Home / Рубрики / Литература / Разкази насън | Панос Йоанидис
A+ R A-
05 Авг

Разкази насън | Панос Йоанидис

Оценете статията
(15 оценки)
   
Разкази насън | Панос Йоанидис илюстрация © Misha Mar | фотография © MIR

"Да разкажа по моя си простичък начин как животът, съзиданието и сънят са неделими и че е невъзможно да ги разделиш с ясно очертани граници, както не можеш да разделиш въздуха от водата." – тези думи на кипърския писател, поет и драматург Панос Йоанидис (напуснал света това лято) от предговора на най-новата му антология Разкази насън прекрасно обобщават фабулата на дузината истории, събрани в нея... "Тук ще разкажа един от тези сънища, обичайно дълъг, с начало, продължение и сюжет в съновиденията и с драматичен край, който обаче е в реалността." – продължава Йоанидис в разказа Маслината (откъсът по-долу) само за да намигне, че връзката между пациент с парализирани крака, маслинова костилка и медицинска сестра може да бъде (неслучайно) също толкова алегорично ясна като границите между Живота, Смъртта и... СънуЛюбовта...

 

 

Из разказа МАСЛИНАТА

 

Парализиран съм от кръста надолу. Краката ми са мъртви, виждам ги изпънати пред мен, но не ги чувствам. Заемат място, но не участват в жалкия живот, който водя в болничното легло, към което съм прикован от месеци. Единственото, което постигат тези крака като безполезна проекция на торса ми, в каквато се превърнаха след катастрофата, е да ме изпълват с безсилен гняв срещу инвалидността, на която ме обрекоха, и със завист към всички онези, които свободно си ги ползват и им се радват, и особено към мъжете за щастието, което им дават любовта и членът им, изпъкнал сред живите им крайници. А аз се боя, че в моя случай дори след някакво лечение е най-вероятно да съм осъден на абсолютно бездействие или на танталови мъки заради половинчатата му функция.

Затворен ден и нощ в стая №6 на клиниката, през отворения прозорец до болничното ми легло с часове съзерцавам градината, а по-нататък оживеното убийствено шосе. Правя това, когато времето е лошо, вали дъжд или духа силно, или пък въздухът е наситен с праха, довеян от Сахара. Но пък когато времето е хубаво, настоятелно моля санитарката, която съм си харесал – русата дребничка Фанѝ, да ме изведе от задушната ми затворническа килия. Аз съм влюбен във Фанѝ – тайно и нямо. Нейното присъствие, а и отсъствието ѝ мъчително възбуждат фантазията ми, а съблазнително оформеният ѝ задник, който се поклаща сладострастно, като ходи, и кръглите ѝ твърди гърдички, които понякога изскачат изпод бялата ѝ престилка, когато се навежда напред, за да ме измие с гъбата или да ме привърже към инвалидната количка, често предизвикват у мен болезнена и безполезна ерекция и полюция, когато съм увиснал в междинното пространство между полубудното състояние и продължителните, мъчителни сънища... Тук ще разкажа един от тези сънища, обичайно дълъг, с начало, продължение и сюжет в съновиденията и с драматичен край, който обаче е в реалността.

От няколко месеца насам настоявам само Фанѝ да ме извежда с количката в градината. Често го прави с готовност и настроение, но друг път си намира оправдания да ми откаже. И щом се отдалечим от сградата, обикновено ме закарва до една алея с бухнали розови храсти или до едно езерце, оживявано от бъбриви жаби и микроскопични червени рибки. Тя непрестанно ми говори: гласът ѝ дава такива сили на ръцете ми, че лесно успявам да правя завои със заяждащите колела на инвалидната количка. При днешната ни разходка младата санитарка извади от джоба на бялата си престилка сандвич и маслинен хляб. Тя виновно си призна, че ги е откраднала от кухнята на клиниката, за да си направим скришом пикник в градинката.

Подаде ми сандвича, но ѝ отказах. Поисках да изям целия хляб. "И няма да ти дам дори да го опиташ!" Тя сбърчи нослето си и се засмя. Набързо излапах маслинения хляб – толкова беше вкусен! Току-що опеченото тесто, сусамът, хрупкавият лук, но най-вече леко опърлените маслини от Волос с извадени костилки направо ме хвърлиха във възторг. Ядох така лакомо, че накрая насмалко да си счупя зъба с една маслинена костилка, която фурнаджийката бе пропуснала да извади. Изплюх я в шепа и я разгледах да не би по нея да има кръв от венците ми. Но не – беше чиста.

– Хвърли я за късмет във Фонтана ди Треви и си пожелай нещо! – предложи ми Фанѝ със смях, като ми показа езерцето пред нас.

– Ще направя нещо по-добро: ще я посадя – отвърнах ѝ.

esto6

Помолих я да ме закара до алеята с дивите рози. В основата на най-големия храст видях прясно изкопана пръст, откъдето старият градинар сутринта беше изскубнал някакви плевели, без да знае, че го шпионирам от прозореца. Помолих Фанѝ да ме доближи възможно най-много до влажната пръст и както момичето ме държеше закрилнически за кръста, за да не се изхлузя от количката, аз се наведох и изкопах с нокти дълбока дупка в калта. Извадих костилката от джоба си и я пуснах вътре. После я покрих с мръсните си пръсти и заравних мястото. Без да я моля, Фанѝ донесе една лейка, напълни я с вода от езерцето и я изля отгоре.

– Мислиш ли, че ще поникне? Не ми се вярва – добави момичето.

– Ще поникне, ще порасне и ще даде плодове – отвърнах аз.

Като се върнахме в болничната стая, заговорнически се разбрахме, че каквото току-що сме направили, ще е нашата обща тайна, и че всеки път, когато слизаме в градината, ще окопаваме малката леха, която бях оформил с пръстите си. Така и направихме! И в сънищата си аз редовно окопавах лехичката, а Фанѝ носеше вода и шепи тор, която крадеше от количката на градинаря. Това често се случваше в неспокойните ми сънища през дългите месеци, докато чаках с болезнено нетърпение и напрежение да поникне маслинената костилка, сякаш това имаше нещо общо с лечението на мъртвите ми крака...

 

* * *

 

Веднъж, когато бях буден и силно развълнуван, се престраших да разкажа на Фанѝ както първия си сън – как сме посадили маслинената костилка, – така и другите, които последваха и в които тя беше моя съучастница и помощница във всичките ни нощни разходки из градината. Тя се трогна от разказа ми и от този ден всеки път, когато слизахме в градината, не пропускаше да ме заведе до лехата с розовия храст, за да го напои и да хвърли тор на мястото, което ѝ показах, и с нетърпение да чака с мен да стане чудото...

– Но и аз самата – призна ми тя, – когато слизам в градината с други пациенти, не пропускам да мина край онова място и да проверя дали не се е случило онова, което смятам за съвсем невероятно и за пълна лудост.

 

* * *

 

С времето моето отчаяние, породено от трагичната ми немощ, постепенно престана да предизвиква у мен внезапни изблици на гняв и омраза към всички нормални хора наоколо; всичко се разнесе, успокои се в някаква фаталистична примиреност, която често преминаваше във флирт с желанието за самоубийство.

Освен майка ми и сестра ми, които напразно се опитваха да събудят у мен надеждата за подобрение, като дори говореха за пълно оздравяване в някакъв рехабилитационен център в Германия, и баща ми, който ме уверяваше, че скоро ще събере огромната сума, необходима за лечението в чужбина, единственият човек, с когото общувах и обсъждах тези възможности, беше Фанѝ. Тя с готовност и нежност разговаряше всеки ден с мен, даваше ми по детински наивни съвети и се мъчеше да ме извлече от мрака на отчаянието; беше пример за професионализъм при изпълнението на лекарските указания и накрая – моята тайна и отчаяна любов. Единствено тя на света бе узнала тайната ми за маслинената костилка и за надеждите ми да видя как ще поникне от дупката, в която я зарових. Фанѝ и "маслината" се превърнаха в тайната ми връзка с живота, бяха скришната ми, едничката ми радост. Да, радост, понеже ме държеше към живота по нейния си простичък, ням и скромен начин.

И очакваното чудо стана! Една сутрин Фанѝ се втурна развълнувана в стая №6, набързо ме завърза за количката и без да ми дава обяснения, ме закара в градината до розовия храст.

– Виж! – извика развълнувано и ми показа мястото, където преди седмици бяхме изкопали дупката. Там бе поникнала малка, зелена, леко изкаляна издънка.

– Маслината ми! – прошепнах трогнат.

– Маслината ни! – добави Фанѝ и ме целуна по бузата.

Прегърнах я през тънкия кръст с дясната си ръка, а с лявата наведох надолу главата ѝ и ненаситно я зацелувах в устата. За първи път след катастрофата се почувствах жив...

 

 

 

cover-ioanidisРазкази насън (превод Иван Б. Генов, корица Стефан Касъров, 176 стр, цена 15 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия europe cofunded

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн