Четвъртък, 18 юни 2009, Барселона
"While we have oceans, rivers that still bring us life, reasons to live in the moment, hold onto your time..." Времето сякаш бе спряло по някаква каталунска магия, докато тези думи се лееха от устата на юноша бледен с черна коса и черна Fred Perry тениска, застанал смирено на мини площада пред МАСВА (Музеят за съвременно изкуство на Барселона) извън тоталната лудница на откриващата дневна сесия на фестивала Sonar.
"Let your heart go where the wind takes it..." редеше младежът, а бийтът под думите водеше някъде... там, над покривите, над града, на по-приятно място... или поне на по-малко потно и задушно. Младежът се казваше Джейми Уун. Тих, скромен, с обрани и леко сковани сценични движения, но гласът... в гласа му имаше сила и увереност. И дълбочина. О, да. И нещо, което идваше от сърцето. Звукът на сърцето. Туп-Туп-Туп...
Октомври, 2010
"... space to breathe it, time to savour.." Мдаа, Джеймито вече диша и вкусва популярността. Големи лейбъли тичат по петите му. Всички говорят за него. Всички въртят до откат сингъла Night Air. Сред феновете му е и мистичния дъбстеп титан Burial, с когото именно записват Night Air. Всъщност именно Burial с вълшебното си дъбстеп фенерче изкарва Джейми на светло. Извън малките, задимени лондонски барове, които Уун обикаля с акустичната китара и римейка си на Wayfaring Stranger – блус класика, изпълнявана и от Джони Кеш. Burial превръща версията на Джейми от 2007-а в призрачно епичен нощен химн, а към него Уун добавя своите красиви, сърцетупкащи духове в Spirits и ето че приказката за Джейми, душата и нощта се ражда. В този момент в приказката влиза още един герой, накарал хората по света да заговорят за пост дъбстеп бум със заразително перкусивния си и еклектичен саунд, размиващ границите между дъбстеп, геридж, джънгъл, грайм и хаус. Той се казва Дейвид Кенеди, но всички го наричат с бойните имена Ramadanman, Pearson Sound и Maurice Donovan. Неговият съблазнително хипнотичен ремикс на Night Air, узаконява завинаги съчетанието „емоционален дъбстеп" в клубните речници, докато денс продуцентите се чудят има ли пресечна точка между дъбстепа и дийп хауса, и дали въобще жанровете имат някакво значение за добрата съвременна музика.
Сряда, 7 декември 2011, София
Jamie Woon и Pearson Sound са в Sofia Live Club тази вечер. Джейми идва с прекрасния си дебютен албум Mirrorwriting, за да те разходи през нощта и нейните духове, изкушения, смехове, страхове, болки, прегрешения, шизофрении, и други странности на нощните птици, бродещи из града. Завършил е четвърти в бягането на 100 метра, наречено Sound of 2011 – класацията на ВВС за изгряващите "звезди" на годината. Обаче Джейми знае, че трябва да е "walked when He shoulda ran". Затова прави невероятен маратон през годината, скачайки от фестивал на фестивал, от клуб на клуб, срещайки се с милионите си фенове в YouTube, разказвайки бавно и търпеливо своята приказка.
Историята на Дейвид Кенеди не се развива много по-различно, докато той развява знамето на своя отбор Hessle Audio (лейбълът, който движи със своите братя по оръжие Ben UFO и Pangaea) по света, а и у нас, водейки британската бас музика напред, към нови, неизследвани територии. Като България.
Интересното е, че той е от онези британски артисти, участвали в Switch On! ремикс инициативата на British Council в България, при която британски продуценти ремиксираха хитови парчета на български групи. Негово дело е римейка на класиката на Уикеда ... А ние с Боби двамата пием кафе, изманипулирана в хипнотично-перкусивно брекбийт парче с пречупени до неузнаваемост вокали. Подход, превърнал се в негова запазена марка и създал такива пост дъбстеп класики като Don't Change For Me, Work Them, Grab Somebody, Blanked.
Днес обаче този британски герой вече се подвизава само с името Pearson Sound и като такъв тази година завъртя страхотния микс FabricLive 56 – прочутата серия микс компилации на Fabric, клубът-Мека на прогресивния звук. Прави и все по-емоционални и вокални парчета (Higher, Down With You), но не забравя и експлозивната денс енергия с римейк на рейв класики като Deep Inside на Hardrive или пречупени до невъзможност ремикси на парчета като Morning Mr Magpie на Radiohead.
Така, че те очаква една изключително приятна вечер, изпълнена с малко меланхолия, с малко прозрения за душата и нещата от живота, малко тъга, малко секс, много денс стъпки и едно такова приятно гъделичкащо усещане под лъжичката на сутринта...
И звукът на сърцето. Туп-туп-туп...
Какво се крие зад гласа и... "под кожата" на Джейми Уун? Ще се опитаме да намерим отговора в две поредни срещи с човекът, поставен на четвърто място в престижната класация Sound of 2011 на BBC. Човекът, който беше номиниран многократно за най-добър дебют тази година за албума Mirrorwriting. Човекът, който скоро ще ти разкаже на живо своите приказки за душата на града и нощта.
Какво сънува снощи?
Хаха, напоследък не сънувам много. Спя дълбоко. Заради тази контузия на ахилеса използвам времето, за да спя, колкото мога повече. А и се случват доста вълнуващи неща, което ме изморява бързо. Поднових турнето и искам всички концерти да се получат възможно най-добре. Тази седмица откривам и концерта на Ерика Баду в Мадрид, което чакам с нетърпение. Работя и по няколко нови песни – искам да издам ново ЕР до края на годината.
Изглежда, че нощта е любимото ти време. Защо?
Винаги е било така. Още като дете обичах да оставам буден до късно. Тогава се случват и странни неща, които не можеш да видиш през деня. Сега, като пиша музика пък, обичам това време заради спокойствието и тишината. Без разни неща, които да те разсейват. Само аз и музиката.
Песните ти са доста картинни, кинематографични... Какви филми обичаш да гледаш?
Обичам филми, които ме разсмиват. Последно харесах Кожата, в която живея на Алмодовар – много изпипан, стилен... А и до последно наистина не знаеш какво ще се случи.
Сякаш песните в Mirrorwriting са подредени така, че да разкажат една история като във филм – мъж, излиза сам по улиците на града и нощта, среща момиче... ?
Хм, интересно е това, което казваш, но никога не съм го обмислял така. Самите песни са написани по различно време и не съм ги мислил така, че да са свързани и да разказват една цялостна история. Просто ги подредих, така че целият албум да звучи като приятно пътешествие. Винаги съм си падал по албуми, които са разделени на две части – и моят е такъв. С по-бързо и разчупено темпо в началото, и успокоено, дори меланхолично в края.
Песните са доста лични, има ли все пак някоя, която ти е най-присърце?
Spiral е такава песен. Не е просто нощно, интимно парче. Тя е нещо като диалог, който водиш със себе си, когато имаш връзка с някого и не знаеш какво се случва, какво следва. Тя е и първата, която написах с идеята текстът да се слива перфектно с ритъма – всяка дума с всеки бийт.
Всички те питат за Burial, но как реши да работиш с Pearson Sound? Какво мислиш за него?
Марк, човекът, който издаде Wayfaring Stranger, ни запозна. Аз винаги съм харесвал музиката, която прави, усещането му за ритъм. Затова той беше и първият ми избор в списъка за ремикси на Night Air. Иначе не сме работили много заедно досега. Направихме едно парче наскоро, странно диско такова, което може да бъде издадено, може и да не бъде. С удоволствие бих работил върху повече неща с Дейвид, дано имаме време за това. Скоро се видяхме с него в Бристол, на парти серията In:Motion, където бях специален гост на Hessle Audio. Получи се страхотно. Моята музика е малко по-интимна, но направихме нещо като ремикс джем сешън, като за денс клуб.
Дейвид има и парче, наречено The Woon, как стана така?
Хаха, да. Стана благодарение на Марк, същият, който ни запозна с Дейвид. Това беше първото винил издание на 2nd Drop Records, настоящият лейбъл на Марк и мисля, първата 12" плоча на Дейвид като Ramadanman. Беше семплирал вокалите ми от Wayfaring Stranger и ме питаха с Марк дали може да ги използват и аз се съгласих, естествено.
Самият ти напоследък също започна да правиш ремикси, като този на Lana Del Rey, искаш да се фокусираш повече към продуцирането или...?
Да, това е нещо, което ме вълнува в момента. Нещо, за което искам да науча повече. Хареса ми песента и гласът на Lana Del Rey и реших да опитам. Запазих вокалите непокътнати, може би защото самият аз пиша песни и пея, а реших да си поиграя със звученето и настроението на парчето. Доста е забавно. Като да тренираш различен мускул или да използваш различна част от мозъка си. Това е и добра възможност да тестваш разни неща и да ги прилагаш после в собствените си песни.
Jamie Woon Live © фотография MIR | Тихомир Рачев
Очаквайте продължение...
Галерия от Джейми Уун Live на 7 декември в Sofia Live Club
В началото...
Бе трудно. Като при всяко начало. Не защото Джейми си контузи ахилеса, докато разцъквал мачле с приятели и трябваше да пренасрочим датата за концерта. Не и защото лайв бенда му изведнъж се превърна в дуо за втората половина от целогодишното му турне. Всъщност трудното беше да накараш някого да повярва в една идея – да види света през твоите очи. Много ми се искаше първият концерт да е съвместно шоу на Джейми Уун и Дейвид Pearson Sound Кенеди. Не само, защото Джейми брилянтно шепти приказки за душата, нощта и нейните духове, каквито са на особенна почит в . Не само, защото Дейвид записа парче, наречено MIR. А просто защото двамата са преди всичко приятели – ако беше на летището с нас щеше да видиш с каква радост се срещат и си разказват истории. Двамата не са само талантливи артисти, които са работили някога заедно, а хора, които усещат и виждат света по един и същ начин. Такава е и идеята – да събира хора с подобен мироглед и ценности, за да се забавляват непринудено заедно. Ако си бил с нас на финала на партито, сигурно си забелязал как се отнасят сродните души помежду си – Дейвид завърши сета си с ремикса си на Night Air – реверанс към Джейми, който стоеше в публиката. Няма я бг прокобата – първо работиш с някого, а после се карате и се плюете взаимно зад гърбовете си. Ето това искаме (ако можем) да променим. Светът не можем, но поне себе си можем да променим, както се пее – wannabe a better version?
фотография Тихомир Рачев © MIR
7 неща, които (може би) не знаете за Джейми, Дейвид и концерта им у нас
Джейми и Дейвид пътуваха с един и същ самолет, но се срещнаха едва при кацането на летище София. И двамата се забавляваха от този факт, както и от плексигласовите птици на естакадата от летището до града. А и се впечатлиха от Витоша.
Не е за вярване, но 28-годишния Джейми е по-голям циркаджия от 23-годишния Дейвид. Забавно е да чуеш каква екзистенц меланхолия лее в песните си Джейми, а след това да го видиш как барабани като на тарамбука по декоративна минитиква, имитирайки трайбъл ритуал на туземец от остров в Тихия океан. От друга страна, Дейвид също е пълна противоположност на бълбукащата и експлозивна музика, която прави – сдържан, скромен, често може да го видиш как се изчервява от жестове на внимание. Събира ги общата душевност, вглъбеност, аристократични обноски и нежеланието да парадират с успеха или вниманието на другите към тях.
Дейвид Кенеди е учил руски в училище. Поназнайва малко кирилицата, явно неслучайно е кръстил парчето си на орбиталната станция MIR.
Джейми е фен на Ливърпул, а Дейвид на Арсенал.
Sofia Live Club е може би единственото място от турнето на Джейми, където Echoes (откриващото парче) бе изсвирено на роял от Джеймс Ройс Ууд Джуниър – верен кийбордист на Джейми, бивш негов съученик от Brit School и настоящ негов съквартирант. Двамата са си взели къща в лондонско предградие, където са си обзавели и чисто ново студио.
Джейми е фен на журналиста и писателя Кристофър Хътчинс и четеше неговата биография Hitch-22.
Дейвид Кенеди не дава автографи. Никога. Може би е негова ексцентрична приумица или просто се притеснява да не би някои хора да злоупотребят с подписа му.
фотография Тихомир Рачев © MIR
И накрая...
Специални благодарности на: Миша Мар, Владо, Бари и на всички Вас, без които този концерт нямаше да се получи толкова (надявам се) приятен. Нека добрите духове бъдат с Вас!
Втората част от разговора ни с Джейми Уун продължава оттам, където стигнахме – ремикси, римейк на хит песни, странници в нощта и света и ... може ли да бъдем по-добра версия на самите себе си.
Как избираш песните, на които правиш римейк? И Wayfaring Stranger, първият ти запис, е такъв?
