My Mir

5 албума, които ще направят есента ти многоцветна. И 5 видеоклипа с: родилните и житейски неволи на един робот, градът на Кинг Бас Конг, любов с трета степен на изгаряне, Shadowсфери и основният въпрос в любовта... и в живота.

Apparat – The Devil's Walk / Mute

Знаете ли как със завързани очи да познаете, че гледате филм на Алехандро Гонзалес Иняриту – ослушвайте се за натрапчив акорд от акустична китара, чийто струни са пресъхнали от тъга и успяват да прошепнат само откъслечни, сподавени хрипове. Е, филмът (записан в родното на Иняриту Мексико) на берлинския бийт титан Саша Ринг е малко по-различен, но отново потапя в космическата бездна на меланхолията и на онези така интимни чувства, спотаени на дъното на душата. Просто при Саша се ослушвай за: толкова дълбок бас, че да го усетиш с корема си и за реещи се в небето синт мелодии, по чийто криле пълзят нощни духове. Добави "китарата на Иняриту" и шепнещи като полет на птица вокали и ще получиш Ash/Black Veil и Black Water – двата страхотни първи сингъла от новия му албум The Devil's Walk. Те красноречиво описват не само целия албум, но и мига в който Саша се превръща в нещо, което Том Йорк беше в края на 90-те – иконичен имидж на отнесен гений, който не пее, а хипнотично шепти картини и си играе с жанровете, както си поиска. Само дето Том зафлиртува с IDM-а, а Саша "скъса" с него след брилянтната симбиоза Moderat, която заформи с берлинските си авери Modeselektor. Иначе от "дяволската разходка" на Саша не пропускай парчето Candil De La Calle, а сега виж чудното видео към Song Of Los – третият сингъл от албума.

Modeselektor – Monkeytown / Monkeytown

Някак естествено, докато говорихме за Саша Ринг и Том Йорк, стигнахме и до берлинските бас мастери Modeselektor. Неслучайно, защото и Саша, и Том са замесени в третото горила бас приключение на Гернот Бронсер и Себастиан Цари. И да, парчетата с Том Йорк (Shipwreck и This) са също толкова добри, колкото и предишната им колаборация The White Flash. И да, отново има цял куп интересни агенти, замесени в горила аферата – абонатът Siriusmo в Green Light Go, неумолимия рапър Busdriver в Pretentious Friends, неглижарите Anti Pop Consortium в Humanized и закачливата Miss Platnum в емблематичното Berlin. И да, това е първият албум, който Гернот и Себастиан издават от прясно създадения собствен лейбъл Monkeytown – логично най-накрая намериха дом за бас обсебената горила (тяхна запазена лого марка). И да, почти звучи като да е града на Кинг Бас Конг, в който стъпките му отекват тежко, тежко, тежко... Но по-добре чуйте сами!

Emika – Emika / Ninja Tune

Берлинската връзка продължава с родената в Чехия, откърмена в Лондон и Бристол, и развихрила се в Берлин, Ема Джоли или просто Emika. Гърл пауъра сред "нинджите", нежната еволюция в дъбстепа, Apparat в женско тяло – наречи я както искаш, по-важното за Ема е да те отведе в света на боровинковите нощи. И успява. Да, самата тя оприличава музиката си на боровинки – тъмни, странно лилави, но опиташ ли ги, усещаш, че са по-вкусни, отколкото изглеждат. Миналата година хитовите сингли Drop The Other, Count Backwards и Double Edge вече погъделичкаха приятно небцето, а сега дебютният ù албум обещава, че сладкото от боровинки ще е на мода в есенните вечери. Ммм...

DJ Shadow – The Less You Know The Better / Island

В новия албум на Джошуа Дейвис няма каба гайди, както се надявахме. Обаче има много жица – явно не ни е излъгал като разказваше, че напоследък слушал много метъл и рок банди. Супер. Още по-хубавото е, че всичко е подплатено с класни брекбийт/хип хоп ритми, с чудни семпли, със страхотни вокални партии на Юкими Нагано от Little Dragon (Scale It Back), на Том Век в Warning Call и на Талиб Куели в Stay the Course. Лошото е, че албумът е толкова хаотичен, колкото идеите в главата на български политик. Обаче всичко му прощаваме: заради ръчно рисуваните, шеговити обложки на албума и съпътстващите сингли, и заради Shadowсферата с парчета като тези...

Ben Westbeech – There's More To Life Than This / Strictly Rhythm

Гласът на Бен е мечта за всеки денс продуцент – прекрасният му есид соул дебютен албум Welcome to the Best Years of Your Life го подсказа, а колаборативните му хитове Squeeze Me и I Can See категорично го затвърдиха. Затова следващата стъпка на Бен бе да изпипа тази формула до съвършенство като покани Висша лига от свои любими продуценти (Хенрик Шварц, Midland, Motor City Drum Ensemble, Redlight, Lovebirds, Георг Левин и Размус Фабер), за да запишат... компилация от класни хаус сингли. Е, да, те са навързани в перфектен ред, така че да разкажат една любовна история, но пак си остават... сингли. Като цяло – получило му се е (къде повече, къде по-малко), но след като миналата година издаде UK funky хита Fatherless под алтер-егото си Breach, като че ли започва да го гризе дилемата – да поема ли всичко в свои ръце или да продължа да давам гласа си наляво-надясно? Do I give or Do I take... като в любовта... това е въпросът в емблематичното за този албум парче Inflections. Отговорът ще научим съвсем скоро наживо от самия Бен!

Julianna Barwick – Healing Is A Miracle

Кой? – Джулиана Баруик, американска самодива на ембиънт лууп пейзажа...

Какво? – Healing Is A Море – да, четвъртият албум на Джулиана се разлива панорамно на талази – като застинало море – създавайки илюзия за мир и покой на повърхността, а всъщност бълбукащо в недрата от вечно движение и промяна... Нещо, което е емблематично и за вокалната ù техника (на ривърб-семплиране на собствения глас) в компанията на лууп синт до постигане на всепоглъщаща вълна от хорово-полифонични пръски-гласове... Нещо, което е изваяно до съвършенство в оди като Inspirit, Safe и Wishing Well...

И ако комбината In Light с Jónsi от Sigur Rós се вписва идеално в тази концепция (все пак, Healing Is A Miracle се заражда на едно пътуване из Исландия, видно и от артуърка на албума, и от факта, че Alex Somers копродуцира втория ù албум Nepenthe), то изненадата идва в комбо акциите с арфата на Mary Lattimore и с бийтмейкърът Nosaj Thing (Oh, Memory и Nod сякаш маркират рамките на катарзиса от преместването на Баруик от Ню Йорк в Ел Ей) – резултатът е епично-минималистичен пейзаж на Душата – оксиморон, който най-добре описва чудото на катарзиса и прераждането (вълна след вълна) на емоциите човешки...

Кога? – когато осъзнаеш, че лятната ти Healing терапия минава през Inspirit медитация...

Защо? – защото госпожица Юлия а.к.а Джулиана Баруик идеално знае, че юли е време за катарзис при който Healing Is A Mir...

Actress – Karma & Desire

Кой? – Дарън Кънингъм, британски техно мастер с усет за екзистенц дилеми...

Какво? – Кармата на Желанията – има един древен грузински тост, чийто финал гласи: "да пием за това нашите желания да съвпадат с нашите възможности" – е, в последните 3 години (с четирите албума AZD, LAGEOS, микстейпа 88 и Karma & Desire) желанието на Дарън Кънингъм е да провери дали има възможности да избяга от съдбата на техно продуцент без да изневерява на кармичния си мракобсебен звук...

И желанията съвпадат с възможностите в Karma & Desire като най-добрият инструмент за постигането им се оказва... човешкият глас – да, най-вокално обсебения албум на Actress използва и spoken word естетика (от Zsela в Angels Pharmacy, Remembrance и Reverend), и мантроподобни напеви (от Aura T-09 в Loveless и Turin, и в Loose от Christel Well), и издишвания на изгубени в хаоса на съвремието ни души (от неповторимия Sampha в Many Seas, Many Rivers, VVY и Walking Flames), за да се превърне Гласът тук в скелет, облечен в кармичния Actress саунд дизайн (и в слоеве модуларни-флейта-звуци от Kara-Lis Coverdale)...

Да, като ехо се усещат вибрации от предишни албуми – от Ghettoville в Leaves Against The Sky и Angels Pharmacy; от LAGEOS (комбото със симфоничния LСО оркестър) в Save и Public Life (с пианото на Vanessa Benelli Mosell); от AZD в XRAY, Gliding Squares, Diamond X... – но това е ехо от паметта на един екзистенц герой, който е подчинил кармата си на желание за нов живот...

Кога? – в дните и нощите, когато "Destiny is Stuck in Heaven"...

Защо? – защото Желанията и Съдбата ти са кармично свързани...

Bicep – Isles

Кой? – Анди Фъргюсън и Матю Макбрайър, "двуглавият мускул" на добре оформения UK кросоувър хаус.

Какво? – никой не е самотен остров – да, вторият албум на Анди и Мат завари Албиона в двойна изолация – и COVID-на, и Brexit-на – може би, затова двамата Feel My Bicep агенти решиха да надградят дебюта си с двойна доза шарено мулти-култи (отвъд затворените трип граници) семплиране и колабориране до достигане на пълен техниколор блясък и хай-парти-дефинишън картинка...

Да, много неща се промениха от първите им тракове през 2010-а, но печелившата прогресив-брекбийт-хаус схема от дебютния им албум се запазва и тук – отново имаме епични синт мелодии, хитовото Glue направи прехода плавен като свърши там, където започна Atlas (грациозно семплиращо Love Song на Офра Хаза); отново имаме тракове със заглавия от по една дума – кратко, ясно, запомнящо се и влизащо като брекбийт-Fir-бод; отново имаме хитро семплиране – да, Анди и Мат не са първите, няма и да са последните открили акапела съкровище в албума Мистерията на българските гласове, записан от хора на БНР (в случая на емблематичното Apricots е песента Сватба в отчетлив рефрен акцент, който бракосъчетава идеално брекбийт, български хор и полигласното Gebede-Gebede пеене от африканско Малави).

А като добавим Боливуд семплите в Sundial, колаборациите с хор в Lido, етно (отново) семплирането в Rever (и канадската челистка Julia Kent), в Saku (и вокалите на Clara La San в Х) и финалното Hawk с корейката machìna... е, получава се наистина хай-мулти-култи-дефинишън картинка, която не признава нито Брекзит-на, нито пандемична изолация... Идеално за днешните времена, нали...

Кога? – когато душата ти иска, а тялото на изолацията не дава... или в нощта на 26 февруари, с концертен стрийм от Saatchi Gallery...

Защо? – защото никой не е самотен остров когато е време за... Сватба със сладко от Apricots...

Leon Vynehall – Rare, Forever

Кой? – Леон Вайнхол, британски факир на кросоувър хаус трипа.

Какво? – Калейдоскоп ∞ – когато казахме, че Всичко Тече, Всичко се Променя и Леон Вайнхол знае идеално как звучи всичко това бяхме наясно, че Вайнхол няма да повтори концептуален шедьовър като албума Nothing Is Still... И все пак, Rare, Forever започва именно там, където свърши Nothing Is Still трипа – реещите се като птици струнни и синт линии, и саксофон в Ecce! Ego!, Alichea Vella Amor и във Farewell! Magnus Gabbro го напомнят, само за да дойде Mothra и да поясни ювелирно, че концепцията е друга...

На дневен ред е вътрешен калейдоскоп, улавящ фрагментарни вибрации и амбивалентни емоции (точно както се чувствахме всички през пандемичната 2020 година) – усеща се желанието на Вайнхол за все по-вокален израз на чувствата, било като ритъм акцент в Mothra, An Exhale и Worm (& Closer & Closer) или като основен инструмент (Snakeskin ∞ Has-Been подсказва продуцирането на Вайнхол за речитатив агенти като Kam-Bu, Wesley Joseph)...

усеща се страстта към покриването на целия спектър от бийт емоции (както Вайнхол го направи в DJ-Kicks изданието си), а полетът на Dumbo разкрива бъдещата дестинация на един бийт-оператор, колкото и той да твърди, че няма да действа по-различно в тромпет-медитативния епилог All I See Is You, Velvet Brown...

Кога? – в залеза на пандемията, когато All I See Is... Rare клубове, отворени Forever...

Защо? – защото Животът е калейдоскопично шарен и Леон Вайнхол може да ви разходи из целия му спектър...

Bonobo – Fragments

Кой? – Саймън Грийн или мастер шефът на даунтемпо гурмето.

Какво? – Седморката на Bonobo – точно 5 години ни делят от януарския Migration, шестият албум на Саймън Грийн, но сякаш нищо, дори пандемичния смут и образ, не са засегнали зоната на безграничен комфорт, в която изпадна Bonobo след Black Sands и The North Borders албумите.

Формулата за комбо акции и продуциране на хит сингли ключово работи и тук като в седмия албум тематично играят седем гост-артиста – когато Саймън Грийн рестартира fabric-микс компилациите, малко преди пандемията да пусне кепенците на музикалния свят, посоката бе зададена и неслучайно (предвид траклиста на fabric presents...) във Fragments играят и Джордън Ракай (в Shadows), и O'Flynn – сублимното Otomo (или съпровод на японски) не само е под епичния съпровод на формацията 100 каба гайди и напомня защо Bonobo е мастер в семплирането, но и намигва както към Black Sands миналото, така и към Bicep-актуалната вълна в UK кросоувър хауса, яхната и от O'Flynn.

