Home / Рубрики / Музика / Списък на статии по етикет: премиера
A+ R A-
Списък на статии по етикет: премиера

Островът на изгубените

Четвъртък, 13 Октомври 2011г. 13:48ч.

На 14 октомври по кината се приводнява Островът – вторият филм на Камен Калев. Обмислян дълго преди дебютния му Източни пиеси, сниман на място, обвито в митове, променян многократно като сценарий, дочакал след дълги години най-накрая финансиране, неистово очакван в Кан – този филм с нелека съдба логично има и нелека среща с публиката. От "Какво, по дяволите, беше това!?!" до "Страхотен е!" – може да чуеш всякакви реакции след него, но истината е, че...

 

Човек вижда само това, което иска да види, а не това, което е в действителност. Или поне вижда това, което искат да видят различните личности, които живеят в него накуп.

А в главния герой Данийл (датчанинът Туре Линдхардт – същински Хамлет на метаморфозите) наистина живеят толкова много личности, че в един момент с бесните спорове помежду си му докарват невъобразимо кресчендо в главата.

 

Първо е Данийл бизнесменът – малко над тридесетте, преуспяващ в стъклобетонния си бизнес дворец. За награда си има красивата французойка и мила детска учителка Софи (пленителна и невинна Летисия Каста). Има си и подреден до перфектната скука живот с традиционни обеди у родителите на Софи и дразнещо повтарящите се до безкрай едни и същи разговори за баналните неща от живота. Идилия, та дрънка. И затова Данийл не спира да гледа отвъд, през стъклата на офис кулата си. Сякаш търси нещо някъде там, навън... или в собственото отражение на стъкления си затвор. Намира го на масата в парижко кафене – карта Таро с образа на Глупакът. Гледачът на карти (режисьорът и настоящ психомагик Алехандро Ходоровски-Ходо) го светва, че наистина пред него зее празнина и го съветва да скочи в нея, досущ като образа от картата. И Данийл го прави.

 

Вечно грижовната Софи му спретва лятна сюрприз ваканция и едва на летището Данийл разбира, че ще пътуват за България. След като слизат на летището в Бургас обаче, Данийл, за изумление на Софи, проговаря на български. Оказва се, че той е роден в България и е отгледан до десетата си годишнина в сиропиталище близо до София. Шокът и ужасът се покачва при срещата с явлението бетонна ваканция на Черноморието, а напрежението между двамата също се трупа от постоянно изскачащи дребни и уж невинни тайни и лъжи. Затова двамата решават да се усамотят от света, да прекарат малко повече време заедно и сами със себе си – звучи като идеалната почивка за влюбени на (почти) пуст остров като Св. Анастасия (бившият Болшевик).

 

На острова се появява вторият Данийл – търсещият. Търсещият свободата да бъдеш себе си. Търсещият отговори за миналото си българин, който всъщност отдавна не е българин. Търсещият своята истина за настоящето и бъдещето на живота със Софи.

Там, на острова, Данийл среща Павел (Руси Чанев) – гласът на обикновения българин, който с типичния скептицизъм, непукизъм, апатия към всичко ново и чуждо, и основен принцип "дай да направим малко пари" върти ресторанта и бившия манастир, действащ сега като хотелче. Там, Данийл припознава и своята Майка – в лицето на мистериозната самотница Ирина (Бойка Велкова), която също като неговата Майка България изглежда изтерзана от живота, но все още привлекателна за окото на чужденеца. Или за окото на едно изоставено дете, което отчаяно иска да намери корените на своето дърво. Там, Данийл се среща и с местният ексцентрик Илия (Михаил Мутафов), който отглежда домати и житейски мъдрости, които неслучайно пасват като доматен сок на водка в блъди мерито на емоциите, които си забърква главния герой.

 

Кресчендото в главата на Данийл ескалира след поредната невинна тайна, която любимата му Софи неволно е скрила от него и той, обременен от лъжите в миналото си, решава, че е крайно време истината да излезе наяве, а премълчаното – казано. С други думи удря го на екзистенц драми, обвинения, паранои, кошмари, халюцинации... в търсене на отговори с неумолимостта, но и успеха на морските вълни, които се разбиват в скалистия бряг на острова. А Софи все повече се ужасява, че не познава своя любим или поне се плаши, че нейният Данийл вече го няма там.

 

Някъде там и филмът, който гледате вече няма да е същият. Някъде там на Камен Калев му е писнало (все пак работи по сценария от 2000-та година, а оттогава в българското общество са се случили една камара абсурди) да прави поредният арт филм с екзистенц прозрения, метафори и драми, плуващи под повърхността. И е решил рязко (колкото по-неочаквано, толкова по-добре) да те хвърли в локална, гротескна комедия на абсурда. Всъщност това решение не е чак толкова изненадващо или шокиращо – още със страхотния си дебют Източни пиеси, Камен показа, че обича да смесва жанровете. И то да го прави с финес и напипан усет за хумор и ирония. В Островът качествената ирония я има, но усетът го няма, а финесът се е превърнал в самоцелна провокация. Явно Камен е решил, че героят му няма как да бъде чут и разбран в едно общество, което обсъжда измеренията на живота само чрез фрийк шоута и обръща внимание само на идиоти и то единствено, за да се забавлява с техните странности и чудатости.

 

И така се появява третият ДанийлГлупакът (този от картата Таро) или в случая "идиотът от всяко риалити бг шоу". Данийл напуска острова-затвор (Св. Анастасия навремето е бил ползван за затвор) на своите страхове, предразсъдъци и житейски дилеми, за да отиде на друг остров-затвор – медийният. Този, в който се повтаря като мантра "бъди себе си" и едновременно с това ти се предлага всеки ден да бъдеш някой друг, да живееш чужд живот. Данийл вече знае кой е и какво иска. Той няма голяма нужда да доказва нещо или дори да показва на другите отговорите, до които е стигнал. Просто иска свободата да прави това, което желае, дори то да се струва адски глупаво на другите. И свободата да... обича. А в любовта важи правилото на Глупакът - действията ти може да се сторят глупави на другите, дори на теб самия, ако ги подложиш на анализа на рационалния ум, но по-добре се довери на интуицията си, на чувството за правилност на нещата.

 

Камен Калев се е доверил на интуицията си, на чувството за правилност на нещата, но ще получи ли филмът любовта на публиката? Проблемът на Островът не е в това, че е рязко разделен на два филма – универсална арт екзистенц драма и тотално локална комедия на абсурда. Нито в това, че една част от публиката ще се подразни на прекалено буквалната, тривиална и необогатяваща с нищо историята на героя гротеска на българското общество във втората част на филма. Нито в това, че другата част от публиката, която ще се смее и припознава в комедията на абсурда едва ще изтрае арт метафорите в първата част на филма. Проблемът на Островът е, че е направен не за/със сърцето (като Източни пиеси), а за/с анализа на рационалния ум.

 

И все пак, в тази доста смела авантюра, Камен Калев има и резервен план/реплика във филма – "Човек вижда само това, което иска да види, а не това, което е в действителност". Или поне вижда това, което искат да видят различните личности, които живеят в него накуп.


 

Островът е по кината от 14 октомври

Режисьор: Камен Калев

Сценарий: Камен Калев

Оператор: Юлиан Атанасов

Музика: Жан-Пол Вал

В ролите: Туре Линдхардт, Летисия Каста, Бойка Велкова, Руси Чанев, Михаил Мутафов


А ний... ний сме идиоти 2012

Вторник, 01 Май 2012г. 00:00ч.

"Студено, а!" – тази лайтмотив реплика на Парфьон Рогожин може спокойно да обобщи идеята на Десислава Шпатова за това що е то Идиот 2012 – новата премиера от тазгодишния Руски сезон в Народния театър.

 

Студено или по-скоро ледено-страстно като в The XX-овото парче Intro, което в сценичната версия на Десислава Шпатова и Снежина Петрова озвучава един от най-важните моменти в класиката на Достоевски – рожденият ден на женщината фатал Настася Филиповна (Снежина Петрова със секси декаденс стъпка и глас в шармантно-помпозна червена рокля), която получава предложения за брак от трима претенденти с три различни подбуди – от Рогожин (ръмжащ от ревност и бесове Деян Ангелов), от Гавраила Ардалионович-Ганя (Зафир Раджаб като обсебено от парите конте) и разбира се от княз Лев Николаевич Мишкин (натурално невинен и изтормозен Ованес Торосян).

Страст на ледени кристали, така че да изкристализира една идея, както се пее и в друг The XX-ов хит (перфектният саундтрак тук) Crystalised"You've applied the pressure to have me crystallized and you've got the faith that I could bring paradise".

 img 0944

 

Студено, та чак ледено-страстно като в клипово стилизирана гротескова адаптация на класическия Идиот (втора поред за Десислава Шпатова и Снежина Петрова), в която персонажите са схематично оковани в клишетата на своите низши страсти, които бълват като отвързани пред състрадателния поглед и разтърсваното от епилепсия тяло на княз Лев Николаевич Мишкин. И пред погледа и мъртвото, разлагащо се тяло на Исус Христос в принт репродукцията (част от добре изпипаната сценография на Юлиян Табаков) на картината Мъртвият Христос в гроба на Ханс Холбайн Младши, за която самият Достоевски казва, че "можеш да загубиш вярата си, като я гледаш".

the body of the dead christ in the tomb and a detail by hans holbein the younger

The Body of the Dead Christ in the Tomb (1521). oil and tempera on linden wood, 30.5 × 200 cm, Ханс Холбайн Младши © Kunstmuseum Basel

 

А дали е случайно, че в тази съсипваща религиозната митология картина, дясната ръка на Христос показва среден пръст или просто този жест е чиста анатомична реалност, обяснена с пробождането на дланта и падането на цялата тежест на разпънатото на кръст тяло върху нея, което кара пръстите конвулсивно да се свият и само средният пръст, чиято кост поема болезнения шок от пирона, да остане в изправено, вдървено положение?

 

Та, историята на Достоевския Идиот е, може би, позната на всички – изгубилият (почти) всички свои роднини в Русия, княз Лев Николаевич Мишкин, се завръща в родината си след дълго (къде успешно, къде не) лекуване в клиника, в Швейцария, на епилепсията, от която страда (досущ като самия Достоевски) с една-едничка идея – да намери своето място в руското общество, да се впише в него или просто да излезе от стерилната болнична среда, която досега, заради болестта, е дишал. И да получи, може би, наследството си от няколко милиона рубли... В купето на влака, отвеждащ го до чуждия за него дом, болнавия Мишкин попада под ударите на свирепия руски студ и под дваж по-свирепия поглед на Рогожин – пълният антипод на княза, врял и кипял из тъмните дебри на руските потайности в бързото забогатяване. Именно хипотетичното наследство е това, което привлича хищното око на Рогожин и той грабва княза под опеката си в своите кръгове на интереси, за да държи под око съдбата на Мишкин. Интересите на Рогожин се ограничават до фаталната красавица Настася Филиповна, любовница на богаташа Тоцки – близък приятел на генерал Епанчин, чиято жена Лизавета Епанчина (Вяра Табакова в забавна майчина истерия) пък се оказва единствената жива далечна роднина на Мишкин. Така постепенно князът е въвлечен в къщата на Епанчини и в любовна интрига с най-малката им дъщеря Аглая Епанчина (Веси Конакчийска в хиперактивен детски чар) – сродна душа на Мишкин, поради факта, че и двамата са израснали в стерилна среда и сега диво ги зове желанието да живеят истински живота си.

 img 0909

 

Така представлението на Деси Шпатова се завихря около две антиподни двойки – Мишкин и Аглая (невинните деца на наивността), и Рогожин и Настася (демоните на самоунищожението), като това идеално лъсва в паралелната им игра на сцената – боят между Рогожин и Настася в контраст на по детски чистия флирт и смях между Мишкин и Аглая.

 

Нещата се оплитат като спагети, когато князът предлага брак и на Настася, и на Аглая. Идеята му е, че така ще спаси всички замесени в историята от самоунищожителните им страсти – да спре обсесивната ревност на Рогожин да притежава власт над всичко и всеки, да накара Настася да заобича себе си, а не да се мрази и да избави Аглая от наивистичните ù пориви.

img 1102

За цвят, гротеска и забава в играта са вкарани и иронизираните персонажи на истеричната, префърцунена майка на Аглая, Лизавета Епанчина, Ганя, помощникът на генерал Епанчин, продаващ душата си (и ръцете си) за 30 сребърника и шутът-подлизурко, спътникът от влака на Мишкин и Рогожин, ЛебедевВладо Пенев веднъж облечен като руска циганка, друг път като изкукал чиновник, но вечно пееш с тембъра и маниера на Висоцки, руски романси (на развален българо-руски), които служат за пародиен коментар на всичко случващо се.

 

И така се оформя пиеса-гротеска с три основни акцента – рожденият ден на Настася Филиповна и трите ù предложения за брак, годежът-фиаско между Мишкин и Аглая и последствията от решителния избор, който князът трябва да направи между двете любими жени.

img 1064

И трите момента всъщност могат да бъдат озвучени с текста на The XX-овото парче Сrystalised – "You've applied the pressure to have me crystallized and you've got the faith that I could bring paradise" – Рогожин вярва, че Раят за него ще дойде, когато притежава пари и власт над Настася; тя пък вярва, че невинността и милото сърце на княза могат да ù дадат Рая, в който тя не се чувства като курва, чукана от мъже, които претендират, че всъщност искат да я спасят от разврата; Аглая вярва, че Мишкин е сродната душа, която е чакала, за да я отведе в Рая-спасение от стерилния живот, в който са я консервирали родителите ù. А Лев Николаевич вярва (също като самия Достоевски), че идеята за прекрасния човек и Рая е възможна за всеки един идиот стига да си отвори очите за обсебващите го тъмни страсти, които водят само и единствено до самоунищожението на Човека.

 

Иначе в душата ще е пусто студено като на Южния полюс, дори и човек да постигне (и именно затова) онова, което желае най-силно в празното си битие. Ледено ще е, ако вярва, че греховете му ще бъдат изкупени от Христос, докато с молитва към Бога на уста извършва убийство. Ледено ще е, ако вярва, че разлагащата се ръка на мъртвия Исус му показва среден пръст, след като самия човек показва среден пръст на всичко важно на този свят – когато Рогожин и Мишкин стоят до безжизненото тяло на Настася (пътят на душата, отделяща се от тялото много красиво е изписан със сваляне на части, като обелки, на роклята на Снежина) Рогожин пита: "Княже, а ти добър човек ли си?" и Мишкин отвръща:"Понякога не съм добър."

img 1236

 

Истината, може би, е, че тази история се е случвала и преди Христа, случва се и ще продължи да се случва без грам еволюция – просто страстите, които водят човека през живота са все едни и същи. Истината, може би, е, че във всеки от нас живее по един прекрасен Идиот, който понякога обърква конците на доброто и злото, но продължава, загърнат с вяра в доброто да пътува към гарата Рай, докато не издържи на напрежението и не слезе на гара Самоунищожение.

Студено, а!

 

 

Гледайте Идиот 2012 в Народен театър "Иван Вазов" Камерна сцена на 14 и 18 септември, и 2 октомври от 19:00 часа


Режисьор: Десислава Шпатова

Сценична адаптация: Снежина Петрова и Десислава Шпатова

Сценография и костюми: Юлиян Табаков

Асистент на сценографа: Николета Найденова


В ролите:

Княз Лев Николаевич Мишкин – Ованес Торосян

Парфьон Рогожин – Деян Ангелов

Настася Филиповна – Снежина Петрова

Лизавета Епанчина – Вяра Табакова

Аглая Епанчина – Веси Конакчийска

Лебедев – Владимир Пенев

Гавраила Ардалионович-Ганя – Зафир Раджаб

 

Хамлет Remixed

Четвъртък, 01 Ноември 2012г. 19:59ч.

"Да бъдем или не – това се пита?" – оригиналната Хамлетова дилема е леко ремиксирана в новия римейк на Явор Гърдев на (може би) най-поставяната пиеса в света. Идеята е най-вече да бъдем режисьори на собствения си мир (вътрешен-външен)... Проблемът изниква когато искаме да режисираме и живота/света на другите около нас. Спасението идва в онзи блиц (като светкавица) миг, в точката на пречупване, в която осъзнаем, че нямаме власт над житейския пъзел от човешки съдби, нямаме контрол върху нелогичната подреденост на света.

 

hamlet1   Началото... © фотография Симон Варсано


Иначе Хамлет (всеотдаен и неуморен като пружина Леонид Йовчев) започва представлението досущ като режисьор в Народния театър – извиква актьорите на сцената, задава осветлението, изисква водна (сякаш, за да измие и пречисти драмата) завеса – ефектно и може би най-доброто сценографско решение в пиесата, наред с металния, врязан в публиката "мост към двореца", за да вкара цялото житие и битие Елсинорско в... караоке бар. Да, Адел тия дни пее на уше не само на Бонд, но и на Шекспирови герои с екзистенц дилеми. И тук, още в самото начало на спектакъла, е заявена инаквостта на Хамлет – при караокето, общо взето, пееш чужди песни на принципа "вярно с оригинала", също като да живееш чужд живот като свой собствен, но верен на общоприетите чужди канони.

 

hamlet   Хамлет и Офелия got the Love пред погледа на Полоний © фотография Симон Варсано


Хамлет, обаче, е различен, той избира да пее "фалшиво", но със "своя глас", избира да реагира по свой (а не по общоприетия) сценарий на събитията в кралството след смъртта на достолепния му баща. Дори невинната и любима Офелия е жертва на властващия (в милата родна страна) Клавдий морал, и пее "вярно с оригинала" песни като You've Got The Love (Весела Бабинова този път не си играе с автомати и балетни палци, но пък пее добре... особено блестяща в сцената на самоубийството)... Хамлетовият сюжет е ясен на всички, акцентите в него са удебелени доволно в представлението (все едно посочени с пръст от духа на Хамлетовия баща), мерената реч е запазена... и дотук с Шекспировите канони.

 

hamlet6   Хамлет и Духът на баща му © фотография Симон Варсано


Оттам нататък започва караоке ноар кабаре ала Явор Гърдев – всепоглъщащо черно, кубинки, киберпънк костюми и естетика, препратки към герои на нашето време, оголеност на тела и нерви... екшън филм, натурален почти колкото уличен бой, комедийно преиграване с мерената реч от актьорите (царят на играта само с жестове и пози естествено е Мариус Клавдий Куркински) и... един, раздаващ се до пълно изтощение, режисьор на този абсурден като живота спектакъл, в лицето на Хамлет. Така се стига до Убийството на Гонзаго (любимият тип "представление в представлението" на Гърдев), режисирано от Хамлет, за да провокира убиеца на своя баща и визуализирано от Венелин Шурелов и хореографите Виолета Витанова и Станислав Генадиев или иначе казано – три черни като врани демони, грачещи историята, трима танцьори в психеделичен физически танц, видеокамери и вана (почти като в Марат/Сад), пълна с кръв.

 

gonzago   Убийството на Гонзаго © фотография Симон Варсано


Да, кръв, много кръв, пот и сълзи (също като леещата се водна завеса на сцената) е коствала тази ремиксирана Хамлет версия на Явор Гърдев – според негови думи, 14 години е чакал да осъществи тази своя (и май на всеки режисьор) мечта – да застане "очи в очи" с Хамлетовата дилема, да намери нещо ново в (може би) най-поставяната пиеса в света, нещо валидно за съвременния изчерпан свят, в който живеем. Както самият той казва – "Посвещавам Хамлет на един единствен миг; на един кратък, но преломен момент; на точката на пречупване, след която никога вече не можем да бъдем себе си в разпадналия се пред очите ни свят." Може би затова той влиза в тази сериозна битка с целия си "арсенал" – всички хора, с които е работил досега, дрийм тийм от мастър сценографите Никола Тороманов, Даниела Олег Ляхова (да почива в МИР), Венелин Шурелов, стилните хореографи Виолета Витанова и Станислав Генадиев, експлозивната музика на Калин Николов и естествено, цяла орда добри актьори. Може би затова, неслучайно, неговият Хамлет прилича на режисьор, който се опитва да режисира пъзела на непоправимия свят в търсене на вътрешен мир. Всъщност тази тема го вълнува от Нощна пеперуда насам – има ли смисъл в това, което правим; ако няма, може ли да има спасение чрез осъзнаване на изчерпания смисъл; ако не можем да променим нелогичната подреденост на света, то може ли да подредим своя свят...

 

hamlet5   Клавдий в действие © фотография Симон Варсано


Може би отговорът се крие в думите на Клавдий – "Онова, което някой "иска" да направи, той "трябва" да го прави, без да бави, защото това "искам" има толкоз обрати, смени, колкото езици, ръце и случки има по света, и току-виж, тез само "трябва", "трябва" останали на нашия болник като въздишките, които уж ни носят облекчение, но всъщност ни изтощават само..."



Гледайте Хамлет в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена от 19:00 часа на 18 и 19 февруари, и на 18 и 19 март


Дивото зове

Неделя, 25 Ноември 2012г. 20:42ч.

Кой е най-добрият приятел на кучето? Със сигурност не е Човекът. Всъщност кучетата (създадени по образ и подобие на скулптурата The Young Family на Патриция Пичинини) в представлението Терапевтът се "държат" по-човешки от самите хора. Или пък хората се държат като кучета. Както звучеше закона на лейди Мърфи "You are animal, animal not so deep inside... We are animals, animals, one unbroken chain"...


therap5   доктор Мърт и неговата асистентка Диана © фотография Атанас Кънчев

 

Историята в пиесата на Елена Алексиева се върти като куче, което гони опашката си в кабинета на специалиста по кучешки/човешки проблеми доктор Мърт (да не кажем доктор Смърт) – минимал тех ноар менажерия (изпипана до детайл от сценографа Венелин Шурелов), в която доктор Мърт (Владимир Пенев) и неговата асистентка Диана (Илиана Коджабашева) вещо разплитат ясни и неясни заблуди, комплекси за малоценност, фикс идеи и обсесивни мании на няколко собственици на кучета. Да, Човекът е егоцентрично животно и никой не идва при Мърт заради услугите му на кучешки психотерапевт (за кучетата и психопатите е друга история), а за да реши собствените си проблеми. Така докторът и неговата асистентка (с "униформи" като от представление на Явор Гърдев) се сдобиват с шарена глутница от човешки "питомци".

therap1   "питомците" на доктор Мърт © фотография Атанас Кънчев

 

Млада двойка (Цветан Алексиев и Александра Василева) си взимат джак ръсел териер като гала репетиция преди да отгледат собствено дете, но забравят (като всички родители), че фалшивото щастие и проектирането на собствените комплекси, страхове и фикс идеи върху него могат да доведат до... евтаназия на четириногото им дете.

therap3   Константин, "моята съпруга" и любимият джак ръсел териер © фотография Атанас Кънчев

 

Госпожица Фани (Жорета Николова, всеотдайна в тежката роля на опитно зайче/куче в демон експериментите на Мърт) е неомъжена, не съвсем млада жена на ръба на нервна криза, която стяга сексуалността си в строг костюм и прическа, а привързаността ù към булдога Бруно би била любима тема на добрия стар доктор Фройд.

therap4   Госпожица Фани и Бруно © фотография Атанас Кънчев

 

Любовната история между хора и кучета се допълва от драмата на самотен, смачкан от живота, възрастен господин (Марин Янев), който не може да преодолее смъртта на своята кучка Сара (нейният мирис е като ухание на любима жена) и вкопчено живее в спомена за нея. Всъщност това, което обединява шарената глутница "питомци" на доктор Мърт е Самотата... и отчаяните опити да бъде победена със заместители на Щастието.

therap2   В търсене на Сара © фотография Атанас Кънчев

 

И така, вечният въпрос за самотата в бездната на терапевт кабинета Живот (или Мърт) се вихри между два бутона Вход и Изход, на фона на песни ала Лана Дел Рей (аман), караоке хор "Дивото зове" с диригент доктор Мърт (не знам дали този сезон в Народния театър е на Шекспир, но със сигурност е на караокето) и анималистична садо-мазо терапия с ненацелен черен хумор.

therap7   You are animal not so deep inside © фотография Атанас Кънчев

 

И ако накрая не виете като самотно куче срещу пълната театрална луна, то значи режисьорът (набрал популярност след спектакъла Куклен дом, номиниран за Икар) Крис Шарков и актьорите са си свършили терапевт работата. Но ако виете...

 

therap   В кабинета на доктор Мърт © фотография Атанас Кънчев

 

 

Гледайте Терапевтът в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена от 19:00 часа на 13 октомври

 

RoboLove Х 3

Вторник, 12 Февруари 2013г. 17:00ч.

Думите "любов" и "робот" може и съвсем да се изтъркаха от злоупотреба в днешно време, но това само надъхва агентите от Театрална компания МОМО, които отбелязват 5 години живот на сцена с 5 премиерни спектакъла на пиесата (събираща откъси от три пиеси на принципа 3 в 1) Любовният живот на съвременните роботи – на 16, 17, 18, 19 и 20 февруари във Vivacom Art Hall.

 

Любовният живот на съвременните роботи започва ударно с психофетишдрамата на "Ротенбургския канибал" (описана в пиесата 69 на швейцарския драматург Игор Бауерзима) в Германия през 2001. Чрез обява в сайт Армин Майвес намира любовника си Берн Брандес, който се съгласява да бъде убит и изяден от него. На базата на този прецедент двамата актьори (наградените с Икар 2013 за дебют Иво Желев и Силвия Станоева) се впускат в психоигрички, с които намигат към буквалния "глад" за Другия във времена на тотална емоционална празнота и подменени ценности в живота на съвременните хора.

robots in love1

 

Откъс от Отблизо на Патрик Марбър (и по-специално култовата сцена от едноименния филм, в която Клайв Оуен жадно поглъща голия танц на Натали Портман в стриптийз клуба) продължава историята във втората част на пиесата. Така отново стигаме до липсата на истински чувства и интимност. Ситуация, в която консуматорското порно става реалност, а любовта – фикция.

robots in love

 

Третата, финална част на спектакъла е вдъхновена от философския текст В самотата на памуковите полета на френския драматург Бернар Мари Колтес, издаден малко преди да почине от СПИН през 80-те години. В мрачните часове на нощта се срещат Дилър и КлиентДилърът настоява да разбере какво иска Клиентът. Клиентът иска да знае какво предлага Дилърът. Става опасно, когато ги заобиколят призраците на страха, сексуалността, вината, агресията и... вечната игра на купуване и предлагане на Желанието...

robots in love2

 

 

Гледайте Любовният живот на съвременните роботи на 28, 29 и 30 март от 19:00 часа във Vivacom Art Hall

Билети 10 лева Резервациятук

Концепция и режисура: Веселин Димов

В ролите: Иво Желев и Силвия Станоева

Мултимедия и дизайн: Евгения Сърбева

Костюми: Антоанета Костова

 

Мечтатели в Рим

Петък, 16 Ноември 2012г. 12:39ч.

Уди Алън обича да се самоиронизира. "Работата ми липсва... Не ми харесва да съм в пенсия" казва Джери, неговият герой от На Рим с любов (първа роля за Уди в собствен филм от Сензацията насам) и наистина, на пръсти се броят 77-годишните патологични работохолици като него, които всяка година да изкарват по един (най-малко) нов филм. В интерес на истината, през последните 10 години, Уди уцелва десетката само в 1 от 3 филма – спечели тотално мача с невероятния Мачпойнт, после хвърли два-три силни коза във Вики, Кристина, Барселона, а сега в На Рим с любов (от сериала му "На Евростолиците с любов") събира достатъчно точки със свеж хумор, симпатично хиперболизирани ситуации и... самоиронията, естествено.

 

rome5

 

Когато си в Рим, правиш като Уди – забавляваш се с италиано клишетата (всеки, ходил поне веднъж в Рим, ще оцени закачките със способността на италианците да дават точни указания за места и посоки; шегите с туристическия човекотрафик, с римските руини и забележителности, с канцонетите, телевизията, киното...) и разказваш истории (защото във вечния град "всичко е история"), за да изживееш скрити мечти и тайни фантазии. Да, именно неизживяната мечта е движеща сила за (почти) всички герои от На Рим с любов. За младата американка Хейли (Алисън Пил или Зелда Фицджералд от Полунощ в Париж), Рим е мечтата за романтична ваканция като на кино, в която случайно да срещнеш секси италианец като Микеланджело (Флавио Паренти) и защо пък да не се омъжиш за него. За нейния баща Джери (Уди Алън), Рим е опера, Верди и мечтата най-накрая да създаде музикалния шедьовър на своя живот. За бащата на Микеланджело, Джанкарло (италианският тенор Фабио Армилято) Рим е погребална агенция, в която всеки ден, малко по малко, той погребва своята скрита мечта да пее като истински тенор на сцена, а не само под душа.

 

rome f

 

За средностатистическия римлянин Леополдо Пизанело (Роберто Бенини) Рим е дом, в който никой не иска да чуе мнението му за нищо, а той мечтае Гласа му да бъде чут. За дребния чиновник Антонио (Алесандро Тибери), Рим е мечта за нов, по-добър и по-богат живот. За неговата жена, учителката Мили (Алесандра Мастронарди), Рим е красива приказка и мечтана среща с любимите актьори от киното. За прочутия архитект Джон (Алек Болдуин), ваканцията в Рим е "мелпоменска меланхолия" или просто болезнен спомен за мечтана любовна история, изживяна този път от неговото алтер-его Джак (Джеси The Facebook Айзънбърг).

 

rome6

 

Ех, мечти, мечти... както разбират нашите На Рим с любов герои, понякога е по-хубаво мечтите да останат само мечти. Ако пък се сбъднат, то ще е хубаво да си извадим поуки след това... и да се забавляваме с живота такъв, какъвто е. Шарен.

 

rome4

 

Все пак, ако Уди Алън не беше последвал мечтата си да прави кино, сега нямаше да се смеем на колоритни моменти като точно напипана ирония и самоирония ("изпреварващи времето си" със снайпер лафовете на Джуди Дейвис, в ролята на Филис, съпругата на Джери); като симпатичната сатира на плоската и повърхностна селебрити мания, тресяща целия свят (отиграна страхотно от Роберто Бенини); като чаровната пародия на клишетата в любовта, псевдо-интелектуализма и в киното (разиграна блестящо от триъгълника – Алек Болдуин в ролята на гласа на съвестта, разума и спомена в любовните светкавици между Джеси Айзънбърг като Джак и Елън Пейдж като Моника); като буквалния хумор по въпроса "всеки пее хубаво под душа" (симпатична гаргара на Уди Алън с любимите му опера и класическа музика) и като онези палаво Мили мигове, в които за проститутката Ана (Пенелопе секси Круз), Рим е просто... безкрайно дълъг списък с клиенти. Безбройни като Испанските стълби пред Piazza di Spagna.

 

rome7

 

Гледайте На Рим с любов в кината от 21 декември

 

Дом за нашите деца

Сряда, 20 Февруари 2013г. 22:48ч.

"Ами тва е, свинята не може да стане лебед" казва Ричард III (все пак именно бял глиган е бил неговия боен символ) – героят на Георги Мамалев в новия комикс гротеска римейк на Теди Москов по едноименната пиеса на Шекспир. Също както сатиричният куклен театър на абсурда за възрастни на Москов не може да бъде друго освен това, което е.

 

richard

 

Всъщност, в мига когато видите огромна карикатура за начален декор и чуете детската песничка Кралю-порталю..., а Ричард III (Георги Мамалев) се пръкне с вой изпод търбуха на сюрреалистичен, аморфен мега глиган, хубаво ще е (както ни се случи) до вас да стои... дете. И то не заради искрените, непредубедени реакции, с които само едно дете (въпреки, че днес децата остаряват по-бързо и от възрастните) може да отговори на случващото се на сцената. Не и заради приказната комикс сценография на Божидар Симеонов (олé за въртящото се двойно изображение на череп от едната и кралски лик от другата страна, и за гигантските ръце, държащи очи), които може да очароват децата, а възрастните да ги нарекат бутафорни. Хубаво ще е до вас да стои дете, защото може невинно да ви напомни, че самите вие сте били още деца, когато пародията на политическия цирк (вихреща се на Ричард III сцената) се е случвала, случва се и (най-лошото) ще продължава да се случва в България на децата ви, докато необратимо остарявате.

richard2

И дори детето до вас да не е наясно с препратките към соцминалото в Ричард III – крале, махащи с ръка за поздрав като Брежнев и Тато; червени и бели хокейни екипи на актьорите не толкова като метафора за 30-годишната Война на розите между родовете Йорк и Ланкастър (или днешното цветово делене на партиите), а повече като намигане към цветовете на спортната Сборная (в частност хокейната) сила на Съветския съюз..., та, дори на това дете му е ясно, че става дума за битката кой да грабне кокала/короната... И то ще разбере, че гледа не комедия на слугите (не че няма такава и тук), а комедия на властта.

richard3

Та, Ричард III е може би най-острата политически Москова сатира по Шекспир (в сравнение с другите му свободни интерпретации на Ромео и Жулиета, Бурята и МcBeth) досега – историята на Краля-Злодей е само трамплин, от който директно да отскочиш във вихрещия се вече 24 (и повече) години роден политически цирк. Няма значение дали в стремежа си за тиранична власт и избиването на комплекси Ричард III действително убива Хенри VI и двамата си братя Едуард и Кларънс... няма значение дали персонажите са комиксово скицирани и хиперболизирани в двете крайности на доброто и злото... Няма значение дали скечовете на Москов са все едни и същи вече 20 години...

richard4

Историята е за всички онези надве-натри скалъпени комплексари, които не могат да правят нищо друго в живота освен да бъдат злодеи/политици, които със зъби и нокти (лъжи и убийства) да се домогват до неограничена власт и да карат безочливо хората и Темида да си затварят очите и ушите (ех, онези гигантски ръце, сграбчили в капан очите), защото според тях "5 + 5 = 8" и толкоз. Историята е колкото фикция на сцената, толкова и реално случваща се (като излезеш от театъра) на улицата днес.

richard7

В този смисъл Москов е нацелил в десетката момента за своята жлъчна политическа сатира – огледай се/ослушай се наоколо, ако не вярваш. Дори факта, че на моменти е изгубил свежото чувство за хумор и мастер иронията, и някои от скечовете и геговете в пиесата приличат повече на откъс от Комиците (или което си избереш друго дебил-тиви-дебелашко шоу), това само придава още по-голяма автентичност и актуалност на представлението.

richard5

И така, залисани в разпознаване и присмех на "героите на нашето време", спокойно може да ни убегне другата, по-важната част от завета на Московия Ричард III, която се набива в съзнанието с неколкократните повторения на риторичния въпрос "Кво толкова?". Абсолютният непукизъм и тотал нихилизъм, с който свикнахме да живеем в последните години. Едно "Кво толкова?", което непрекъснато повтаряме в края на изречението.

richard6

"Кво толкова?", което оневинява лъжи, убийства, липсата на съвест и отговорности, на морал и ценности; "Кво толкова?", което позволява толерантност към простотията, посредствеността и некадърността, и дори ги лансира като ценност; Едно "Кво толкова?", в което се корени причината сами да сме си виновни, че все още живеем в политическия Ричард III цирк, а "протестите" ни винаги да са необмислени, неадекватни и на принципа "след дъжд качулка"; Едно "Кво толкова?", което предаваме и на децата си като мантра, която ги обрича на живот в дома на същия този "Ричард III Българоубиец"...

richard8

 

Между другото, премиерата на Ричард III злощастно съвпадна с кончината на Тодор Колев (да почива в мир), която беше обявена (като скръбна хроника по новините) след аплаузите в края на представлението и бе последвана от... кратка, увиснала секунда тишина и нови аплаузи, а не от едноминутно мълчание дори... Кво толкова?

Ами тва е, свинята не може да стане лебед... Кво толкова?


richard9

 

Гледайте Ричард III в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена от 19:00 часа на 2 и 3 април

 

Великолепната седморка

Вторник, 20 Ноември 2012г. 13:48ч.

Може ли във филм за седем психопата да вирее (и да триумфира) мир, любов и разбирателство? Всичко е възможно, особено когато насреща е тоталният убиец на митове и клишета, ирландският театрален драматург/сценарист/режисьор Мартин Макдона. Иначе казано, средностатистическите кинопсихопати не са изглеждали по-забавно и по-поучително от златната Тарантино ера насам. Неслучайно Седемте психопата започва с класически ала Тарантино диалог, но да караме по ред на номерата...

 

Психопат номер Макдона

seven psychopaths

Мартин Макдона е златен айриш текстарикат, който обича черния хумор, нравоучителното насилие и гаргарата с поп клишетата на полова, расова, физическа, културна, национална, политическа и каквато се сетиш дискриминационна основа. Достатъчно е да гледаш поставяните у нас по негов текст пиеси, като Ръкомахане в Спокан (в Бродуей версията участват именно Кристофър Уокън и Сам Рокуел), Пухеният, Лейтенантът от Инишмор, за да си наясно, че насилието и обидните думи в тях никога не са просто куул вулгарност и реалност на нашия закърнял свят. В Седемте психопата (вторият му филм след В Брюж, с който Мартин и Колин Фарел спечелиха куп похвали и награди) отново са налице любимите му толеранс клишета – за общоприетото насилие и невинните му жертви, за черни и бели (поляци), за мъже-алкохолици (симпатична самоирония с ирландските гени) и жени-кучки/курви... но най-вече на мушка попадат "многопластовите" клишета на киното. Затова се заиграва с кино принципи като снимане на "филм във филма", психопати "по действителен случай" и търсене на техните истории по обява, и реплики като "във филмите е позволено да убиваш жени, но не и животни"... Може би, неслучайно, Макдона твърди, че в следващия му филм главен герой ще бъде силна, уверена и пълноценна жена..., което малко намирисва на дух Тарантино и Убий...

 

Психопат номер Марти

seven psychopaths11

Марти (Колин Фарел) е нещо като алтер-его на Макдона. Сценарист, изтерзан от досадните, клиширани психопати в киното, той търси седем свежи образи за своя нов сценарий, но стига само да бутилката вино на обяд и махмурлука на сутринта. Изглежда нормално, мисли нормално и единствените му проблеми май са липсата на сценарий, алкохола (направо през носа му излизат всички реални алкохолни подвизи на Колин, ирландец като Мартин, евала за самоиронията) и това, че докато търси мир, любов и разбирателство псува приятелката си и обижда най-добрия си приятел, който се опитва да му помогне в търсене на...