По времето на Wayfaring Stranger просто се учех да свиря блус с китарата. Тази стара американска фолк песен просто ми въздейства невероятно. Стори ми се, че е по-добра от всяка моя песен, която бях написал дотогава и тъй като имах възможност да издам само едно парче – избрах това да е римейк на Wayfaring Stranger. Самата песен и текста й през годините са се променили много, има вече и доста различни версии. В моята интерпретация се придържам към варианта на Скот Ейнсли, който ме впечатли навремето. Иначе за другите... римейка на Would I Lie to You на Charles & Eddie направих, защото ми напомня детството и one hit wonders групите. Доста е забавно, когато я свирим наживо. Тя разчупва цялото шоу, защото в песните ми има доста меланхолия, а тази е фънки и е доста популярeн хит при това.
А Wayfaring Stranger посветена ли е на твоето семейство или просто се чувстваш като самотен странник, пътуващ през света, както се пее в нея?
Не съм я писал аз, че да я посветя на семейството си, но да – чувствам се така. Това е една от причините да пея тази песен. Аз съм единствено дете. Артист съм, музикант, но се усещам извън цялата суетня. Страня от нея. Има и нещо в текста, което ми пасва добре. Пее се за стремежи, страст, вътрешна борба... и за достигане до едно по-добро място в живота. Нещо, което може би всеки желае.
Израснал си само с майка си, тя пее и беквокалите в Night Air, изглежда сте доста близки с нея... ?
Да, през по-голямата част живях само с нея. Приятели сме и то много добри. Може би тя наистина е оказала най-голямо влияние за музиката, която правя. Израснах, докато я гледах и слушах как работи, как пее толкова различни неща – веднъж беквокали за други артисти, друг път нейните песни... да не говорим за обичайното й влияние – просто да бъде майка, която ти предава собствените си идеали. Определено съм взел доста от начина, по който тя пее – тази дълбочина, която съм чувал толкова години наред и която се е превърнала в моя втора природа.
Албумът ти имаше работно заглавие In the Middle, защо го смени на Mirrorwriting?
От една страна това е трибют към Люис Тейлър – един от любимите ми артисти, чийто дебютен албум е с парчета, чийто заглавия са само от една дума. От друга страна, когато го завърших, ми се стори, че Mirrorwriting описва много по-добре тази моя обсесивна и егоистична идея да направя албум, на който да се посветя изцяло. Беше просто начин да обясня по-добре защо съм прекарал толкова много време в създаването му. Начин да оправдая това, че се вглеждах в себе си като в огледало. Опитвах се да науча нещо за себе си, да се развия.
Да крещиш или да шепнеш посланието си – кое е по-добре, за да бъдеш чут тези дни?
Хмм... всеки човек го усеща различно. Затова и понякога посланието ти е разбрано в коренно различен смисъл, от този, който си вложил в него. Аз предпочитам да шепна. Все пак започнах с акустичната клубна музика – там си сам на сцената с блус китарата. А и гласът ми не е мощен, по-скоро е нежен. Това влияе и на музиката, която правя. Иначе се възхищавам на spoken word артистите или други като тях, които използват поезията и гласа си за основно оръжие. Те предават това, което имат да кажат чрез една цялостна история, разказана по един непосредствен и въздействащ начин, така че да ти влезе лесно под кожата.
Промени ли се концепцията ти за лайв шоу, защо реши да правиш концерти като дуо, само със съученика ти от Brit School, Джеймс Ууд?
Така се получи. Другите членове на лайв бенда ми вече не можеха да идват на турнета с нас, защото се заеха със собствени проекти. А с Джеймс се познаваме толкова отдавна. Заедно бяхме в първата група, в която пеех. Мултиинструменталист е също като мен – и двамата пеем, свирим на китара, той се справя и с кийбордите... Затова реших, че може да успеем в това предизвикателство – да се върна отново към онези самостоятелни, камерни концерти, които правех толкова много преди да имам лайв бенд. Така и шоуто е различно всяка вечер. Има моменти, в които импровизираме, създаваме грууви бийтове на сцената и ги луупваме, докато в същото време свирим и наживо. Всичко е по средата – отчасти свирене наживо, отчасти електронни семпли от лаптопа. Идеята е шоуто да ни държи нащрек и адреналинът ни да не пада.
В Missing Person пееш: "Wannabe а missing person, Wannabe a better version", така че ще видим ли по-добрата версия на Джейми Уун в София?
Хаха, да, определено съм по-добра версия на самия себе си, откакто написах тази песен. Тя все пак е доста стара, от 2008 е, така че имах три години да стана по-добър човек, по-добър музикант. Може би на всеки му се иска да бъде по-концентриран, да владее емоциите си и да не се поддава на несигурността, която усеща когато се сблъсква челно с живота. Тогава винаги може да бъдем по-добри версии на самите себе си.
Галерия от Джейми Уун Live на 7 декември в Sofia Live Club
Помните ли концерта на Джейми Уун? А помните ли агентът с него на сцената, който изсвири откриващото парче Echoes изцяло на роял? Той е Джеймс Ройс Ууд Джуниър и отново ни е на гости – този път ни забърка специален микс изцяло със собствена продукция. Ройс Ууд Джуниър е свеж бийт агент на път да издаде дебютния си албум, затова тук ще чуеш един-два жокера как ще звучи той. Ройс е и човек, който обича да споделя музика със стари, добри приятели, затова в микса витаят и гласовете на Джейми Уун (който дори рапира !?!) и певицата Stac. Ройс може би вече обича и всичко нашенско, и родно след като сръбна троянска сливова, затова като реверанс ще чуеш и продукция от родния, живеещ в Лондон, Николай Сеизов а.к.а Micromattic...
С какво ще запомниш концерта ти с Джейми Уун в България?
С една от най-екзалтираните публики от цялото ни турне. Общо взето, по моя скромен опит, в цяла Източна Европа хората са по-живички от тези в останалата част от Европа... Храната също е страхотна, а и все още може да се пуши навсякъде, което е прекрасно за пушач като мен, хаха...
С Джейми сте били съученици в Brit School, но как всъщност започна твоята афера с музиката и заработихте с него?
С Джейми, от около 16-годишни, правим заедно музика, с известни прекъсвания. Най-голямата пауза беше преди няколко години, но ето че сега отново сме заедно... и да работя с него по Мirrorwriting, както в студиото, така и докато го представяхме наживо по концерти, беше страхотно за мен.
Изглежда, че музиката за теб е споделяне на нещо хубаво с добри, стари приятели – и Джейми, и Stac, с която издадохте Second Lens EP, са такива твои стари другарчета... ?
Предполагам, че просто имам късмета приятелите около мен да се оказват адски талантливи музиканти и изпълнители... Въпреки, че проектът със Stac се случи повече от разстояние – тя ми пращаше акапели, аз редях бийтове. През по-голямата част от миналата година бях на турне с Джейми, така че просто получавах вокалите от Stac, а аз продуцирах когато и където можех... Песента Wet от Second Lens EP например, беше записана за около 15 минути в хотел Hudson в Ню Йорк... тогава просто трябваше да изстискам всичко възможно от парчето.
Заиграваш се и с иронични парчета като Good Cheese, Raggo is as Raggo does направени заради кефа и пародията, та колко важни са шегите и закачките в музиката?
Във всеки дреме килерен рапър, хаха... а и няма нищо по-забавно от това да скалъпиш набързо хип-хоп трак, да събереш добри приятелчета, да пийнете и да се държите глупаво няколко часа, като в същото време просто правите музика. Ако през цялото време го играеш прекалено насериозно, музиката може да стане тягостно занимание. Все пак, някои от най-добрите песни се пръкват именно тогава, когато не ти пука особено какво ще се получи накрая.
Това, че работиш с певци като Джейми и Stac, това ли ти даде смелост да пееш в собствените си песни или...?
Гласът ми не е дар от Бога, като на тях двамата, но все пак мога да изпея прилично добре някоя и друга песен, хаха... Винаги съм го правел, но и преди винаги се опитвах да намеря някой завършен певец, който да презапише вокалите. Сега вече наистина не ми пука. Просто изпявам вокалите, редя бийтовете... и го оставям така, мамка му!
Разкажи повече за дебютния ти албум... каква е историята?
За историята не знам още, обаче имам цял куп тотално различни парчета, които някакси трябва да събера в едно цяло – от фолк песни до техно... един Господ знае как може да се съчетае това... може би ще бъде фолкитех албум, хаха...
А каква идея ти се въртеше в главата, докато записваше микса?
Това е просто колекция от мои парчета – едни са нови, други стари, някои ще влязат в албума... Като цяло, миксът се лее лежерно, кротичко... идеално върви с чаша хубав чай.
Сега ти предстои...?
Да загрея чайника, хаха... да завърша албума си и може би да поработим с Джейми върху някои от новите му неща. Също, надявам се, ще запиша няколко ремикса и продукция за други артисти.
Парти девиз за финал?
Raggo is as Raggo does
1. RWJ - Noon
2. RWJ feat. Michael MacWoonald - Jodie
3. RWJ - Don't Wanna Lose You
4. Bubble Shit - Raggo is as Raggo does
5. Micromattic - Uncanny (RWJ remix)
6. Jamie Woon - Lady Luck (RWJ retwix)
7. RWJ - Touch
8. RWJ - Fivebit
9. RWJ - Clacks
10. RWJ & Stac - Edge
Да, Той отново е тук! Отново с брилянтен глас, отново с превъзходен английски хумор, с чисто нов (алилуя) втори албум Making Time и с нов, втори концерт в България – говорим с Гласът на британския неосоул Джейми Уун за това как се инвестира Време, за това как се влиза в Мача след полувремето и за...
Хей Джейми, помниш ли първия си концерт в София?
О, да, абсолютно. Беше хубав концерт. Необичаен, но хубав – беше в нощен клуб, доста задимен, така че се чувствах като диджей, хаха... като Дейвид (Pearson Sound), който беше с нас. Сега, обаче, няма да е толкова клубно. Идвам с цял бенд, шестима души сме...
Да, може ли да ни опишеш бенда си? Защо избра да свириш точно с тези музиканти?
Въпрос на взаимно доверие, а и аз наистина харесвам начина, по който свирят. Нямам нищо против да прекарвам цял ден с тях, без да ми се прииска да ги убия..., което е много важно, хаха... Барабанистът Дан Сий и басистът Дан Гулино ги познавам от доста отдавна, още преди издаването на първия ми албум сме свирили заедно и е чудесно, че го правим отново заедно. Двамата са намерили и перфектния синхрон, който е много важен за ритъм секцията. Кийбордистът Чарли Плат го познавам още от училище – страхотен приятел и джаз пианист. Нови за мен са двамата беквокалисти, с които работя едва от няколко месеца – Мишак Бродерик и Уилсън Ати, и двамата имат чудесни гласове и добавят нужната по-силна енергия, защото в новия ми албум има доста беквокали, които се чудех как ще изпълнявам на живо, но ето, че сега имам двама страхотни беквокалисти, които пасват идеално на моя тембър и на общия саунд.
Много ми се искаше да взема и Дейв Окуму, който свири в някои тракове от новия албум, но той е зает човек – все пак и с неговата банда The Invisible ще издават скоро албум. Ройс Ууд Джуниър, с когото бяхме заедно предния път, също се включи в албума, но той издаде чудесен дебютен албум и сега се занимава с промотирането му, така че няма възможност да ходи на турнета с мен.
Май се получи, така че You've walked when You shoulda run... защото, днес, всеки, който постигне успех опитва на всяка цена да яхне вълната и кинтите, опитва всякакви трикове, за да запази публичното внимание... Всички освен теб! Защо изчезна в един момент?
Хахаха... Винаги ми се е струвало, че има нещо uncool в това да бъдеш прекалено известен.
Да не би да си олдскул пич, който говори само тогава, когато има да каже нещо?
О, да, не бих могъл да го кажа по-точно. Нямам никаква полза от това да бъда просто известен, заради самата известност. Искам да говоря само чрез музиката, която правя. Опитвам се сам да предизвиквам себе си, за да се развивам музикално, защото ако не поспреш за малко, не се огледаш и не си зададеш някои въпроси, то ще продължиш да правиш едно и също нещо постоянно, а това е доста отегчително за всички.
Хубавото на това да се откъснеш за известно време е, че хората те помнят някак по-добър, отколкото си в действителност, хаха... Все едно си контузен футболист, чието завръщане в отбора, след дълга пауза, всички очакват с голям интерес и не спират да му повтарят: "О, ще бъдеш страхотен!", хаха... Всъщност, щастлив съм, че изобщо на някой му пука, че се завръщам. Благодарен съм, че хората ме помнят и искат да чуят новия ми албум.
Е, все пак не изчезна съвсем... записа парчета за албумите на Disclosure, Paul White, Portico, Darkstar... Не те ли разсея това от записването на втория албум или напротив, даде ти нова гледна точка, нова музикална посока?
Човек трябва да пробва различни неща, а и аз обичам да работя с други хора, особено когато виждам, че се получава добре. Харесва ми да споделям визията за нещата на други хора, да помагам за нейното обогатяване... А и да бъда по-спонтанен, защото в тези случаи трябва да работиш по-бързо, съобразявайки се с чужд график и начин на работа... Все пак, не мога да очаквам хората да го правят за моите албуми, без да познавам обратната страна на монетата, без да познавам какво е усещането за колаборация... С Пол Уайт, например, записахме доста неща за Making Time, но в албума влезе само Thunder. Обаче, със сигурност, искам да работим и в бъдеще заедно... той е страшен, истински експериментатор... един от най-фриволните духове в музиката, които съм срещал.
В първия сингъл от Making Time пееш: Come back, Body's aching, From the want and the waiting... Never been so inside it... така ли чувстваш завръщането си?
Хаха, Sharpness е любовна песен, нали знаеш... За една жена е, но да, и музиката може да бъде любовница, хаха. Има други песни в албума, които говорят за това завръщане. Всъщност, албумът се казва Making Time поради няколко причини – в него обръщам голямо внимание на груува, на ритъма като лично изразяване на усещането за време и на начина, по който минаваме през него. Естествено, заглавието може и да се приеме като заигравка със забавянето на албума, но отделих толкова време на записите, за да се получат такива, каквито исках. Все пак, времето е най-ценния ни ресурс – когато имаш основните неща, когато имаш покрив над главата и храна на масата, тогава трябва да помислиш как да инвестираш времето, с което разполагаш. Времето се превръща в най-големия лукс, но и същевременно в най-ценния ресурс, с който разполагаме днес и трябва да го използваш добре, за да постигнеш нещо. Да създаваш възможности, да инвестираш добре времето – в музика, в моя случай – с надеждата, че тази инвестиция ще ти се отплати добре един ден.
Тази идея за инвестиране на времето промени ли начина, по който правиш музика?
Спрях да се опитвам да правя всичко сам. Започнах да разчитам на хора, които са страхотни в областта, в която работят. Реших, че е време да оставя техническата част в техни ръце, а аз да се концентрирам върху музикалните идеи. Затова по Making Time работих с Lexxх, който е невероятен саунд инженер. Обожавам начина, по който записва и миксира звуците. Оказа се, че споделяме и общ вкус към музиката, която слушаме, към определен тип вибрации в саунда, който търсим, така, че в един момент си казах: "О, боже, точно такъв човек ми трябва, къде е бил през целия ми живот", хаха...
Обложката на Making Time е интересна – сякаш обектите (камъни, листа, дърво...) са замръзнали във времето...?
Да, направихме я с Дънкан Белами от Portico. Искаше ми се по някакъв начин да отразява процеса на създаване на албума – използването на обикновени, семпли елементи, но внимателно подбрани и подредени. А и през цялото време, докато записвах албума, си го представях и исках да звучи като да е част от природата, въпреки, че го записахме в Konk Studios, близо до къщата ми в Северен Лондон. Всъщност, всички тези предмети от корицата ги намерихме в градината на къщата.
Има ли песен от Making Time, с която особено се гордееш?
Няколко са и по различни причини се радвам как се получиха, но съм особено доволен как звучи Dedication. Получи се от един спонтанен джемсешън с моята група, записахме я от първия път... нали знаеш, от онези специални моменти, когато всичко се получава от раз, а след това бързо написах и текста към нея.
На кого или на какво е посветена Dedication?
Посветена е на предците – всички онези, които не са получили признание и сега са забравени, но винаги са правили музика, заради самата музика. Не просто заради слава или пари.
Sharpness, Thunder, Skin, Message, Forgiven, Dedication... продължаваш да държиш песните ти да имат заглавия от по една дума... Защо?
Хм, просто така ми харесва – да са кратки, ясни и запомнящи се. Като медитация върху една дума е. Така повторена, всички различни смисли на една дума добавят ново значение, дори такова подсъзнателно, каквото думата няма първоначално. А и колкото повече думи има в заглавието, толкова по-малко остава за въображението.
Кой е звукът, който влияе най-емоционално върху човека, според теб?
Човешкият глас. Дори и да отнемеш всички инструменти от човека, ще му остане гласа, с който пак може да създава музика. Гласът и ритъмът са тези първични неща, върху които се гради цялата музика.
Да, ти самият използваш гласа си като инструмент... дори можеш да изпееш женски вокални партии като в кавъра на Try Again на Aaliyah? Защо го направи?
Винаги съм харесвал тази песен. Бях тийнейджър, когато излезе, а аз тогава си падах по китарна музика, не слушах подобни неща, а и като цяло, по онова време, в Англия не се слушаха толкова много и различни стилове, колкото сега... Oбаче, още първия път като я видях по MTV, адски ми хареса, без дори да знам защо... Стори ми се от онези специални песни, които като чуеш за първи път и си казваш "уау". Затова, когато от BBC Radio 1Хtra ме помолиха да си избера някоя песен от последните 20 години, на която да направя кавър, веднага се сетих за Try Again.
А има ли глас в съвременната музика, който особено харесваш?
О, да, много са. Джоно Маклиъри, с когото сме добри приятели... Също така Билал, а това, което Омар може да прави с гласа си е направо невероятно.
Имаш песен, която се казва Message, та кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес – да шепнеш или да крещиш?
Аз вярвам в шепота. Но има случаи, в които трябва и да крещиш. Няма правилен или грешен начин, просто защото колкото и ясно послание да имаш, винаги ще има някой, който ще го разбере различно от това, което си желал. Затова, просто общувай колкото се може по-ясно, опитвай се да бъдеш възможно по-добър човек и това, което искаш да кажеш може и да стигне до хората.
О, да, знаем, че ви е писнало. И от родната, мила картинка, нали! Но сега говорим за безбройните Best Of класации и Топ 2015 еманации... обаче, това Не е поредния опит за номериране във възходящ ред на събития от изминалата концертна година, защото и ние като вас мислим, че музиката, също като животът, не е въпрос на състезание, а е въпрос на споделяне... Затова споделяме 20 от най-интересните концерти през 2015, така както изглеждат през обектива (и субектива) на (о, да, селекцията е само от лично документирани и проверени събития), а ако се чудите защо повечето от тях са извън България, то нито сега му е времето, нито ни е достатъчно мястото, за да разплетем тази не толкова сложна енигма. Може само да кажем, че ако искаме картинката да бъде различна през 2016, то е време да започнем да мислим извън рамките на класации, системи и далавери на делението, въпреки упоритите твърдения, че живеем свободно и щастливо именно така.
