Home / Рубрики / Литература / Красавица и други истории | Владимир Набоков
A+ R A-
12 Юли

Красавица и други истории | Владимир Набоков

Оценете статията
(16 оценки)
   
Красавица и други истории | Владимир Набоков фотографии © Misha Mar & MIR

След срещата със Звуци и други истории сега е време за литературен флирт между редовете на Красавица и други истории – том II от антологията с разкази на Владимир Набоков, събиращ както последните му къси истории на руски (първа и втора глава от недовършен роман: Ultima Thule и Solus Rex), така и написаните на английски, майсторските Сестрите Вейн и Знаци и символи (откъсът по-долу)... Да, в прозата на Набоков са закодирани множество знаци и символи, и неслучайно тук ще стане дума за "референциална мания" – "В тези изключително редки случаи пациентът си въобразява, че всичко, което се случва около него, прикрито препраща към неговата личност и живота му."...

 

 

Разкази, том II

Из "Знаци и символи"


За четвърта поредна година бяха изправени пред въпроса какво да подарят за рождения ден на млад мъж с безвъзвратно помътен разсъдък. Той не желаеше нищо. За него изработените от човешка ръка предмети бяха или гнезда на злото, чието безспирно зловредно жужене само той можеше да долови, или пошло удобство, което нямаше място във въображаемия му свят. След като отхвърлиха няколко неща, които можеха да го засегнат или да го уплашат (всякакви механични джунджурии например бяха забранени), родителите му се спряха на радваща окото безопасна дреболия: кошничка с десет вида плодови желирани бонбони в десет малки бурканчета.

Когато той се роди, те бяха женени отдавна; оттогава бяха изминали двайсет години и двамата вече бяха остарели. Тя набързо сресваше как да е повяхналата си сива коса. Носеше евтини черни рокли. За разлика от жените на своята възраст (като госпожа Сол, съседката на етажа, чието лице беше цялото в розово и бледомораво от грим и чиято шапка можеше да мине за наръч полски цветя), тя поднасяше гола бяла кожа на изобличителната светлина на пролетните дни. Съпругът ѝ, който в родината им беше доста успешен предприемач, сега изцяло зависеше от брат си Исак, истински американец от почти четиресет години. Рядко го виждаха и го наричаха "Принца".

Онзи петък всичко вървеше наопаки. Влакът на метрото остана без живителния си ток между две станции и в продължение на четвърт час човек можеше да чуе единствено тупкането на сърцето си и шумоленето на вестници. След това се наложи да чакат дълго и автобуса, който трябваше да вземат, и когато той най-сетне се появи, беше пълен с крещящи ученици. Докато вървяха по кафявата алея към санаториума, се изля проливен дъжд. Там отново трябваше да чакат и накрая вместо тяхното момче (горкото му лице обезобразено от акне, недобре обръснато, навъсено и смутено) да влезе неохотно в стаята, влачейки крака както обикновено, се появи една сестра, която познаваха и не харесваха, и ведро ги уведоми, че той отново е направил опит да посегне на живота си. Бил добре, но посещението можело да го разстрои. Недостигът на персонал в заведението беше ужасяващ, нещата постоянно се губеха или попадаха не където трябва и затова те решиха да не оставят подаръка на рецепцията, а да го донесат при следващото си идване.

Тя изчака съпругът ѝ да отвори чадъра и след това го хвана под ръка. Той току се прокашляше гръмко, както правеше винаги, когато беше притеснен. Стигнаха до автобусната спирка от другата страна на улицата и той затвори чадъра. На около метър от тях, под поклащащо се капещо дърво, полумъртво голишарче безпомощно потрепваше в една локва.

През дългото пътуване до станцията на метрото двамата не обелиха и дума; всеки път като погледнеше захабените му ръце (изпъкнали вени, кафеникави петънца по кожата), потрепващи, сключени върху дръжката на чадъра, в гърдите ѝ се надигаше ридание. В опит да закачи вниманието си за нещо друго, тя плъзна поглед настрани и с леко сепване на жал и почуда видя, че един от пътниците, момиче с тъмна коса и мръсни, лакирани в червено пръсти на краката, плаче в обятията на по-възрастна жена. На кого ѝ приличаше тази жена? Приличаше на Ребека Борисовна, чиято дъщеря се беше омъжила за един от Соловейчиковите в Минск преди години.

Предишния път, според лекаря, избраният от него начин бил шедьовър на изобретателността; щял да успее, ако не бил един завистлив пациент, който решил, че се учи да лети, и го спрял. А всъщност той беше искал да пробие дупка в своя свят и да се измъкне от него.

На стройната система на халюцинациите му беше посветена обширна статия в научно месечно списание, но много преди това тя и съпругът ѝ я бяха разгадали. Херман Бринк я беше нарекъл "референциална мания". В тези изключително редки случаи пациентът си въобразява, че всичко, което се случва около него, прикрито препраща към неговата личност и живота му. Той изключва от заговора реално съществуващите хора, защото смята себе си за много по-умен от околните. Проявленията на същината обаче го следват навсякъде. Облаците в облещеното небе си предават невероятно подробни сведения за него чрез тромави знаци.

belln

Привечер злокобно ръкомахащи дървета обсъждат най-съкровените му мисли на жестомимичен език. Камъчета, петна, слънчеви зайчета образуват шарки, представляващи по някакъв ужасен начин съобщения, които той трябва да прихване. Всичко е закодирано и на всичко той е основната тема. Някои от шпионите са безпристрастни наблюдатели, например стъклените повърхности и застиналите локви; други, като палтата по витрините на магазините, са предубедени свидетели, жадуващи за линч; трети пък (течаща вода, бури) са истеричави до умопомрачение, имат изкривено мнение за него и тълкуват действията му чудовищно превратно. Той винаги трябва да бъде нащрек и да посвети всяка минута и частичка от живота си на разкодирането на пулсациите на нещата. Самият въздух, който издишва, се индексира и архивира. Уви, насоченият към него интерес не се ограничава до непосредствената му среда – де да беше така! С разстоянието пороищата на необузданите сплетни заклокочват все по-буйно разбунени. Очертанията на кръвните му телца, увеличени милион пъти, прелитат над необятни равнини; още по-нататък величествени планини с непоносима якост и височина обобщават във вид на гранит и шепнещи ели върховната истина за съществуването му.

2

Когато излязоха от грохота и спарения въздух на метрото, мътилката на гаснещия ден вече се разтваряше в светлината на уличните лампи. Тя искаше да купи риба за вечеря, затова му връчи кошницата с желираните бонбони и го прати да се прибира. Той се качи на третия етаж и чак тогава се сети, че ѝ беше дал ключовете си.

Седна мълчаливо на стъпалата и също така мълчаливо се надигна, когато тя се появи след десетина минути, изкачваше тежко стъпалата и с изнурена усмивка осъдително поклащаше глава, как можеше да е толкова завеяна. Влязоха в двустайния апартамент и той веднага се насочи към огледалото. Разтегли крайчетата на устата с палци и с ужасяваща, подобна на маска гримаса извади новите си страшно неудобни протези, съсичайки свързващите го с тях дълги глиги от лиги. Докато тя слагаше масата, той се зачете в руския си вестник. Изгълта белезникавата храна, за която не бяха нужни зъби, без да оставя вестника. Тя познаваше настроенията му и също мълчеше.

След като той си легна, тя остана във всекидневната с тестето мазни карти и старите албуми. От другата страна на тясното дворче, в което дъждът барабанеше по очуканите кофи за смет в мрака, приветливо грееха прозорци и в един от тях се виждаше мъж с черни панталони и вдигнати ръце, голи до лактите, проснат по гръб в неоправено легло. Тя смъкна щората и се вгледа в снимките. Като бебе той изглеждаше по-учуден от повечето бебета. От гънка в албума изпадна прислужницата германка, която имаха в Лайпциг, и нейният бузест годеник. Минск, революцията, Лайпциг, Берлин, Лайпциг, размазана наклонена фасада. На четири годинки в парка: раздразнителен, срамежлив, със сбръчкано чело, отклонил поглед от игривата катеричка, както правеше с непознатите. Леля Роза, превзета, кокалеста, нетърпяща възражения старица, която беше живяла в трепетен свят на лоши новини, разорения, влакови катастрофи, ракови образувания, докато немците не я отведоха заедно с хората, за които толкова се беше тревожила. На шест годинки – тогава той рисуваше прекрасни птици с човешки ръце и крака и страдаше от безсъние като възрастен. Братовчед му, сега прочут шахматист. Отново той, някъде на осем, вече почти не го разбираха, страхуваше се от тапетите в коридора, страхуваше се от една картина, репродукция в книга, на която беше нарисуван идиличен пейзаж със скалист хълм и провесено от клона на голо дърво колело от каруца. На десет: годината, в която напуснаха Европа. Срамът, съжалението, унизителните лишения, грозните, злобни, недоразвити деца в специалното училище. И след това дойде онзи момент от живота му, съвпаднал с дълго възстановяване след прекарана пневмония, когато дребните му фобии, които родителите му упорито смятаха за странности на изумително надарено дете, изкристализираха в плътна плетеница от логично навързани измислици, окончателно затръшнали вратите пред нормалния разум.

Тя го прие – както и другото, което последва, – тъй като все пак да живееш наистина означава да приемаш загубата на радост след радост, а в нейния случай даже не бяха и радости, а просто възможности за подобрение. Замисли се за несекващите болезнени удари, които по една или друга причина тя и съпругът ѝ трябваше да понесат; за невидимите великани, които измъчваха момчето ѝ по невъобразим начин; за несметното количество нежност в света; за съдбата на тази нежност, която или бива стъпкана, или отива напразно, или се превръща в лудост; за изоставените деца, приспиващи се сами с хленч в непометени ъгли; за красивите тревички, които не могат да се скрият от жътваря и безпомощно гледат как сянката на маймунски прегърбената му снага оставя след себе си смачкани цветя в спускащия се чудовищен мрак.

 

 

 

cover-belleКрасавица и други истории (превод Владимир Молев, Мария Хаджиева; корица Стефан Касъров, 424 стр, цена 24 лева) е в книжарниците

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн