"Мисли позитивно, гледай позитивно на нещата"... мало и голямо взе да ръси на кило подобни житейски мантри и в същото време да върши точно обратното – все пак, по-лесно е да хвърляш празни приказки в центрофугата на живота, отколкото да ги случиш и да понесеш отговорност за действията си. Затова пък, в Наръчник на оптимиста, режисьорът Дейвид О'Ръсел и компания (с едноименната книга в ръка) решават да докажат нагледно, че е абсолютно възможно мачът "позитивизъм vs негативизъм" да бъде спечелен от човека. Стига да имаш в своя отбор "играчи" като свеж хумор, тънка ирония и... вярата, естествено, че една простичка екзистенц комедия може да бъде толкова важна и номинирана за осем награди Оскар 2013. Не че това е най-важното.
Пат Солитано (Брадли Купър в пиковата си роля досега) е учител на средна възраст, който за един миг (и един студен душ време) губи почти всичко в живота си – жена си Ники (отдала се на горещи ласки под душа с друг мъж), работата си (афектираният Пат пребива мъжът под душа, по ирония на съдбата, негов колега от училището) и здравето си (изневярата отприщва спящото у Пат досега психично разтройство). Така намираме нашият герой след 8-месечна терапия в психиатрична клиника, от която той излиза въоръжен само с бойния девиз Excelsior (от латински да се чете като "само нагоре), за да изгради наново живота си.
В неговия случай, това означава да заживее в къщата на родителите си Долорес и Пат старши (Джаки Уийвър и Робърт Де Ниро в симпатичен семеен тандем), където всред идилията на семейните портрети, неделните мачове на Филаделфия Ийгълс, кросовете (с чувал за боклук на гърба си) и четенето на Сбогом на оръжията (любимият на кинаджиите Хемингуей), той да каже сбогом на обсесивната си привързаност към жена си Ники и да намери своя вътрешен мир и хармония. Хубаво, но Пат не желае да напуска жена си (не сваля венчалната халка), дори напротив – иска да докаже на Ники, че е станал по-добра версия на себе си, направо нов човек, който винаги гледа от светлата страна на нещата и така да преодолее ограничителната заповед, която (според него) им пречи отново да се съберат. На пътя му стоят още две препятствия – мнението на околните (близки, познати, полиция...), че събирането с Ники е поредната налудничава идея на един неизлекувал се лунатик и... сватбената му песен (а именно My Cherie Amour на Стиви Уондър, озвучила сцената на изневярата), която при всяко ново слушане изстрелва (като куршум в главата) наново невротичен пристъп у Пат.
В битката за своето по-добро Аз, Пат намира логични съюзници като психотерапевта доктор Пател и младата femme fatale вдовица, бореща психична сексуална зависимост, Тифани Максуел (Дженифър Лоурънс или най-младата актриса номинирана вече два пъти за Оскар), която, не щеш ли, е и сестра на Вероника, най-добрата приятелка на Ники. Пат и Тифани сключват (след много комични моменти) сделка – тя ще предаде на Ники обяснителното в любов и нов живот писмо на Пат, а той, от своя страна, ще ù помогне да участва в мечтания конкурс за танцови двойки.
И ето ти чаровна екзистенц комедия налице – Пат и Тифани започват взаимно да борят неврозите си на фона на (дори по-големите) маниакални обсесии на околните като нездравословните суеверия, Филаделфия Ийгълс манията и букмейкър залаганията на бащата на Пат или моментните пристъпи на Рони (мъжът на Вероника), уж презадоволеният и щастлив приятел на Пат, който се задушава от "идилия" и тайничко избухва (с Металика и Мегадет) в гаража.
Комедия за нещата от живота, която става още по-пиперлива и забавна, когато се намеси и абсурден облог – бащата на Пат залага всичките си спестявания (и мечтата за собствен чийзкейк ресторант) срещу победа на любимия Филаделфия Ийгълс над Далас Каубойс и оценка 5.0, получена от Пат и Тифани на танцовия конкурс за двойки, естествено, провеждащ се в деня на мача.
И Наръчник на оптимиста печели по точки мача "позитивизъм vs негативизъм" – заради добре напипаните комедийни, иронични и абсурдни моменти в живота на съвременните хора. Заради непринудените игра и диалози на актьорите (неслучайно целият актьорски състав е номиниран тази година за Оскар), и заради това, че поставя (без гранде крилати фрази и драми) въпроса кое е нормално в нашия побъркан свят. И най-вече заради това, че добре разчита знаците (Тифани Максуел има солидна теория по въпроса) и в киното, и в живота – малките детайли, малките истории (дори да са на места захаросани) са също толкова важни, колкото големите, историческите събития.
Или както казва Пат докато спори с Хемингуей – "Светът е достатъчно жесток и такъв, какъвто е... Нека краят на историята да е добър?". Excelsior!
Наръчник на оптимиста е в кината от 25 януари