 

Психопат номер Вале Каро

seven9

Досущ като своя герой (от Зеленият път) Дивия Бил, тук просто Били, (Сам Рокуел) разиграва страхотен "филм във филма" – истинска екшън вакханалия, която само Джери Брукхаймър може да продуцира. В нея Били е роден убиец, който хладнокръвно чисти средни и висши членове на мафията, играе си на Боби де Ниро пред огледалото, води си дневник като всеки самоуважаващ се психопат в киното..., а всъщност обича животните, похапването и най-много от всичко иска да помогне на най-добрия си приятел за сценария и проблемите му с алкохола. И най-вече иска някой да му подаде... дружески лапа.

 

Психопат номер Далай Ханс

seven7

Единствена опора на Били в бизнеса по "отвличане и връщане" на кучета срещу смирено приемане на награда, Ханс (брилянтният глас и осанка на Кристофър Уокън) е въплъщение на будисткото спокойствие и вътрешен мир, който крие елегантно миналото си под шалче и се тревожи само за любимата си болна жена. Основен последовател на Махатма Ганди принципа „ око за око ще ослепи целия свят" (или поне ще остави само един едноок самотник), Ханс е този, който знае как един филм за седем психопата може да завърши като демонстрация за мир, любов и разбирателство. Защото всички мечтаем, нали?

 

Психопат номер Чарли Рурк

seven

Чарли (Уди Харелсън) е класически гангстер-психопат – в негово присъствие всички треперят, защото той, без да му мигне окото, може да им тегли куршума (е, когато не му засече пистолета), но пък сърце и сълзи му се разтапят, когато държи в ръце своето малко съкровище – чаровното куче порода ши-цу (с истинско име) Бони. Общо взето, май добре се е получило, че Уди Харелсън е заменил Мики Рурк (Макдона му благодари с надгробен камък с името Рурк при престрелката в гробищата) в ролята на психо гангстера Чарли, защото Уди наистина може да слее комедийно и драматично в едно тяло.

 

Психопат номер Закария Уейтс

seven psychopaths 1

Появил се по обявата на Били за психопати и техните истории, убиецът на серийни убийци Зак (точно като за образ и подобие на Том Уейтс) е възрастен господин, обсебен от красиви, бели, невинни зайци и с глас, бездънен като неговото тъмно минало, все още зове неугасналата си голяма, тъмнокожа любов. Дори е готов да остави номера на телефона си с любовно обяснение във финалните надписи.

 

Психопат номер Тич Гуан Дук

seven psychopaths 2

В търсене на психопат алтернатива, Марти стига до образа на виетнамски монах-будист (Лон Нгуйен), който пристига в Америка, за да отмъсти за избитото си семейство, но както Ханс (и Макдона) идеално знаят – няма смисъл от поредния филм за отмъщение, димящи дула и цинични психопати. Така всичко завършва с култовото ритуално самоизгаряне на будисткия монах Тич Гуан Дук от юни, 63-а в знак на мирен протест срещу геноцида. Образ, който Rage Against The Machine използват за корица на своя дебютен албум, а Мартин Макдона използва като образ на яростта си към киномашината и нейните клишета.

 

P.S. Драги сценаристи, ако не сте разбрали, след известно време куул психопатите (кой от кой по-зъл и вземащ се насериозно) стават леееко досадни. Too Bad, както казва психопат Далай Ханс.

 

seven psychopath

 

Гледайте Седемте психопата от 23 ноември в кината

 

Сирак скитник

Петък, 21 Декември 2012г. 01:40ч.

Имало едно време приказка за едно момче, един бенгалски тигър и... края на света. Поне такъв, какъвто го познавало момчето, наречено Пи. Животът на Пи, новият филм на Анг Лий (вписан в златните Оскар архиви с филми като Планината Броукбек, Тигър и Дракон, Разум и чувства) по едноименния роман на Ян Мартел наистина започва като боливудска (със звездите на Боливуд Ирфан Кан, Табу) приказка – пищно, гъделичкащо с кич и хумор, цветоопияняващо чак око да ти зайде, за да се превърне в екзистенц притча, дълбока колкото Марианската падина в Тихия океан.

 

pi2

ИсториятаПисин ("piscine" на френски означава "басейн", но няма да издаваме целия комедиен карамбол с името на нашия главен герой) Молитор Пател или накратко Пи (дебютантът Сураж Шарма) е буден към мистериите на живота тийн, който е достатъчно широкоскроен, за да изповядва индуизъм, християнство и ислям едновременно (брилянтна метафора за толерантност в нашия нонстоп воюващ на религиозна основа свят) и за да приема с философско дзен спокойствие безкрайните жлъчни шеги със странното му име. Пи живее във френскоговорящия район Пондичери в Индия и първите уроци за безмилостната захапка на живота получава не толкова в училище, колкото в притежаваната от родителите му зоологическа градина, където среща бенгалския тигър (и по-късно близнак по неволя) Ричард Паркър. Драмата на Пи започва тъкмо когато е открил любовта в красотата и грацията на танцьорката Ананди, а семейството/ баща му решава, че е наложително да търсят обратния на Колумб път като емигрират в Америка и по-специално в Уинипег, Канада.

pi

И така семейство Пател, заедно с целокупния си зоопарк, се натоварва (досущ Ноев ковчег) на японския кораб Цимцум (еврейска дума за място на сътворение, библейски препратки да искаш) и поема по пътя към бъдещето си... или към края на своя свят. Корабът попада в зла буря, от която единствено оцелява Пи на спасителна лодка в компанията на... осакатена зебра, симпатичен орангутан, пощръкляла хиена и разярения бенгалски тигър (наречен от Ян Мартел с името на герой на Едгар Алън По – моряк, оцелял в корабокрушение, но изяден след това от другите оцелели свои спътници) Ричард Паркър.

pi9

Противно на участта на моряка, чието име носи, тигърът за нула време и две-три мощни ръмжения разчиства пространството на спасителната лодка, като остава да дели съдбата на сирак скитник единствено с Пи. Оттам, където морето и небето се сливат в безкрайността, мястото, което екзистенц философите биха нарекли Голямото нищо, започва и одисеята (продължила 227 дни) на Пи и Ричард Паркър в търсене на хармонично съществуване между вегетарианец и хищник, в търсене на мир във всемира и на... твърд бряг, на който да оцелеят.

pi14

ЗарибявкатаАнг Лий използва превъзходно целия арсенал от най-съвременни CGI и 3D трикове не за да заснеме поредния хипер динамичен, зрелищен блокбъстър, а за да разкаже невероятно красива (олé за оператора Клаудио Миранда, заснел друг епос – Странният случай на Бенджамин Бътън), изключително човешка и сюрреалистична притча за малки и големи, в която Бог и Душа не са просто думи, изядени от комерсиални, рекламни клишета. Дори да не си наясно с всички религиозни препратки и екзистенц метафори във филма, пак ще се забавляваш с историята, в която Пи и Ричард Паркър попадат на остров (с формата на изображението на бог Вишну), населен с хищни растения и гигантска колония сурикати (дали не прилича на човешката лудница, в която живеем), докато разказвачът на живота на Пи ни предлага избор – да вярваме в Историята, в Истината, която търсим според очите, през които виждаме света.

Именно този избор е най-хубавото във филма – все пак Истината никога не е една, а има безкрайни вариации, колкото безкрайно е числото Пи, колкото безкраен е броя на очите, които търсят Истината за света... Все пак зеницата на окото също е окръжност, която се измерва с числото Пи. Както и вечния кръг на живота.

 

pi6

 

Гледайте Животът на Пи в кината от 21 декември


Книгата Животът на Пи от Ян Мартел е в книжарниците

 

Excelsior за оптимисти

Четвъртък, 24 Януари 2013г. 13:38ч.

"Мисли позитивно, гледай позитивно на нещата"... мало и голямо взе да ръси на кило подобни житейски мантри и в същото време да върши точно обратното – все пак, по-лесно е да хвърляш празни приказки в центрофугата на живота, отколкото да ги случиш и да понесеш отговорност за действията си. Затова пък, в Наръчник на оптимиста, режисьорът Дейвид О'Ръсел и компания (с едноименната книга в ръка) решават да докажат нагледно, че е абсолютно възможно мачът "позитивизъм vs негативизъм" да бъде спечелен от човека. Стига да имаш в своя отбор "играчи" като свеж хумор, тънка ирония и... вярата, естествено, че една простичка екзистенц комедия може да бъде толкова важна и номинирана за осем награди Оскар 2013. Не че това е най-важното.

 

Пат Солитано (Брадли Купър в пиковата си роля досега) е учител на средна възраст, който за един миг (и един студен душ време) губи почти всичко в живота си – жена си Ники (отдала се на горещи ласки под душа с друг мъж), работата си (афектираният Пат пребива мъжът под душа, по ирония на съдбата, негов колега от училището) и здравето си (изневярата отприщва спящото у Пат досега психично разтройство). Така намираме нашият герой след 8-месечна терапия в психиатрична клиника, от която той излиза въоръжен само с бойния девиз Excelsior (от латински да се чете като "само нагоре), за да изгради наново живота си.

optimist4

В неговия случай, това означава да заживее в къщата на родителите си Долорес и Пат старши (Джаки Уийвър и Робърт Де Ниро в симпатичен семеен тандем), където всред идилията на семейните портрети, неделните мачове на Филаделфия Ийгълс, кросовете (с чувал за боклук на гърба си) и четенето на Сбогом на оръжията (любимият на кинаджиите Хемингуей), той да каже сбогом на обсесивната си привързаност към жена си Ники и да намери своя вътрешен мир и хармония. Хубаво, но Пат не желае да напуска жена си (не сваля венчалната халка), дори напротив – иска да докаже на Ники, че е станал по-добра версия на себе си, направо нов човек, който винаги гледа от светлата страна на нещата и така да преодолее ограничителната заповед, която (според него) им пречи отново да се съберат. На пътя му стоят още две препятствия – мнението на околните (близки, познати, полиция...), че събирането с Ники е поредната налудничава идея на един неизлекувал се лунатик и... сватбената му песен (а именно My Cherie Amour на Стиви Уондър, озвучила сцената на изневярата), която при всяко ново слушане изстрелва (като куршум в главата) наново невротичен пристъп у Пат.

optimist1

В битката за своето по-добро Аз, Пат намира логични съюзници като психотерапевта доктор Пател и младата femme fatale вдовица, бореща психична сексуална зависимост, Тифани Максуел (Дженифър Лоурънс или най-младата актриса номинирана вече два пъти за Оскар), която, не щеш ли, е и сестра на Вероника, най-добрата приятелка на Ники. Пат и Тифани сключват (след много комични моменти) сделка – тя ще предаде на Ники обяснителното в любов и нов живот писмо на Пат, а той, от своя страна, ще ù помогне да участва в мечтания конкурс за танцови двойки.

optimist7

И ето ти чаровна екзистенц комедия налице – Пат и Тифани започват взаимно да борят неврозите си на фона на (дори по-големите) маниакални обсесии на околните като нездравословните суеверия, Филаделфия Ийгълс манията и букмейкър залаганията на бащата на Пат или моментните пристъпи на Рони (мъжът на Вероника), уж презадоволеният и щастлив приятел на Пат, който се задушава от "идилия" и тайничко избухва (с Металика и Мегадет) в гаража.

 

Комедия за нещата от живота, която става още по-пиперлива и забавна, когато се намеси и абсурден облог – бащата на Пат залага всичките си спестявания (и мечтата за собствен чийзкейк ресторант) срещу победа на любимия Филаделфия Ийгълс над Далас Каубойс и оценка 5.0, получена от Пат и Тифани на танцовия конкурс за двойки, естествено, провеждащ се в деня на мача.

optimist

И Наръчник на оптимиста печели по точки мача "позитивизъм vs негативизъм" – заради добре напипаните комедийни, иронични и абсурдни моменти в живота на съвременните хора. Заради непринудените игра и диалози на актьорите (неслучайно целият актьорски състав е номиниран тази година за Оскар), и заради това, че поставя (без гранде крилати фрази и драми) въпроса кое е нормално в нашия побъркан свят. И най-вече заради това, че добре разчита знаците (Тифани Максуел има солидна теория по въпроса) и в киното, и в живота – малките детайли, малките истории (дори да са на места захаросани) са също толкова важни, колкото големите, историческите събития.

 

Или както казва Пат докато спори с Хемингуей – "Светът е достатъчно жесток и такъв, какъвто е... Нека краят на историята да е добър?". Excelsior!


optimist10

 

Наръчник на оптимиста е в кината от 25 януари

 

Страница 1 от 3

онлайн