"Не сме от поколението на милениумите и никога не ни е скучно. Ние сме деца на апокалипсиса... Онова, което героите на Алекс Гарланд търсеха в "Плажът", ние го бяхме открили още на двайсет години, без дори да прекрачим прага на дома си. Ние сме прегазеното поколение" – неслучайно подзаглавието на сборника с Разкази с часовников механизъм на босненския автор (и лауреат на Европейската награда за литература 2013) Фарук Шехич гласи "Предапокалиптична песен"... Неслучайно и разказът по-долу Желязната приказка говори за "прегазеното поколение" – всеки един от петнайсетте Разкази с часовников механизъм е късче живот, белязано от насилие (намигането е и към Портокал с часовников механизъм, и към бруталната война през 90-те, раздробила Югославия), но изживяно с поетичен сюрреализъм и магически реализъм, защото личния Апокалипсис винаги е по-силен от колективната памет за него, нали...
ЖЕЛЯЗНАТА ПРИКАЗКА
Ако човек е способен да напише красива история, би могъл да приеме с отворени обятия това, което не съществува. Ако човек може да приеме с отворени обятия това, което не съществува, би бил способен да обича.
Паскал Киняр, "Малки трактати"
Реших да излекувам махмурлука с писане. Помислих си, че началото на тази история трябва да бъде: "Всички хора, които познавам, са нещастни, включително и аз". Затова реших този епизод да е за щастието. Трябва да сме щастливи. Човечеството е щастливо, така че защо да не бъдем и ние?! Имаме всички предпоставки за щастие – огряна от слънце земя, изпъстрена с реки, езера, планини, гори, морски брегове и вечен лед. Имаме субтропичен пояс, където растат южни плодове. Имаме мандарини, палми, кивита, смокини, портокали и отлични вина. Географията и гастрономията до голяма степен определят количеството хормони на щастието. Трябва да сме щастливи. Имаме всички предпоставки за щастие. И нищо повече от това.
Първо: Денят в Сараево бе клинично луд. Такъв е начинът на живот в този град. Докато се обърнеш, и пет години живот са минали.
Второ: Нямах пукната пара в джоба си.
Трето: Не бях ял нищо през целия ден.
Четвърто: Имах полупразна кутия цигари.
Пето: Надявах се да взема пари назаем от някой друг. Това е моят стил на живот.
Шесто: Не искам да се оплаквам от бедността.
Седмо: Духаше сироко и седяхме в "Юпитер".
Осмо: Бяхме под тентата, валеше пролетен дъжд. Мезето беше прошуто, солено сирене, маслини и кисели чушки.
Девето: След кафето си поръчах една бира.
Десето: Нищехме клюки от литературния свят. За издателите, които се възползват от авторите си, и за това, че нищо не си е на мястото, защото земното кълбо е навлязло във фаза на демонично въртене.
Единайсето: Влюбих се в прилагателното "демоничен".
Дванайсето: Покрай нас в черна лимузина мина иранският посланик с прясно подстригана брада. Това изречение и пет пари не струва.
Тринайсето: Облаците придобиваха контурите на нашите мисли и тяхната тежест. Мислите ни бяха цепелини над Париж.
Четиринайсето: През първата седмица при въздушните нападения над Сталинград са загинали 40 000 души.
Петнайсето: Неликс каза, че цялата история на Русия всъщност е низ от мъки и страдания.
Шестнайсето: Звучи познато.
Седемнайсето: В една такава Съветска Русия Анна Ахматова е написала следното изречение: "С какво е този век по-лош от всички други?".
Осемнайсето: Към Ахматова мога да изпитвам единствено възхищение.
Деветнайсето: Сервитьорът ни донесе още бутилки, с помощта на които да се превърнем в зашеметени небесни тела.
Двайсето: Пътят към Рая ще бъде постлан с бирени чаши.
Двайсет и първо: Заля ме вълна от щастие, но не можех да си спомня защо.
Двайсет и второ: Неликс си тръгна и неговото място зае Феликс.
Двайсет и трето: Феликс беше скулптор и правеше изящни телени птици, опитвайки се да ги доближи до визията си за райски птици с метални пера. С помощта на скулптурите Феликс изпраща съобщения до родния си град, станал иреален сред ужаса на военните престъпления. Градът обаче изглежда реален за онези, които все още живеят в него, сякаш дали обет за мълчание, безчувствени към чуждото страдание, независимо от високия процент самоубийства, който не доказва ничия невинност.
Този друг град беше прогонен от живота му, оттеглен в паметта, защото нямаше избор.
Птиците от алуминиева тел летят до действителната географска родина, изтъкана от бодлива тел. Размахът на крилете им е тежък, изглежда, че целта им е недостижима. Заклел се е, че никога няма да посети родния си град, където концентрационните лагери и престъпленията процъфтяваха през 90-те години. И дори днес животът не е по-добър.
Двайсет и четвърто: Феликс обичаше алкохола не по-малко от изкуството.
Двайсет и пето: "Нищо не е нещо друго", пише Никита Станеску.
Двайсет и шесто: Мислех си: ако се прибера вкъщи, ще бъда гневен, ако пък се напия, определено ще бъда гневен.
Двайсет и седмо: Това не е история за гнева, защото това е неуместна емоция за днешния читател.
Двайсет и осмо: Това може да е само история за това колко много обичам една жена. О, всички вие хамбари по света, където сеното мирише на медени момичешки тела! Или беше обратното.
Двайсет и девето: Тези числа приличат на онези от Библията, само че нямам нищо пророческо, което да съобщя на града и света.
Трийсето: Ценя топлината на женското тяло повече от поезията, не ме е срам да си го призная. Обичам феромоните в косата, в ямката на ключицата, вкуса на чуждия език, сладостта на чуждата слюнка. Между жената и поезията стои знак за равенство.
Трийсет и първо: Феликс пъхна в джоба ми трийсет марки, разделихме се при будката, откъдето си взех кутия цигари.
Трийсет и второ: Тук срещнах Аеликс, той беше поет и също бе пиян.
33: Свещено число в исляма. Толкова зърна има броеницата. Всеки пиян човек разсъждава за религията.
Трийсет и четвърто: Нищо не е нещо друго.
Трийсет и пето: Секс, Библия, ислям, цигари. От тези думи би могло да се направи смислено стихотворение.
Трийсет и шесто: Дъждовните капки весело падаха по асфалта. Дъждовните капки са кръгли водни астронавти, длъжни да хранят земята със своите трупове.
Трийсет и седмо: Алън Гинзбърг, вземайки пример от повторенията на Уитман, в "Бележка под линия към "Вой" безброй пъти пише: "Свято! Свято! Свято! Свято! Свято!".
Трийсет и осмо: Дъждът ме намокря.
Трийсет и девето: Въздухът е чист и очите ми попиват цветовете на светещите реклами.
Четиресето: Човечето, това месесто божество.
Четиресет и първо: "Жена! Жена! Жена! Жена! Жена! Жена!", дереше се уличният Алън Гинзбърг. Всъщност крещях аз в мислите си.
Четиресет и второ: Химн, ода, апология, панегирик, трактат – нищо от това не може да направи жената безсмъртна, единствено докосването.
Четиресет и трето: Крача бързо по шосето до следващото кафене. Това е междинната станция, потопена в отчаяние. О, сладки и зелени долини от детството, в чието небе жадувахме да видим блестящи космически кораби!
Четиресет и четвърто: Единствено едно сочно тяло (mundi imperatrix2) би могло да победи отчаянието.
Четиресет и пето: Зеленооката Селикс бе млада, красива и привлекателна. Обичах нейното твърдо и горделиво дупе.
Четиресет и шесто: И двамата бяхме алкохолни мечтатели.
Четиресет и седмо: Затова се и запознахме. Някои нощи съществуват само за да намалят всеобщата тъга.
Четиресет и осмо: Селикс обичаше да пие не по-малко от мен.
Четиресет и девето: Яхнахме водката като запорожките казаци на Гогол и се озовахме голи на килима до газовата печка в моята наемателска килия.
Петдесето: Нейният венерин хълм бе жълт и гъст триъгълник, приличащ на официалния герб на Босна и Херцеговина.
Петдесет и първо: Дъждът навън показваше как изглежда растерът на тъгата в една безполезна нощ.
Петдесет и второ: Нейното pussy бе ароматно и влажно.
Петдесет и трето: Пъхнах два пръста в нея и ритмично я чуках.
Петдесет и четвърто: Каза: "Искам да ме желаеш".
Петдесет и пето: Желаех я.
Петдесет и шесто: Започна да плаче в момента, в който ерекцията ми бе стабилна като златно кюлче.
Петдесет и седмо: Думата "ерекция" прилича на термин от биологията, например на вивисекция на жаба.
Петдесет и осмо: Прегърнах я и я целувах по косата.
Петдесет и девето: Плакахме, превити като водорасли под удара на тежка водна маса.
Плакахме и поради бъдещи епохални събития, за които не искахме да вярваме, че ще се случат. Нощта засилваше пророческата ни способност да предусещаме тектоничните движения на световния дух. Не сме от поколението на милениумите и никога не ни е скучно. Ние сме деца на апокалипсиса. Ентропията, която възниква след упадъка на гражданското общество с утвърдени норми. Онова, което героите на Алекс Гарланд търсеха в "Плажът", ние го бяхме открили още на двайсет години, без дори да прекрачим прага на дома си. Ние сме прегазеното поколение. И никога не съм обичал да правя секс с някого, когото наистина не обичам. Търсехме любовта навсякъде, преобръщахме всеки камък през всяка една пропиляна нощ. Онова, което бе отнето от живота ни през четирите военни години, искахме да го наваксаме по какъвто и да е начин, без да знаем дали изобщо може да бъде наваксано.
"Виж", показах ù паяка, който спокойно спеше на края на своята паяжина до газовата печка. И двамата се загледахме в паяка, все едно беше нашият личен спасител. Тя престана да плаче и видях нейните големи очи, които бяха още по-големи от сълзите. Светлосините и жълтите пламъчета на газовата горелка танцуваха от другата страна на защитното стъкло на печката. Мракът беше гъст като сирене. Хладилникът бръмчеше в кухнята. И първобитните хора са плакали така в своите пещери до огъня, сами в целия свят, точно както и ние двамата.
И така, престанахме да хлипаме, загърнати в домашен халат от тежък брокат.
Разкази с часовников механизъм (превод Соня Андонова, корица Капка Кънева, 176 стр, цена 16 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 
