видя фигура в защитен костюм да крачи през дълбоките бразди, оставени от машините в калта.

– Приключихме.

Макнийл погледна часовника си. Отнело им бе по-малко от отредените два часа.

– Открихте ли нещо?

Мъжът от "Експертизи" вдигна насреща му прозрачно полиетиленово пликче и Макнийл видя някакъв бледорозов къс вътре.

– Може да значи нещо. А може и нищо да не е.

– Какво е?

Служителят му го даде.

– Остатък от билет за метрото. Еднодневен. Не мога да разчета датата върху него, но може да извлечем нещо от магнитната лента.

Макнийл пое пликчето и го вдигна срещу светлината. Отпечатаното върху билета бе размазано от дъжда и почти заличено от калта. Единият край бе откъснат. Вече бяха минали почти осем седмици, откакто бяха спрели метрото. Ако само на това трябваше да разчитат, нямаше да стигнат далеч. Той го върна на мъжа от "Експертизи" и скочи долу от варела. Обърна се към техническия ръководител:

– Вървете да си строите болницата.

 

 

 

cover-lockdownКарантина (превод Надя Баева, 304 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн