"Писането на книга е не само въпрос на оцеляване, а опит да бъде възстановен престижът на самата фраза" казва Фредерик Бегбеде в новия си роман Бараж срещу Атлантика (откъсът по-долу) и именно това той се опитва да направи, изписвайки всяко изречение като отделна сентенция... крилата фраза, която той отделя (но и свързва) смислово – "Също като рамката на картина, белите полета между фразите им придават величавост"... Получава се нещо като вернисаж на словото, нещо като реквием за Смисъла от Литературата – "От първостепенно значение е да внесем обновление в начина на писане, ако не искаме през XXI век литературата да изчезне" – нещо като втора равносметка след Апокалипсиса (пандемичен) за нещата, които си струва да бъдат спасени било то с дига, бент, преграда или с... Фрази... нещо като искрено и ли(ри)чно продължение на автобиографичния Един френски роман (неслучайно, такова е и подзаглавието на Бараж срещу Атлантика), изпълнено с океан от препратки (заглавието намига към Бараж срещу Пасифика на Маргьорит Дюрас) и острови на паметта, изплуващи в срещи с приятеля на Бегбеде Беноа Бартерот, живеещ край Атлантика, за да се очертае на хоризонта Възкресението на един Литературен Живот... или по думите на Бегбеде – "Идеята е съвсем проста: за да бъдат спасени фразите, може би трябва да се пожертва романът"...
Всяка фраза би трябвало да бъде кремък.
Кремъкът хвърля искри само ако се удари в друг кремък.
По същия начин дигата Бартерот представлява камара от камъни, електрически стълбове и железопътни траверси.
От 1985 до 1995 година Беноа е стоварил там един милион тона строителни отпадъци, за да защити Поент.
На Поент всички спят с изключение на мен.
През нощта не пиша фрази; пиша: "Фрази".
Ерик Шевийяр е измислил друг принцип.
Неговият "Автофиктивен дневник" е същинско чудо, съставено от несвързани помежду си фрази.
Все пак е достойно за съжаление, че съм бил изпреварен от един толкова талантлив човек.
В Шарлот Давид Фоенкинос представя автобиографичен разказ, където всяко изречение започва на нов ред.
Целта му е аналогична: да направи четенето по-интензивно.
Става ми смешно, като си представя физиономията на Шевийяр, когато разбере, че го сравнявам с Фоенкинос.
Съпоставям ги единствено с цел да обясня ситуацията: много съвременни автори изпитват нужда да отделят една от друга фразите, които пишат.
Вината е на Шамфор, който имитира Библията, следвайки образеца на Притчи Соломонови.
От първостепенно значение е да внесем обновление в начина на писане, ако не искаме през XXI век литературата да изчезне.
Не, Туитър, вие не притежавате монопол върху апофтегмите; нищо подобно.
В Линкълн в бардо Джон Сондърс вмъква фрази на духове от едно гробище.
Александър Лабрюф подражава на откъслечните фрагменти в Хладни спомени на Бодрийяр: конструкция от пунктири, подобна на рисунките, при които на петгодишна възраст свързвах отделните точки, за да се появи Мики, който кара самолет.
Съвременните писатели вече не знаят как да възкресят фразите.
Фразите се множат в дигиталните мрежи: писателите не само са принудени да се справят с конкуренцията на други писатели, а и с тази на имейлите, на есемесите, на съобщенията, на постовете, на ретуитовете...
Все едно е налице бягство на фрази, които напускат книгите и влизат в облак.
Те отлитат от хартията към виртуалния свят.
На това кръвотечение трябва да бъде сложен край.
Писането на книга е не само въпрос на оцеляване, а опит да бъде възстановен престижът на самата фраза.
Дори Доналд Тръмп не успя да дискредитира туитовете; трябва да бъде нанесен смъртоносен удар.
Ето как куп празни приказки могат да бъдат превърнати в политически манифест.
Идеята е съвсем проста: за да бъдат спасени фразите, може би трябва да се пожертва романът.
В литературен смисъл, инак не съм еколог.
Този подход позволява също така да се увеличи броят страници на книгата.
Очаквам да напиша най-прекрасната фраза от тази книга.
Вероятно читателят е в същото състояние като мен: все по-унило очакване, все по-осезаема демотивация, нарастващо нетърпение, което не след дълго ще го накара просто да вдигне рамене.
Подобно на джазов тромпетист, диря синя фраза.
Няма свят отпреди и свят след това.
Преди имаше свят, а днес вече няма свят: през 2020 година вече няма нищо, няма никого, никъде.
Светът се затваря в черупката си.
Бяхме щурци и сега не ни остава нищо друго, освен да станем мравки – ще пълзим, ще се заровим в земята, ще се сгушим и ще съжаляваме.
Човекът е познал възходи и падения:
В зимник дълбок ще слезе сам
и дълго ще остане там
Бараж срещу Атлантика (превод Красимир Петров, корица Стефан Касъров, 296 стр, цена 20 лева) е в книжарниците
