Има ли такова нещо като Майка България? Добра или лоша Майка е Тя? Живее ли в нея майчински инстинкт? – много такива въпроси намират своите магично-реалистични отговори в пълнометражния дебют на режисьора Майя Виткова.
Историята на Виктория започва гръмко, направо с ядрена експлозия (да, едно зачеване може и да се изживее така) на фона на световна хроника на събитията в навечерието на 80-те – този своеобразен соц кинопреглед, обаче, служи само за документално рамкиране на историята и наблягане на надписа "по действителен случай" в началото, докато бързо става ясно, че интимните (онези съкровени, недоизказани и неподлежащи на документиране) емоции, също като радиацията след ядрен взрив, ще пометат много избирателно само живите същества, а не историческата памет и нейните символи.
Така камерната екзистенц драма на Боряна (блестящо-депресивна Ирмена Чичикова), в чиито планове за живота влизат поклонение пред Статуята на личната свобода (дори само под формата на запалка), Кока-Кола, цигари и бягство без деца от бай Тошова България, внезапно придобива общонационални размери с невинната поява на Виктория, обявена от Майката Партия за "Бебе на Десетилетието" през 1980.
Без пъп (за да се скъса пъпната връв на връзката с миналото и майка ѝ, нали), нежелана дъщеря (също като тоталитарната България, ограничаваща свободата ѝ) от майката Боряна, но "осиновена" от Майката Партия в лицето на дядо Тошо Кръстника (колоритно ала "тази година полупроводници, догодина цели" амплоа на Георги Спасов), малката Виктория (Дария Виткова) започва живот-огледало (буквално и преносно) на прехода, в който и досега всички ние живеем – празнува подменен (също като ценностите и празниците ни) рожден ден на 9 септември (дори Москвича, подарен от Майката Партия носи номера 0909)...
Първо се ползва с куп привилегии и строява чавдарчета, пионери и комсомолци, а после когато всичко рухва, реже пъпната връв, свързваща я с Майката Партия а.к.а телефонът-спешна линия с дядо Тошо (добре намерен епизод, също като смяната на цвета на розичките от тортата за рождения ѝ ден от червени на сини) и се реди на сумрачни опашки за хляб и мляко (като онова мляко, което родната ѝ майка не можа да ѝ осигури) до момента, в който се превръща в голямата Виктория (Калина Виткова), която подрежда пъзела от липси в своя живот (а и в този на майка ѝ), особено когато всичко съвпада с деня, в който и самата Виктория вече може да има деца.
Всъщност режисьорът Майя Виткова винаги е била обсебена от отношенията родители-деца толкова, колкото и от едрия план в пълнометражния ѝ дебют – именно тези семейни отношения са на преден план и в първите ѝ документални опити (като Майки и дъщери, съвместният им филм със Светослав Драганов, който тук играе подмолния агент Сандо) и късометражни продукции като Станка се прибира вкъщи и Моят уморен баща. Факт, който неслучайно (дори и без да бе намесила биографични моменти или близки роднини в главните роли) да я накара да посвети този толкова личен филм на своята майка – филмът, който Майя "ражда" и отглежда с толкова много любов и грижи, които се леят от всеки един кадър.
Все пак, един филм (като всяко дете) може да има няколко бащи – грижовният лекар Иван (педантично-ентусиазиран Димо Димов в ролята на бащата на Виктория), поетичният оператор Крум Родригес (вече с достатъчно опит да превърне и най-тривиалния кадър в радост за окото), перфектният монтажист Александър Етимов (мир на душата на вече покойния най-добър монтажист за последните години в българското кино) и човекът с песен за всеки момент Калоян Димитров (Нашият сигнал на Емил Димитров уцелва в десетката вечната дружба между Виктория и дядо Тошо) – но всеки филм (като всяко дете) може да има само една Майка.
В този смисъл история като на Виктория може да бъде "родена" само от жена – жена, която познава и може да изрази сакралната връзка между Жената и Кръвта (неслучайно филмът е решен в бяло и червено, тези, хм, така български цветове). Жена, която знае какво е да бъдеш Майка – ако изключим метафорите за Майката Партия и Майката Демокрация а.к.а Боряна, както и множеството (млечни) символи и други алегории, които отговарят на въпроса защо съвременна Майка България се държи лошо със своите деца, то Виктория си остава просто изповед за призванието и отговорността да бъдеш Майка.
Майка, която знае, че по-важните неща понякога се казват без думи – неслучайно Дима, майката на Боряна е няма (колкото трудно, толкова и блестящо изпълнение на Мариана Крумова) и не проронва и дума до финала. Майка, която знае, че дори липсата на пъпна връв никога не ще скъса връзката ѝ с нейните деца, които не само може да повторят стъпките ѝ, но и да изживеят мечтите, които тя не е имала смелост да случи цял живот.
Така остава само въпросът дали Виктория ще скъса пъпната връв, свързваща я с българското кино и ще заживее отвъд обичайните скандали и интриги на дребно, за да попълни липсите в голямата битие картинка на Майка България – очертава се сходно детство с това на Цветът на хамелеона – не толкова заради сходна символика и сходен екип (Емил Христов дори е визуален консултант на филма), а по-скоро заради приликите в тънката игра на изясняване на съвременните проблеми на Майка България чрез поставяне на героите в рамките на едно минало, за някои дори утопично време.
Остава, също така, да видим дали Виктория ще изживее и мечтите, които нейната Майка е искала, но така и не е сбъднала досега. Всичко онова, с което Майка България (като всяка майка) би се гордяла...
Виктория е в кината