20. Talisco @ Electronic Beats Festival Загреб
Всяка концертна година крие приятни изненади като триото на Жером Аманди – може да не знаеш нищо за групата му, може да не си слушал музиката, която прави или да я познаваш бегло, защото не е в твоята кръвна група, но когато видиш неистовата енергия и желание, с които Talisco се раздават на сцена, когато усетиш как перфектната комбинация от прашен американа рок и епичен инди поп образува кеф тръпки по тазобедрените стави, то не само ще влезеш във филма им с аплаузи, но и като нищо да преслушаш дебютния им албум Run. Само дето на живо Жером Аманди и компания звучат доста по-агресивно-експлозивно-химново, пробват китарни денс стъпки, разменят роли и инструменти и въобще качват адреналина като че няма да има Утре, защото именно това е Концерът – той се случва Днес и Сега, а Talisco знаят как да изживеят Момента.
19. Hidden Orchestra @ Mixtape 5
И Sofa Surfers, и Hidden Orchestra успешно преодоляха трудности (и необичайна театрална прелюдия) при завръщането си у нас – фючър джаз квартетът на Джо Ейксън отмени предишната си визита след нелепа катастрофа на сръбска магистрала, но сега се носеше гладко и уверено по лентите на двата си албума Night Walks и Archipelago, и ремикс изданията им до достигане на крайната цел – кефът на публиката.
Когато Деймън Ридик паркира D-Funk кадилака в София, нещата не изглеждаха толкова слънчеви и горещи като в родния му Ел Ей и (може би, затова) започна леко сковано с We Continue, но пък продължи с перфектно синхронизираното си трио да опипва синт фънк почвата с парчета като Floating On Air от актуалния албум Invite The Light, така че когато стигна до O.B.E и Faden Away вече беше намерил G-точката на фънка, а накрая нещата съвсем излязоха от контрол с танци (и от публиката) на сцената, за да се получи това, което Деймън пее: I Suggest We Find a Way to Break All Negativity – а това е целта на всеки хубав концерт, нали!?
17. alt-J @ Melt! Festival
Джо Нюман и компания знаят как да изпълват огромни пространства със своя понякога интимен, понякога епичен саунд. Сценичното осветление и Камерън Найт, новият член на брит инди поп квартета, работят в тяхна полза, както и хитове като Tessellate, Breezeblocks, Fitzpleasure, Taro, Hunger of the Pine, Pusher, Every Other Freckle и Left Hand Free, но ако има нещо, което все още им убягва (с редки изключения) по пътя към славата, то това е градацията на лайв шоуто.
16. José González @ Студио Орфей
Тихо се сипе... Хосе Гонзалес наистина може да изпее непосилната красота на битието, а неговият бенд се е ошлайфал в извеждането на всеки отделен звук до състояние на микрокосмос, така че да се образува вселенската картина на живота и ако изсвириха всичко, което очаквахме от актуалния албум Vestiges & Claws + задължителните кавъри, спечелили слава на Хосе, то (не)изненадата дойде с хитовете на Junip – страничният проект на Гонзалес, с който може да ти пожелае лека нощ, за да се събудиш с Make The Light Lead You Out, а на нас точно такава приспивна песен ни трябваше след едно дълго и изморително пътуване.
15. Sofa Surfers @ Mixtape 5
Ако предното гостуване на Мани Обея и компания се увенча с мегазакъснение (поради изпуснат полет), то и сега чакането си заслужаваше – здрачното сърфиране из социалните кризи в актуалния албум Scrambles, Anthems and Odysseys по вълните на виенския електротрип валс си беше среща на високо Sofa Surfers ниво.
14. London Grammar @ Melt! Festival
Тази година концертите на Хана Рийд и компания се броят на пръстите на едната ръка, но истинският бонус дойде със световната премиера на Hell To The Liars = първото лайв изпълнение на парчето (което ще влезе в новия албум на London Grammar) се нареди достойно до хитовете от дебютния албум If You Wait и въпреки, че епичната индъстриъл арена на Melt! Festival не е точно атмосферата, в която вирее замечтаната London Grammar меланхолия, то Wasting My Young Years и традиционното гранде финале с Metal & Dust все още си остават тоталните фестивални класики, с които да изпееш с кеф: Wasting My Festival Years.
13. Seinabo Sey @ Melt! Festival
Да, Сейнабо може и да е родена в снежна Швеция, но невероятният ѝ глас носи африканска страст (не само заради баща ѝ Маудо Сей, музикант от Гамбия и Сенегал) и такава плътност (почти като на Сезария Евора), че може да разтапя ледници – хитове като Pretend, Younger, Hard Time и Pistols At Dawn от дебютния ѝ албум го доказват, но черешката на тортата са акапелните ѝ откровения (едни от no comment моментите на тазгодишния Melt!) в компанията на традиционната ѝ червена рокля.
12. Santigold @ Melt! Festival
Догодина Санти Уайт ще духне 40 свещи, ще издаде третия си албум 99¢ и ще рулира по сцените на не един и два фестивала – и няма как иначе, защото хип-хоп кабаретното ѝ фен френдли сценично поведение и хитове като Creator, L.E.S. Artistes, Say Aha и Disparate Youth провокират масова инвазия на публиката към сцената и раждането на парти девизи като Can't Get Enough of Santigold.
11. Ibeyi @ Melt! Festival
Има йоруба магия когато близначките Лиза-Кейнде и Наоми Диаз се качат на сцената – ефирната им секси серенада за кахон, електрическо пиано и два гласа е толкова семпла и въздействаща, колкото непосилната красота, която се случва между живота и смъртта, а бисът на емблематичния хит River, при който Лиза-Кейнде и Наоми дирижират публиката като оркестър на Емоцията е звукова картина-перла, която да краси всяка фестивална арена по света.
10. Sinkane @ Electronic Beats Festival Загреб
"Това е последния концерт от турнето ни и ще мине доста време преди отново да свирим в Европа" – тези думи на Ахмед Галаб едва ли описват що за екстра бонус ни очакваше, защото афробийт психеделията на Sinkane наистина не е за изпускане. Бенд като фънк машина, джази космична атмосфера, кавъри на Greatful Dead и Уилям Ониабор, вплетени в авторски афробийт на корем и всичко, което може да искаш от един концерт не само на Sinkane.
9. Mogwai @ Melt! Festival
През 2015 шотландските построк воини Mogwai отбелязаха подобаващо 20 години на сцена, а за това време Стюърт Брейтуейт и компания са овладели до съвършенство създаването на стена от звук (буквално и преносно), която издухва всичко по пътя си – питайте публиката и рояците насекоми, привлечени като с магнит от мега осветлението на юбер главната сцена на Melt! Festival. Разхождайки се достолепно и с мощ (като добре смазана машина) из дискографията си с акцент към миналогодишния, осми албум Rave Tapes, Mogwai си спечелиха номинация за най-шумна/мощна група на годината, поставяйки епичния финал с подобаващото My Father, My King, чиито последни акорди, претопени в гига вълна от китарен дисторшън, да отекват юбилейно дълго в главата ти.
8. Erlend Øye & The Rainbows @ Melt! Festival
Ерленд е като Уди Алън на музикалната сцена – концертите му са шарен калейдоскоп микс от стендъп комедийна акция и карнавална фиеста, в която със слънчева ирония и усмивка се редуват хитове от безбройните му проекти (като Kings of Convenience и The Whitest Boy Alive) и култ колаборации (като Remind Me и Poor Leno с Röyksopp), а соло парчетата от миналогодишния му албум Legao като Garota, Estate и особено Rainman (с припева Loving You Is Like Waiting For The Rain To Come, аха) паснаха идеално на проливащия се в този ден дъжд, така че накрая неслучайно (и метафорично) да изгрее дъга (като името на щурата му бенд дружина), а публика, Ерленд и The Rainbows, вкупом заедно, легнаха на земята, за да отнесат Гранде Момента във вечната концертна памет.
7. Dorian Concept + Cid Rim + The Clonious @ Melt! Festival
Лайв триото на Оливър Томас Йонсон свързва пресечните точки между електронната музика и свиренето на живо, както го прави и в албума Joined Ends и то с такава лекота и хармония, че когато Dorian Concept, Cid Rim и The Clonious се качат заедно на сцена всичко заприличва на среща на добри, стари приятели, които си казват най-важното... дори без думи. А ние обичаме такива разговори.
6. Joy Wellboy @ Melt! Festival
Като черен и бял белгийски шоколад Джой Адигоки и Вим Янсенс наистина са родени един за друг, за да създават музика заедно – достатъчно е да видиш обсесията в погледите им и малките скрити жестове, с които общуват на сцената, за да разбереш, че в албумите Yorokobi's Mantra и тазгодишният Wedding няма нищо случайно, а заглавието на втория чудесно описва лайв пърформанса им – свещен съюз, от който е хубаво да си част и Ти.
5. Jamie Woon @ Sofia Live Club
О, да. този Глас...Чакахме завръщането на Джейми Уун не само защото той е важна част от историята, не само защото лее чуден глас с Making Time елеганс и Dedication смиреност, каквито липсват на съвременните поп изпълнители... Да, нямаше я еуфорията и Spirits атмосферата от първия концерт, но имаше добре смазана груув машина (трябва да чуете лайв сливането на Lady Luck с Thunder) и едно Sharpness завръщане, което доказва, че Джейми знае кога трябва да е Walked When He Shoulda Run и кога да е Ran When He Shoulda Walked.
4. Lamb @ Студио Орфей
Лу Роудс и Анди Барлоу знаят как да дадат на публиката това, което иска – съчетанието между ангелогласната грация на Лу и бийт разюздаността на Анди е досущ като онзи перфектен баланс между стари и нови Lamb хитове, който намират при лайв изявите си, така че всички да искат още и още от онова, което ни прави... хора. А още ще има, защото през 2016 Лу и Анди ще празнуват (надяваме се с нас) 20 години на сцена.
3. Fatima & The Eglo Live Band @ Horizon Festival
"Свирили сме в жега, в дъжд... но никога всред такъв сняг" ни каза Фатима, но не само тя и нейният The Eglo Live Band ще запомнят този концерт насред снежния Пирин. Супер груувът на дебютния ѝ албум Yellow Memories е заразителен във всякакви атмосферни условия и не само че ни остави чудни (в случая, снежни Ridin Round (Sky High) спомени), но и се превърна в най-готиния концерт на подобна надморска височина, на който сме били.
2. Nils Frahm @ Melt! Festival
Някаква магия витае във въздуха, когато Нилс Фрам положи пръсти върху 88-те клавиша на пианото. Магия, която може да бъде обяснена с обсесивната му отдаденост към музиката (и на сцената, и зад кулисите), която се изразява и в хиперпродуктивност след като тази година успя да спечели награда за филмовата музика към Виктория, да издаде една от любимите ни микс компилации Late Night Tales, да събере ремикси от свои фенове в Screws Reworked, да продуцира албум с приятели от детството (nonkeen през 2016) и не на последно място да заформи Collaborative Works с исландския си брат по пиано орбита Олафур Арналдс, с когото планират и съвместно турне през 2016. Магия, която никакви думи не могат да опишат, когато епичната индъстриъл Melt! арена се превърне в нещо като космодрум, от който се изстрелва астралната симфония на Нилс Фрам до другата страна на Луната и обратно.
1. Young Fathers @ Melt! Festival & Electronic Beats Festival Загреб
Ако има лайв пърформанс, който диша и движи духа на времето, в което живеем, то това е шаманският ритуал на Алойзиъс Масакуа, Кайъс Банколе и Греъм G Хейстингс. Да, те са шамани и то не защото знаят отговора на въпроса "What you do to feel better, What you do to feel good", не и защото превръщат темите от новинарските емисии в колективна екзистенц терапия, а защото могат да те накарат да признаеш, че "Inside I'm Feeling Dirty, It's Only Cos I'm Hurting..." и след това нелеко признание да намериш пътя към мира в душата си.
Това Не е поредния опит за номериране във възходящ ред на събития от изминалата концертна година, защото и ние като вас мислим, че музиката, също като животът, не е въпрос на състезание, а е въпрос на споделяне... Затова споделяме 10 от най-интересните концерти през 2016, така както изглеждат през обектива (и субектива) на – о, да, селекцията е само от лично документирани и проверени събития.
Да, 2016 беше ужасна, във всички аспекти, година... никога повече няма да срещнем наживо нито Дейвид Боуи, нито Принс, нито... по дяволите, списъкът е адски дълъг... Все пак, за баланс, няколко изключителни банди се завърнаха на сцена – Radiohead, LCD Soundsystem, Kraftwerk, The Cure, The XX... дори Aphex Twin разцепи тишината. Уви, засега нямахме шанса да ги срещнем, но времето и 2017 са пред нас, така че...
10. GusGus @ Hippielandia Festival
Защо исландското дискохаус кабаре винаги е добре дошло у нас? Ами, защото, независимо дали се завръщат с един член по-малко или с една-две-три различни песни от предишния им концерт, GusGus правят музика, която те кара да захвърлиш черната кутия на проблемите си и да се пуснеш без предразсъдъци по течението на радостта от живота. Защото Даниел Огуст Харалдсон и Хьогни Егилсон така си играят с поп кич естетиката и drama queen страстите на сцената, че всичко се превръща в шарено хепи-хипи-хаус кабаре, от което днешният, потънал в апокалиптична безнадеждност, свят има нужда... За цвят и усмивка.
9. Skepta @ Melt! Festival
Да, Джоузеф Аденуга прибра Mercury Prize тази година за албума Konnichiwa, но не толкова заради хитовите Shutdown, That's Not Me, Man и Detox всред пълнежа в него... Не и защото за нула време се превърна в Top Bоy на грайма, начело на лейбъл крюто Boy Better Know, и то въпреки или именно заради нихилизма му към поп културата... причината се крие в лайв акциите му – сурови, минималистични (е, не колкото тези на Sleaford Mods, например) с диджей, две емсита и гост-изненади (в случая бе ILoveMakonnen), но винаги напомпани с адреналин, Boy Better Know хъс и социални батъли, така че всичко да звучи просто и ясно: Man shutdown 2016, then I walked home in the rain.
8. Saul Williams @ The Word – Mixtape 5
През тази смъртоносна година светът, повече от всякога, имаше нужда от бийт поемите за социална революция на Сол Уилямс. Концептуалният албум MartyrLoserKing казва почти всичко, за което си струва да си отвориш ушите и очите през 2016, а в пърформанса му наживо Сол и Thavius Beck са като шамани, които знаят как да бъдат проводници на The Message – от класическия List of Demands през Down For Some Ignorance и реверанс към Боуи (неслучайно Сол има албум The Inevitable Rise and Liberation of NiggyTardust!, нали) до ударните Horn of the Clock-Bike и Burundi (а.к.а The Name of the Song is...), след които дълго душата ти ще шепти или крещи: I'm a Candle-вирус, който може да опита да промени Системата, която не харесва.
7. Peaches @ Melt! Festival
Освен всичко друго, 2016 бе и годината, в която transgender културата влезе по-мащабно на фокус, а дискусиите за равноправно присъствие на жените и в музиката, и във всички социални, икономически и политически сфери на живота въобще, получиха заслужения по-широк отзвук – две полета на борба, в които Мерил Бет Нискър е вечен активист и които тя слива натурално и карнавално в хем зрелищното, хем минималистично лайв шоу – от най-въздействащото интро на концерт през тази година (на който сме били) с Four Women на Нина Симон през сексуалните и transgender провокации на танцьорите ù (естествено продължение на неповторимите ù клипове от миналогодишния Rub албум като Close Up, Dick in the Air, Vaginoplasty, How You Like My Cut и I Mean Something) до стейдждайвинга, куфара, с който си тръгва на финала и абсолютната класика Fuck The Pain Away, Peaches диша, играе и живее света, за който се бори.
6. Bob Moses @ Melt! Festival
Том Хауи и Джими Валънс успяха да стигнат тази година до Essential Mix дебют и Grammy номинация за парчето Tearing Me Up, но по-важното е, че преди това стигнаха до самотните денс сърца с Hands To Hold, It's Gone, Too Close For Comfort, All I Want, Grace и I Ain't Gonna Be The First To Cry. А комбинацията от чувствената им електроника (приятно китарно-агресивна наживо) в дебютния албум Days Gone By със залез слънце е равна на Never Enough кеф. Да, романтичната меланхолия понякога е здравословна!
Както всички идеално знаем Иван Шопов има (пре)много музикални лица, но ако има нещо, което да съчетава всичките му проекти в едно хармонично цяло, то това е триумвирата му с Теодосий Спасов и Иво Христов. Дали заради аурата на смирението на Теодосий на сцената или заради неповторимия му акустичен инструментариум в комбина с тех триковете на Иван, но синергията между тях двамата създава магична картинка, в която няма нужда някой от публиката да подвиква "вдигай, вдигай", за да се извиси душата в реещ се полет високо над гротеската наоколо.
4. Floating Points @ Melt! Festival
Неслучайно, освен виртуозен музикален продуцент, Сам Шепърд е и доктор по неврологични науки – той идеално знае как да провокира невроните на музикалното удоволствие с дебютния си опус на безкрайността Elaenia, в който аксоните на кефа се преплитат (като кабелите на корицата му) или като пипалата на медуза (точно като за Medusa Stage на Melt! Festival), така че по цялото ти тяло да премине парализираща вълна от тих екстаз на сетивата. А в тези смутни времена е наложително да откриваме лични минипортали към паралелна, по-добра реалност, нали!?
3. Jamie Woon @ Melt! Festival
Като заговорихме за портали към една по-добра паралелна реалност, гласът на Джейми Уун отваря такива – вечният герой не прилича по нищо на своите съвременници, не търси евтина слава и нет виралност (въпреки тазгодишната Mercury Prize номинация), не залага на провокации и ексцентрично поведение на сцената, а използва само глас, смислени послания и добрия стар груув, за да постига масово соул поразяване. И въпреки малкото сетлист изненади в сравнение с миналогодишния му концерт, неслучайно Джейми е единственият, който попада за втори пореден път в нашата годишна концерт панорама – винаги е хубаво да срещнеш стар приятел на мощно голяма сцена, с епично добра саундсистема, който да разпръсне облаците (буквално) и слънцето да блесне по залез на Melt! Festival.
2. Nasekomix @ Младежки театър Николай Бинев
Да, повечето хора днес са Великани, а Сърцата им – Джуджета, но при Nasekomix е точно обратното – Андрония Попова-Рони, Михаил Йосифов, Георги Дончев и Александър Даниел не само имат музикално-великански сърца, не само, че не те оставят "сам да се разчиташ между редове и думи", не само обрисуват идеално родния болен пейзаж в тазгодишния си албум, но и създават такава магична атмосфера на концертите си (неслучайно техните в Младежкия театър са специални и дано се превърнат в традиция), че имаш усещането и надеждата, че наистина Идва Ново Време наоколо.
1. Moderat @ Gazi Music Hall, Атина
"This Is Not What You Wanted" приглася тълпата на Саша, Гернот и Себастиан в нещо като вселенски хор на недоволството от това как изглежда Света през 2016 – да, Bad Kingdom от втория албум не само може да бъде химн на изминалата апокалиптична година, не само е епицентър (заедно с вечната класика Rusty Nails с аварийно светещия ù надпис Hell is Above) на технопоп урагана в глобалното Moderat турне през 2016, но и наред с неповторимо епичната Pfadfinderei визия, трите + Moderat албума (тази година берлинските титани издадоха не само последния от трилогията, но и специалния Live албум), изпълнени за два часа, два биса и двойно вътрешно, интимно бийт земетресение на сетивата могат да бъдат описани така: This Is What We Wanted от всеки концерт през 2016.