"Всичко, което ще опиша оттук насетне, ми се случи през последните седем дни. Много странни седем дни. Освен това всеки момент ще умра." – да, така ударно започва дебютният роман Ако котките изчезнат от света (в два откъса по-долу) на японския писател, филмов продуцент, режисьор и сценарист Генки Кавамура. И да, ще има метафорични (или съвсем не) сделки с Дявола, а всички знаем, че срещите с Него (и в литературата, и в киното) са богати и на смисли, и на теми – затова пригответе се за една седмица Живот без телефони, без кино, без часовници, без...
Ако котките изчезнат от света.
Как ли ще се промени той, как ли ще се промени
животът ми?
Ако аз изчезна от света.
Дали животът ще си продължи както
обикновено?
Какви глупави мисли, ще си кажеш ти.
Но ми се иска да ми повярваш.
Всичко, което ще опиша оттук насетне,
ми се случи през последните седем дни.
Много странни седем дни.
Освен това всеки момент ще умра.
Защо стана така?
Възнамерявам да ти разкажа в това писмо за
причините.
То ще бъде дълго, но ми се иска да стигнеш до
края му.
А и това е първото и последното писмо, което
ти пиша.
Точно така, това е моето завещание.
ПОНЕДЕЛНИК
Дявола ме посети
Дори нямах десет неща, които да искам да направя преди да умра. Това беше от един стар филм. Героинята си беше съставила списък с десет неща, които да свърши до смъртта си.
Това обаче е глупост.
Не, не казвам, че е глупост, но едва ли в този списък могат да се включат кой знае колко важни неща.
Моля? Защо така?
Ами как да го кажа? Аз все пак направих опит. Срам, не срам, пробвах да съставя такъв списък.
Това се случи преди седем дни.
Дълго време всеки ден си вършех работата и разнасях пощата, въпреки че бях болен от грип. Температурата ми не спадаше, а в дясната част на главата си усещах пареща болка. Карах някак с обичайните достъпни лекарства (както знаеш, ужасно мразя лекарите), но вече бяха минали две седмици и тъй като не се подобрявах, реших да отида на преглед.
Оказа се, че не е грип.
Мозъчен тумор. Четвърти стадий.
Това беше диагнозата, която ми постави лекарят. В най-добрия случай ми оставаше половин година живот, но не беше изключено да е само седмица. Започна да ми говори за лъчетерапия, терапия с лекарства и палиативна грижа, обясняваше, че има различни варианти за лечение. Аз обаче не чувах нищо.
Като малък ходех на басейн през лятото. Гмурвах се в синята студена вода. Пльос. Бълбук-бълбук. Тялото потъва.
– Първо се загрей.
Гласът на мама. Във водата обаче едва я чувах. Връщат се напълно забравени "слухови спомени".
Дългият преглед приключи.
Лекарят още не беше довършил обясненията си, а аз пуснах чантата си на пода и излязох от кабинета с олюляваща се походка. Без да обръщам внимание на виковете му, изхвърчах от болницата, крещейки, блъсках се в идващите хора, падах, търкалях се, ставах, размахвах ръце и крака като бухалки и тичах ли, тичах, а когато стигнах до началото на моста, вече нямах сили и просто стоях и крещях...
Всъщност нищо подобно.
В такива моменти човек е необикновено спокоен.
Първото, което си помислих, беше, че ми остава още един печат в талончето, за да получа безплатен масаж в кварталното масажно студио, а после и че тъкмо съм си заредил тоалетна хартия и препарати за миене – ето такива неща.
Тъгата обаче настъпва лека-полека.
Все още съм на трийсет. Може и да съм надживял Джими Хендрикс и Баския, но ми се струва, че имам недовършена работа. Каквато никой друг освен мен не може да свърши на този свят.
Трябва да има такава.
При все това не се задълбочавах твърде много в тези мисли и просто вървях, докато не забелязах двама младежи с акустични китари, които пееха пред гарата.
Човешкият живот все някога свършва.
Докато дойде последният ден, прави каквото ти се
иска,
действай, не се спирай. Така посрещай утрешния
ден.
Глупаци. Пълна липса на въображение. Пейте си цял живот пред гарата.
Полудял от гняв, но и без да знам със сигурност какво да правя, бавно се запътих към къщи.
Тръгнах нагоре по стълбите, вдигайки ужасен шум, отворих тънката като хартия врата, а щом видях тясната си стаичка, отчаянието най-после ме застигна. Буквално ми причерня и се свлякох на пода.
Колко ли часа бяха минали? Събудих се в антрето.
Бяло, черно и сиво се сливаха в твърда топка и се въртяха пред погледа ми. Топката измяука. Фокусирах. Котката.
Любимата ми котка. Вече четири години живеехме само двамата. Извиках я да дойде. Тя отново измяука притеснено. Като начало установих, че не съм мъртъв. Можех да движа тялото си. Все още имах температура и ме болеше главата. Болестта беше истинска.
– Приятно ми е! – чу се нечий бодър глас от стаята.
Бях аз.
Не, аз си бях в антрето, по-правилно е да се каже, че в стаята имаше друг човек с моя външен вид.
Допелгенгер, спомних си думата аз. Бях я срещал в отдавна прочетена книга. Явява се пред теб в часа на смъртта ти – "още един аз". Дали се бях побъркал, или той бе дошъл от другата страна, за да ме посрещне? Виеше ми се свят, но някак успях да се стегна и реших да застана лице в лице със ситуацията.
– Ъм... кой сте вие?
– Кой мислиш, че съм?
– Ъм... Богът на смъртта?
– Не позна!
– Не познах ли?
– Аз съм Дявола!
– Дявол ли?
– Точно така, Дявола!
И ето така (леко и без особени церемонии) Дявола влезе в живота ми.
Виждал ли си дявол?
Аз – да. Истинският няма черно лице, нито заострена опашка. И определено не ходи с вила в ръка. Дявола изглежда като мен. Дявола всъщност беше моят двойник!
Дойде ми малко в повече, но какво можех да направя? Реших, че трябва да приема този така весел дявол, който се яви пред очите ми.
Из главата АКО ТЕЛЕФОНИТЕ ИЗЧЕЗНАТ ОТ СВЕТА
Съквартирантът ми е котарак. Още си няма име. Не, всъщност има. Казва се Зелчо. Може и да си го забравил, така че ще се опитам да ти припомня това-онова.
Бях на пет. Един ден мама неочаквано се прибра вкъщи с котенце на ръце. Навън валеше проливен дъжд. Беше намерила мъничето край пътя. На път от супермаркета го забелязала подгизнало до кости в кашонче от марули от префектура Нагано. Мама уви мокрото коте в хавлиена кърпа и му даде името Марулко.
Сигурно помниш, нали? Мама по принцип не обичаше животни. Отначало дори не знаеше как да докосне Марулко. Затова ѝ помагах и се грижех за него. Оказа се отгоре на това, че мама има алергия към котки, поради което не спираше да кашля. Цял месец по лицето ѝ се стичаха секрети от очите и носа. Въпреки това не прогони котето.
– Това мъниче ме избра – казваше, бършеше мокрото си лице и продължаваше да го храни. Мина месец, а алергията на мама към котки внезапно изчезна. Може би беше чудо, а може би тялото ѝ беше привикнало. Каквото и да беше, един ден тя просто се освободи от кашлицата, от сълзите, от течащия нос.
Помня прекрасно как в този ден Марулко не се отделяше от мама и непрекъснато търсеше вниманието ѝ.
– За да получиш нещо, трябва да се лишиш от друго. Очевидна истина, казваше мама. Хората все се опитват да печелят, без да дават нищо в замяна. А това е чиста кражба. Ако ти си получил нещо, значи някой някъде е изгубил друго. Щастието на един се гради върху нещастието на друг. Майка ми ме възпита с този закон на вселената.
Марулко живя единайсет години. Накрая обаче се оказа, че има тумор, лека-полека отслабна, започна да спи повече, докато в крайна сметка не си отиде тихо и кротко. От деня, в който умря Марулко, мама спря да прави каквото и да било. Тя беше светъл човек, обичаше да готви и да пере, обичаше да бъбри. Новата ми майка не готвеше и не переше, нищо не похващаше. Затваряше се вкъщи и не спираше да плаче. Нямахме избор, така че аз се заех с прането. Колкото до храната, всеки ден я водех да вечеряме в кварталното семейно ресторантче.
Помниш ли? Тогава сигурно изпробвахме всички ястия в менюто на заведението.
А после мина месец и настъпи един ден, в който мама внезапно се прибра с котенце. Най-естествено, сякаш това се случваше всеки ден. Котенцето беше пълно копие на Марулко. Закръглено, с козинка в черно, бяло и сиво. Толкова много приличаше на стария ни котарак, че го кръстихме Зелчо.
– Наистина прилича на зелка – смееше се мама, докато гледаше закръгленото му телце. За пръв път от месец я виждах усмихната. И тази усмивка ме разплака. Е, може би не съвсем разплака, по-скоро може да се каже, че ме развълнува до сълзи. Вече бях започнал да се тревожа, че е поела по път, който ще я отведе далеч, и никога няма да се върне.
Преди четири години обаче мама наистина пое по далечния път.
– Какво съвпадение само, ето че и аз се разболях от болестта на Марулко – опитваше се да се засмее тя. Също като старото ни коте тя лека-полека угасна, накрая спеше много и си тръгна от този свят тихо и кротко.
– Моля те да се грижиш за Зелчо – помоли ме тя, преди да умре. Каква ирония само, мислех си. Май аз ще си отида преди Зелчо. Сигурен съм, че мама би се разтревожила. Не за мен.
– Щом така стоят нещата, да беше поверил котката на друг човек – щеше да ми се скара. Когато дойдох на себе си, вече беше сутрин. Бях сънувал мама, което не се беше случвало отдавна.
Повиках Зелчо, а той измяука в отговор. Гушнах мекичкото телце. Помилвах копринената козинка. Топлина. Още бях жив. Значи беше истина – бях получил един ден живот в замяна на телефона. Зачудих се каква част от случилото се вчера беше истина. Може би всичко, но нищо чудно и да бях сънувал. Само че мобилния ми телефон, който винаги стоеше върху масата, сега го нямаше. Вечната ми температура сякаш беше спаднала. Главоболието също беше изчезнало. Изглежда, сделката ми с Дявола беше истинска. Телефоните бяха изчезнали от света. Като се замисля, телефоните (особено мобилните!) бяха онова, което най-много предпочитах да изчезне. Особено напоследък мобилният беше в ръцете ми от сутрин до вечер. Четях много по-малко. Спрях да купувам вестници. Дори дисковете с филмите, които исках да гледам, само се трупаха в стаята ми. Във влака задължително забивах поглед в телефона. Докато гледах филм по телевизията, очите ми непрекъснато се насочваха към телефона. Докато се хранех също. Дори в обедната почивка не минавах без него. Докато играех със Зелчо, не играех с него, а се занимавах с телефона. Толкова бях потънал в него, че бях започнал да се мразя за това.
Мобилните телефони бяха в ръцете ни едва от двайсет години, а ни бяха завладели. Нещо, без което можехме да минем преспокойно, успя да ни убеди, че е незаменимо, и да ни подчини само за двайсет години. Човекът бе изобретил мобилния телефон, а заедно с него и тревогата от това, че си го забравил вкъщи. Но може би е било същото и при писането на писма. Както и с интернета. Всеки път когато човекът е изобретявал нещо, е губил друго. От тази гледна точка става ясно защо Бог може да се е съгласил с предложението на Дявола.
И така, може би се чудиш с кого проведох последния си телефонен разговор? Не ми се иска да го казвам, но ще го направя. С първата си любов. С първата си любима. И моля те, не ми казвай, че съм сантиментален. Не е ли нормално един средностатистически мъж да си спомни за първата любов, когато умира? Мисля, че в това отношение съм съвсем обикновен.
В старанието си да удължа утрото не бързах да ставам от леглото, а после, докато приготвях закуската, си пуснах радиото. Направих си кафе, изпържих си едно яйце на очи и си препекох една филийка. Нарязах домат на колелца и ги наредих в чинията. След като закусих, изпих още едно кафе и седнах да чета книга. Живот без телефон. Какво удоволствие. Времето сякаш се удължи, а пространството се разшири. Наближи обяд. Захлопнах книгата и се запътих към банята. Взех си много горещ душ и си облякох прилежно сгънатите дрехи (обичайното черно и бяло). Предстоеше ми да се срещна с нея.
След като излязох от къщи, първо се отбих във фризьорския салон. И аз самият разбирам, че може би е странно да мислиш за прическата си, когато всеки момент ще напуснеш този свят. Но и не можеш да ми се присмееш за това, че исках да изглеждам добре пред някогашната си любима. След като си оправих косата, минах през оптиката отсреща, за да си взема нови очила, а после тръгнах към спирката. Точно в този момент зеленият трамвай пристигаше и аз бързо се качих.
Дали защото беше делничен ден, но трамваят беше пълен с народ. За разлика от обичайната гледка на седящите пътници, забили погледи в телефоните си, днес беше различно. Хората четяха книги, слушаха музика, гледаха през прозореца, всеки се наслаждаваше по различен начин на пътуването. А израженията им бяха ведри и спокойни. Защо хората изглеждат толкова сериозни, когато гледат в телефоните си? Докато наблюдавах приятната атмосфера в трамвая, имах чувството, че не просто бях получил още малко от собствения си живот, но и че бях дал нещо хубаво на целия свят. Но дали наистина телефоните бяха изчезнали напълно?
Ако котките изчезнат от света (превод Майре Буюклиева, корица Теодора Югова, 152 стр, цена 11 €) е в книжарниците
