Home / Рубрики / Литература / Незнанието | Милан Кундера
A+ R A-
01 Апр

Незнанието | Милан Кундера

Оценете статията
(14 оценки)
   
Незнанието | Милан Кундера фотографии © Misha Mar & MIR

"Емигрантският сън – един от най-странните феномени от втората половина на двайсети век." – не знаем колко такива сънища е сънувал Милан Кундера след 45 години емигрантски живот във Франция... Не знаем и дали литературата е неговия начин за справяне с Носталгията, но знаем, че миналата година маркира 20 години от издаването на романа Незнанието (откъсът по-долу) – 20 години, точно толкова, колкото са необходими на главната героиня, емигрантката Ирена, за да се завърне в родната Чехия... 20 години, в които Паметта и избирателните спомени могат да превърнат едно Завръщане в пътуване с много неизвестни... посоки... Не знаем и дали Милан Кундера ще заживее отново в родната Чехия, но едно е сигурно: "в една и съща нощ милиони емигранти сънуваха един и същ сън в безброй варианти."...

 

 

4.

Още от първите седмици на емиграцията Ирена сънуваше странни сънища: намира се в самолет, който сменя посоката и се приземява на непознато летище; въоръжени хора в униформи я чакат долу пред стълбичката; със студена пот на челото тя разпознава чешката полиция. Друг път се разхожда в малък френски град, когато вижда странна група жени, които, всяка с халба бира в ръка, тичат към нея, заговарят я на чешки, смеят се с коварна сърдечност, а Ирена с ужас си дава сметка, че е в Прага, извиква, събужда се.

Мартин, мъжът ѝ, сънуваше същите сънища. Всяка сутрин си разправяха ужаса от завръщането им в родната страна. После, от един разговор с полска приятелка, също емигрантка, Ирена разбра, че всички емигранти сънуват тези сънища, всички без изключение; отначало се развълнува от това нощно братство на хора, които не се познаваха, сетне малко се раздразни: как така толкова интимният опит на съня може да бъде преживяван колективно? Какво тогава е уникалната ѝ душа? Но какъв е смисълът на въпроси без отговори? Едно бе сигурно: в една и съща нощ милиони емигранти сънуваха един и същ сън в безброй варианти. Емигрантският сън – един от най-странните феномени от втората половина на двайсети век.

Тези сънища кошмари ѝ се струваха още по-тайнствени, тъй като страдаше от неудържима носталгия и по същото време преживяваше нещо друго, съвсем противоположно: през деня ѝ се явяваха пейзажи от страната ѝ. Не, това не бе мечтание, продължително и съзнателно, преднамерено, а нещо напълно различно: видения на пейзажи лумваха в главата ѝ ненадейно, внезапно, бързо и моментално угасваха. Докато си говореше с шефа си, изведнъж, като мълния, виждаше път през полята. Докато я блъскаха във вагона на метрото, изневиделица, за част от секундата, пред нея изникна малка алея в залесен квартал на Прага. Тези мимолетни образи я навестяваха през целия ден, за да запълнят временно липсата на изгубената ѝ Бохемия.

Същият този кинематограф на несъзнаваното, който през деня ѝ изпращаше късчета от родния пейзаж като образи на щастието, през нощта ѝ устройваше ужасяващи завръщания в същата тази страна. Денят бе озаряван от красотата на напуснатата страна, нощта – от ужаса на завръщането в нея. Денят ѝ показваше рая, който бе изгубила, нощта – ужаса, от който бе избягала.

kundera


5.

Верни на традицията на Френската революция, комунистическите държави анатемосаха емиграцията, смятана за най-отвратителното от предателствата. Всички, които бяха останали в чужбина, бяха осъдени задочно в страната им, а съотечествениците им не се осмеляваха да поддържат отношения с тях. Въпреки това с течение на времето строгостта на анатемата отслабваше и няколко години преди 1989-а майката на Ирена, съвсем наскоро овдовяла безобидна пенсионерка, получи виза, за да прекара една седмица в Италия с държавна туристическа агенция; на следващата година тя реши да остане пет дни в Париж и тайно да се срещне с дъщеря си. Развълнувана, изпълнена със състрадание към остарялата си майка, както си я представяше, Ирена запази стая в хотел и пожертва част от отпуска си, за да може да прекара цялото време с нея.

"Не изглеждаш толкова зле", каза майка ѝ, когато се видяха. После, смеейки се, добави: "Аз също впрочем. Когато полицаят на границата погледна паспорта ми, ми каза: паспортът е фалшив, госпожо, това не е рождената ви дата!". Изведнъж Ирена видя майка си такава, каквато я знаеше открай време, и изпита чувството, че нищо не се бе променило след тези близо двайсет години. Състраданието към остарялата майка се изпари. Дъщерята и майката се изправиха една срещу друга като две същества извън времето, като две извънвремеви същности.

Но нима не е много лошо една дъщеря да не се радва на присъствието на майка си, която след седемнайсет години е дошла да я види? Ирена напрегна целия си разум, цялото си морално чувство, за да се държи като предана дъщеря. Заведе я на вечеря в панорамния ресторант на Айфеловата кула; качиха се на туристическо корабче, за да ѝ покаже Париж от Сена; и тъй като майка ѝ искаше да посети изложби, отиде с нея в музея "Пикасо".

neznan

Във втората зала майката се забави. "Имам една приятелка, която е художничка. Подари ми две картини. Не можеш да си представиш колко са хубави!" В третата зала пожела да види импресионистите. "В "Жьо дьо Пом" има постоянна изложба." – "Вече я няма, каза Ирена, импресионистите вече не са в "Жьо дьо Пом"." – "Ами, ами, каза майката. В "Жьо дьо Пом" са. Сигурна съм и няма да си тръгна от Париж, без да видя Ван Гог!" Вместо на Ван Гог Ирена я заведе в музея на Роден. Пред една от статуите майката замечтано въздъхна: "Във Флоренция видях Давид на Микеланджело! Онемях!" – "Слушай, кипна Ирена, ти си с мен в Париж. Показвам ти Роден. Роден! Чуваш ли, Роден! Никога не си го виждала, защо тогава стоиш пред Роден, а мислиш за Микеланджело?"

Въпросът бе справедлив: защо, когато отново се среща с дъщеря си след години, майката не се интересува от онова, което тя ѝ показва и казва? Защо Микеланджело, когото е видяла с група чешки туристи, я запленява повече от Роден? И защо през тези пет дни не ѝ зададе нито един въпрос? Нито един въпрос за живота ѝ, но и нито един въпрос за Франция, за кухнята ѝ, литературата ѝ, сирената ѝ, вината ѝ, политиката ѝ, театрите ѝ, филмите ѝ, автомобилите ѝ, пианистите ѝ, виолончелистите ѝ, футболистите ѝ.

Вместо това не спира да говори какво става в Прага, за природения брат на Ирена (от наскоро починалия втори съпруг), за хора, които Ирена помни, и за други, чиито имена никога не е чувала. Два или три пъти тя се опита да вмъкне някаква реплика за живота си във Франция, но думите ѝ не преминаха през непроницаемата бариера на приказките на майката.

Така е още от детството ѝ: за сина си майката се грижеше нежно като за момиченце, докато към дъщеря си бе по спартански сурова. Значи ли това, че не я обичаше? Може би заради бащата на Ирена, първия ѝ съпруг, когото бе презирала? Но нека се пазим от евтина психология. Поведението ѝ бе най-добронамерено: преливаща от сила и здраве, тя се тревожеше от липсата на жизненост у дъщеря си; с грубите си обноски искаше да я освободи от нейната свръхчувствителност, почти като баща спортист, който хвърля боязливото си дете в басейна, убеден, че е открил най-добрия начин да го научи да плува.

Все пак тя добре знаеше, че самото ѝ присъствие смазва дъщеря ѝ, и не бих отрекъл, че изпитваше скрито удоволствие от собственото си физическо превъзходство. И какво от това? Какво трябваше да направи? Да се изпари в името на майчината любов? Възрастта ѝ неумолимо напредваше, но съзнанието за собствената ѝ сила, такава, каквато се отразяваше в реакцията на Ирена, я подмладяваше. Виждайки я до себе си смутена и принизена, тя удължаваше колкото може повече миговете на своето надмощие. С нотка на садизъм се преструваше, че в уязвимостта на Ирена вижда безразличие, леност, вялост, и я кореше.

Открай време в нейно присъствие Ирена се чувстваше не толкова хубава, не толкова умна. Колко пъти бе тичала към огледалото, за да се увери, че не е грозна, че не изглежда като глупачка... Ах, всичко това бе тъй далечно, почти забравено. Но през петте дни, които майката прекара в Париж, това усещане за малоценност, за слабост, за зависимост отново се стовари върху нея.

 

 

 

cover-neznanНезнанието (превод Боян Знеполски, корица Стефан Касъров, 144 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн