Да, Иън Макюън неведнъж е поглеждал към утопичното Бъдеще – помните Машини като мен, нали – а в случая на миналогодишния му роман Какво можем да знаем (в два откъса по-долу) погледът е отправен към XXII век, 2119 година, когато по-голямата част от Великобритания е потопена под вода (вследствие от климатичните промени, за които Всички Знаем, но така и не Можем да предотвратим)... Всред покачените нива на морета, океани и Кризи, лингвистът Том Меткалф се потапя в търсене на една поема, написаната през 2014-а, в един-единствен екземпляр, "Сонетен венец за Вивиан" от Франсис Блънди, като "гмуркането" е колкото буквално, толкова и символно за анти-утопичната Същност на трите човешки времена – Минало, Настояще и Бъдеще – или както се казва: "Въпросът е какво можем да знаем и на какво можем да вярваме, и в крайна сметка, какво можем да обичаме"...
Тук става дума за онзи вид човешка истина – на границата между фактите и художествената измислица, – която един биограф може да разкрие, разказвайки житейската история на някой друг, като по този начин я прави както своя (като приятелство), така и публична (като предателство). Въпросът е какво можем да знаем и на какво можем да вярваме, и в крайна сметка, какво можем да обичаме.
Ричард Холмс, "Д-р Джонсън и Мистър Савидж" (1993)
I
На 20 май 2119 г. се качих на нощния ферибот от Порт Марлборо и в късния следобед пристигнах на малкия кей край Маинтурог-под-морето, който обслужва Бодлианската библиотека в Сноудония. Пролетният ден беше топъл и тих и пътуването бе минало гладко, макар че, както всеки може да се досети, спането в седнало положение на пейка от дървени летви е истинско изпитание. Тръгнах нагоре към фуникуляра с водно-гравитационно задвижване и извървях двете мили до него по една живописна пътека. Към мен се присъединиха още четирима мъже, отправили се към библиотеката, и докато скрибуцащата вагонетка от полиран дъб ни изкачваше на хиляда фута височина в планината, водих с тях непринуден разговор. Вечерях сам в библиотечната столова, след което телефонирах на моята приятелка и колега Роуз Чърч, за да я уведомя, че съм пристигнал благополучно. Тази нощ спах добре в приличната си на килия стаичка. Не бях притеснен, както при първото ми посещение, от това, че трябваше да ползвам обща баня с още седем души.
След закуска един от помощник-архивистите, Доналд Дръмонд, ме заведе до читателското ми място. Неговата област на работа включваше моя период – от 1990 г. до 2030 г., и той проявяваше силен интерес към темата ми, нелепо наречената "Втора безсмъртна вечеря" и свързаната с нея прочута изгубена поема, "Сонетен венец за Вивиан" от Франсис Блънди. Добре беше, че има кой да ми носи разни неща от стелажите, но се напрягах от добронамереността на Дръмонд и от навика му да спира изведнъж насред изреченията си след маловажни части на речта като предлози или определителни членове, и да стои със зяпнала уста. Подозирах, че е страшно умен. Твърде често споменаваше четиринайсетгодишната си племенница – истински вундеркинд в областта на математиката. Искаше да черпи информация от мен, което подсказваше, че самият той пише нещо. Аз усложнявах нещата с прекалено любезното си поведение, с което се опитвах да прикривам неприязънта си.
Както му бях заръчал, той донесе на работната ми маса дванайсетте тома дневници на Вивиан Блънди от архива ѝ, който, по неизяснени досега от изследователите причини, някога е бил скътан в архива на съпруга ѝ – като в торба за малкото на двуутробен бозайник. Веднага щом останах сам, отворих херметично затворената кутия и извадих петия том. Прелистих на трийсет и втора страница. Имах нужда да видя това отново. "Нещата между двама ни с Франсис се успокоиха. Тук съм предимно щастлива – истинско постижение". Има предвид трагичния случай с първия ѝ съпруг, Пърси, който е страдал от болестта на Алцхаймер.
Вярвала е, че Франсис я е обичал, и въпреки че и двамата не са били млади, а и той е бил с десет години по-възрастен от нея, са водили "приличен сексуален живот" и винаги са имали богати теми за разговор. Никъде в дневниците си тя не изразява съжаление, че се е омъжила за великия поет, въпреки че той е прекарвал много време в кабинета си. На друго място е записала: "Чудя се дали понякога не изпитвам наслада от това, че не го харесвам". В седми том вече са женени от девет години. В началото се е държала "разумно", правила е проучвания за втората си книга, която по-късно изоставила. Докато работела в Оксфорд, публикувала литературна биография на поета Джон Клер – преработка на докторската ѝ дисертация. Преподаването ѝ харесвало. Няколко години по-късно съдбата ѝ предизвикала удивление сред приятелите ѝ. След поредица решения, взети от самата нея, се озовала над малка долина в една провинциална част на Глостъшър – без платена работа, на четири мили от най-близкото село, в един огромен хамбар със седем хиляди книги. Никога не би могла да предположи, че ще изостави кариерата си, дори призванието си, за да служи на един чужд гений.
През един ранен следобед на месец октомври 2014 г., "с бучащия в дървото пред прозореца ми силен вятър", Вивиан Блънди е била в кабинета си, разположен в една отделена от Хамбара преустроена стара мандра. Може би е правела списък на продуктите, необходими ѝ за вечерята, която е щяла да приготви на следния ден, за да отпразнува рождения си ден. Щяла е да сервира ястията на група от осем поканени приятели. Вероятно вече е била замислила как да ги подреди на масата. По-късно вечерта са щели да слушат мъжа ѝ, който щял да прочете дългата си нова поема – подарък за празника ѝ. Пазаруването и готвенето не са били действия на смирена домакиня. Вивиан е имала щедър характер и е обичала да доставя удоволствие на другите. Приготвянето на вкусни ястия ѝ е доставяло наслада. Изрядното домакинство ѝ е носело удовлетворение. Франсис никога не я е принуждавал да му стане секретарка, никога не я е поощрявал да се откаже от кариерата си, въпреки че това очевидно го е устройвало. При всяко последващо действие тя е взимала решенията си по своя собствена преценка, макар че в днешно време причините ѝ да изглеждат не особено убедителни. Този процес е продължил с години. В миналото е работела като преподавателка в Оксфорд, предстояла ѝ е професура, после е минала на почасова работа, след това станала хоноруван лектор в едно американско лятно училище и започнала втората си книга, докато не решила, че книгата няма бъдеще. Изоставянето на проекта почувствала като истинско освобождение. Смятала, че всичко е под контрол. Но се изненадвала от това, че в грижите за първия си съпруг, а след това и в борбата си за лична свобода, в разочарованието си от университетската администрация или в преклонението си пред поезията на Франсис Блънди се е лишила от амбиция, заплата, обществено положение и постижения.
Може би дневниците ѝ са попаднали сред книжата на поета в Бодлианската библиотека в Оксфорд и по-късно в Сноудония поради стечение на обстоятелствата или поради невъзможността да се вземат мерки навреме. Преди години някой библиотекар трябва да е разделил съпруга и съпругата в отделни, подредени една до друга кутии. Обръщал съм специално внимание на факта, че Вивиан споменава рядко и с тъга съпруга си Пърси Грийн – лютиер, за когото се е грижила с любов и който е починал вследствие на лошо падане. Много от записките ѝ са озадачаващо делнични и не дават информация на изследователите на Блънди и на другите интересуващи се относно това, което най-много искат да научат за вечерта на рождения ѝ ден – за прочутата, посветена ѝ поема, и какво е станало със специалния екземпляр, единствения екземпляр, подаръка, който съпругът ѝ е връчил, след като го е прочел пред другите.
Можем да предположим, че през следобеда, когато е съставяла списъка с продуктите, тя е изминала осем мили с колата до пазарния град Сайрънсестър, за да вземе от месаря "пет чифта почистени, неестествено тлъсти пъдпъдъци". Щяла е да ги увие в бекон и да ги изпече с червено вино и билки, заедно с манатарките, набрани в буковите гори на Чилтърнските възвишения и донесени в Хамбара от неин приятел. Купила и осем паунда картофи за фурната и още, от същия магазин, три карфиола, чиито цветчета щяла да сготви на следния ден в голям тиган за паеля със "зехтин, чесън, нарязани на ситно зелени люти чушлета, аншоа, чери домати, черен пипер, мащерка и галета". Така е било в онези времена.
На връщане към къщи еднопосочният селски път бил препречен от едно младо дъбово дръвче, повалено от октомврийската буря. При устието на река Севърн ветровете бушували със скорост от 105 мили в час. Тя и още един шофьор – фермер, когото бегло познавала, вдигнали дървото и "го положихме в избуялата трева грижливо, като труп, какъвто мисля, че беше".
Сред битовите подробности се прокрадват откъслечни изблици – безрадостни, тихи пориви на искрени чувства, обикновено подминавани от търсачите на информация за Франсис Блънди. Намерих един пример, пак в петия том. Ръкописните букви са наклонени напред и са по-дребни от останалия текст. Пунктуацията е по-свободна. "Никога не съм го мразила. Никога! Но..." Бихме могли да се опитаме да разгадаем недовършеното последно изречение или да се вгледаме във втората буква на "но", сякаш тя би се завъртяла на пантичките си като капаче на шпионка и би разкрила едно разочаровано сърце, свито от пропуснати възможности.
3
За разлика от Елиътовата Вивиан, Вивиан на Блънди не е била психично болна. Стояла си е в кухнята и е белела картофи. Фактът, че знаем какви точно са били картофите, отново повдига въпроса за информацията.
Дали е бреме или избавление. Миналата година един уважаван учен изтъкна нещо очевидно – че Вивиан и Франсис Блънди са също толкова отдалечени във времето от нас, колкото Оскар Уайлд е бил отдалечен от Вивиан и Франсис Блънди. Към края на Викторианската епоха писането на писма и воденето на дневници е било нещо силно развито, но колкото по-назад отиваме във времето преди установяването на пощенските услуги, толкова по-бедни стават свидетелствата за всекидневния живот. Когато достигнем до началото на XVII век, разчитаме на шепа заможни индивиди с развити социални връзки, често аристократи, които разполагат със свободно време, за да описват ежедневието си или да отразяват събитията в двора. По библиотечните рафтове на Хамбара е имало десетина биографии на Шекспир и още трийсетина, посветени на живота на други елизабетински и якобински писатели. В тези книги се забелязва доста висока степен на близост на авторите с техните герои. Но случаят с Шекспир може да служи като представителен и за останалите. Все още знаем много малко за него. Изследването на Аза, така както е представен в героя на Хамлет – революционен момент в световната литература – все още не се е превърнало в общоприет навик за водене на личен дневник. Ръчно писаните писма се губят лесно. Въпреки че печатарска техника е съществувала и тогава, не е имало вестници, които да се интересуват от живота и мислите на обикновените драматурзи. До интервютата с писатели все още е трябвало да изтече доста време.
Свидетелства за съществуването на Шекспир се откриват най-вече в публичните регистри. Той е оставил след себе си спорове, които продължават с векове. Бил атеист, не – католик. Имал си в Лондон тайна любима втора "съпруга". Бил пътувал до Полша. Не бил автор на тези пиеси.
И все пак нашите биографи, историци и критици, чиито обекти са били активни приблизително от две хилядната година насам, са приемници на повече от век на онова, което съвременниците на Блънди безгрижно са наричали "облакът" – неспирно разрастващ се като грамаден летен кумулус, макар, разбира се, съставен просто от машини за съхранение на данни.
Ние сме наследили почти два века от съхранени фотографии и филми. Стотици лекции, интервюта и четения на Франсис Блънди са записани и достъпни през нигерийския интернет. Всички рецензии и биографични обзори за Блънди, публикувани във вестници и списания, съществуват в цифров вид. През 2004 г., когато телефоните на семейство Блънди придобиват и функцията на фотоапарати, снимките на Хамбара, на интериора му и заобикалящата го природа се умножават. Нито Франсис, нито Вивиан са били активни в своите профили в социалните мрежи, но всеки един от двамата е изпратил през последните години от живота си хиляди цифрови съобщения. Те съдържат дребни подробности от делничния им живот, дават точна информация за приятелите и познатите им, за написани стихотворения, свидетелстват за промените в настроенията им.
Разказват ни за скърбите и тъгата на Вивиан и всичко за двама им, което тя е поискала да съобщи на сестра си Рейчъл и на близките си приятели. Можем също да се запознаем с ежедневните новинарски теми, които са вълнували съвременниците ѝ, с корупционните скандали, с отдавнашните спортни победи. Знаем за всичко, което се е обменяло между Франсис и агента му, издателите и преводачите му, счетоводителя, лекаря и адвоката му. Вече можем да научим дори колко често са влизали в интернет двамата с Вивиан. Съобщенията, изпратени чрез криптиране "от край до край", вече са открити за всички. Както нашият декан веднъж спомена в една своя реч, отнели сме цялата неприкосновеност на миналото.
От средата на 80-те години на ХХ век, с очакването – впоследствие щедро оправдано – че ще може да продаде архива си на някоя библиотека, Франсис пази копия от всичките си изпратени и получени писма. Библиотеката на Хамбара е каталогизирана и качена в интернет. Съпругът и съпругата са си водили дневници. Познаваме добре гласовете им, лицата им и дрехите им, променящи се през годините. Разликите между личностите им в частния и в обществения им живот са очевидни. Учените виждат, чуват и знаят за тях, за личните им мисли повече, отколкото ние знаем за най-близките си приятели.
Въпреки това нашето разбиране има очевидни граници. Един имейл или есемес рядко пораждат толкова интересни субективни размисли, колкото едно грижливо обмислено писмо от XIX или XX век. Когато през някоя лятна утрин Франсис и Вивиан излизат от Хамбара и се любуват на тучните гъсталаци в долината, те не са толкова далеч от пейзажа, който Шекспир е познавал, когато е пътувал западно от Лондон през Оксфордшър към семейния дом в Стратфорд. Ако Франсис и Вивиан са можели да се абстрахират от далечния грохот на двигателите с вътрешно горене при източен вятър, то те биха се почувствали в една среда, която по същество е била непроменена и описвана от една непрекъсната петстотингодишна поетична традиция. Навсякъде около тях са съществували тесните междуселски пътища, които по онова време са били покрити с настилка, а не с кал или прах, но са следвали все същите древни маршрути и над тях са надвисвали същите видове дървета. Дивите цветя са били до голяма степен изместени от коприва.
Популациите от птици, пеперуди и дребни бозайници са били значително намалели, но на теория с подходящи екологични мерки са можели да възвърнат числеността си. Възможно е зад съседния хълм да е имало редица от електрически пилони или индустриална птицеферма. Може би понякога тишината е била разцепвана от стържещия звук на верижен трион или от свистенето на ниско прелитащ самолет от близката военновъздушна база, но в различните посоки на компаса са се издигали далечните шпилове и нормандски кули на селски църкви на по близо хиляда години, а пейзажът е бил прорязван от грижливо поддържана мрежа от стари пътеки, минаващи през горите, през последните останали ливади и покрай замърсените потоци. Те също на теория са можели един ден да бъдат спасени. Ако е живеел далеч от малките и големите градове, човек е можел да почувства онази приемственост, която вероятно е формирала разбиранията на един поет и която днес е недостъпна за нас. От Шекспир ни отделят твърде много абсолютни разриви – и културни, и физически. Семейство Блънди и техните съвременници са живеели с усещането за близост до него – нещо, което са приемали за даденост и което ние никога няма да можем да възстановим с дигиталните си средства.
И все пак ние знаем за двайсет и първия век повече, отколкото той е знаел за своето собствено минало. Специалистите по литература от периода преди 1990 г., както и университетските ни колеги, които срещаме по коридорите на факултета, знаят за авторите, по които работят, само толкова, колкото са знаели изследователите от времето на Блънди. Източниците, които винаги са били оскъдни, отдавна са изчерпани.
За тези специалисти няма нови факти, има само нови гледни точки. И все пак те говорят за петстотингодишните обекти на изследванията си – драматурзи и поети, сякаш ги познават като съседи. Нашата група, занимаваща се с "Английската литература от 1990 до 2030 г.", разполага с такова изобилие от факти и възможности за интерпретация, че никой от нас не би могъл да ги обработи дори и за десет живота. Тези пък, които работят върху периода след 2030 г. и съставляват по-голямата част от състава на факултета, разполагат с още повече материали. Ако цивилизацията успее да оцелее през следващия век, както е оцеляла през миналия, ще ни трябват още сто метра коридор.
Какво можем да знаем (превод Радосвета Гетова, корица Иво Рафаилов, 408 стр, цена 15 €) е в книжарниците
