Home / Рубрики / Литература / Епохата на кожата | Дубравка Угрешич
A+ R A-
03 Сеп

Епохата на кожата | Дубравка Угрешич

Оценете статията
(16 оценки)
   
Епохата на кожата | Дубравка Угрешич илюстрация & фотографии © Misha Mar & MIR

"Кожата е нещо много интимно и по отношение на интимността тя доминира над метафората на сърцето. Докато сърцето ни е готово да обича цялото човечество, нас ни обича само нашата кожа." – да, хърватката с български (по майчина линия) произход Дубравка Угрешич обича да жонглира с думите, а най-новия ù сборник с есета Епохата на кожата доказва за пореден път колко е важно да владееш умело Метафората... Напомняйки предишни нейни есеистични творения (като Американски речник, The Culture of Lies и Thank You for Not Reading) Епохата на кожата прави точните връзки (като между съвършеното Щастие и Глупостта в откъса по-долу), защото от години Кожата, в която живеем е облечена в Епохата на Глупостта, където хората...

 

 

ХОРАТА СА ГОЛЯМА НАПАСТ

 

Все едно дали човешката глупост е Божие дело, или не, тя не изчезва. Пътят от една човешка глупост до друга често отнема векове: досущ като светлината на угаснала звезда, глупостта никога не е пропуснала да стигне до края на своето предназначение. Във всеки случай мисията на глупостта е всемирна във висшия, напоителен като дъжд, неидеологизиран смисъл на тази дума: глупостта е небесна сила, която действа като тежест или като светлина, като вода и изобщо като космически елемент. Мирослав Кърлежа, "На ръба на разума"


Наскоро някой ме попита кои мигове в живота си спомням като изпълнени със съвършено щастие. Въпросът ме порази. Думата щастие не съществува в моя речник, а дали съм щастлива, не съм се замисляла от трийсетина години. Щастливите мигове са редки, промърморих, за да спечеля време. Човек трябва да доживее до определена възраст, та да може да си позволи подобна баналност: "щастливите мигове са редки". Представям си, че съм на тази възраст. Тя ми служи като алиби.

На вярващите им е по-лесно. Каквато и свинщина да извършат – от кражба на портфейл до убийство, – Бог ще опрости греховете им. Те отхвърлят тежкото бреме на греха и разтоварени продължават нататък. И ето ти напълно основателна причина за щастие! Не съм религиозна, принадлежа към пренебрежим процент хора в света. И все пак вярвам в недоказаното твърдение, че това е най-хубавият от всички възможни светове. И след като вече изтърсих тази баналност, спомням си и миговете на абсолютно щастие. При това не съм професионален ловец на щастие, нямам хоби с висок коефициент на щастие, не съм нито алпинистка, нито йодлерка. Аз съм мрачно, градско създание и щастливите ми мигове наистина са редки.

Беше в късните ми тийнейджърски години, може би бях на седемнайсет, летувахме на Черно море. Не бях лоша плувкиня, въпреки че в Черно море всеки може да бъде безстрашен. Там няма акули, макар силните течения да повличат плувците далеч навътре. Затова по черноморските плажове имаше спасителни постове и екипи (нещо като български Baywatch Live, но без Памела Андерсън), т.е. съществуваха по времето на комунизма, когато животът на комунистическите маси притежаваше някаква стойност. Какво е положението сега, не зная. Този ден бях с компания на усамотен плаж, където нямаше спасителни постове и екипи. И ето че, без да усетя как стана, се озовах навътре в морето с блестящото слънце високо над главата ми. Най-напред ме обзе трескава радост, после се успокоих, притихнах и се носих така известно време.

