"Всички камъни, които са играли някаква роля в живота ми, изникват наоколо." – тези думи изникват, преди 110 години, из страниците на енигматичния роман Голем, може би най-прочутото творение на австрийския писател-мистик Густав Майринк, но ключово тежат на мястото си на символи, обясняващи всичко случващо се не само в Голем, но и във Валпургиева нощ – друг емблематичен роман на Майринк (в случая, с първо българско издание), който танцува сюрреално на ръба между реалност и фантазия; между сатирата на човешките дух и общество и мистичните ритуали, вярвания и традиции; между моменти от живота на самия Майринк и символни портрети на Новото време, настъпващо с Първата световна война...
Да, и двата романа (в откъсите по-долу) са писани в навечерието на Войната (Валпургиева нощ от 1917-а се появява 3 години след Голем), което ги превръща в своеобразни "свидетели" на краха на Австро-Унгарската империя, всред която Прага, като камък, тежи на мястото си и забулва в мистична мъгла всичко случващо се в двете истории... И двата романа използват религиозни ритуали и вярвания (в Голем е Кабала легендата за създаване на човек от глина, а във Валпургиева нощ е нордика мита за отварянето, с вещерски огън и жупел, на портал между земния и отвъдния свят) само като символни камъни, които да преобърнат хода на Историята – досущ както в своя живот Майринк е осъден за използване на спиритуализъм за облаги в банкови операции (да, Густав е бил банкер с дълбоки интереси в теологията, в окултното, Кабалата, будизма, йогата, източния мистицизъм...), като излежава два месеца в затвор, прилежно описани в Голем...
Да, главните герои и на двата романа (Атаназиус Пернат в Голем и Тадеуш Флугбайл във Валпургиева нощ) съществуват на ръба на халюцинацията – хем имат конкретно житие и битие, хем притежават сякаш сънувана, паралелна идентичност, в която една шапка или един барабан от човешка кожа възвестяват едно Ново Време, една Нова История, в която "Миналото и настоящето, прониквайки едно в друго, се бяха слели в някаква ужасяваща, магическа вътрешна и външна реалност, от която нямаше сили да се изтръгне"...
Из Голем | ГЛАВА ПЪРВА
Сън
Лунната светлина пада на края на леглото, върху нозете ми, и лежи там като голям, светъл и плосък камък.
Когато пълният месец намалява своя кръг и лявата му половина почне да тъмнее – също като лицето на застаряващ човек, което съхне и се покрива с бръчки, – тогава през тия нощни часове ме обхваща тежка и мъчителна тревога.
Аз не спя и не бдя и в душата ми се вливат, сред някаква просъница, преживяното с прочетеното и чутото, като поток от различни багри и бистрота.
Преди да си легна, аз четях житието на Буда Гаутама и през съзнанието ми минаваше винаги все отначало, в хиляди образи, едно изречение:
Една врана летяла към някакъв камък, който приличал на къс сланина, и си мислела: тук има сигурно нещо вкусно. Но понеже тя не намерила нищо вкусно там, хвръкнала нататък. Както враната, която приближила камъка, така и ние – търсещите – напускаме аскета Гаутама, щом последният престане да ни се нрави.
И образът на камъка, който приличал на къс сланина, възкръсва в мозъка ми като нещо чудовищно:
Аз вървя низ пресъхналото корито на някаква река и събирам гладки камъчета.
Сивосини, поръсени с лъскав прах, за които мисля, разсъждавам и все пак не зная какво да правя с тях – после черни, със серистожълти петна, като вкаменени опити на някое дете, искащи грубо да изобразят ярко обагрен с капчици дъждовник.
Иска ми се да хвърля тези камъни далеч от мен, но те падат винаги от ръката ми и аз не мога да ги прогоня от моя поглед.
Всички камъни, които са играли някаква роля в живота ми, изникват наоколо.
Някои от тях се мъчат насила да излязат на светлина изпод пясъка – също като големи люспести раци във време на отлив – и желаят сякаш на всяка цена да привлекат погледа ми върху себе си, за да ми разкажат неща с безкрайно значение.
Други – изнемогнали – падат без сила обратно в леговищата си, без да кажат някоя дума поне.
