My Mir

Oneohtrix Point Never – Age Of

Кой? – Даниъл Лопатин, американски гуру на саунд дизайна и дигиталната арт еклектика.

Какво? – О, Времена... О, Нрави – амбивалентността и контрастите винаги са били основни козове в дигиталната саунд игра на Oneohtrix Point Never. И ако контрастът в артуърка на корицата на новото Age Of творение на Даниъл Лопатин красноречиво намеква за микс-сблъсъка между пред и пост-дигиталните времена с техните всевъзможни музикални жанрове, то заглавието на финалното парче Last Known Image Of а Song като че ли обобщава идеално това към което се стреми Лопатин – да "облече" музиката в образ, да я превърне в арт визуален обект със собствен саундтрак... Като саундтрак на имагинерен филм... Правил го е в аудио-визуални изложби като Ecco, правил го е в озвучаване на филми (за Good Time саундтрака му дадоха дори заслужена награда в Кан 2017)... Прави го и в актуалното MYRIAD лайв шоу... Прави го и в Age Of...

Не че и преди не е рисувал с емблематични синт линии, но Age Of и myriad.industries (и двете с клавесин импресии като от албум на Бенджамин Клемънтайн) и Toys 2 дават нов контекст на дигиталната OPN дизайн игра... Не че и комбината му с Prurient в We'll Take It и Warning не добавя ударни нойз-индъстриъл нива ала Garden Of Delete албума...

Не че и преди не се е заигравал с поп музиката в компанията на ANOHNI (а сега и в триумвират акция с Джеймс Блейк), но нито Black Snow, Babylon и Still Stuff That Doesn't Happen, нито The Station (писано за Usher, не щеш ли) могат да надскочат "дуета" с челистката Kelsey Lu в Last Known Image Of Song и Same – последното не само е идеален образец за модулиране на гласове (тези на ANOHNI и Kelsey Lu), но и само с просто манипулиране и размяна на честоти постига символ-веруюто на пост-всичко-съвременното изкуство – Same Digital Shit Another Контекст.

Кога? – когато приемникът даде накъсо и забърка цялата поп култура в една микс-калейдоскоп-центрофуга.

Защо? – защото Same Digital Shit Another Контекст е мото и на Днешния, и на Утрешния ден...

James Blake – Assume Form

Кой? – Джеймс Блейк, британският постер-бой на Modern Soul-а.

Какво? – Barefoot Соул – да, някъде между Overgrown и третия албум The Colour In Anything, Джеймс Блейк се превърна в нещо като любим агент за комбо-бийт-поп акции отвъд Атлантика (питайте Kendrick Lamar, Beyoncé, JAY-Z, Frank Ocean, Chance The Rapper, Oneohtrix Point Never...) и ако сега в комбината с André 3000 се пита шеговито Where's The Catch?, то уловката е дали четвъртият албум Assume Form ще приеме Формата на холивудски блокбъстър, натъпкан с примамливи звездни имена, но изпразнен от съдържание...

За щастие, Блейк има други планове за фючър соул формулата на успеха (споделена и с Moses Sumney в Tell Them), защото вече е открил баланса между това, което желае (чуйте Assume Form, Into The Red, Can't Believe The Way We Flow, Don't Miss It, Power On и Lullaby For My Insomniac)...

... и онова, което другите очакват от него (I'll Come Too, Are You In Love?, Mile High и Where's The Catch?), за да достигне перфектната хармония – да, Barefoot In The Park с Rosalía е най-добрата комбо акция, в която Блейк е влизал от години – която приближава Джеймс до максималната форма на онова описано като I Connect Motion To Feelings в Assume Form...

Кога? – в следобедните залези на зимата, когато If It Feels Like А Home... Power On, Power On, Power On ...

Защо? – защото всеки има нужда от лекотата да бъде Barefoot In The Park... дори (или най-вече) през зимата...

James Blake – Playing Robots Into Heaven

Кой? – Джеймс Блейк, британският постер-бой на дигиталния броукън соул.

Какво? – Playing Robots Into Feelings – "I Connect Motion To Feeling" редеше Блейк в четвъртия си албум Assume Form, но всъщност Джеймс прави именно това вече дузина години, от дебютния си албум до днес... След като изигра биг-бизнес-(само)иронията с предишния албум Friends That Break Your Heart, сега Блейк се завръща към есенцията на дигиталния Motion To Feeling броукън соул, с който изгря на бийт небосклона...

Завръща се и към комбо игрите с лайв китариста му Роб Airhead Макандрюс, което не се беше случвало от албума Overgrown насам, а емблематичните им тракове тук като Tell Me, Loading, Big Hammer, I Want You to Know, Night Sky и Fire the Editor намигат именно към пост-dub-2step естетиката отпреди декада, донесла му и Mercury Prize...

Ултразвездните поп-хоп-гост колаборации, с които натрупа тонове трансатлантическа слава са оставени в миналото като живота му на Острова, а само като ехо се чуват семплите на Snoop Dogg и NERD в I Want You to Know, на The Ragga Twins в Big Hammer или на спиричуъл хора в He's Been Wonderful...

Вечни са само бийт комбините с Дом Mount Kimbie Мейкър и с романтичната половина на Блейк, Джамийла Джамил (и с двамата Джеймс играе неизменно от Assume Form насам) в Asking to Break, I Want You to Know, If You Can Hear Me и емблематичното Loading, така че накрая да припяваш: "Wherever I Go I'm Only as Good as My Mind"... Точно като Robot(s) into Heaven, нали...

Кога? – идеално за меланхолията в края на лятото, когато на рулетката се върти I'm Feelin' So Low, High, Low, High...

Защо? – защото когато се питаш Where Are My Wings, Джеймс Блейк знае отговора.