My Mir

"Щастливият човек няма минало, нещастният няма нищо друго. На стари години Дориго Еванс не беше сигурен дали го е прочел някъде, или сам си го е измислил." – тези думи от удостоения с наградата Букър за 2014-а роман Тесният път към далечния север на австралийския (роден в Тасмания) писател, сценарист и филмов режисьор Ричард Фланаган не само държат ключа към Историята тук (смесваща преживяванията на собствения му баща във военнопленнически лагер с образа на прочутия хирург Едуард Дънлоп, също участвал, като пленник на Далекоизточния фронт на Втората световна, в строежа на Бирманската железница, свързваща днешните Тайланд и Мианмар), но и кода към собствения път на Фланаган между фикция и реалност... Да, неслучайно неговият герой Дориго Еванс (запознайте се в откъса по-долу) е сборен образ от преживения Абсурд на Войната от баща му и от Дънлоп, както вторият му роман (превърнат от Фланаган и във филм) The Sound of One Hand Clapping говори за неволите на словенски имигранти в Австралия, също като тези на семейството на собствената му жена... Да, неслучайно и двата романа взимат заглавията си от творби на японски поети – в случая, Тесният път към далечния север е от поетично-метафоричния пътепис на Мацуо Башо – но и как иначе да преживееш Абсурда на Войната, ако не откриеш Поезията (и магията) на ежедневния Живот – нещо подобно ще се опита да направи този април и минисериалът Тесният път към далечния север, вече заснет от Джъстин Кърцъл, в годината, в която Фланаган получи и голяма награда за нехудожествена англоезична литература... Такъв е Животът, нали, на ръба между фикция и реалност...

1.

Защо в началото винаги има светлина? Първите спомени на Дориго Еванс бяха от озарена от слънцето църква, в която стои с майка си и баба си. Дървена църква. Ослепителна светлина, а той щапука насам-натам, ту пристъпва в неземната ѝ ласка, ту се връща обратно в женските ръце. Ръце на жени, които го обичат. Все едно влиза в морето и после отново изскача на брега. И пак, и пак.

Бог да те благослови, казва майка му, прегръща го и го пуска. Бог да те благослови, син.

Трябва да е било хиляда деветстотин и петнайсета или и шестнайсета. Бил е на една-две годинки. Сенките дойдоха по-късно под формата на вдигната ръка, черно очертание в мъждивата светлина на газената лампа. Джаки Магуайър седеше в малката тъмна кухня на семейство Еванс и плачеше. По онова време плачеха само бебетата. А Джаки Магуайър беше възрастен мъж, най-малко на четирийсет, бършеше с длан сълзите от сипаничавото си лице. Или пък с пръстите си?

Единствено риданията бяха запечатани ясно в паметта на Дориго Еванс. Отекваха като откъртени. Глъхнещият им ритъм напомняше на тупкането на задните крака на хванат в примка заек, само на това можеше да го оприличи. Беше дотичал да покаже на майка си кървавия мехур на палеца си и на девет години с нищо друго не можеше да сравни този звук. Беше виждал възрастен да плаче един-единствен, смайващ път, когато брат му Том се върна от голямата война във Франция и слезе от влака. Том беше хвърлил войнишката си торба на напечения прахоляк край коловоза и изведнъж се беше разплакал.

Докато го гледаше, Дориго Еванс се чудеше какво ли може да накара един мъж да заплаче. Години по-късно сълзите станаха просто израз на чувства, а чувствата – единственият компас в живота. Чувствителността излезе на мода и чувствата се превърнаха в театър, в който хората бяха актьори и извън сцената те вече не знаеха кои са. Дориго Еванс щеше да доживее да види тези промени. И щеше да помни времето, когато хората се срамуваха да плачат. Когато се страхуваха от слабостта, която плачът издаваше. И от неприятностите, до които водеше. Щеше да доживее да види как незаслужено хвалят някого само защото е твърде чувствителен и истината ще го засегне.

Онази вечер, когато Том си дойде, изгориха кайзера на клада. Том не говореше за войната, за германците, за газа, за танковете и окопите, за които толкова бяха слушали. Не каза нито дума. Чувствата невинаги са равни на живота. Понякога не са равни на нищо кой знае какво. Той само се взираше в пламъците.

2.

Щастливият човек няма минало, нещастният няма нищо друго. На стари години Дориго Еванс не беше сигурен дали го е прочел някъде, или сам си го е измислил. Измислил, омешил, раздробил. Безжалостно раздробил. Скала, камък, прах, кал, скала, така върви светът, отговаряше майка му, когато я преследваше с въпроси защо това е така или иначе. Светът е, казваше тя. Просто е, син. Беше се опитал да откърти камък от канарата, строеше укрепление, но отгоре се срути друг, по-голям, стовари се върху палеца му и под нокътя се наду парещ кървав мехур.

Майка му го вдигна на кухненската маса, където беше най-светло, и без да обръща внимание на необичайния вид на Джаки Магуайър, завъртя палеца на сина си към лампата. Джаки Магуайър хлипаше и току проронваше по някоя дума. Миналата седмица жена му била отишла с влака в Лонсестън с най-малкото им дете и още не се била върнала.

Майката на Дориго взе ножа за месо. По острието се точеше жълтеникава ивица овнешка лой. Пъхна го в жарта в печката. Вдигна се дим, изпълни кухнята с мириса на печено овнешко. Тя извади ножа, по искрящия червен връх блещукаха искрици бяла пепел, гледка едновременно пленителна и плашеща за Дориго.

Не мърдай, заповяда майка му и стисна ръката му с изненадваща сила. Джаки Магуайър се бил качил на влака и отишъл да я търси в Лонсестън, ала не я намерил. Дориго Еванс гледаше как нажеженият до червено връх докосва нокътя и той започва да пуши, майка му прогаряше живеца.

Джаки Магуайър каза:

Потънала е вдън земя, госпожо Еванс.

Димът се разсея и от палеца бликна тъмна кръв, болката и страхът от нажежения нож отминаха.

Изчезвай, рече майка му и го бутна от масата. Върви, син.

Ни вест, ни кост, каза Джаки Магуайър.

А в онези времена светът беше голям и Тасмания все още беше целият свят. От многото затънтени и забравени селца в покрайнините, малко бяха по-затънтени и по-забравени от обитавания от четирийсетина души Кливланд, където живееше Дориго Еванс. Стара спирка на каторжническите конвои, изпаднал от хода на прогреса и от хорската памет, Кливланд оцеляваше като запасен коловоз на железницата, шепа грохнали тухлени сгради и разпилени дървени къщи, опасани с веранди, подслон за тези, понесли един век заточение и лишения.

Сред разкривените евкалипти и сребристи акации, които се полюшваха и трепкаха в маранята, беше непоносимо горещо през лятото и само непоносимо през зимата. Електричеството и радиото още не бяха стигнали до тук и макар че беше през двайсетте години на двайсети век, като че ли нищо не беше мръднало от осемдесетте, даже от петдесетте години на деветнайсети. Много години по-късно Том, който не беше предразположен към образно мислене, навярно подтикнат, според Дориго, от наближаващия край и от идващия със старостта страх, че животът е само метафора и истината е някъде другаде, каза, че животът там е бил като дългата есен на един загиващ свят.

Баща им беше кантонер и семейството им живееше в осигурена от Тасманийските държавни железници дървена къща. През лятото, когато изворите пресъхнеха, пълнеха кофи от цистерната с вода за парните локомотиви. Завиваха се с кожи от хващани с примки опосуми и се хранеха с уловени с капани зайци, понякога с кенгуру, ако успееха да застрелят някое, с отгледани в градината картофи и изпечен у дома хляб. Баща им, който беше преживял депресията в края на миналия век и беше видял как хора умират от глад по улиците на Хобарт, не смееше да повярва на късмета си, че е попаднал в този работнически рай. В по-мрачните си моменти той казваше: "Живееш като псе и умираш като псе".

Дориго Еванс познаваше Джаки Магуайър, тъй като понякога прекарваше почивните дни при Том. За да стигне при него, се качваше на талигата на Джо Пайк в Кливланд и слизаше на разклона за Фингал Вали. Старият кон, който Джо Пайк наричаше Грейси, крачеше спокойно, а отзад Дориго се полюшваше и си представяше, че е някой от извиващите се като змии евкалипти, които стърчаха в безбрежното синьо небе над главите им. Вдъхваше аромата на влажна кора и съхнещи листа, гледаше ятата зелени и червени папагали, които врещяха във високите клони. Вслушваше се в цирикането на дроздовете и чуруликането на орехчетата и медоядите, накъсвано от равномерното потропване на Грейси и от проскърцването и потракването на кожени ремъци, дървени сглобки и железа, цяла вселена усещания, които после се появяваха отново в сънищата му.

Напредваха по стария коларски път, минаваха покрай спирката на дилижанса и странноприемницата, която беше затворила след появата на железницата и сега в полусрутената сграда живееха няколко бедни семейства, включително и това на Джаки Магуайър. Веднъж на няколко дни ненадейна пушилка оповестяваше пристигането на автомобил и децата наизскачаха от стаите и от полето и хукваха след пърпорещия облак прах, докато гърдите им не пламнеха и краката им не натежеха като олово.

На разклона за Фингал Вали Дориго Еванс скачаше от талигата, помахваше на Джо и Грейси и продължаваше пеша към Лъуелин, чиято единствена отличителна черта бе това, че беше по-малък и от Кливланд. Щом подминеше Лъуелин, свърваше на североизток през пасищата и като се ориентираше по извисяващия се заснежен връх на Бен Ломон, поемаше през шубрака към белия скалист рид, където работеше Том, две седмици ловеше опосуми, една седмица почиваше. По следобедно време стигаше в дома му, пещера, сгушена в закътана долчинка под един хребет. Пещерата беше колкото кухнята в къщата им и там, където таванът беше най-висок, Том едва можеше да застане прав с вдигната глава. В двата края се стесняваше като яйце и над отвора имаше козирка, която позволяваше отпред да гори огън цяла нощ и да ги топли. Понякога Том, който беше в началото на двайсетте, взимаше Джаки Магуайър за помощник. Том имаше хубав глас и вечер често пееше. А след това, на светлината на огъня, Дориго четеше от някой стар "Бюлетин" или "Смитс Уикли" – това беше цялата библиотека на двамата ловци на опосуми – на Джаки Магуайър, който не можеше да чете, и на Том, който твърдеше, че може. Те обичаха да слушат колонката със съвети на леля Роуз и баладите от пущинака, повечето от които обявяваха за "добре натъкмени", а някои даже и за "много добре натъкмени". Постепенно Дориго започна да учи наизуст и други стихотворения от една антология в училище, "Английския Парнас", за да им ги рецитира.

Любимото им беше "Одисей" на Тенисън.

С усмихнато, грейнало лице, което лъщеше като току-що изваден от печката сливов пудинг, Джак Магуайър току въздъхваше: Виж какви са били поетите едно време! Нанизвали са думите по-здраво и от медна жица за заешка примка! Дориго така и не проговори пред Том за това, което беше видял седмица преди да изчезне госпожа Магуайър: брат си, бръкнал под полите ѝ, а тя – дребна, чувствена жена с екзотично смугла кожа – облегнала гръб на кокошарника зад старата странноприемница. Том беше заровил лице в извивката на шията ù.

Дориго се досещаше, че брат му я целува. В продължение на дълги години Дориго често си мислеше за госпожа Магуайър, чието име като че ли никога не беше знаел, то беше като храната, за която бленуваше всеки ден във военнопленническия лагер, хем беше там, хем го нямаше, напираше да изскочи на езика му и винаги изчезваше, щом Дориго посегнеше към него. Постепенно тя започна да се появява все по-рядко в мислите му и накрая той почти напълно я забрави.

3.

От всичките си братя и сестри единствено Дориго издържа изпита в края на основното училище, щом навърши дванайсет, и спечели стипендия за гимназията в Лонсестън. Беше по-голям от съучениците си. Първия ден, в голямото междучасие за обяд, той излезе в горния двор, където имаше прашно игрище с отъпкана повехнала трева, обсипана с дървесна кора и листа, с няколко големи евкалипта в единия край. Гледаше как по-големите момчета, някои вече с наболи мустаци и с мускули на мъже, се подреждат в две неравни редици, боричкат се, бутат се и се ръгат като в някакъв племенен танц. След това започна магията на подаването. Някой от едната редица риташе топка към другите в отсрещния край на игрището. Момчетата там се струпваха да я посрещнат и ако тя беше високо, скачаха във въздуха да я хванат. И макар че битката беше оспорвана, спечелилият изведнъж ставаше неприкосновен. А печалбата му, наградата му беше да ритне топката към другата редица, където всичко отново се повтаряше.

Това продължи цялото междучасие. Естествено, по-големите момчета се налагаха, грабваха повечето топки, получаваха правото да бият повечето шутове. Един-двама от по-малките хванаха няколко топки и ритнаха няколко пъти, малко повече се разписаха по веднъж, а някои нито веднъж.

Цялото междучасие Дориго не откъсна поглед от тях. Едно момче от неговия клас му каза, че трябва да си поне за втора година в гимназията, за да те допуснат да участваш в подаването, големите били твърде силни и бързи, без да се замислят, ти отпервали лакът в главата, юмрук в лицето или коляно в гърба, за да те отстранят от надпреварата. Групичка дребосъци обикаляха отзад, на няколко крачки зад двете редици, и дебнеха да докопат ритнатите твърде силно топки, прелетели над боричкащите се момчета.

На втория ден той се нареди сред дребосъците отзад. На третия се озова непосредствено зад гърбовете на играчите и над раменете им видя летящата високо в небето топка. За миг тя застина в ослепителния блясък на слънцето и той осъзна, че е негова. Втурна се напред, долавяше киселия мирис на плъпналите по евкалиптите мравки, усещаше как преплетените сенки на клоните остават назад. Времето забави ход, Дориго намери пролука в тъпканицата, където се бяха скупчили най-едрите, най-силните момчета. Знаеше, че увисналата в слънчевия блясък топка е негова и е необходимо само да протегне ръка. Не отделяше очи от топката, ала му беше ясно, че с тази скорост няма да успее, той скочи, краката му намериха опора в гърба на едно момче, коленете му се опряха в раменете на друго и така Дориго се изкатери до ослепителното слънце. И в ожесточеното боричкане протегна ръце и усети топката в тях, вече можеше да падне обратно на земята.

Сграбчил топката здраво, той тупна тежко по гръб, изкара си въздуха. Пое си хрипливо дъх, надигна се и се изправи отново на слънчевите лъчи, готов да пристъпи в един по-голям свят.

Олюля се, боричкащите се момчета се отдръпнаха почтително.

Ти пък кой си и откъде се взе, попита едно едро момче.

Казвам се Дориго Еванс.

Браво, Дориго! Ти риташ.

Миризмата на евкалиптова кора, ясната синева на тасманийското пладне, тъй ярка, че заслепява очите и те кара да зажумиш, топлината от слънцето по стегнатата му кожа, нетрепващите къси сенки на другите момчета, усещането, че стои на прага на нещо, че с радост пристъпва в нова вселена, но без да губи миналото, което си остава достижимо и достъпно, всичко това Дориго долавяше ясно, наред с мириса на момчешка пот, смеха наоколо, неописуемата чиста радост да си сред себеподобни.

Ритай, извика някой. Ритай, преди да е бил звънецът!

И в най-дълбоките недра на съществото си Дориго Еванс усети, че целият му живот е бил пътуване към този момент, когато за миг полетя към слънцето и оттогава насетне той завинаги ще се отдалечава от него. Нищо друго нямаше да му се струва тъй реално. Животът никога повече нямаше да има такъв смисъл.

Тесният път към далечния север (превод Владимир Молев, корица Живко Петров, 432 стр, цена 25 лeва) е в книжарниците 

"Светът се увлича от думи, фрази и сложни параграфи. Една дума води до друга и съвсем скоро имаме какви ли не афери, войни, геноцид и антропоцен" – да, Всичко в последно издадения роман Живо море от сънища наяве на Ричард Фланаган, звучи като Реквием за Края на Света... Маркиран символно от образа на една умираща Майка, Франси, около чието болнично легло се събират децата ѝ, Анна и нейните братя, всеки преживяващ своя личен Апокалипсис, насред адските пожари, поглъщащи Австралия и Тасмания... Реквием, белязан от екологични и социални катастрофи, в които Хората дотолкова са свикнали да живеят, че също както Анна и братята ѝ решават да поддържат живота на Майка им, така и Човечеството трябва да вземе решение за Света, който обитава... Реквием, белязан от характерния стил на Фланаган и неортодоксалната пунктуация, в който "Тишината е единственото място, където може да се открие истината"...

1

Ръката ѝ.

2

Невъзможно е да се каже как започна изчезването и дали вече е приключило, помисли си Анна. А и откъде да започнеш? Дали се отнася за мен, за нея или за него, дали е тя, ние или ти, дали е сега, тогава или някога скоро. А това, че нямаш дори правилния залог, правилното глаголно време, правилното местоимение, го прави много по-трудно. Може би дори невъзможно.

Бяха ли изобщо думи? – както изтъкваше Франси.

Е: какво бяха те?

Сякаш и те вече са се разпаднали, толкова много пепел и сажди скоро ще се изсипят, толкова много дим, който да погълнем. Сякаш всичко, което може да се каже, е: ние казваме, вие казвате или ако това, тогава. Тях, нас, бяхме ли ние, вие?

3

А дали Франси не е по-щастлива, че не може да каже нищо, заеква Томи. Имам предвид, дали превеждането на преживяването в думи изобщо е постижение? Или то е просто причината за цялото ни нещастие? А дали не e наша трагедия и несекваща самонадеяност? Светът се увлича от думи, фрази и сложни параграфи. Една дума води до друга и съвсем скоро имаме какви ли не афери, войни, геноцид и антропоцен. Тишината е единственото място, където може да се открие истината – поне така твърди Томи, когато е на няколко чашки. А какво имаме вместо това? Шум и бръщолевене отвсякъде.

4

От дълго време осъзнавал все по-силния писък, надигащ се в него и извън него, продължи братът на Анна. Опитвал се да овладее този вик, той бил причината да заеква, но не можел да го възпре. Ден след ден светът става по-горещ и по-задимен, а нощем – по-шумен: повече строителен шум – повече изчезващи насекоми, повече шум по пътищата – повече липсващи рибни запаси, повече новинарски шум – повече измиращи жаби и змии, повече брекзитръмп – все повече и повече климатовъглища, все повече и повече шибани туристи навсякъде, дори тук, в Тасмания, дори тук, на края на света, ами те се редят на опашка за върха на Еверест, какво можеш да очакваш?

Повече къртачни чукове, повече завиващи камиони, падащи и ставащи и бийпкащи берачи на череши, повече туристически автобуси задръстващи малките улички, повече куфари на колелца трака-трака-тракащи по улиците, повече шибаникараванокемперуващи, повече шибаниеърбиенбинци, повече местни жители спящи в палатки из целия град докато дори сънищата му се изпълват с кошмари от шум, движение и растеж, които не са от полза за никого и пораждат само неща, които правят хората неспокойни нещастни и все по-бедни; все по-силна паника изразяваща се в движение, страх от спокойствието, туризмът, който трябваше да спаси острова, стори точно обратното, туристите дори серат в дворовете на местните жители, какво, по дяволите, ни казва това? Вадят бедните шибани пингвини от дупките им, вдигат ги за селфита в Инстаграм, кои са тези хора? Идват с нискотарифни полети, идват с круизни лайнери – всяка година по-големи, по-шумни с по-дебилно рискуващи живота си звезди, кораби увенчани с все по-големи водни пързалки, пилони за бънджи скокове и видеоекрани, подаващи се изпод димната мъгла на мазута, принудени да бъдат щаст-щаст-щастливи, така казва Томи. Страшно-страшно-шибани пенитенциарии, преструващи се на големи веселяци докато плават над Хобарт, който прилича на Града на Ноди – ама всички ли искат да бъдат на седем?

Да, не, може би.

5

Точно зад планината, отвъд града, пожарите приближаваха все повече; всеки ден новините и социалните мрежи показваха снимки на евакуационни центрове претъпкани с хора беше като война те бяха като бежанци това беше война и те губеха а кой печелеше? Кой? На телефона си той виждаше как правителството призовава за още въглищни мини, нови въглищни електроцентрали, протестираш ли и наречеш ли сега в Австралия пожарите глупост, те вкарват в затвора за двайсет и една години, същото наказание като за убийство, те не можеха да се наситят на огън и дим, но той беше уплашен, всъщност беше уж-ужас-ужасен, беше му писнало.

Тасмания беше мястото, където хората идваха, за да избягат от всичко това, но сега се случваше и тук: древни гори изчезваха, плажовете бяха покрити с боклуци, диви птици повръщаха найлонови торбички от супермаркети, светът изчезваше, някакво ужасно насилие се завръщаше за последно възмездие. Какво как защо кой?

6

И понеже всички тези неща ставаха все повече и повече, казва Томи, изглежда има все по-малко и по-малко от света, все по-малко и по-малко от него самия. Калинките изчезнаха, бръмбарите мекотелки, мекотелите с красивото име португалска галера изчезнаха, щипалките, които никога не виждаш сега изчезнаха, красивите блестящо оцветени коледни бръмбари, чиито крещящи метални черупки събираха като деца изчезнаха, рояците летящи мравки изчезнаха, жабите квакащи напролет, цикадите жужащи лете изчезнаха, изчезнаха гигантските императорски молци големи колкото малки птици, с потръпващи в лятната нощ криле подобни на прашни персийски килими, изчезнаха, местните австралийски животни – куоли, поторута, пардалоти и бързолетовите папагали – изчезнаха изчезнаха изчезнаха. Има много по-малко от всичко, казва Томи, тя трябва да го придружи някой път, когато отива на лов за раци. Ха, защо някой изобщо би го правил? Големите гори от водорасли изчезнаха, абалоните изчезнаха раците изчезнаха! Изчезнаха! Изчезнаха! Нещо не беше наред той го усещаше като болка, като болест, която растеше в него, растеше изчезваше, стягане на гърдите и тялото, накъсано дишане ден след ден нощ след нощ. Чуеш ли го веднъж не можеш да спреш да го чуваш, разбираш ли?

7

Дали според нея проблемът бе в любовта? Никой вече не знае как да обича, изчезнала ли бе любовта? Дали? Собственото му сърце сякаш бе по-малко от телефон, дали тя знаеше какво има предвид, знаеше ли знаеше ли?

19

Трите деца неловко споделяха малкото пространство в единичната болнична стая на майка си, като присядаха един след друг на синия пластмасов стол, за да разговарят с Франси. Един говореше, другите двама си шепнеха в края на леглото. Когато дойде редът на Анна, тя протегна дясната си ръка към пръстите на майка си, свивайки лявата върху разцепената облегалка на стола, за да прикрие по-добре новооткрития си дефицит. Франси се опитваше да следи както разговора с нея, така и шепота на синовете си, стоящи все така прави, но съвсем скоро, изтощена от усилието, заспа.

В късния следобед дойдоха двама лекари и се представиха, говорейки много тихо. Под ярката неонова лампа мистър Рам, неврохирургът, прикани семейството от едната страна на леглото. Мистър Рам беше висок, носеше тюрбан и излъчваше миризма, която Анна свързваше с професионалистите – неутралната миризма на дезодорант. Той им каза, че течността от хидроцефалията е под контрол благодарение на шунта, който я разнася, но сега в предната лява част на мозъка се е появил малък кръвоизлив. Потупа с кокалчетата на пръстите си по тюрбана си и се усмихна, сякаш за да им покаже, че не бива да се притесняват за това. Мозъците ни, каза той, както всички двигатели, с времето се разхлабват.

Семейството нервно се разсмя в отговор. Мистър Рам докосна носа си отстрани, все едно уговаряше с тях съмнителна сделка, основана на мълчаливото им съучастие. Зад малкия им кръг Анна виждаше майка си, подпряна в изправено положение с няколко възглавници, адамовата ѝ ябълка се издигаше и спускаше в изтощеното ѝ гърло, както си спеше, не спирайки да преглъща, докато те вземаха решенията, които щяха да определят съдбата ѝ. Стресната от нещо, тя се събуди за миг – клепачите ѝ бяха зачервени и възпалени като рани, от които болните ѝ очни ябълки стърчаха неестествено, прекалено големи, кървясали и пожълтели, с мътни ириси – и почти веднага отново се унесе.

На осемдесет и шест, продължи мистър Рам, в кухината между свилия се от възрастта мозък и черепа има достатъчно място, за да се натрупа малък кръвоизлив – такъв, какъвто имаше майка им, – но същевременно да не се усети натиск или болка, нито да остави наистина забележим дългосрочен ефект върху способностите на пациента. Би могло да има леко умствено увреждане, но то вероятно щеше да е краткотрайно и тялото бавно щеше да абсорбира кръвта, както се случваше след силно натъртване. Той тъкмо обясняваше на семейството, че на възрастта на Франси след такъв мозъчен кръвоизлив според него е много по-разумно да не се прибягва до операция, когато го прекъсна дрезгав глас.

О, съвсем добре съм си, провикна се Франси от леглото си, шокирайки всички. Братята и сестрата неловко се обърнаха към болната си майка, която смятаха, че спи и не ги чува. Не съм имала такъв убийствен прилив на кръв в главата си от времето, когато срещнах баща ви, каза тя.

И на всичко отгоре им намигна.

20

Докато те се смееха нервно, Франси се опита да се усмихне. Но кръвоизливът навярно бе засегнал контрола над устата ѝ. Успя да повдигне само едната страна на горната си устна, разкривайки няколко криви жълти зъба, които бяха неестествено дълги там, където венците се бяха отдръпнали, и преобразяваха така лицето ѝ, че то приличаше на кикотещ се череп. Дръзките думи и веселите жестове на майка им бяха в такова противоречие с този ужасяващ вид, че изглеждаха гротескни. На Анна за миг ѝ се стори, че наблюдава как някакъв труп им говори. Но както Франси току-що им бе изяснила, макар и в това окаяно тяло, тя беше жива-живеничка.

Томи пристъпи напред, приведе се към нея, обгърна я с ръце, повдигна лицето ѝ към себе си и я задържа така, а после без никакво чувство на срам или притеснение, прошепна с огромна нежност: Мамо! О, мамо!, полюшвайки тази стара, напоена с лъчи плът, сякаш бе неговото новородено дете.

И макар че за Анна спонтанният жест на Томи бе недостоен, направо обида за личността на Франси, някак си с намигването ѝ и с прегръдката на брат ѝ имаше чувството, че са съучастници в остаряването на майка им и в телесния ѝ упадък – хидроцефалията и ракът, а сега и хеморагията, и всички нейни неволи бяха станали и техни.

Анна изпитваше не съжаление, а граничещо със странен страх отвращение. Тя можеше да се справи със смъртта, можеше да се справи и с живота, но лутането на майка ѝ между двете за нея – жена на стройните планове, на съгласуваните графици и спазването на екселските таблици; човек, накратко казано, на сигурността – бе неочаквана и дразнеща съпротива срещу естествения ход на нещата, доказателство за един непостоянен и егоистичен дух.

Беше объркана, защото в болничното легло не виждаше майка си, а ужасно болно животно, което отказва да спре да бъде човек, и на някакво по-дълбоко ниво това бе неприемливо за нея. Да, това беше. Животно, болно животно. Трябваше да се махне от него, за да не я зарази с болестта си.

Дълбоко, много дълбоко в себе си Анна си мислеше, че навярно щеше да е по-лесно и не толкова трудно, ако лежащата в леглото жена, която се бе оказала майка ѝ, беше мъртва. Или поне – в най-добрия вариант всъщност, – ако се съгласеше да умре, вместо да мрънка и да настоява да остане жива.

И тогава, шокирана от тези свои най-съкровени мисли, Анна се запита дали не ѝ липсва нещо, което другите хора приемат за даденост, някаква задължителна човечност, съчувствие или емпатия. Може би нещо не беше наред с нея. Може би бе сбъркана. Може би затова бракът ѝ се бе провалил, затова синът ѝ бе такъв, какъвто беше. Не знаеше със сигурност. Съзнанието ѝ бе джунгла. Ужасяваше се от самата себе си.

В този момент уморените, кошмарни очи на майката се впиха в тези на дъщеря ѝ и Анна бе завладяна от това лице, което толкова много приличаше на нейното – само че с много по-изпъкващи черти, разпадащо се. Объркана от странните си чувства, тя се разтрепери така силно, че вдигналият поглед Томи пусна Франси, отдръпна се от леглото, хвана китката на сестра си, стисна я и прошепна: Знам! О, да, знам!

Анна бе обзета от огромна вина, защото не беше възможно да обичаш някого и едновременно да искаш смъртта му. Как можеше да си мисли такива отвратителни неща? И именно заради срама си изведнъж осъзна, че отсега нататък трябва да се посвети на задачата да запази майка си жива. Неволно простена.

Знам! Знам! – отново промълви Томи.

Но какво знаеше той? Знаеше ли, че бе пожелала майка им да умре? Знаеше ли, че точно по тази причина сега трябваше да се погрижи тя да остане жива на всяка цена? Дали и брат ѝ не беше лицемер също като нея?

Погледна го и се ядоса на собствените си мисли, ядосваше я и Томи, задето заради него изпитваше такива желания, и то много силно, а не можеше да ги изрече на глас. Не искаше да ги изрече и разбираше, че никога повече не трябва дори да си мисли подобни ужасни неща. Вдигна ръката си и избута брат си назад. Той просто е шибан идиот, каза си Анна. Възможно е. Всичко беше възможно.

21

И изведнъж, сетила се за липсващия си пръст, тя пусна ръката си толкова бързо, колкото я бе вдигнала. Мистър Рам вече говореше как в някои отношения мозъчният кръвоизлив може да има положителни последици. Лекарствата за сърцето на майка им, за кръвното налягане, за запека, за депресията и задържането на течности бяха променени и тя преминаваше от четиринайсет хапчета дневно на девет.

Девет, каза Франси от леглото си. Девет е добре.

Мистър Рам се усмихна. Надяваше се с времето да намалят броя на хапчетата до шест. А шест е магическо число! – каза им той. Твърде много хапчета всеки ден само създават допълнителни усложнения, а усложнения върху усложнения водят до странични ефекти, които се множат безконтролно. Дори цитира проучвания и собствения си опит по темата.

Нали така, Франсис? – попита той, обръщайки се към пациентката. Но възрастната жена, която за миг изглеждаше подмладена и възстановена, само издаде лек свирещ звук с гърлото си в отговор. Беше заспала толкова бързо, че никой не бе забелязал.

Семейството кимаше, семейството мърмореше, семейството се преструваше, че разбира всичко това и всичко останало, макар по-късно в коридора на болницата, когато обсъждаха помежду си, да си признаха, че не са разбрали обясненията напълно или точно, а всъщност – изобщо.

Живо море от сънища наяве (превод Паулина Мичева, корица Живко Петров, 256 стр, цена 12,50 € ) е в книжарниците

"Понякога се питам защо все се връщаме към началото – защо търсим онази нишка, която дръпнем ли, ще разплетем канавата на живота си с надеждата под нея да открием истината за онова защо.

Само че истина няма. Има само защо." – да, тези думи ще се връщат като бумеранг в съзнанието ти дълго време след като си затворил и последната страница от хибридната мемоарна книга Въпрос 7 (удостоена с наградата Бейли Гифорд за нехудожествена литература) на Ричард Фланаган... Въпросът "защо" може и да светне когато (в откъса по-долу) усетиш финото хибридно смесване на мемоари, историческа проза и автобиография, събиращо в един лабиринт световни събития и идеи с лични катарзиси и Апокалипсиси (помните Тесният път към далечния север, нали)... Въпросът "защо" може и да го зададеш лично на Фланаган при срещите в рамките на CineLibri 2026, докато опитваш да разкодираш вечното Фланаган движение между фикция и реалност... А той може и да ти отговори с думите: "И когато се вгледаме по-отблизо, виждаме, че зад въпросното защо има просто още една канава.

И още една, и още една, и още една, докато не стигнем до забравата... А след забравата? Връщаме се към историите, които наричаме свои спомени – смутени, чужди на нескончаемата измислица, която представлява животът ни."...

Авторът не си е направил труда да уточни дали това е история, автобиография, географски очерк, трагедия, романс, алманах, мелодрама, или фантасмагория. Може да е безброй неща, а може и да не е. Въпросът е поставен, но къде е отговорът? Хобарт Таун Мъркюри, от рецензия за "Моби Дик", 1851 г./

Не, това не е пиано. Това е мечтание. Дюк Елингтън

1

През зимата на 2012 година, противно на здравия разум и по причини, които не са изцяло свързани с писането – колкото и да твърдя, че са – и които и досега не са ми съвсем ясни, посетих лагера "Охама" в Япония, където навремето е бил затворен баща ми. Беше студен и тежък ден, а оловното небе придаваше злокобен вид на Вътрешно японско море, под което навремето баща ми беше полагал робски труд във въгледобивна мина.

Нищо не беше останало.

Не ми се искаше, но ме заведоха в местен музей, където една твърде услужлива жена намери многобройни снимки, които подробно документираха историята на мината за въглища от началото на двайсети век – нейното разрастване, развитието ѝ, японските работници в нея.

Нямаше снимки на поробените работници.

Жената беше мила и както се казва, извор на знания за местната история. Не беше чувала въглищната мина в Охама да е ползвала робски труд. Сякаш изобщо не се беше случило, сякаш не беше имало бити и убивани хора, сякаш никой не е бил принуждаван да стои гол в снега, докато умре. Помня толерантната усмивка на жената – все едно ме съжаляваше, задето си въобразявам, че във въгледобивната мина в Охама някога е имало работници, които са се трудели робски.

2

Понякога се питам защо все се връщаме към началото – защо търсим онази нишка, която дръпнем ли, ще разплетем канавата на живота си с надеждата под нея да открием истината за онова защо.

Само че истина няма. Има само защо. И когато се вгледаме по-отблизо, виждаме, че зад въпросното защо има просто още една канава.

И още една, и още една, и още една, докато не стигнем до забравата.

