Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Милан Кундера
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Милан Кундера

Животът е другаде

Събота, 11 Февруари 2012г. 13:21ч.

Милан Кундера знае две и двеста по въпроса за непосилната лекота на битието. И може би точно затова заявява Животът е другаде (откъс от романа по-долу) – една от първите му творби, живописен портрет на младия поет Яромил и иронично-цинична ода за бунта като илюзорна Пролет посред сибирска зима на недоволство, докато смучеш от гърдите на Живота или както казва Артюр Рембо"Животът е фарс, който сме принудени да понесем".

 

 

Когато майката на поета се запиташе къде е заченат поетът, тя се сещаше само за три възможности: вечерта на пейката в парка или следобеда в апартамента на колегата на бащата на поета, или сутринта на онова романтично място сред природата недалеч от Прага.

Когато същия въпрос си зададеше бащата на поета, той стигаше неизменно до извода, че поетът е заченат в апартамента на неговия колега, тъй като през въпросния ден всичко му беше тръгнало наопаки още от сутринта. Майката на поета не искаше да ходят в апартамента на колегата, на два пъти се скараха, на два пъти се сдобриха, а докато се любеха, някой завъртя ключ в ключалката на съседния апартамент, майката на поета се стресна, спряха да се любят, а после довършиха любенето, но и двамата вече бяха изнервени до крайност – според бащата именно тази изнервеност беше виновна за зачеването на поета.

Майката на поета обаче за нищо на света не искаше да допусне, че поетът е бил заченат в онзи апартамент, с чийто ключ им бяха услужили (в него цареше староергенски безпорядък и майката се беше погнусила от неоправеното легло, върху чийто чаршаф се валяше смачкана на кълбо чужда пижама); пак така отхвърляше и вероятността поетът да е бил заченат на пейката в парка, където тя се бе оставила да я придумат да прави любов с голямо нежелание и съпротива, тъй като ù се повдигаше при мисълта, че точно на такива пейки правят любов в парка леките жени. Ето защо за нея бе вън от всякакво съмнение, че поетът е могъл да бъде заченат единствено в слънчевата лятна утрин зад укритието на високия скален къс, стърчащ патетично редом с други камънаци в долината, където жителите на Прага излизаха неделно време на разходка.

Този декор е подходящо място за зачеване на поета по няколко причини: озарен от обедното слънце, той е декор на светлина и блясък, а не на мрак; на ден, а не на нощ; той е място сред откритата природа, ще рече – място на полет, на крила; и накрая, макар и не много отдалечена от последните жилищни сгради на града, това е романтична местност, осеяна с груби скали, стърчащи от диво намачканата земя. Всичко това се струваше на майката красноречив образ на собствените й преживявания от онова време. Та не беше ли голямата ù любов към бащата на поета романтичен бунт срещу нейните прозаични и порядъчни родители? И нима куражът, с който тя, дъщерята на богат търговец, си бе избрала току-що дипломиран беден инженер, не бе вътрешно подобен на онзи див, необуздан пейзаж?

kund фотография © mir-logo-black-50x25

 

По онова време майката на поета изживяваше голяма любов и този факт с нищо не се променя от разочарованието, сполетяло я само няколко седмици след чудната сутрин зад скалата. Работата е там, че когато, обзета от радостно вълнение, съобщи на любовника си, че вече няколко дни ù закъснява интимното неразположение, което всеки месец ù тровеше живота, инженерът с обидно равнодушие (макар и, както ни се струва на нас, това равнодушие да бе престорено и не особено убедително) заяви, че става въпрос за незначително смущение в телесния кръговрат, който без съмнение пак ще се върне към благотворния си ритъм. Майката долови, че любовникът ù не желае да сподели надеждите и радостта ù, засегна се и спря да му говори, докато лекарят не ù съобщи, че е бременна. Тогава бащата на поета ù каза, че имал приятел гинеколог, който щял дискретно да я избави от възникналото усложнение, а тя избухна в плач.

Ах, как трогателно свършват бунтовете! Първо майката се бе разбунтувала срещу родителите си в името на младия инженер, а после бе хукнала при родителите си, за да търси от тях помощ срещу него. И родителите ù не я разочароваха – срещнаха се с младия мъж, поговориха си задушевно с него и инженерът, проумял, че бездруго няма къде да бяга, кандиса да вдигнат тежка сватба и прие, без да се опъва, значителната зестра, с която можа да си основе строителна фирма; а собственото си скромно имущество, побиращо се в два куфара, пренесе във вилата, където младоженката живееше с родителите си, откакто се бе родила.

Светкавичната капитулация на инженера обаче вече нямаше как да скрие от майката на поета нелицеприятната истина – онова, в което се бе впуснала с безразсъдство, което ù изглеждаше прекрасно, не беше споделена голяма любов, на каквато по убеждението ù тя имаше пълно право. Баща ù бе собственик на две проспериращи пражки дрогерии и дъщерята признаваше морала на точните сметки – щом тя самата бе вложила в любовта всичко (та нали бе готова заради нея да предаде собствените си родители и тихия им дом!), държеше и партньорът ù да внесе в общата каса същия капитал от чувства. Така че в стремежа си да поправи възникналата несправедливост тя реши да си прибере от касата с чувства това, което бе сложила там, и след сватбата неизменно излагаше пред съпруга си едно гордо и строго лице.

Скоро преди това от фамилната им къща се беше изнесла сестрата на майката на поета (беше се омъжила и заживяла със съпруга си под наем в жилище в центъра на града), така че старият търговец и жена му останаха в партерните стаи, а инженерът и дъщеря им можаха да се настанят над тях в три стаи, две по-големи и една по-малка, обзаведени без никаква разлика по начина, избран от бащата на младоженката двайсет години по-рано, при построяването на вилата. Това, че инженерът бе получил като свой дом един вече завършен интериор, в някаква степен го устройваше, защото освен съдържанието на двата споменати куфара той нямаше никакво имущество; и все пак предложи да внесе някои дребни промени в облика на стаите. Но майката на поета не можеше да допусне онзи, който я бе пращал под ножа на гинеколога, да наруши старото разположение на мебелите, попило духа на родителите ù, многото години сладки навици, позната атмосфера и сигурност. Младият инженер и този път се предаде без бой и си позволи само един дребен протест, който отбелязваме специално: в спалнята на съпрузите имаше малка масичка; върху единствения ù широк крак се крепеше тежка кръгла плоча от сив мрамор, а върху плочата бе монтирана статуетка, изобразяваща млад мъж; мъжът държеше в лявата си ръка лира, която бе опрял на издадения си хълбок. Дясната му ръка пък беше патетично размахана, сякаш пръстите ù само преди миг бяха изтръгнали звуци от струните; десният крак бе протегнат напред в крачка, а главата – леко наклонена назад, така че очите гледаха нагоре. Да добавим още, че лицето на младежа бе необикновено красиво, косите му – къдрави, а белотата на алабастъра, от който бе изваяна статуетката, придаваше на фигурата нещо нежно девическо или божествено девствено. Всъщност не напразно употребихме думата божествено – според надписа, издълбан на малкия постамент, младежът с лирата бе древногръцкият бог Аполон.

Почти нямаше случай майката на поета да спре поглед върху него и да не се ядоса. Най-често той стоеше обърнат със задник към вътрешността на стаята, друг път се превръщаше в окачалка за шапката на инженера, понякога изящната му глава биваше покрита с обувка, а се случваше и да е облечен с някой чорап на инженера; това последното, понеже чорапът смърдеше, бе особено неприемливо оскверняване на повелителя на музите.

И ако майката на поета се нервираше от всичко това, вината не бе само в недостатъчното ù чувство за хумор. Тя беше доловила, че с нахлузения върху тялото на Аполон чорап съпругът ù споделя под маската на грубовата шега онова, което инак учтиво ù спестява, премълчавайки го – че отказва да приеме нейния свят и че е капитулирал пред него само временно.

Така алабастровият предмет се бе преобразил в истински античен бог, тоест в същество от света на безсмъртните, което се намесва в света на смъртните, заплита неговите истории, интригантства и издава тайни. Младоженката виждаше в него свой съюзник, а мечтателната ù женска природа го превръщаше в живо същество, чиито очи на моменти сякаш се оцветяваха, а устата му сякаш дишаше. Майката на поета обикна голия момък, унижаван вместо нея и заради нея. Загледана в прелестното му лице, тя започна да копнее детето, растящо в корема ѝ, да заприлича на този красив враг на съпруга ѝ. Искаше да му заприлича толкова много, че тя да може да си мисли, че не съпругът ѝ, а тъкмо този момък е нейният оплодител; молеше го да извърши чудо и с него да поправи злополучното зачеване, да го препечата, да го прерисува, както някога великият Тициан е нарисувал своя картина върху платно, похабено от някакъв цапач.

Несъзнателно приемайки за свой образец Дева Мария, станала майка без смъртен оплодител и така сътворила идеала на майчината любов, в която не се намесва и не пречи никакъв баща, майката на поета се изпълни с провокативното желание детето да се казва Аполон – за нея това бе същото, както ако то би се казвало Този, който няма смъртен баща. Но тя си даваше сметка, че синът ѝ би имал тежък живот с такова възвишено име и че всички биха се присмивали и на нея, и на него. Затова се зае да търси чешко име, достойно за млад гръцки бог, и ѝ хрумна името Яромил (което на чешки означава Този, който обича Пролетта или Този, който е обичан от Пролетта); всички одобриха това име.

Пък и пролетта тъкмо бе в разгара си и люляците цъфтяха щедро в деня, когато я откараха в клиниката. Там, след няколко часа болки, младият поет се изхлузи от нея върху омърсения чаршаф на света.

После сложиха поета в малко легълце, долепено до нейния креват, и тя се заслуша в сладкото му врещене; измъченото ѝ от болките тяло бе преизпълнено с гордост. Нека не завиждаме на тялото ѝ за тази гордост – то тялото, до този момент не бе имало особени поводи да се гордее, въпреки че беше доста хубаво. Вярно, имаше малко неизразителен задник и леко късички крака, но затова пък необикновено свежи гърди, а под меките, тънки коси (толкова леки, че трудно можеха да бъдат подредени в прическа) – лице, което наистина не бе ослепително красиво, но притежаваше ненатрапчиво обаяние.

Майката винаги съзнаваше много повече своята незабележимост, отколкото обаянието си, особено след като от дете живееше редом с по-голямата си сестра, която танцуваше превъзходно, беше шивачка в най-доброто пражко модно ателие и, декорирана с тенис ракета, лесно намираше достъп до света на елегантните мъже, загърбвайки родния си дом. Тази ефектна стръвност още повече затвърждаваше желанието на майката на поета напук на сестра си да бъде скромна. Именно така, водена от този протест, тя се научи да обича сантименталната сериозност на музиката и книгите.

Вярно, още преди инженера тя ходеше с едно момче, медик, син на приятели на техните, но тази връзка не можеше да изпълни тялото ѝ с по-значимо самочувствие. Когато на вилата им той я люби за първи път, тя го напусна още на следващата сутрин с меланхоличната увереност, че нито на чувствата ѝ, нито на сетивата ѝ е отредено да изпитат голямата любов. И тъй като точно по онова време завършваше гимназия, пред нея се разкри възможността да заяви, че иска да вижда целта на живота си в работата, поради което е решила да се запише (въпреки неодобрението на прагматично настроения ѝ баща) във философския факултет.

Разочарованото ѝ тяло киснеше вече пети месец на широката банка в университетската аудитория, когато срещна един ден на улицата дързък млад инженер, който го заговори и след три срещи го облада. И тъй като този път тялото остана предоволно (и изненадано от това), душата бързо-бързо забрави амбициите за професионална кариера и (както би следвало винаги да постъпва една истинска душа) се притече на помощ на тялото – съгласяваше се охотно с възгледите на инженера, с веселото му нехайство и с чаровната му безотговорност. Макар да съзнаваше, че всичко това са качества, несъвместими с родния ѝ дом, тя желаеше да се отъждестви с тях, защото, когато се проявяваха, тъжното ѝ скромно тяло преставаше да не си вярва и с удивление започваше да се радва на самото себе си.

Означава ли това, че майката на поета бе най-после намерила щастието? Не съвсем. Тя се мяташе между съмненията и вярата. Когато се разголваше пред огледалото, се гледаше с очите на инженера, като понякога се виждаше вълнуваща и възбуждаща, а понякога – скучна и банална. Беше предала тялото си във властта на чужди очи, а в това имаше твърде голяма несигурност.

Но колкото и да се люшкаше между надеждата и безверието, тя бе напълно изтръгната от преждевременно споходилото я пораженство. Тенис ракетата на сестра ѝ вече не я хвърляше в депресия, а тялото ѝ най-сетне живееше като тяло и майката разбираше, че е прекрасно да се живее по този начин. Жадуваше този неин нов живот да не се окаже само измамно обещание, а непоколебима истина; жадуваше инженерът да я отведе от факултетските банки и от фамилната ѝ къща и да превърне любовната им история в житейска история. Ето защо бременността ѝ я бе въодушевила толкова – виждаше себе си, инженера и детето си иѝй се струваше, че тази троица достига звездите и изпълва вселената.

За това, което последва, разказахме в предишната глава – майката бързо проумя, че онзи, който бе държал на любовната история, се бои от житейската история и не жадува да се превърне заедно с нея в скулптурна група, достигаща звездите. Но вече знаем и че самочувствието ѝ не рухна под напора на студенината на любовника ѝ. Работата е там, че бе настъпила една много важна промяна. Тялото на майката, съвсем до неотдавна предадено на произвола на очите на обичания мъж, бе влязло в нова фаза от своята история – то бе престанало да бъде тяло за чуждите очи, а бе станало тяло за някой, който все още си нямаше очи. Външната обвивка бе престанала да бъде важна за това тяло; сега то докосваше друго тяло с вътрешната си, невидяна никога и от никого страна. Това означаваше, че очите на външния свят можеха да постигнат само несъществената му външност, и в този смисъл дори мнението на инженера вече не означаваше нищо за тялото на майката, защото не бе способно по никакъв начин да повлияе на великата му съдба. Едва сега то, тялото, ставаше изцяло самостоятелно и самодостатъчно, а все по-грамадният и грозен корем се превръщаше в растящ резервоар на гордост.

 

mil фотография © mir-logo-black-50x25

 

След раждането тялото на майката встъпи в друга фаза. Когато търсещата уста на сина за първи път засмука гръдта ѝ, тя усети да я обзема сладостен трепет, който тръгваше от центъра на същата тази гръд и се разпространяваше лъчеобразно из цялото ѝ тяло. Чувството беше като ласките на любовник, но в него имаше нещо повече – голямо спокойно щастие, голямо щастливо спокойствие. Никога преди не бе изпитвала нещо подобно. Когато любовникът целуваше гърдата ѝ, това бе само миг, призван да изкупи часове на съмнения и недоверие; устата на сина се впиваше в гърдата ѝ с непреходна отдаденост, в която тя можеше да е напълно сигурна.

И още нещо беше различно. Когато любовникът докосваше голото ѝ тяло, тя се срамуваше – близостта бе винаги преодоляване на някаква чуждост и миговете на сливане бяха опияняващи точно заради това, че бяха само мигове. Свянът бе винаги нащрек, той правеше любовта вълнуваща, като същевременно внимаваше тялото да не се отдава без остатък. Но сега, сега свянът бе изчезнал, нямаше го. Двете тела се отваряха едно за друго без остатък и тя нямаше какво да крие.

Никога преди не се бе отдавала така на друго тяло и никога друго тяло не ѝ се бе отдавало така.

 

zhedrugade3   Животът е другаде (324 стр; издателство Колибри; превод Анжелина Пенчева; цена 14 лв) е по книжарниците от 13 февруари


 

Празникът на незначителността

Понеделник, 22 Юни 2015г. 22:22ч.

"Незначителното, приятелю, стои в основата на съществуването. То е с нас навсякъде и винаги." казва един от героите в Празникът на незначителността, най-новия роман на Милан Кундера – 14 години след Незнанието чешкият титан на литературата се завръща към философския хумор на абсурда и иронията, към фрагментарните и детайлни моменти, които рисуват картината на непосилната лекота на битието, белязано от незначителността, която Кундера описва като "ключът към мъдростта, ключът към доброто настроение"...

 

 

За първи път обсебен от тайнството на пъпа, когато вижда майка си за последен път

На път за къщи Ален наблюдаваше младите момичета, които до едно показваха голия си пъп между твърде ниския колан на панталона и твърде късата тениска. Сякаш способността им да съблазняват вече не бе съсредоточена в бедрата, нито в задните части, нито в гърдите, а в тази малка кръгла дупчица, разположена по средата на тялото.

Повтарям се, нали? Започвам тази глава с думите, употребени в началото на романа? Знам това. Но дори ако вече съм споменавал за страстта на Ален към загадката на пъпа, не искам да крия, че тази загадка все още го занимава, също както вие понякога предъвквате все едни и същи проблеми (със сигурност по-незначителни от този, който е обсебил Ален). Та, значи, докато вървеше по улиците, той често мислеше за пъпа, без да се смущава от това, че се повтаря, и дори с някакво странно упорство; защото пъпът пробуждаше в паметта му далечен спомен – спомена за последната среща с майка му.

kundera1

Тогава беше на десет години. Бяха двамата с баща му на почивка в наета вила с градина и басейн. Тя идваше за първи път у тях след няколкогодишно отсъствие. С бившия ѝ съпруг се бяха затворили във вилата. Напрегнатата атмосфера се усещаше на километър наоколо. Колко време бе останала? Може би не повече от час или два, през които Ален се опитваше да се забавлява сам в басейна. Тъкмо излизаше от водата, когато тя дойде да се сбогува с него. Беше сама. Какво ли са си казали? Ален не помни. Но си спомня как тя седи на един градински стол, а той, по бански, още мокър, стои прав пред нея. Забравил е какво са си казали, но този момент се е запечатал в паметта му, конкретен, ясно откроен момент: седнала на стола си, тя се е втренчила в пъпа на сина си. И досега усеща този отправен към корема си поглед. Трудно разбираем поглед, в който сякаш се чете необяснима смесица от съчувствие и презрение; устните на майка му се разтягат в усмивка (усмивка на съчувствие и презрение), после, без да става от стола си, тя се навежда към него, целува го (наистина ли го е целунала? Вероятно, но не е сигурен) и си тръгва. Оттогава не я е виждал.

 

Една жена излиза от колата си

Една малка кола се движи по платното покрай реката. Студеният сутрешен въздух придава още по-сиротен вид на безцветния пейзаж, някъде между края на предградието и полето, там, където къщите са по-редки и където няма да срещнете пешеходец. Колата спира край пътя; отвътре излиза млада, доста хубава жена. Странно – бутнала е вратата с толкова небрежен жест, че тя сигурно не се е затворила напълно. Какво означава това нехайство, толкова необичайно в нашето крадливо време? Нима е толкова разсеяна?

Не, не изглежда разсеяна, напротив, лицето ѝ изразява решителност. Тази жена знае какво иска. Тази жена е олицетворение на волята. Тя върви стотина метра по пътя към един мост над реката, доста висок тесен мост, забранен за пешеходци. Тръгва по моста и се отправя към другия бряг. На няколко пъти се оглежда, не като жена, която е очаквана от някого, а за да се убеди, че никой не я чака. Спира насред моста. На пръв поглед бихте казали, че се колебае, но не, това не е колебание, нито внезапна нерешителност, напротив, това е моментът, в който тя още повече се съсредоточава, а волята ѝ става още по-упорита. Волята ѝ? По-точно би било – омразата ѝ. Да, спирането, което приличаше на колебание, е всъщност зов, отправен към омразата ѝ – да остане с нея, да я подкрепя, да не я напуска нито за миг.

Жената прекрачва перилото и се хвърля в празното. В края на падането си грубо се удря в твърдата повърхност на водата, студът я парализира, но след няколко дълги секунди тя вдига лице и тъй като е добра плувкиня, всичките ѝ рефлекси започват да се бунтуват срещу волята ѝ да умре. Отново потапя глава, опитва се да погълне вода, да блокира дишането си. В този момент чува вик. Вик, който идва от другия бряг. Някой я е видял. Тя разбира, че няма да е лесно да умре и че най-големият ѝ враг няма да е неуправляемият ѝ рефлекс на добра плувкиня, а някой, когото не е предвидила. Ще бъде принудена да се бори. Да се бори за спасението на смъртта си.

kundera3


Тя убива

Жената гледа в посока на вика. Някой се е хвърлил в реката. Тя размишлява: кой ще бъде по-бърз, тя, решена да остане под водата, да вдиша вода, да се удави, или този, който се приближава? Само че полуудавена, омаломощена, с нахлула в дробовете вода, няма ли да бъде по-лесна плячка за спасителя си? Той ще я издърпа на брега, ще я просне на земята, ще изкара водата от дробовете ѝ, ще ѝ направи изкуствено дишане, ще извика пожарната, полицията, тя ще бъде спасена и завинаги ще стане за смях.

– Стойте! Стойте! – вика мъжът.

Всичко се е променило: вместо да се гмурне под водата, тя вдига глава и дълбоко поема дъх, за да събере сили. Той е вече срещу нея. Младеж, юноша, който иска да се прослави, да види снимката си във вестниците. Не спира да повтаря:

– Стойте! Стойте!

Вече протяга ръка към нея, а тя, вместо да я избегне, я хваща, стиска я и го дърпа към дъното на реката. Той още веднъж извиква: "Стойте!", сякаш това е единствената дума, която е способен да произнесе. Но вече няма да я произнася. Тя го е хванала за рамото, бута го към дъното, след това се просва върху гърба му, за да може главата му да остане под водата. Той се върти, бори се, вече е погълнал вода, опитва се да удари жената, но тя е все така легнала върху него, той не може да вдигне глава, за да си поеме дъх, и след няколко дълги, много дълги секунди спира да мърда. Тя го държи така известно време, може дори да се каже, че уморена и трепереща, си почива отгоре му, после, уверена, че човекът под нея няма повече да помръдне, го пуска и се обръща към брега, от който е дошла, за да не запази в себе си и сянка от случилото си.

Но как така? Забравила ли е решението си? Защо не се дави, след като този, който се е опитал да ѝ открадне смъртта, вече не е между живите? Защо, най-после свободна, вече не иска да умре?

Неочаквано възвърнатият ѝ живот е като удар, пречупил решителността ѝ; вече няма сили да съсредоточи енергията си върху смъртта си; цялата трепери; внезапно лишена от всякаква воля, от всякаква сила, жената механично плува към мястото, където е оставила колата си.

kundera


Тя се връща вкъщи

Постепенно усеща, че водата става по-плитка, стъпва на дъното, изправя се; изгубва обувките си в тинята и няма сили да ги търси; излиза боса от водата и се изкачва към пътя. Преоткритият свят показва негостоприемното си лице и в този миг я обхваща тревога – няма го ключът от колата! Полата ѝ е без джобове. Тръгнал ли е към смъртта, човек не го е грижа какво оставя по пътя си. Когато е излязла от колата, бъдещето не е съществувало. Нямала е какво да крие. Докато сега изведнъж всичко трябва да крие. Да не оставя никаква следа. Безпокойството ѝ се усилва: къде може да е ключът? Как ще се прибера вкъщи?

Ето я до колата, дърпа вратата, която за нейна изненада се отваря. Ключът я чака, забравен на арматурното табло. Тя сяда зад волана и поставя голите си мокри крака на педалите. Продължава да трепери. Трепери и от студ. Блузата ѝ, полата ѝ са наквасени със солената речна вода, която се стича от тях. Жената завърта ключа и потегля.

Този, който е искал да ѝ наложи да живее, е мъртъв, удавен. А този, когото е искала да убие в корема си, е жив. Мисълта за самоубийство е зачеркната завинаги. Няма да има повторение. Младежът е мъртъв, зародишът е жив и тя ще направи всичко необходимо никой да не узнае какво се е случило. Тя трепери и волята ѝ се пробужда; мисли само за непосредственото си бъдеще – как да излезе от колата, без да я забележат? Как да се промъкне незабелязано с мократа си рокля покрай портиерката?

В този момент Ален усети силен удар в рамото.

– Внимавай, идиот такъв!

Ален се обърна и видя на тротоара до него младо момиче, което го задминаваше с бърза и енергична крачка.

– Извинете – извика той след нея (със слабия си глас)

– Тъпанар! – отвърна тя (със силен глас), без да се обръща.

 

 

 

cover-praznikyt-na-neznachitelnostta   Празникът на незначителността (превод Росица Ташева, 108 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Самоличност | Милан Кундера

Вторник, 24 Ноември 2020г. 20:20ч.

Да, скоро ще маркираме 25 години от издаването на романа Самоличност на Милан Кундера и ако за писател като него, вече надхвърлил 90 години, самоличността не е (или пък е) променлива величина, то... знаете, че самоличността се променя с промяната на възприятията ни за света наоколо... Това идеално го знаят Жан-Марк и Шантал, главните герои тук, които знаят какво е да имаш две лица (откъсът по-долу), знаят какво е да участваш в предаването Изгубени от поглед или какво е "някой, когото обичате, внезапно да изчезне и никога да не узнаете какво му се е случило"...

 

 

8

Да сбърка любимата с друга. Колко пъти вече му се е случвало! И винаги с все същото учудване – толкова ли е малка разликата между нея и останалите жени? Как е възможно да не разпознае силуета на най-обичаното от него същество, на съществото, което смята за несравнимо?

Отваря вратата на стаята. Най-после я вижда. Този път това е тя, без никакво съмнение, но пак не прилича на себе си. Лицето ѝ е старо, погледът – странно зъл. Сякаш жената, на която бе правил знаци на плажа, щеше от сега нататък и завинаги да измести любимата му. Сякаш щеше да бъде наказан за неспособността си да я разпознае.

– Какво има? Какво се е случило?

– Нищо, нищо – казва тя.

– Как нищо? Изглеждаш толкова променена.

– Спах лошо. Почти не спах. Прекарах неприятна сутрин.

– Неприятна? Кое ѝ беше неприятното?

– Всъщност нямаше нищо неприятно.

– Разправи ми.

– Няма какво да ти разправям.

Той настоява.

Накрая тя казва:

– Мъжете вече не се обръщат след мен.

Той я гледа, неспособен да разбере какво казва тя, какво иска да каже. Тъжна е, защото мъжете не се обръщат след нея? Иска му се да ѝ каже: ами аз? Ами аз? Аз, който те търсих на километри по плажа, виках името ти и плаках, аз, който съм способен да тичам подир теб по цялата планета? Не го казва. Вместо това повтаря бавно, тихо думите, произнесени от нея.

– Мъжете вече не се обръщат след теб. Наистина ли си тъжна заради това?

Тя се изчервява. Изчервява се, както отдавна не я е виждал да се изчервява. Червенината ѝ сякаш издава непризнати желания. Толкова силни желания, че Шантал не устоява и повтаря:

– Да, мъжете, те вече не се обръщат след мен.

dmar

 

9

Когато Жан-Марк се появи на прага на стаята, тя имаше най-доброто желание да е весела. Искаше да го целуне, но не можеше. Откакто мина през онова кафене, бе напрегната, притеснена и до такава степен завладяна от лошото си настроение, че се боеше да не би любовният ѝ жест да му се стори фалшив и насилен.

После Жан-Марк я попита: "Какво се е случило?". Тя отговори, че е спала лошо, че е уморена, но не успя да го убеди и той продължи да я разпитва. Шантал не знаеше как да се измъкне от тази любовна инквизиция, затова пожела да му каже нещо смешно. Спомни си за сутрешната си разходка и за мъжете, превърнати в дървета с деца по тях, и откри в главата си фразата, останала там като забравен предмет: "Мъжете вече не се обръщат след мен".

Прибягна до тази фраза, за да предотврати сериозния разговор. Опита се да я изрече с възможно най-лек тон, но за нейна изненада гласът ѝ прозвуча горчиво и печално. Усети тази печал лепната на лицето си и веднага си даде сметка, че той няма да я разбере.

Видя как я гледаше – дълго, сериозно, и изпита чувството, че този поглед запалва огън в дълбините на тялото ѝ. Огънят бързо се разпространи в корема ѝ, изкачи се в гърдите, изгори бузите ѝ и тя чу как Жан-Марк повтаря след нея: "Мъжете вече не се обръщат след теб. Наистина ли си тъжна заради това?".

Усети, че пламти като факел и че по кожата ѝ се стича пот. Знаеше, че червенината придава на фразата ѝ преувеличено значение. Той сигурно мислеше, че чрез тези думи (иначе толкова обикновени!) тя се е издала, че му е показала тайните си влечения, които я карат да се изчервява от срам. Това е недоразумение, но тя не може да му го обясни, защото огненият пристъп ѝ е познат от доста време. Винаги е отказвала да го назове с истинското му име, но този път вече не се съмнява какво означава той и точно затова не иска, не може да говори за него.

Топлинната вълна продължи дълго и като връх на садизма пред очите на Жан-Марк. Вече не знаеше какво да направи, за да се скрие, да отклони от себе си изпитателния му поглед. Крайно смутена, повтори същата фраза с надеждата, че ще поправи това, което е сбъркала първия път, и че ще я произнесе леко, като шега, като пародия: "Да, мъжете, те вече не се обръщат след мен". Не успя – фразата прозвуча още по-печално отпреди. В очите на Жан-Марк внезапно пламна светлина, която тя познаваше и която бе като спасителен фенер: "Ами аз? Как можеш да мислиш за онези, които не се обръщат след теб, когато аз непрекъснато тичам след теб където и да си?".

Почувства се спасена, защото гласът на Жан-Марк бе гласът на любовта, гласът, чието съществуване бе забравила в миговете на объркване, гласът на любовта, който я милваше и отпускаше, но за който още не бе готова. Той сякаш идваше отдалеч, много отдалеч. Още дълго ще трябва да го чува, за да му повярва.

Затова се скова, когато той понечи да я прегърне; уплаши се да се притисне до него; уплаши се, че потното ѝ тяло ще разкрие тайната ѝ. Мигът бе твърде кратък, за да успее да го овладее. Така че, преди още да осъзнае жеста си, тя стеснително, но твърдо го отблъсна.

 

10

Наистина ли се случи това – тази провалена среща, която ги направи неспособни да се прегърнат? Дали Шантал още си спомня няколкото мига неразбиране? Спомня ли си фразата, която смути Жан-Марк? Почти никак. Епизодът е забравен като хиляди други. След около два часа двамата обядват в ресторанта на хотела и весело разговарят за смъртта. За смъртта? Шефът на Шантал я е помолил да помисли за рекламната кампания по погребението на Люсиен Дювал.

– Не трябва да се смееш – казва тя засмяно.

– А те смеят ли се?

– Кои?

– Колегите ти. Самата идея е смешна, да рекламираш смъртта! Ама и тоя троцкист, директорът ти! Винаги си казвала, че е интелигентен!

– Такъв е. Логичен е като хирургическо ножче. Познава Маркс, психоанализата, модерната поезия. Обича да разказва как в литературата от двайсетте години – в Германия или не знам къде – имало поетична школа, която възпявала всекидневието. Според него рекламата прилага точно нейната програма. Тя превръща обикновените предмети от живота в поезия. Благодарение на нея всекидневието е започнало да пее.

– Какво интелигентно намираш в тези баналности?

– Тонът на цинично предизвикателство, с който ги казва.

– Смее ли се, или не се смее, когато те кара да рекламираш смъртта?

– Елегантно нещо е усмивката, с която се дистанцираш от нещата. А колкото си по-могъщ, толкова си по-принуден да бъдеш елегантен. Но дистанцираната му усмивка няма нищо общо със смях като твоя. Той е много чувствителен към този нюанс.

– Тогава как понася твоя смях?

dmars

– Ама ти какво си въобразяваш, аз не се смея. Не забравяй, че имам две лица. Научих се да изпитвам удоволствие от това, но все пак не е лесно да имаш две лица. Необходимо е усилие, необходима е дисциплина! Разбираш ли, всичко, което правя, с желание или не, се старая да го правя добре. Ако не за друго, то поне за да не загубя работата си. А е много трудно да работиш съвършено и в същото време да мразиш работата си.

– О, ти го можеш това, способна си на него, направо си гениална – казва Жан-Марк.

– Да, мога да имам две лица, но не и едновременно. С теб нося лицето, което се смее. В службата нося сериозното си лице. Получавам досиетата на хората, които търсят работа при нас. Препоръчвам ги или давам отрицателно мнение. Някои от тях се изразяват в писмата си на такъв съвършен модерен език, с всичките клишета, с целия жаргон, със задължителния оптимизъм. Няма нужда да ги виждам, нито да разговарям с тях, за да ги намразя. Но знам, че точно те ще работят добре и усърдно. Има и такива, които в друго време сигурно биха се посветили на философията, на историята на изкуството, на френския език, а днес, по липса на нещо по-добро, почти отчаяно търсят работа при нас. Знам, че те тайно презират поста, за който кандидатстват, и че следователно са мои братя. И трябва да реша.

– Как решаваш?

– Веднъж препоръчвам този, който ми е симпатичен, друг път този, който ще работи добре. Действам наполовина като предател на агенцията, наполовина като предател на самата себе си. И смятам това двойно предателство не за неуспех, а за подвиг. Защото колко ли време още ще съм способна да запазя и двете си лица? Изтощително е. Ще дойде ден, когато ще имам само едно лице. По-лошото от двете, разбира се. Сериозното. Покорното. Ще ме обичаш ли още тогава?

– Никога няма да загубиш двете си лица – казва Жан-Марк.

Тя се усмихва и вдига чашата си с вино.

– Да се надяваме!

 

 

 

cover-samolicСамоличност (превод Росица Ташева, 128 стр, цена 14 лева) е в книжарниците

онлайн