Кешбол е от филмите, които те надъхват да си, за да бъдеш. Хубавото – не те убеждава да си над нещата, а в тях. Светът обича такива истории, а Холивуд обича да ги кичи с Оскари.
Първа база – началото на всяка игра идва със съдийски сигнал, но в света на киното идва със сценария. В случая – с биографичната книга на Майкъл Луис Moneyball: The Art of Winning an Unfair Game, което вкарва щипка чар в историята и я пази от холивудските бонбонени обрати и нелепи диалози. Особено като е в ръцете на двама мастери на адаптирания сценарий, печелили Оскар – Стивън Зейлиън (за Списъкът на Шиндлер) и Аарън Соркин (за Социалната мрежа). Именно те двамата знаят идеално как се хвърля топката когато играеш с най-буквалния и "жив" живот в киното. Топката трябва да е нито прекалено висока, нито прекалено ниска – да не използваш някакви особено сложни метафори и арт похвати, но и да имаш два-три скрити трика за въртене на топката, така че хората да се зарибят (без дори да усетят) по историята на един мениджър на бейзболен отбор и опитите му да спаси поверения му Оукланд Атлетикс. Като направи нещо различно, нещо нетипично, докато всички му показват недвусмислено, че е кръгъл идиот.
Втора база – режисьорът/мениджърът: една добра история "на хартия", за да оживее в класен филм ù е нужно поне тооолкова добър режисьор, колкото вещ мениджър е нужен на Оукланд Атлетикс, за да се превърне от вечно губещ в отбора с най-много последователни победи в американската бейзболна Мейджър лига. Режисьорът е Бенет Милър, прецизен (явно вече) майстор на биографиите, търпеливо изчакал 6 години след брилянтния си поглед към живота на Труман Капоти, за да заснеме живота на... мениджъра Били Бийн – бивш играч с големи заложби, но с никакви реални резултати на терена. Понастоящем – мениджър, без образование, но с много хъс да се справи с Оукланд Атлетикс – второразряден отбор с никакво финансиране, но с големи амбиции да се пребори с гиганти като New York Yankees. И така борейки се срещу Голиат, Бийн поставя началото на смесването на суха математическа статистика с практически успех в игра, която за много хора отвъд океана е религия и като такава до този момент разчита на опит, вяра и много малко наука.
Трета база – играчите: Звездата на отбора безспорно е Били Бийн (на Брад Пит му стана навик с Дървото на живота да играе в копродуцирани от него филми) и в случая се справя перфектно – няма физическа прилика с реалния Бийн, но има тонове емоция в напипаната златна среда между грубия, прям натурализъм на лидера, отдаден на победата и суеверния, един вид ексцентричен мениджър, който никога не гледа мачовете на своя отбор, но винаги е готов за усмивките и песните на дъщеря си. Готов е и за денонощната статистика на Питър Бранд (Джона Хил) – симпатичен нърд, (с реален прототип Пол Ди Подеста) обсебен от цифрите и moneyball теорията в бейзбола – единственият убеден на 100 % в рисковите методи и решения на Бийн. За контраст сложете вечната опозиция, на нож с новото – мрънкащият и пуфтящ, упорит като "царят дава, пъдарят не позволява", треньор на Оукланд, Арт Хау (Филип Сиймур Хофман) и интригата е налице.
Четвърта база – кешбол: Господ да благослови цифрите, компютрите и доверието между хората. Или пък съвсем да опростим – адаптирай се или умри? Спортните филми винаги са били метафора за живота. Клише, но факт. Всъщност moneyball теорията не е просто приложение на Уолстрийт и борсовите игри в бейзбола – това си е перфектен план за измъкване в момент на криза. Трикът е в това да имаш очите и смелостта да видиш нещата от друга гледна точка и така с наличните средства, с минимум разходи да постигнеш максимум резултати. Само трябва да помниш, че никой не е по-голям от играта. Дори парите!
Хоум(кеш)рън: Как се постига ли? Взимате биографичен роман за човек, направил нещо иновативно в някаква област... например в бейзбола. После отговаряте на важните въпроси – кои са другите "герои", подпомогнали случката (да речем, симпатичен умен дебеланко с диплома от Йейл, Питър Бранд) или дъщерята на Бийн, Кейси – 12-годишна чаровна русокоска с китара, певчески талант и невинно обичаща баща си като типично дете на почти прясно разведени родители. След това в никакъв случай не пудрите диалозите и ги оставяте да си текат като спортен коментар на реалността. Не изпускате от очи въртящата се топка на историята! Добавяте малко хумор и чешити за вкус. За финал – пускате приятен саундтрак с песента на Дъщерята като метафора за живота на Бащата и китарата на Джо Сатриани в изпълнение на американския химн; внимавате за това актьорите да са натуралистични и за капак – вмъквате житейски, отвъд бейзбола, поуки като "адаптирай се или умри"! Може да си поиграете и с полезно количество ретроспекции, за да няма скрито-покрито, а с цел да не изгоните спортните невежи – не акцентирате дълго и напоително върху мачовете. Показвате емоциите на човека, за когото изходът от игрите има значение. Колкото живота. Снимате. При това – снимате добре. Не се отказвате от нито една база и така, почти на шега отбелязвате чист кино хоумрън. Печелите играта, печелите публиката, печелите и няколко Оскара в края на февруари... зашо не!? Кешбол ала Холивуд.
Кешбол е по кината