Понякога аз се пробуждам из мрачината на тези просъници и виждам повторно за миг лунната светлина на края на леглото, върху нозете ми, която лежи там като голям, светъл и плосък камък. Но после съзнанието ми гасне отново и аз търся пипнешком, като сляп, камъка, който ме мъчи – който лежи навярно скрит някъде в остатъците от моите спомени и изглежда като къс сланина.
До него, в земята, се изливаше някога една дъждовна тръба, мисля аз – извита в тъп ъгъл, с разядени от ръжда краища – и искам да възкреся насила в душата си тази картина, за да измамя тревожните си мисли и да ги успокоя със сън.
Това не ми се удаваше.
Винаги отново и все отново твърдеше с безумно упорство някакъв неотклоним глас вътре в мен – неуморно, също като капак на прозорец, който вятъра блъска ò стената в равни междини от време: това е съвсем друго, това съвсем не е камъкът, който прилича на къс сланина. И аз не можех да се откъсна от този глас.
Макар да възразявам хиляди пъти, че всичко това съвсем не е важно, след кратко мълчание гласът се пробужда незабелязано пак и почва упорито отначало: добре, добре, така да бъде, но все пак това не е камъкът, който прилича на къс сланина.
Обхваща ме бавно едно непоносимо чувство на безпомощност.
Какво стана по-нататък – не зная. Доброволно ли престанах да се съпротивлявам, или мислите ме бяха победили и сковали?
Зная само, че моето спящо тяло лежи в леглото, че чувствата ми са отделени и не са свързани повече с него.
Кой е сега "Аз", иска ми се да попитам внезапно, но си спомням веднага, че ми липсва органът, с който мога да задавам въпроси: освен това, страхувам се, че глупавият глас ще се пробуди пак и ще започне отново безкрайна реч за камъка и сланината.
И аз се отказвам от всякакъв опит.
Из Валпургиева нощ | ГЛАВА ВТОРА
Новият свят
От веки веков Флугбайловците, сиреч "Летящите брадви", неизменно подвизаващи се като имперски лични лекари, висели като дамоклеви мечове над всички короновани глави в Бохемия и били готови незабавно да се стоварят върху жертвите си, щом у тях се прояви дори най-дребният признак на заболяване – така се говореше в аристократичните кръгове на Храдчани и правотата на тези думи сякаш се потвърждаваше от обстоятелството, че с кончината на овдовялата императрица Мария Ана бе обречен на изличаване и родът Флугбайл в лицето на неговата последна издънка – ергенът Тадеуш Флугбайл, наричан Пингвина.
Ходът на неговия ергенски живот, по който човек спокойно можеше да си сверява часовника, беше неприятно нарушен от нощното приключение със сомнамбула Зркадло.
Стълпотворение от пъстри видения бе изпълнило задрямалото му съзнание, а сред тях не липсваха и чувствени сенки от най-ранна младост, в които немаловажна роля играеха естествено и прелестите на Лиза Бохемската, тогава още красива и прелъстителна.
Дразнещата, причудлива игра на фантазиите, в която преобладаваше странната представа, че държи в ръка туристически бастун, накрая го накара да се събуди в неподобаващо ранен час.
Всяка пролет точно на първи юни господин имперският личен лекар ходеше на санаториум в Карлсбад и използваше за тази цел файтон, тъй като ненавиждаше железницата, смятана от него за еврейско изобретение.
Когато Карличек, впрегнатата кафяво-жълта кранта, подчинявайки се на наставленията на стария файтонджия с червен елек, стигнеше до отдалеченото на пет километра пражко предградие "Холешовиц", всеки път спираха да преспят през нощта, за да продължат на сутринта своето триседмично пътешествие и на по-кратки или по-дълги етапи в зависимост от възможностите на коня все пак да се доберат до Карлсбад, където Карличек можеше на воля да се тъпче с овес, докато не заприлича на розов салам на четири тънки крака, а в същото време господин имперският личен лекар да прави пешком здравословни разходки.
Появата на червената дата "1 май" на календара над леглото му винаги досега бе представлявала за него знак, че е крайно време да стяга куфарите, този път обаче господин имперският личен лекар дори не удостои календара с поглед, а остави да виси датата "30 април" със страховитото напомняне "Валпургиева нощ", отиде до писалището си, взе един от грамадните фолианти, подвързани със свинска кожа и с месингова украса по ъглите, който още от времето на неговите прадеди бе служил на мъжките представители на рода Флугбайл като дневник, и запрелиства онова, което беше вписал през юношеството си, с надеждата по този начин да установи дали, кога и къде може да е срещал вече тоя Зркадло – защото мисълта, че това навярно се е случвало, не го оставяше на мира.
Беше започнал да води дневника си на двайсет и пет години, в деня на кончината на баща му, и всяка сутрин – без изключение – бе поверявал на хартията своите мисли и впечатления, като по примера на блаженопочившите си предци беше слагал пореден номер на всяко свое вписване. Сега сложи цифрата 16117.
Тъй като на младини нямаше как да знае, че ще остане ерген и няма да създаде семейство, всичко свързано с любовните му увлечения – също по подобие на предците си – от самото начало бе обозначавал с изкусен тайнопис, понятен единствено нему, за да не може никой да си вре носа в тази съкровена сфера.
В интерес на истината в дневника имаше съвсем малко такива места, поне триста пъти по-малко от изядените в "При Шнел" порции гулаш, също надлежно отбелязани в хрониката на текущите събития.
И макар че дневникът бе воден най-добросъвестно, никъде не се споменаваше за някакъв сомнамбул, тъй че накрая господин имперският личен лекар разочаровано затвори фолианта.
Но още по време на четенето го бе обзело неприятно чувство: докато прелистваше отделните страници, той – за пръв път – неволно осъзна безкрайното еднообразие, с което всъщност са се точили годините му.
В други времена бе могъл да изпитва нещо като гордост от своя равномерен и предначертан живот, с който надали биха могли да съперничат дори представители на най-изтънченото общество в Храдчани; в самата му кръв – макар не синя, а бюргерска – от поколения липсваше каквато и да било припряност, какъвто и да било плебейски стремеж към напредък. Но ето че сега под все още пресните впечатления от нощните събития в дома на Елзенвангер му се стори, че у него се пробужда някакъв нагон, който би могъл да обозначи с най-отвратителни наименования – например авантюризъм, незадоволеност или любопитство – тласкащи го да опознава необясними процеси, че и повече.
Огледа стаята си и тя му се видя невзрачна. Голите, варосани стени го подразниха. А по-рано не му бяха правили впечатление! Защо изведнъж сега?
Ядоса се на себе си.
Трите стаи, които обитаваше, му бяха предоставени от канцеларията на Негово Императорско Величие след пенсионирането му и се намираха в южното крило на кралската крепост. От един високо разположен парапет, съоръжен с мощен далекоглед, той можеше да гледа надолу към "света" – към Прага и оттатък нея, чак до хоризонта, да различава горите и вълнообразната зелена площ на хълмист ландшафт, а от друг прозорец му се разкриваше сребристата лента на горното поречие на Вълтава, преди тя да се изгуби в далечната омара.
За да успокои поне малко бушуващите в него мисли, той пристъпи към телескопа и го насочи към града, при което по стар навик се остави случайността да направлява ръката му.
Приборът имаше такава увеличителна мощ, че в полезрението му попадаше съвсем малко петънце от пространството, а предметите в него се приближаваха толкова плътно, че сякаш можеше да ги докосне.
Господин имперският личен лекар се надвеси над окуляра със смътната, едва осезаема надежда да зърне коминочистач на някой покрив или някое друго щастливо знамение, но тутакси се отдръпна ужасен.
Лиза Бохемската го гледаше право в очите с коварно ухилено лице и вежди без клепки, сякаш го виждаше и разпознаваше!
Това изпълни господин личния лекар с такъв чудовищен страх, че целият се разтрепери и известно време се взираше слисан встрани от телескопа в осеяното от слънцето празно пространство, очаквайки всеки миг дъртата брантия да долети като призрак, яхнала метлата.
Когато най-сетне дойде на себе си, удивен от играта на случайността, но все пак възрадван, че това си има съвсем естествено обяснение, отново се взря през прибора – бабишкерата вече беше изчезнала, в полезрението му зашариха непознати, странно напрегнати физиономии и той почувства, че тяхната напрегнатост се предава и на него.
Разпозна по жестикулациите им – като че ли се бутаха и блъскаха един друг – и по припряно отваряните и затваряни уста, сякаш надаваха викове, че става въпрос за някакво народно негодувание, но разстоянието дотам беше твърде голямо, за да установи и причината за него. Леко побутна телескопа – и пред него се появи съвсем друга, отпърво твърде размита картина: някакъв тъмен правоъгълник, който след завъртане на лещата постепенно се превърна в отворен прозорец под самия покрив, чиито счупени стъкла, бяха подлепени с вестник.
Млада жена, загърната в дрипи, с мъртвешки бледо лице и хлътнали очи, седеше в рамката на прозореца с поглед, вперен с тъпа, животинска безучастност в измършавяло като скелет малко дете, което лежеше пред нея и явно бе умряло в ръцете ѝ.
Ярката слънчева светлина, заляла и двете фигури, с ужасяваща отчетливост подчертаваше всяка подробност в тази картина и създаваше непоносимо жесток контраст между човешката скръб и сиянието на пролетния ден.
– Войната. Да, войната – въздъхна Пингвина и отново побутна тръбата на далекогледа, защото нямаше намерение заради тази противна гледка да си разваля апетита за втората закуска. – Това май е заден вход на някакъв театър или нещо подобно – промърмори той на себе си малко преди да му се разкрие нова сцена: двама работници, зяпани от множество улични хлапаци и кланящи се възрастни жени със забрадки, изнасяха от една зейнала врата огромна картина, изобразяваща старец с дълга бяла брада, който беше полегнал върху розови облаци и с неземна кротост в очите въздаваше благослов с десницата си, докато лявата му ръка внимателно обгръщаше глобус.
Недоволен и измъчван от противоречиви чувства, имперският личен лекар се върна в стаята си, изслуша безмълвно съобщението на готвачката, че Венцел чака долу, взе си цилиндъра, ръкавиците и бастунчето с ръкохватка от слонова кост и се спусна по хладното каменно стълбище в двора на замъка, където кочияшът вече вдигаше покрива на файтона, за да може високата фигура на господина да се вмести вътре без особени затруднения.
Возилото вече бе изминало по-голямата част от пътя по стръмните улици, когато Пингвина внезапно бе осенен от мисъл, която го накара да забарабани по клатещото се прозорче, докато Карличек най-сетне не преустанови движението на кафяво-жълтите си крака и не сложи внезапен край на пътуването, а Венцел не скочи от капрата и се втурна към вратичката с отложена шапка в ръка.
Група гимназисти се появиха сякаш изпод земята, веднага наобиколиха файтона и щом съзряха вътре Пингвина, в съответствие с прякора му захванаха някакъв беззвучен полярен танц, като наподобяваха с прегънати ръце движения на недоразвити криле и сякаш се кълвяха един друг с остри човки.
Без да обръща внимание на присмехулниците, господин имперският личен лекар пошепна на кочияша нещо, което накара последния буквално да се вцепени за миг.
– Ваша милост... – продума той най-сетне. – Ама как така?... На улица "Мъртвешка"?... При ония... И то толкова рано?
– А, Лиза Бохемската изобщо не живее там – с облекчение произнесе той, когато Пингвина му разясни по-подробно намерението си. – Тя живее в "Новия свят". Слава богу.
– В какъв свят? Там долу ли? – на свой ред попита имперският личен лекар и хвърли смръщен поглед през прозореца към лежащата в нозете му Прага.
– Да, в "Новия свят" – успокои го кочияшът, – дето уличките пресичат Еленовия ров. – И вдигна палец към небосвода, за да опише набързо примка във въздуха, сякаш възрастната дама живееше в почти недостъпна местност – тъй да се каже, оттатък облаците, между небето и земята.
Няколко минути по-късно Карличек вече се катереше по стръмната "Шпорнергасе" с премерените бавни движения на привикнал с височината кавказки катър.
Имперският личен лекар се сети, че преди по-малко от половин час беше наблюдавал с далекогледа си Лиза Бохемската из улиците на Прага и че възможността да говори на четири очи с артиста Зркадло, който живееше у нея, му се бе сторила особено благоприятна. Тази среща можеше да се окаже толкова полезна и поучителна, че като нищо си струваше да се откаже от своята втора закуска в "При Шнел".
Уличката, наричана "Нов свят", както господин имперският личен лекар имаше възможност да се убеди малко по-късно, – трябваше да остави файтона, за да не прави неловко впечатление – се състоеше от около седем отделени една от друга къщурки, разположени точно срещу зид с формата на полуокръжност, чийто горен край беше украсен с фриз, надраскан с тебешир от неумела момчешка ръка, но затова пък съдържащ извънмерно драстични намеци за половия живот. С изключение на няколко дечурлига, които сред смях и викове играеха на пумпал из уличката, покрита с бяла варна прах, стигаща до кокалчетата, наоколо не се виждаше жива душа.
Откъм Еленовия ров, чиито склонове бяха осеяни с разцъфнали дървета и храсти, повяваше ветрец, напоен с уханията на жасмин и люляк, а в далечината дремеше летният дворец на императрица Ана, обграден от сребристоструйни фонтани и с патината на своя заоблен, зеленикаво-бакърен покрив приличаше на огромен лъскав бръмбар на светлината на обедното слънце.
Изведнъж сърцето на имперския личен лекар силно заби. Мекият и нежен пролетен въздух, опияняващото ухание на цветята, детският смях, проблясващият в омарата град там долу, извисената в небето катедрала с ятата врани, кряскащи над гнездата си – всичко това отново пробуди в него смътното предобедно чувство на вина, че цял живот е мамил душата си.
Погледа известно време как децата завъртат с помощта на камшик малкия сивочервен пумпал и как от това се вдигат облачета прах; не помнеше дали сам се е забавлявал с тази игра в детството си – сега му се струваше, че по този начин е проспал дълги и щастливи години.
Къщурките, в чиито отворени врати надзърташе, за да узнае как да намери артиста Зркадло, го посрещаха с мъртвешка тишина.
В коридора на една от тях зърна дъсчена преграда с остъклени прозорчета, от които в мирно време навярно са се продавали кифли с маково семе или – както издаваше изсъхнало дървено буренце – разсол от краставици според тукашния обичай: срещу един хелер да прекараш два пъти през устата си кожен ремък, натопен в тази течност.
Над вратата на друга къщурка висеше черно-жълта тенекиена табела с излинял двуглав орел и полуизтрит надпис, който известяваше, че стопанинът има лиценз за търговия със сол.
Всичко това обаче създаваше тягостното впечатление, че вече отдавна не съществува.
Дори един лист с големи, някога черни букви: "Zde se mandluje", което би трябвало да означава: "Срещу предплата дванайсет кройцера можете да гладите тук прането си един час", беше скъсан наполовина и недвусмислено показваше, че стопанинът на това предприятие отдавна се е простил с надеждата за какъвто и да било доход.
Фурията на войната навсякъде беше оставила следи от безмилостния си юмрук.
Имперският личен лекар реши да надзърне наслуки и в последната от къщурките, от чийто комин към безоблачното майско небе се виеше тънко, дълго червейче сиво-синкав дим, и след като дълго почуква на вратата, без да получи отговор, я отвори и – неприятно изненадан – се озова очи в очи с Лиза Бохемската, която, положила на коленете си дървена паница с попара, го разпозна още на прага и го приветства със сърдечно провикване:
– Я, Пингвина! Здрасти! Ти ли си това?
Стаичката, която служеше едновременно за кухня, гостна и спалня – ако можеше да се съди по ложето от стари парцали, сбита слама и смачкани вестници в ъгъла, – беше потънала в мръсотия и паяжини. Всичко – масата, столовете, шкафът, приборите за хранене – се намираше в безпорядък; сияеше всъщност само Лиза Бохемската, понеже неочакваният гост явно много я беше зарадвал.
На прокъсаните червеникави тапети бяха лепнати изсъхнали лаврови венци с бледосини, избелели копринени панделки, на които личаха всевъзможни комплименти, например "На голямата артистка" и т. н., а встрани висеше мандолина, също украсена с панделки.
Лиза Бохемската продължаваше да седи с естествената непринуденост на светска дама, ала все пак удостои госта си с превзета усмивка и му протегна ръка, която силно изчервеният от смущение господин имперски личен лекар пое, но се въздържа да целуне.
Като великодушно не обърна внимание на такава липса на галантност, Лиза Бохемската доизсърба попарата си и подхвана разговора с няколко любезни фрази за хубавото време и че ѝ е извънредно приятно да посрещне в лицето на негово превъзходителство свой добър стар приятел.
И внезапно остави церемониалността и мина на съвсем фамилиарен тон, заменяйки литературния немски с пражки жаргон:
– Симпатяга си беше, Пингвине, и симпатяга си си останал, готин тип...
Изглежда, че я споходиха спомени, защото за миг дори замълча и затвори очи в прилив на носталгия. Господин имперският личен лекар напрегнато чакаше следващите ѝ излияния.
И наистина, като сви устните си на фунийка, тя изхриптя:
– Къде се губиш? – и разтвори обятията си.
Обзет от ужас, Пингвина отскочи назад, без да сваля от нея потресените си очи.
Тя обаче не се смути, а се втурна към една етажерка на стената, взе оттам една снимка – стара, избледняла дагеротипия, – сложена сред много други, и я обсипа с пламенни целувки.
Господин имперският личен лекар изгуби и ума, и дума: позна на снимката собствения си образ, който явно ѝ беше подарил преди четиридесетина години.
После тя внимателно и нежно я върна на мястото ѝ, свенливо повдигна с връхчетата на пръстите изпокъсаната си пола до коленете и като поклащаше невчесаната си глава сякаш в някаква сластна мечтателност, затанцува причудлив гавот.
Господин имперският личен лекар се вцепени; стаята се завъртя пред очите му; "Мъртвешки танц", му пошушна нещо и същите тези две думи, украсени със завъртулки, се появиха като подпис под старинна медна гравюра, която бе видял навремето у един антиквар.
Не можеше да откъсне очи от костеливите нозе на старицата и от нейните свличащи се черни чорапи със зеленикав оттенък. В уплахата си понечи да хукне към вратата, но още преди да осъзнае това свое решение, то се отмени от само себе си. Миналото и настоящето, прониквайки едно в друго, се бяха слели в някаква ужасяваща, магическа вътрешна и външна реалност, от която нямаше сили да се изтръгне: така и не разбираше дали е още млад, а онази, която танцува пред него, изневиделица се е състарила и се е превърнала от красива допреди малко девойка в беззъбо страшилище с възпалени, сбръчкани клепачи – или само сънува, а както собствената му младост, така и нейната никога не са съществували?
Нима тези плоскостъпи диреци, натикани в някакви останки от протъркани ботуши, които се въртяха и подскачаха в такт пред него, наистина бяха същите изящни крачета с нежните глезени, които някога беше обичал до полуда и от които се бе възхищавал?
"Май с години не ги е изувала, инак кожата им щеше да се разкапе. Сигурно спи с тях", пошепна в съзнанието му някаква полумисъл, мощно изтласкана от друга: "Колко страшно е човек да се разлага още приживе в невидимия гроб на времето!"
– Това помниш ли го, Тадеуш? – дрезгаво възкликна Лиза Бохемската и изхриптя една мелодия:
Като камък си студен,
но и от леда дори
би изтръгнал ти искри.
На това място тя сякаш се опомни, спря да танцува и се хвърли в едно кресло, където се сгърчи като от внезапно пронизала я болка и закри с длани лицето си, по което се стичаха сълзи.
Имперският личен лекар също дойде на себе си, стегна се, за миг възвърна властта над себе си и веднага след това отново я изгуби. Внезапно си спомни съвсем ясно своята неспокойна нощна дрямка, спомни си как само допреди няколко часа, опиянен от любов, е държал в обятията си същото това жалко, запуснато тяло, но като младо момиче, тялото, което сега лежеше пред него, покрито с дрипи и разтърсвано от ридания и мъка.
На няколко пъти отвори уста и отново я затвори, без да изрече нито дума – не знаеше какво да каже.
– Лизел – промълви най-сетне, – толкова ли си зле? – Обходи с поглед стаята и спря очи на дървената гаванка, хм, очевидно. – Лизел... мога ли да направя нещо за теб?
Помнеше я как ядеше със сребърни прибори и – погледна с погнуса ложето ѝ, вкоравено от мръсотия – хм... и спеше в пухени завивки.
Старицата енергично тръсна глава, без да вдига очи.
Господин имперският личен лекар я чу да сподавя риданията в шепите си.
Снимката му от етажерката буквално го гледаше в лицето – кос лъч, отразен от мътно огледало, осветяваше цялата малка галерия: все стройни, млади кавалери, които той до един бе познавал, а някои познаваше и днес като сериозни беловласи князе и барони; самият той – с усмивка в живите очи, в мундир със златни нашивки и с триъгълна шапка под мишница.
Още щом се беше разпознал на снимката, се бе появило изкушението скришом да я отнесе и неволно пристъпи към етажерката, но веднага се засрами от намерението си и спря.
Раменете и гърбът на старата жена още се разтърсваха от прикривания ѝ плач; сведе поглед към нея и почувства дълбоко, искрено състрадание.
Забрави за погнусата си от нейните мръсни коси и предпазливо, сякаш се боеше от собствената си дързост, положи длан върху главата ѝ, дори несмело я погали.
Това явно я успокои и постепенно утихна като малко дете.
– Лизел – почти шепнешком подхвана той след малко, – само не мисли, че... така де... искам да кажа, ако имаш нужда от нещо. Защото – Флугбайл затърси нужните думи – защото, нали знаеш, война е... И всички гладуваме... сега през войната – смутено преглътна няколко пъти, понеже усети, че лъже; никога досега не беше гладувал, изобщо не знаеше какво е да гладуваш; дори прясно опечени соленки от бяло брашно му поднасяха покрай другото всеки ден скришом под салфетката в "При Шнел". – Е, а сега, като вече знам как си, не бива да имаш никакви грижи, Лизел; от само себе си се разбира, че ще ти помогна. Е... а войната – помъчи се да придаде на думите си малко по-безгрижен тон, за да я разведри – утре, вдругиден току-виж свършила... и ти отново ще се заловиш с работата си... – прекъсна се смутен, тъй като внезапно си спомни какво бе работила; пък и в нейния случай надали можеше да се говори за работа, – така де, ще си вършиш работата – полугласно завърши изречението си след кратка пауза, понеже така и не намери по-добра дума.
Тя се притисна към ръката му и безмълвно я целуна с признателност. Флугбайл почувства как сълзите ѝ овлажняват дланта му. "Стига де, недей", му се искаше да ѝ каже, но не го изрече. Озърна се безпомощно.
Известно време и двамата мълчаха. После я чу да мърмори нещо, но не разбра какво.
– Аз, аз, аз... съм ти благодар... – произнесе накрая старицата през сълзи, – благодарна съм ти, Пинг... благодарна съм ти, Тадуеш. Но, за Бога, никакви пари – продължи припряно, сякаш за да изпревари новите му пориви на великодушие, – от нищо нямам нужда. – Изправи се рязко и се извърна към стената, за да не види той разкривеното ѝ от болка лице, ала още по-силно се вкопчи в ръката му. – Много съм си добре. Толкова съм щастлива, че ти... не се гнусиш от мен... Не, не, наистина съм добре... Знаеш ли, ужасното идва само когато си спомня каква съм била едно време... – За миг плачът отново я задави и докосна с длан шията си, като че ли не ѝ стигаше въздух. – От мен да знаеш, човек не бива да остарява, толкова е страшно...
Пингвина се вгледа уплашено в нея и си помисли, че приказва врели-некипели; постепенно обаче, когато тя отново заговори по-спокойно, разбра какво има предвид.
– Когато влезе тук, Тадеуш, се почувствах както преди, отново станах млада – онази, която си обичал. Често ми се случва, понякога едва ли не за четвърт час. Понякога както вървя из улиците, забравям коя съм и си мисля, че хората ме зяпат така, защото съм млада и красива... После обаче, като чуя какво крещят децата подире ми... – И закри лицето си с ръце.
– Не унивай, Лизел – започна да я утешава имперският личен лекар, – децата са жестоки същества и не знаят какво вършат. Недей да им се гневиш и щом видят, че не им обръщаш внимание...
– Ама ти да не мислиш, че им се сърдя? Никога никому не съм се сърдила. Дори на Господ Бог. А тъкмо на него днес всеки наистина има причина да се сърди... Не, не е там работата. Но това пробуждане всеки път от сладкия сън е по-ужасно, Тадеуш, отколкото ако те горят жива на клада!
Пингвина отново се озърна в стаята и се замисли. "Ако се вкара тук малко домашен уют – рече си, – тогава може би..."
Тя сякаш отгатна мислите му.
– Смяташ, че понеже тук е толкова гадно и понеже напълно съм се занемарила, значи... Боже мой, колко ли пъти вече съм се опитвала да си изчистя стаята! Според мен обаче това може да ме побърка. Щом започна и поместя дори само един стол, всичко в мен започва да роптае, че нищо не може да бъде такова, каквото е било преди... Същото чувстват навярно и много други хора, само че те не могат да разберат какво е да излезеш от светлината и да се озовеш в тъмното. Няма да ми повярваш, Тадеуш, но за мен наистина е нещо като утеха, че всичко край мен, а и самата аз, е толкова запуснато и гадно. – За кратко се втренчи пред себе си, после внезапно възкликна: – И знам защо! Да, да, защо човек да не живее в мръсотия, когато душата му е заточена в разлагащ се труп?! И тогава – едва чуто произнесе тя, – тук, сред тая кал, може и да успея да забравя. – Отново започна да говори несвързано на себе си. – Да не беше Зркадло – лекарят наостри уши, щом чу името, и си спомни, че всъщност е дошъл тук именно заради артиста, – да, да не беше Зркадло!... Мисля, че той е виновен за всичко. Трябва да го изпъдя. Само да ми стигнат силите...
Господин имперският личен лекар шумно се окашля, за да привлече вниманието ѝ.
– Кажи ми, Лизел, що за тип е тоя Зркадло? При теб живее, така ли? – попита я той вече без заобикалки.
Тя прекара ръка по челото си:
– Зркадло ли? Той пък какво ти е притрябвал?
– Ами просто ей така... След онова, което се случи вчера в дома на Елзенвангер... този човек ми стана любопитен. Просто като на лекар.
Лиза Бохемската бавно дойде на себе си, но тогава в очите ѝ се появи ужас. Вкопчи се в ръката на лекаря:
– Знаеш ли, понякога ми се струва, че... че той е дяволът. За Бога, Тадеуш, не мисли за него!... Ама че съм и аз – истерично се засмя тя, – какви глупости плещя само! Никакъв дявол няма. А той, разбира се, само е смахнат. Или... или просто е артист. Или и двете заедно.
Отново понечи да се засмее, ала устните ѝ се разкривиха.
Имперският личен лекар забеляза, че я побиват тръпки и че беззъбата ѝ челюст се тресе.
– Болен е, разбира се – спокойно каза той, – но понякога положително е с ума си. Тъкмо в такъв момент искам да поговоря с него.
– Никога не е с ума си – промърмори Лиза Бохемската.
– Но нали миналата нощ самата ти каза, че обикаля из кръчмите да забавлява хората?
– Да, така прави.
– Е, тогава би трябвало да е с ума си.
– Не. Не е.
– Така ли? Хм... – Имперският личен лекар се замисли. – Но вчера беше гримиран! Да не би да го прави несъзнателно? Всъщност кой го гримира?
– Аз.
– Ти? Защо?
– За да го смятат за артист. И да може да припечели нещичко. И да не го натикат пак в затвора.
Пингвина я изгледа продължително и недоверчиво. "Не ми се вярва Зркадло да е сутеньор", размишляваше той. Състраданието му окончателно се бе изпарило и отново го обзе отвращение. "Вероятно живее от грошовете, които ѝ носи оня. Да, разбира се, точно така е."
Лиза Бохемската също се промени отведнъж. Извади парче хляб от джоба си и навъсено го задъвка.
Господин имперският личен лекар смутено запристъпва от крак на крак. Вътрешно все повече се ядосваше, че изобщо е дошъл тук.
– Ако искаш да си ходиш, тръгвай, не те задържам – процеди старицата след продължително неловко мълчание от страна и на двамата.
Господин имперският личен лекар бързо си грабна шапката и сякаш сваляйки товар от плещите си, каза:
– Да, Лизел, права си, стана вече късно. Хм, да... Е, при възможност ще идвам да те видя, Лизел. – И механично посегна към портмонето си.
– Не чу ли какво ти казах? Не ми трябват пари! – сопна му се старата жена.
Господин имперският личен лекар отдръпна ръката си и тръгна да си ходи:
– Ами тогава, Лизел, всичко хубаво.
– Довиждане, Тад... довиждане, Пингвине.
След миг господин имперският личен лекар вече беше на улицата и заслепен от яркото слънце, забърза с кисела физиономия към файтона си, за да напусне час по-скоро "Новия свят" и да се прибере вкъщи за обяда.
Валпургиева нощ (превод Любомир Илиев, корица Дора П. Иванова, 168 стр, цена 17 лева) е в книжарниците
Голем (превод Светослав Минков, корица Дора П. Иванова, 239 стр, цена 19 лева) е в книжарниците
Бонус уравнението Валпургиева нощ + Голем = 30 лева е тук до 2 юни
