"Денят е 3 февруари 1947 година... Но настоящето не е по-малко тъмно от миналото, нито по-малко неизвестно от бъдещето... Има неща, които Блу просто няма откъде да знае, поне на този етап. Защото знанието идва бавно, а когато дойде, то често става на висока цена." – тези думи от втората новела Духове от култовата Нюйоркска трилогия на Пол Остър (откъсът от специалното ново издание, с илюстрация от Теодор Ушев, ви очаква по-долу) за пореден път разкриват, че в Остър творчеството (а и в живота) няма нищо случайно... Никак не е случайно, че денят, в който на детектива Блу е възложено да следи писателя Блак съвпада с рождената дата и година на самия Пол Остър... както не е случайно, че имената на всички герои от новелата Духове са... Цветове... Никак не е случайно, че и другите две новели от Нюйоркска трилогия се заиграват с автобиографични нотки на личността Пол Остър, както не е случайно, че всичко се движи на ръба между иронична автофикция, хитри литературни пъзели и мистъри детективски ноар, защото "знанието идва бавно, а когато дойде, то често става на висока цена", нали...
Из новелата ДУХОВЕ
Най-напред е Блу. После Уайт, после Блак, а преди тях е Браун. Браун обучи Блу, посвети го в занаята, а когато Браун остаря, той зае мястото му. Така започна. Място на действието ‒ Ню Йорк, време ‒ настоящето. И двете ще останат непроменени. Всеки ден Блу отива на работа, сяда зад бюрото и чака нещо да се случи. Дълго време нищо не се случва, докато един човек на име Уайт прекрачва прага на кантората му и така започва всичко.
Случаят изглежда елементарен. Уайт иска от Блу да следи човек на име Блак, да не го изпуска от очи толкова дълго, колкото е необходимо. Докато е работел при Браун, Блу неведнъж е следил хора и тази задача с нищо не е по-различна, а може да се окаже и по-лесна от много други.
Блу има нужда от тази поръчка и затова изслушва Уайт, без да задава много въпроси. Предполага, че става въпрос за изневяра, а Уайт е само един ревнив съпруг. Уайт не е много словоохотлив. Държи всяка седмица да му се дава писмен отчет, който да се изпраща до пощенска кутия с еди-кой си номер, да е написан в два екземпляра на страници с еди-каква си ширина и дължина. В замяна на това Блу ще получава всяка седмица чек на свое име по пощата. После Уайт казва на Блу къде живее Блак, как изглежда и така нататък. Когато Блу пита Уайт колко според него ще продължи това следене, Уайт отвръща, че не знае. Ти си гледай отчетите, казва той, останалото е моя грижа.
За да бъдем справедливи към Блу, трябва да кажем, че цялата тази работа му изглежда малко странна. Но да се говори за лоши предчувствия на този етап е още рано. И все пак някои неща у Уайт не могат да не му правят впечатление. Черната брада например и невероятно рунтавите вежди. А и кожата ‒ необикновено бяла, като че ли е обилно напудрена. Блу не е вчерашен, пък и минава за голям специалист в изкуството да се маскира. Веднага разбира, че случаят е именно такъв. В края на краищата учител му е не кой да е, а Браун, който навремето се славеше като най-добрия в занаята си. В един момент обаче Блу решава, че е сбъркал, че съвсем не става дума за изневяра. Но не се задълбочава повече, тъй като Уайт продължава да говори и Блу трябва да внимава в думите му.
‒ Всичко е уредено ‒ казва Уайт. ‒ Точно срещу жилището на Блак, на отсрещната страна на улицата, има един малък апартамент. Вече съм го наел и можете да се настаните още днес. Наемът ви ще се плаща до приключване на случая.
‒ Добро хрумване ‒ отвръща Блу и взима ключовете. ‒ С това ми спестявате подготвителната работа.
‒ Точно така ‒ отвръща Уайт и глади брадата си.
Всичко е уредено. Блу приема и двамата си стискат ръцете. За да покаже благоразположението си към него, Уайт дори дава на Блу аванс от десет петдесетдоларови банкноти.
Ето така започва историята. От една страна, младият Блу, от друга ‒ мъж на име Уайт, който очевидно не е оня, за когото се представя. Какво ме интересува, казва си Блу, след като Уайт вече е напуснал кантората му. Сигурно си има своите съображения. Пък и не ме засяга. Трябва да гледам единствено собствената си работа и как да я свърша по-добре.
Денят е 3 февруари 1947 година. Разбира се, Блу въобще не предполага, че случаят ще се проточи с години. Но настоящето не е по-малко тъмно от миналото, нито по-малко неизвестно от бъдещето. Открай време така върви светът: стъпка по стъпка, изричаш първо едната дума, после следващата. Има неща, които Блу просто няма откъде да знае, поне на този етап. Защото знанието идва бавно, а когато дойде, то често става на висока цена.
Уайт напуска кантората и миг след това Блу вдига телефонната слушалка, за да звънне на бъдещата мисис Блу. Излизам в нелегалност, казва той на своята любима. Не се безпокой. Няма да ти се обаждам известно време, но непрекъснато ще мисля за теб.
Блу сваля малка сива раничка от лавицата и я натъпква догоре. Слага първо трийсет и осем калибровия си пистолет, един бинокъл, тефтер и много други инструменти на занаята. След това почиства бюрото, подрежда книжата върху него и заключва кантората. Оттам тръгва към апартамента, който Уайт е наел за него. Адресът не е важен. За да не бъдем голословни, нека бъде Бруклин. Някоя тиха, уединена уличка, недалеч от моста ‒ "Ориндж" например. През 1855 година на същата тази уличка Уолт Уитман собственоръчно е набрал първото си издание на "Стръкчета трева" и пак на нея, от амвона на личната си червенотухлена църква Хенри Уорд Бийчър е държал пламенните си речи срещу робството. Толкова за местния колорит.
Апартаментът е малък и прилича на ателие. Намира се на третия етаж в четириетажна сграда, облицована с червеникаво-кафяв камък. Блу с радост установява, че е напълно обзаведен, и като се разхожда из просторната стая, разглежда мебелировката. Всичко е съвършено ново: леглото, масата, столът, килимът, спалното бельо, кухненските прибори, уредите, всичко. В гардероба висят пълен комплект дрехи и Блу, недоумявайки дали са предназначени за него или не, решава да ги пробва и открива, че са му съвсем по мярка. Не е най-просторното кътче, което познавам, казва си той, но затова пък е много уютно, много уютно.
Отново излиза, пресича улицата и влиза в отсрещната сграда. Търси името на Блак по пощенските кутии във входа и го намира: Блак ‒ 3 етаж. Дотук добре. След това се връща в стаята си и се залавя за работа.
Дръпва завесите на прозореца, поглежда навън и вижда Блак, който седи пред нещо като маса в стаята си отсреща. Не е съвсем ясно какво става, но Блу решава, че Блак се е навел и пише. Поглежда през бинокъла и точно това се оказва. Лещите обаче не са много силни и написаното не може да се види, но и да можеше, Блу надали щеше да успее да го разчете. Следователно само едно е сигурно ‒ Блак пише нещо в тетрадка с червена писалка. Блу изважда собствения си тефтер и отбелязва: 3 фев. 15.00 ч. Блак пише, седнал зад бюрото си.
От време на време Блак спира да работи и се зазяпва през прозореца. В един момент Блу дори решава, че гледа право в него, и уплашено се отдръпва назад. Но като се взира по-внимателно, разбира, че това е само един празен втренчен поглед, който говори повече за замисленост, отколкото за наблюдателност, поглед, през който нещата стават невидими, защото Блак не ги допуска до съзнанието си. На равни интервали той става от стола си и изчезва нанякъде, вероятно в един от ъглите на стаята, предполага Блу, или може би отива до тоалетната, но не се бави дълго, връща се и отново сяда зад бюрото. Това продължава вече няколко часа и усилията на Блу да научи нещо повече изглеждат напразни. В шест часа той записва второто изречение в бележника си: Това продължава вече няколко часа.
Блу не толкова се отегчава, колкото се чувства безпомощен и безполезен. Като не може да прочете написаното от Блак, струва му се, че всичко върви на празен ход. Нищо чудно да е луд, мисли си Блу, и сигурно крои планове да взриви света. Може писанията му да съдържат някаква тайна формула. Но Блу веднага се засрамва от детинските си измишльотини. Рано е още за резултати, казва си той, и засега решава да не прави прибързани заключения.
Умът му се зарейва като в безпътица, спира ту на едно, ту на друго, но в крайна сметка се установява върху бъдещата мисис Блу. Тази вечер двамата се канеха да излязат заедно, спомни си той, и ако не беше Уайт, който така неочаквано цъфна в кантората му сутринта с предложение за работа, сега щеше да бъде с нея. Първо в Китайския ресторант на Трийсет и девета улица, където щяха да се мъчат с дървените клечки и да си държат ръцете под масата, а след това да отидат на двойната прожекция в "Парамаунт". За един кратък миг той вижда лицето ѝ с кристална яснота (как се смее с наведени очи, уж се срамува) и разбира, че много повече му се иска да бъде с нея, отколкото да кисне в тази малка стая Бог знае още колко време. Решава да ѝ звънне по телефона, за да си побъбрят, после се разколебава и накрая съвсем се отказва. Не иска да изглежда слаб. Ако тя почувства колко много я желае, той ще загуби предимството си и от това няма да излезе нищо добро. Мъжът винаги трябва да бъде по-силният.
Блак вече е разчистил бюрото си и на мястото на тетрадката му се мъдри чиния. Вечеря. Седи и бавно дъвче, зяпа разсеяно през прозореца, както и преди. При вида на храната Блу се сеща, че е гладен, и отива да тършува из кухнята. Избира някаква яхния в консерва, стопля я и обира соса ѝ с филия бял хляб. Надява се, че след вечеря Блак ще излезе да се поразходи, и за миг се въодушевява, когато наистина забелязва някакво раздвижване в стаята му. Но в крайна сметка нищо. След петнайсетина минути Блак отново сяда зад бюрото си, този път чете книга. От едната му страна свети лампа и сега Блу може по-добре да огледа лицето му. Решава, че са почти връстници, плюс-минус една-две години. Което ще рече, трийсет без малко или малко отгоре. Лицето на Блак му харесва, макар да не открива в него нищо забележително, което да го открои от хилядите други лица, които човек среща всеки ден. Това го разочарова, но той продължава тайно да се надява, че ще открие друго потвърждение за лудостта на Блак. Блу поглежда през бинокъла и прочита заглавието на книгата, която Блак чете. "Уолдън" от Хенри Дейвид Торо. Блу не я е чувал, но внимателно вписва заглавието в тефтерчето си.
Така до края на вечерта ‒ Блак чете, Блу го наблюдава. Времето минава и Блу се отчайва все повече и повече. Не е свикнал да бездейства и сгъстяващият се наоколо мрак започва да му действа потискащо. Предпочита да е в движение, да кръстосва от място на място, да върши нещо. Не съм тип Шерлок Холмс, оплакваше се той на Браун, когато шефът му възлагаше работа на едно място. Дай ми нещо, дето да се развъртя. А сега, когато сам си е шеф, ето какво му се пада: случай, в който просто не можеш да си отлепиш задника от стола. Защото да наблюдаваш как някой чете и пише означава точно това. Ако иска да разбере какво става, на Блу не му остава нищо друго, освен да се опита да проникне в главата на Блак и да узнае намеренията му, а това, разбира се, е невъзможно. Ето защо полека-лека се оставя на собствените си блуждаещи мисли, които го връщат към отминалите дни. Назад към Браун и някои от случаите, върху които бяха работили заедно. Все още ясно си спомня големите им "удари". Например аферата Редман. Тогава пипнаха банковия касиер, дето беше задигнал четвърт милион долара. За целта Блу се престори на букмейкър и подлъга Редман да залагат заедно. Впоследствие парите бяха открити точно в липсващите сметки и човекът си получи заслуженото. Още по-интересен беше случаят Грей. Грей изчезнал. След година и половина пълна неизвестност жена му беше вече готова окончателно да го отпише като покойник. Блу направи издирването по всички правила и обичайните канали, но без никакъв резултат. И тогава, тъкмо когато се канеше да напише последния си доклад, той попадна на Грей в един бар, точно на две преки от мястото, където се намираше съпругата му, напълно убедена, че мъжът ѝ никога вече няма да се върне. Името на Грей беше станало Грийн, ала Блу знаеше, че въпреки всичко това е Грей, защото от три месеца насам навсякъде носеше със себе си снимка на човека и знаеше лицето му наизуст. Излезе, че е случай на амнезия. Блу върна Грей на жена му и въпреки че той не успя да си я спомни и продължи да нарича себе си Грийн, все пак много я хареса и след няколко дни ѝ предложи брак. Така че мисис Грей стана мисис Грийн, омъжи се за собствения си съпруг втори път и докато Грей продължаваше да не си спомня нищо от миналото и упорито отказваше да признае, че има нещо, което да не си спомня, това съвсем не му пречеше да си живее превъзходно в настоящето. Грей беше работил като инженер в предишния си живот, а под името Грийн се бе преквалифицирал на барман в същия онзи бар, на две преки от дома си. Обичаше да прави коктейли, както сам твърдеше, да разговаря с клиентите си и нещо повече ‒ не можеше да си представи да върши друга работа. Роден съм за барман, заяви той на Браун и Блу по време на сватбеното си тържество, а кои са те да му казват какво да прави с живота си?
Така беше в доброто старо време, припомня си Блу, зазяпан в Блак, който угаси светлината в отсрещната си стая. Накъдето и да се обърнеш ‒ все неочаквани обрати и забавни съвпадения. Е, за съжаление не всеки случай е вълнуващ. Но човек трябва да приема и хубавото, и лошото в този живот.
Нюйоркска трилогия (превод Иглика Василева, корица Иво Рафаилов, илюстрация Теодор Ушев, 360 стр, цена 25 лева, твърди корици) е в книжарниците