kojata

А след това през мене (да, може би това е точният израз) премина безкраен пасаж рибки. Удостоена с тази чест, плувах в течното сребро, бях "тяхна", бях голяма риба, те принадлежаха към милионния пасаж на малките. Не се уплаших, изпитвах наслада, в този час бях просто екземпляр от клас риби. Погледнах към брега, някъде в далечината се мержелееше силуетът на плувец. След малко разпознах лицето на един приятел, който ми се притичваше на помощ. Заедно се върнахме на брега. Морето ни изхвърли на два-три километра от мястото, от което бяхме тръгнали. И другият миг на щастие, който помня, беше "рибешки". Случи се преди петнайсетина години. Летувах на остров Ластово на Адриатическо море. Нямаше туристи, войната току-що беше завършила, плувах в някакво пусто заливче съвсем сама. В един момент от водата на десетина метра от мен изскочи делфин. Беше абсолютно величествена гледка – голямо хлъзгаво тяло, което пръскаше водни капчици, осветени от слънцето! Почувствах, че сърцето ми – от страх или от щастие – се бе свило на топчица колкото градинска ягода. Делфинът изчезна, а аз бързо заплувах към брега. Да, зная, трудно е да изпиташ уважение към човек, чиито мигове на абсолютно щастие са свързани с морската фауна. Нямам нищо против рибите, ала не питая специално отношение към тях. Срещаме се в обичайната констелация палач – жертва: те са в чинията, аз с чинията пред себе си и вилица в ръка. Ето защо миговете на съвършено щастие са по-скоро свързани с водата, с връщането към някакво първично състояние, което не си спомняме, нито можем да си спомним, но затова пък смътно го помнят нашите гени. Това първично състояние е било преди кой знае колко милиона години, когато всички заедно – и съществуващите, и още несъществуващите видове – сме живели в някакви безплатни минерални бани.

cloud11

2.

Е, сега, ако публикувам горните редове в хърватски вестник, някой яростно ще ме обвини, че си представям щастието като комунизъм, защото говоря за "безплатни минерални бани" и апелирам за "равноправие 93 на всички създания на земното кълбо", и вместо да се обръщам към рибата като рибар или мореплавател, аз пропагандирам "братство и единство" между всички живи видове, споменавам не само хърватските делфини, но и рибите, които плуват в български води. А българските са като сръбските, нали? И веднага става ясно защо думата щастие е изчезнала от моя речник. Заради глупостта!

От години живея в царството на глупостта. С течение на времето тя стана прекалено тежка, издъхвам под тежестта ѝ, по никакъв начин не мога да я избегна. Някога опитвах със смях – помагаше. Сега глупостта просто пусна корени, завладя цялото пространство и изчерпа всичкия кислород. Преди четвърт столетие тя – поне в споменатата геополитическа зона – самоуверено грабна микрофона и се качи на сцената. И няма надежда в обозримо бъдеще да слезе. Крещи непрекъснато с тоя микрофон в ръка, иска да я слушам и да ѝ се възхищавам. През това четвърт столетие влезе откъм главния вход в детските градини, в началните и средните училища, в университетите. Междувременно възпита нови поколения свои питомци, които днес ловко заемат позиции в институции. Глупостта нахлу във вестниците, телевизията, във всички медии, дори в моята малка и толкова безинтересна област – литературата. Глупостта пише своите автобиографии, глупостта поощрява и награждава критиците, които ще я подкрепят. Глупостта отне и на мен, и на много други хора работното място и ни изгони на улицата. Едновремешните шофьори, електротехници, мошеници на дребно, убийци, водопроводчици, тираджии, едновремешните журналисти и журналистчета, професори и професорчета, психиатри, генерали, историци, тарикатчета и покерджии знаеха как да ни окрадат и да ни стъпят на вратовете. Глупостта царува и не ни позволява да дишаме. Ако някой се разбунтува, тя тозчас вдига врява и започва да крещи чрез хиляди и хиляди праведни уста. Шумът е непоносим.

Глупостта постоянно се вайка и оплаква, глупостта е досадна като зъбобол, глупостта е алчна, на глупостта винаги ѝ се струва, че заслужава повече. Глупостта се бие в гърдите със своето родолюбие и смята, че за доброволната обич към родината трябва да получи пълно финансово удовлетворение...

 

 

 

cover-epohataЕпохата на кожата (превод Жела Георгиева, корица Иво Рафаилов, 248 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн