Мелодия на годината Vol.6 – саундтракът на едно протестно лято в кофти царството земно идва с:
Moderat – ll
Юни, 2009, Барселона: "It feels like walking on rusty nails but the pain is not mine..." пее Саша Ринг, а неописуемият кеф е изцяло мой/твой от това, че току-що те е обгърнал (като в бас утроба) на живо един от най-добрите електронни проекта в последните 10 години. 4 години по-късно светата Moderat троица отново е тук, за да продължи легендата с албум, който звучи толкова повече като соловия Walls на Apparat, колкото повече първият Moderat беше в кръвната бас група на Modeselektor. Всъщност Герно и Себастиан твърдят, че сами са натискали Саша да пусне повече своя глас в новия албум и неусетно Apparat изпява лятото – от протестите ( + екстра семплирано слонско бас тръбене) срещу световната кофти ситуация в Bad Kingdom, през изгрева на слънцето на надеждата във възнасящото Let In The Light и медитативните като приливно-отливна морска терапия Versions, Gita и Therapy, докато вълните на тъгата не се разбият в брега на щастието с Damage Done и This Time. Мда, времето е Moderat-но!
Snow Ghosts – A Small Murmuration
Ято птици рисува красиво-чудни форми в небето над морето, докато се готви за миграция – обложката на общия дебютен албум на Бристол бас агента Рос Тоунс а.к.а Throwing Snow и вокалната инди фея Хана Картрайт а.к.а Augustus Ghost е прекрасно олицетворение за това как две контрастни птици на музикалния небосклон могат да летят като едно тяло, в една посока. Обединили своя полет преди 2 години в страхотното Lost At Sea EP, сега двамата продължават своята миграция към мястото, където трипхоп и UK bass се преплитат съвършено в рая на парчета като Murder Cries, Covenant (със задгробния глас на Blue Daisy), Secret Garden, Untangle Me, Ropery и And The World Was Gone, докато и последните призраци на меланхолията не залязат в нощното море на удоволствието.
Phaeleh – Tides
Хипнотичните концентрични кръгове, които се образуват от капка падаща във вода, идеално отразяват чара в музиката на Мат Престън. Именно такава картинка изплува с първите акорди на втория му албум Tides в парчето Journey, което те повежда на джулай трип по посрещане на изгрева с Here Comes The Sun (със заклетата Phaeleh вокал партньорка Soundmouse), за да прекараш един хедонистичен като на кино ден на плажа, в хамака, докато, вълна след вълна се носят бриз бас парчета като Storm, Tokoi и Never Fade Away. След това нощта изплува с хипнотичното Whistling in The Dark (в компанията на Augustus Ghost от Snow Ghosts, която ще придружи Phaeleh и на турнето му), а красноречивите Night Lights и So Far Away потапят тотално over the moonlight в безгрижното синьо лято.
Fat Freddy's Drop – Blackbird
Великолепната дъб седморка на Джо Дюки и компания е един от най-успешните експорт продукти на Нова Зеландия. Особено през лятото. Третият албум на маорския реге ансамбъл наистина рисува онази простичка и всепоглъщаща симбиоза между музиката, морето, небето, плажа и теб – от полета на заглавното Blackbird през емблематичните за албума Russia, Clean The House и Silver and Gold до хипнотичните Never Moving и Mother Mother, духовата и ритъм секциите са в идеално сцепление, като това между борда и морските вълни, което обещава перфектното Fat Freddy'сърф парти.
oOoOO – Without Your Love
Преди 3 години witch house беше моден сленг (както trap днес), търсещ обяснение и пазарен етикет за здрачния саунд на агенти като бийтмейкъра от Сан Франциско Крис Декстър. Днес witch house е погребан в десетки субжанрове, но меланхоле-задгробните синтове, сенчестите бийтове и шепнатите (сякаш бълнувани, а не изпяти) вокали оживяват отново в дебютния албум на Крис. Парчета като Crossed Wires, On It, Across А Sea, Mouchette и Misunderstood се кълнат, че заклинанието witch house все още действа, но е време за малко trap ъпдейт (с The South) и усъвършенстване като във водещите тук Stay Here и Without Your Love. Черна нежност е нощта.
Maya Jane Coles – Comfort
Комфортно ù е на Мейа Джейн Коулс през последните 3 години, направо разкошно – дийп хаусът със запазената ù марка от зарибяващи мелодии и чувствени вокали натиска точните парти бутони из световните клубове и фест сцени, независимо дали лее собствена продукция или изпипани ремикси. Всъщност, всред прогресивно нарастващата тенденция електронният саунд да използва все повече структурите на поп музиката, Мейа се оказа логичната старлетка – потенциалните хит сингли като Everything (с вокалите ала The Knife на Karin Park), Burning Bright (с MJC сестрата по орбита Kim Ann Foxman), Fall From Grace (с драматизма на Катрин Поксън от Alpines), Take A Ride (с електропоп естетиката на Miss Kittin) и Wait For You (с трипхоп шепота на Tricky) действат директно по Disclosure формулата на чарт успеха и загатват летен препарти комфорт.
Matias Aguayo – The Visitor
Роден в ритъма на южноамериканските перкусии и отгледан с немското, компактно техно, за чилийския бийт шаман Матиас Агуайо няма нищо по-естествено от това да чупи стилови и културни рамки и клишета в неподвластен на определения мишмаш от най-общо казано вокално тропикана техно. Третият му албум (записван на визитации в Аржентина, Мексико, Колумбия, Франция и Германия) е силно повлиян най-вече от прочутите улични bumbumbox партита, организирани от Матиас и приятели, в които правилото е, че няма правила – от перкусионни джемсешъни, през вавилонска мешавица от възклицания и хорови речитативи до тотално счупена бийт вакханалия. Парчета като RRRR, Una Fiesta Diferente, El Sucu Tucu, El Camaron, Levantate Diegors и A Certain Spirit създават напрежение в тазобедрените стави при опитите да бъдат дефинирани в рамките на дълъг списък от (не)познати стилове като tropical bass, cumbia digital, baile funk, tecnobrega...
Pretty Lights – A Color Map Of The Sun
Американският бийт артист Дерек Смит определено може да бъде обявен за "брат близнак по звук" на DJ Shadow – още първите парчета от четвъртия му албум като Color of My Soul, Let's Get Busy, Around the Block (в комбина с хип-хопъра Талиб Куели) и Yellow Bird дават достатъчно електро-дъб-хоп-соул доказателства по въпроса. Разликата е, че за първи път Смит не използва чужди семпли като в предишните албуми, а първо записва с музиканти цялата музика в A Color Map Of The Sun, за да я семплира и преаранжира след това. Двойната микс работа се отплаща перфектно в So Bright, Prophet, One Day They'll know и My Only Hope, след които с надежда може да кажем: Нека бъде светлина, нека бъде Pretty Lights!
Fuck Buttons – Slow Focus
Surf Solar може и да е парчето-визитна картичка на британското нойз техно дуо Fuck Buttons, предвид факта, че бе изсвирено на живо при откриването на Олимпиадата в Лондон миналата година, но фокусът на Андрю Хънг и Бенджамин Пауър винаги е бил малко по-различен от Олимп (въпреки, че имат и парче с името Olympians). По-различен (да не кажем по-безкраен от Олимп), фокусът винаги е бил нойз вакуума на Космоса – третият им албум (отново със седем парчета) го достига още на старта с киборг психеделията на Brainfreeze и The Red Wing, а Prince's Prize, Stalker и епохалното Hidden XS отвеждат в нови измерения и вселения, грандиозни поне колкото олимпийски церемонии или авант-финала на Кубриковата одисея в Космоса.
Holden – The Inheritors
Има много начини да разкажеш една история без думи, само с музика, и Джеймс Холдън поназнайва повечето от тях. В случая, историята е следната: цели 7 години след дебютния си албум The Idiots Are Winning, Холдън взима романа The Inheritors на Уилям Голдинг и го прекарва през призмата на калейдоскопичния си IDM бийт, запазена марка на лейбъла му Border Community. Тънкият намек в заглавието е, че електронната музика днес сякаш се намира в космическа безтегловност и хаос (леещи се в парчета като Renata, The Caterpillar's Intervention, Sky Burial... ), където електро пионерите са останали без наследници, само с трибют от рециклирани митове и стари идеи. Изход обаче винаги има и катарзисът идва с The Inheritors и най-вече в Blackpool Late Eighties – епично пътуване с техно машината на времето, пилотирана умело от Джеймс Холдън.
