... "като гробище през 2666 година" – тези думи, описващи път в Мексико сити, принадлежат на кратката новела Амулет от чилийския поет и писател Роберто Боланьо, който неслучайно изпъстря със скрити знаци и символи цялото си творчество, прилично на литературен пъзел-лабиринт... Точно такъв лабиринт като последния му магнум опус роман, издаденият посмъртно 2666 (в откъса по-долу), който се разпростира в пет части, изтъкани от куп мистификации и поетично-криптирани истории, които ни отвеждат във фикционалния град Санта Тереса (базиран по северния мексикански град Хуарес) по следите на масови убийства на жени през 90-те, енигматично преплетени с личностите на апокрифния писател Бено фон Арчимболди и чилийския професор по философия Оскар Амалфитано (да, Боланьо втъкава свои биографични нишки и в двата персонажа) като между тях се настаняват и (почти) всички процеси на деградация и кризи, белязали ХХ век... Да, епично е (повече от 1000 страници) и да, струва си да се запознаете с Амалфитано (в откъса от втората част по-долу) и да тръгнете по криптираните фон Арчимболди следи към... Роберто Боланьо...
АМАЛФИТАНО
Не знам кой вятър ме довя в Санта Тереса, каза си Амалфитано в края на първата си седмица в града. Не знаеш ли? Наистина ли не знаеш, запита се той сам. Наистина не знам, отговори си пак сам и пo-убедителен нямаше как да бъде.
Имаше малка едноетажна къща с три стаи, баня с вана и тоалетна, кухненски бокс, трапезария с прозорци, обърнати на запад, малка тухлена веранда пред входа с дървена пейка, изтрита от напъните на вятъра, който идваше откъм планините и морето, от вятъра, който идваше от север и дълбаеше цепнатини, от вятъра, който идваше откъм юг с дъх на пушек. Имаше книги, които пазеше вече повече от двайсет и пет години. Не много. И всичките стари. Имаше книги, които бе купил преди по-малко от десет години и не му беше жал да ги дава назаем, въпреки че можеха да изчезнат или да му ги откраднат. Имаше книги, които от време на време получаваше чудесно запечатани и от неизвестен подател, които дори не си правеше труда да отваря. Имаше идеален двор за садене на трева и цветя, но нямаше представа кои цветя са най-подходящи за засаждане в него – не кактуси и всякакви други бодили, а цъфтящи растения. Имаше време (поне така си мислеше) да се грижи за градината. Имаше дървена ограда, която плачеше за една боя. Имаше месечна заплата. Имаше дъщеря, която се казваше Роса и открай време живееше с него. Изглеждаше невероятно, но това беше самата истина.
Понякога, нощем, си спомняше за майката на Роса и веднъж се усмихваше, друг път му идеше да заплаче. Сещаше се за нея, когато се затвореше в кабинета, а Роса спеше в стаята си. Дневната беше пуста и със загасени лампи. На верандата, ако някой се заслушаше внимателно, можеше да чуе звънтенето на няколкото комара. Но никой не се заслушваше. Съседните къщи бяха тъмни и тихи.
Роса беше на седемнайсет и бе родена в Испания. Амалфитано беше на петдесет и бе роден в Чили. Роса имаше паспорт от десетгодишна. При някои пътувания, спомняше си Амалфитано, бяха изпадали в необичайни положения, тъй като Роса минаваше границите през входа за граждани на Европейската общност, а Амалфитано – през входа, предназначен за всички извън Европейската общност. Първия път тя се затръшка и заплака, отказвайки да се отдели от баща си. При друг случай, поради различния темп, с който напредваха опашките: бързо – тази за жителите на Общността, по-бавно и по-подозрително – тази за живеещите извън Общността, Роса се загуби и Амалфитано я откри чак след половин час. Понякога, при вида на невръстната Роса, митничарите почваха да я разпитват сама ли пътува и чака ли я някой на изхода. Роса отговаряше, че пътува с баща си, че той е латиноамериканец и че трябва да го чака точно на това място. Веднъж обърнаха наопаки куфара на Роса, защото заподозряха, че бащата може би използва невинността и националността на дъщеря си, за да прекарва дрога или оръжие. Но Амалфитано никога не бе търгувал с наркотици, нито с оръжия.
Тази, която винаги пътуваше въоръжена, припомняше си Амалфитано, пушейки мексиканска цигара седнал в кабинета си или застанал прав в тъмното на верандата, беше Лола, майката на Роса, която не се разделяше с автоматичния си нож от неръждаема стомана. Веднъж, преди Роса да се роди, ги спряха на едно летище и я попитаха за какво носи този нож. За да си беля плодовете, отвърна Лола. Портокали, ябълки, круши, киви, ей такива плодове. Полицаят я изгледа дълго, но после я пусна да премине. Роса се роди година и няколко месеца след този случай. Две години по-късно, когато ги напусна, Лола все още носеше същия нож.
Лола си тръгна, под предлог че отива да посети своя любим поет, настанен в лудницата в Мондрагон, в околностите на Сан Себастиан. Амалфитано слуша доводите ѝ цяла нощ, докато Лола приготвяше раницата си и го уверяваше, че скоро ще се върне у дома при него и при дъщеря си. Лола често повтаряше, особено накрая, че се познава с поета и че се били срещнали на някаква сбирка в Барселона, преди Амалфитано да влезе в живота ѝ. На същата сбирка, която Лола определяше като дивашки и закъснял купон, завихрил се най-неочаквано в летния зной сред керван от коли със запалени червени светлини, тя легнала с него и се любили цяла нощ, въпреки че Амалфитано знаеше, че това не е истина не само защото поетът беше хомосексуален, а и защото Лола за пръв път чу за съществуването на такъв творец от самия Амалфитано, когато той ѝ подари някои от неговите стихосбирки. После Лола се постара да купи и останалите му произведения и взе да подбира приятелите си сред хората, които вярваха, че поетът е ясновидец, извънземен, Божи пратеник, приятели, които на свой ред тъкмо излизаха от лудницата в Сант Бои или бяха на път да влязат там след няколко поредни опита за лечение. Всъщност Амалфитано знаеше, че рано или късно жена му ще поеме към Сан Себастиан, така че предпочете да не спори, предложи ѝ част от спестяванията си, помоли я да се върне до няколко месеца и я увери, че ще се грижи добре за детето. Лола като че ли не чуваше нищо. Когато приготви раницата си, тя отиде в кухнята, направи две кафета и кротко зачака да съмне, пренебрегвайки опитите на Амалфитано да намери теми за разговор, които да я заинтересуват или поне да направят чакането по-поносимо. В шест и половина сутринта звънецът на вратата издрънча и Лола подскочи. Това е за мен, каза, но тъй като не помръдваше, Амалфитано трябваше да стане и да попита кой звъни. Чу някакъв много тънък гласец да казва аз съм. Кой, попита Амалфитано. Отвори ми, аз съм, каза гласът. Кой, повтори въпроса Амалфитано. Гласецът си остана тънък, но като че ли се ядоса от подобен разпит. Аз, аз, аз, аз, настояваше.
Амалфитано затвори очи и отвори входната врата. Чу скърцането на асансьора и се върна в кухнята. Лола продължаваше да седи, допивайки последните капки кафе. Мисля, че е за теб, каза Амалфитано. Лола с нищо не показа, че го е чула. Ще се сбогуваш ли с детето, попита Амалфитано. Лола вдигна поглед и му отговори, че е по-добре да не буди малката. Сините ѝ очи бяха обрамчени от дълбоки тъмни сенки. После звънецът в апартамента иззвъня два пъти и Амалфитано отиде да отвори.
Една много дребна жена, не повече от метър и петдесет висока, мина покрай него, поглеждайки го крадешком и измърморвайки нещо нечленоразделно за поздрав, и се насочи право към кухнята, сякаш познаваше навиците на Лола по-добре от Амалфитано. Като се върна в кухнята, Амалфитано се загледа в раницата на непознатата, която тя бе пуснала на пода до хладилника: беше по-малка от тази на Лола, раница миниатюра. Жената се казваше Иммакулада, но Лола ѝ викаше Имма. Амалфитано я бе заварвал два-три пъти у дома, след работа, и тогава дребната му бе казала името си и как трябва да ѝ вика. Имма било умалителното от Иммакулада на каталонски, но приятелката на Лола не беше каталонка, нито се казваше Иммакулада с двойно „м", а Инмакулада, и Амалфитано предпочиташе да ѝ вика Инма от фонетични съображения въпреки упреците на жена си винаги при такива случаи, докато накрая реши да не ѝ вика никак. Той ги огледа откъм вратата на кухнята. Чувстваше се много по-спокоен, отколкото бе предполагал. Лола и нейната приятелка стояха заболи поглед в пластмасовата повърхност на масата, но Амалфитано забеляза, че от време на време двете вдигаха очи и се споглеждаха с непозната за него напрегнатост. Лола попита дали някой иска още кафе. Обръща се към мен, помисли си Амалфитано.
Инмакулада поклати глава наляво и надясно, след което каза, че нямат време, че трябва веднага да тръгнат, защото много скоро при изходите от Барселона щяло да се образува задръстване. Говори за Барселона, като че ли е средновековен град, помисли си Амалфитано. Лола и приятелката ѝ станаха. Внезапно ожаднял, Амалфитано пристъпи две крачки напред и отвори вратата на хладилника, за да извади една бира. За целта трябваше да помести раницата на Имма. Беше лека, като че ли съдържаше само две блузи и още един черен панталон. Прилича на недоносче, помисли си Амалфитано и пусна раницата на пода. После Лола го целуна по бузите и двете с приятелката ѝ си отидоха.
2666 (превод Катя Диманова, Мариана Китипова, Маня Костова, корица Стефан Касъров, 1032 стр, цена 25 €) е в книжарниците
