"Каръкът, пичове, е болест... неизличима..." казва Коко (Ованес Торосян) в третия филм като режисьор на Ивайло Христов Каръци, но киното (като животът) също е болест, почти толкова неизличима, колкото интересът на Ивайло Христов към аутсайдерите в родната декаденс картинка. Също като Емигранти (заснет в комбина с Людмил Тодоров) и Стъпки в пясъка, Каръци добавя щрихи към трагикомичния портрет на нормалния Човек, търсещ нормален живот в ненормална страна, на границата между смеха, гнева, тъгата и абсурда, защото просто така-тука се е родил... и ще продължи да се ражда.
Историята на Елена (Елена Телбис) и Коко (Ованес Торосян) е като шарена хроника на сивото българско ежедневие, която се случва ежесекундно в не един и два български града, в не едно и две български семейства – история на двама млади, които си мислят, че са изоставени на произвола на лошата карма, докато търсят своето място под слънцето на абсурда и своя път, колкото може по-различен от този на своите "изгубени" родители (Елена с майка-алкохоле, а Коко с нелепи скайп срещи с работещите в чужбина родители).
Събира ги не толкова голямата Любов, колкото непримиримостта към каръшката действителност, колкото верните приятели със свежи прозрения като Пацо (Пламен Димов) и Гошо (Георги Гоцин) или като малкото екзистенц депресе, което "не обича да му е весело, защото така се е родило" (перлата на филма е тя)... Събира ги и брилянтния усет за ритъм и абсурдни ситуации на Ивайло Христов и оператора Емил Христов.
Да, Ивайло Христов и Емил Христов имат солиден опит в киното (да не забравяме, че освен оператор на безчет филми, Емил направи и силен режисьорски дебют с Цветът на хамелеона), така че двамата вече идеално знаят не един и два трика за постигане на перфектния ритъм в разказването на смешно-тъжни (като живота) киноистории. А комичното, повече от всичко друго, е въпрос на ритъм.
Онзи ритъм като в златните български комедии от 80-те – неслучайно доста от героите в Каръци носят собствените имена на актьорите, които ги играят, също като в детските класики на братя Мормареви или в Оркестър без име, например (а и тук си има оркестър, но с име – Кислород).
Онзи ритъм, който се гради (не без помощта на умел монтаж като на Тома Вашаров тук) на добре намерени второстепенни образи и епизодични персонажи, защото именно те правят картинката жива и вярна с оригинала на действителността – образите на малката "аре чао" приятелка по неволя на Елена; на готовите на "всичко за Коко" Пацо и Гошо (и лекуващата всяка депресия негова братовчедка);
... на пънкаръшката банда Кислород (начело с Деян Донков), на техния живописен импресарио (Ненчо Илчев) и мистериозната им фенка за неидентифицирани срещи от третия вид; на училищния директор в екзистенц криза на справедливостта (Стоян Алексиев), на колоритната баба на Коко и учителят по физическо, подгонил Коко в името на житейска поука, безкрайна като маратона... – всички те дават на историята колорит, ритъм и автентичност, от които българските филми имат нужда, за да коментират родната монохромна картинка без да размахват наставнически пръст или да използват лозунги от типа: "Каръците са хора, които живеят в България".
Всъщност, каръци ли са Елена и Коко? Или просто хора с излъгани очаквания, с излъгани мечти. Като всички нас. Хора, на които им е писнало да се срещат ежедневно с неща, които се представят за това, което не са. Като пънк бандата Кислород – еманация на всичко случващо се в България и символ на нелепостта, на фалша, на ширещите се публични лъжи, на самозалъгването, на претенцията, че си това, което не си...
Затова, може би, неслучайно и най-малкият, и най-необремененият от родната мила картинка герой в Каръци е носител иа мъдростта във филма. Затова, съвсем неслучайно, именно с негов кадър е поставен и страхотния финал на филма.
Защото може и просто така-тука да сме се родили, но винаги можем да изберем и нов път напред... Както казва Коко: "Можем, аре на бас".
Та така, мили мои каръци... Аре, Чао!
Каръци са в кината