3

В 8:15 ч. на 6 август 1945 г. майор Томас Фереби от екипажа на бомбардировача освобождава един лост на 9,5 километра над Хирошима, издава заповед "Бомбардирай!" и четиресет и три секунди по-късно 60 000 души са мъртви, а на 130 километра на юг баща ми, полугол роб през четвъртата година от своето военнопленничество, продължава да се труди изтощително и да бута ръчни колички, натоварени със скални късове, по дългите и тъмни тунели под Вътрешно японско море.

Съсипан, болен, на края на физическите и психическите си сили, с ясното съзнаване, че когато след няколко месеца отново настане зима, той няма да издържи и ще умре, баща ми не подозира, че всъщност ще оживее. Докато той се тътрузи в тъмния тунел на мината, осветяван само нарядко от мъждукащи електрически крушки, друг военнопленник от Тасмания подхвърля, че тунелът прилича на родния му град Пенгуин в петък вечер.

4

На входа на мината, където баща ми и другите работници някога са минавали под ударите на две редици войници, сега се намираше хотел за любовни срещи. Нямаше паметник, нямаше табела, никакво свидетелство – все едно случилото се тогава изобщо не се беше случило. Имаше някакъв неонов надпис. Бизнес, който предлагаше кратък опортюнистичен секс в малки стаички за бързо сексуално облекчение и нарочно за почти нищо друго. Оставаше, или по-скоро съществуваше, само забравата на удоволствието в нечии обятия – онази забрава, която едновременно загатва и отрича смъртта. Сякаш нуждата да забравиш е толкова силна, колкото и нуждата да помниш. Може би дори по-силна.

А след забравата? Връщаме се към историите, които наричаме свои спомени – смутени, чужди на нескончаемата измислица, която представлява животът ни.

5

В онзи мъчителен ден до мен стоеше възрастен японец, господин Сато. Беше дребничък и крехък, спретнато облечен със спортен блейзър и официални панталони, от чиито провиснали маншети заключих, че той се беше смалил през изминалите години. Ръцете му бяха скрити под тънки памучни ръкавици и когато посочваше някаква отдавна заличена особеност на лагера и мината долу, аз виждах само едно кончѐ, което стърчеше от ръба на ръкавицата. Обувките му не помнех. Главата на господин Сато ми стигаше до гърдите.

Той живееше заедно с дъщеря си и се грижеше за нея, а тя, както научих, имала сериозни физически увреждания и била преводачка. Навремето господин Сато бил надзирател в лагера "Охама". Той ми показа къде са се намирали казармите, фермата горе на хълма, мината долу, по-близо до морето.

Озадачен и преглътнал гнева си, забелязах пред нас телевизионен екип и няколко фотографи. Бях използвал поредица от познанства, за да се добера до мината, и по някакъв начин местната община се беше замесила. Без мое знание те бяха поканили медиите. Телевизионният екип и журналистите от вестниците искаха едно: двамата с господин Сато да се прегърнем като символ на прошката, разбирателството и лечебната сила на времето. Съзнавах, че това би било лъжа. Не беше моя работа да прощавам. И дали времето лекува? Невинаги. Времето оставя белези. Ръката в ръкавица на господин Сато беше вдигната и сочеше, а студеният свят долу беше разполовен от разнищения конец.

6

По-рано същия ден бях срещнал жители на селото, възрастни хора, били са деца по време на войната. Не бях желал тази среща. Почувствах се... как да го опиша?...засрамен. Вероятно срамът ми се дължеше на опасението да не би завръщането ми да се разтълкува погрешно като желание за мъст или като гняв. Само че и аз самият не знаех какво представлява завръщането ми. Тогава тези хора са били деца, а мен изобщо ме е нямало. Накратко, не се чувствах на равна нога с тях и с живота им. Може би незнайно защо се срамувах, че тъй като съм син на баща си, неговата и тяхната история може би е и моя. Тревожех се да не ме приемат за привидение, за нежелан призрак, оглеждащ мястото на неразкрито престъпление, в което самият той е обвинен. Чий призрак обаче: на убития, на убиеца или на свидетеля, или и на трите заедно?

Защото всичко беше уредено от други хора и аз не знаех как да го отменя, без да засегна никого. Възрастните жители на селото бяха сърдечни и приветливи хора. Когато разказваха за лишенията по време на войната, които бяха преживели като деца на бедни селяни, те си спомняха несъответствието между думите на възрастните и онова, което те като деца са виждали, а в старческите им гласове и по набръчканите лица се появяваше детинска непочтителност. Помнеха как в края на 1944 година се появили военнопленниците, как чудовищата, от които ги бяха учили да се страхуват, се оказали просто жалки и полуголи скелети. Помнеха и жестокостта на японските надзиратели, а баща ми беше разказвал за добротата на японските миньори, някои от които може да са били бащите на сегашните старци от селото, и как те споделяли оскъдната си храна с изгладнелите пленници.

Въпрос 7 (превод Надeжда Розова, корица Живко Петров, 264 стр, цена 14 €) е в книжарниците

Срещите с Ричард Фланаган в рамките на CineLibri 2026 са на 20 октомври | 18:30, кино Влайкова | и 21 октомври | 19:00, литературен клуб Перото, премиера на Въпрос 7 |