От друга страна, животът на Грийн в Ел Ей нямаше как да не отведе и до три комбо акции с американа вокалисти – Джамила Уудс в Tides, Kadhja Bonet в Day by Day и From You с Joji.

Да, нещо подобно (но по-добро) сме чували и в The North Borders, и в Migration, въпреки че именно Ел Ей осигурява най-интригуващата среща тук – струнните аранжименти на факира Мигел Атууд-Фъргюсън и арфата на Лара Соможей в Elysian, Counterpart и Polyghost не само намират съвършена симбиоза със синт модуларните опити на Саймън Грийн, но и връщат носталгично към по-старите Bonobo албуми, които не играеха така хит-фрагментарно, а моделираха и наслагваха музикални теми в едно цяло и тяло.

Тяло, което, иначе, е свикнало до откат с Bonobo запазеното мастер семплиране в Rosewood, Sapien, Closer и в Age of Phase... Иначе казано, чакаме фаза следваща във фрагментарния пъзел на Саймън Грийн...

Кога? – когато каба гайдите в Otomo оповестят дали краят на пандемията ще премине под съпровода на световното Bonobo турне.

Защо? – защото животът днес е по-фрагментарен от всякога, а 7 е щастливо число – така Саймън каза...

Young Fathers – Heavy Heavy

Кой? – Алойзиъс Масакуа, Кайъс Банколе и Греъм G Хейстингс, соул шамани за колективна екзистенц терапия...

Какво? – These Voices Can Heal – да, неведнъж сме казвали, че концертите на Young Fathers повече приличат на катарзисни ритуали за колективна екзистенц терапия (да, няма нищо случайно в корицата с ритуален танцьор на четвъртия им албум Heavy Heavy), пък и Алойзиъс, Кайъс и Греъм G си го изпяват: "These Hands Can Heal"...

10 хорово-катарзисни песни, които рисуват картината на живота с думи по-силни от оръжие – 10 като годините, изтекли от (пре)издаването на дебютните им Тape One и Tape Two ЕР-та, през които Алойзиъс, Кайъс и Греъм G не изневериха (и слава богу) на неподражаемите си ритуали... И 15 години откакто Young Fathers заформиха своя шаман триумвират (сега е моментът да изслушате накуп албумите Dead, White Men Are Black Men Too и Cocoa Sugar), през които Светът също не изневери на проблемите и недъзите си – да, в Heavy Heavy ще чуеш ехо от мигрантски и бежански кризи – Rice, I Saw и Tell Somebody...

Ехо от полицейско насилие и произвол в Shoot Me Down и Ululation (Young Fathers рядко използват семпли, но когато го правят е епично) и ехо от злободневната бездна на екзистенца в Drum, Geronimo, Sink or Swim, Be Your Lady и Holy Moly... О, да, катарзисът в Tell Somebody, Shoot Me Down и I Saw е толкова епичен, че като нищо да изтръгне духовно-освобождаващ вик, подобен на бойния в Ululation (о, да, ще пронизва концертите им)... Вик на/за Живот... Вик на истински Young Father...

Кога? – винаги когато искаш... да не попадаш в ситуацията: "Breathe In Like a Lion Breathe Out Like a Lamb"...

Защо? – защото Животът е доста Heavy Heavy напоследък, но имаш ли Young Fathers край себе си – These Voices Can Heal...

Róisín Murphy – Hit Parade

Кой? – Роушийн Мърфи, неподражаемата електро-соул-Машина с усет към фемина хит парада.

Какво? – Be CooCool and Keep Your Hands Off My Baby's Fader – да, както личи и от закачливото заглавие на шестия ù албум Hit Parade, Роушийн облече юбилейния тоалет на 50-те си години с много (само)ирония, заразителен хумор и бийт лекота...

"That Оl' Magic is Back" както се лее в CooCool сингъла – всъщност, Роушийн винаги е откривала магията на музиката в споделянето на удоволствието, импулса и фън(к)а – първо беше Moloko задругата с Марк Брайдън, после Матю Хърбърт импулсира соло кариерата ù с Ruby Blue, след това куп денс продуценти резервираха с Overpowered дансига за нея, за да дойде времето на вечната комбина с кийбордиста ѝ Еди Moloko Стивънс в Hairless Toys и Take Her Up To Monto, та се стигне до актуалната бийт-фън-вакханалия с кросоувър хаус факира Щефан Козала или просто DJ Koze...

Да, неподражаемия груув на тракове като Fader, CooCool, The Universe, Can't Replicate и Hurtz So Bad е идеално пряко допълнение на комбо-knock knock-акциите им Illumination и Scratch That, дори аутотюн експериментите в Two Ways, Free Will и You Knew, дори хитрото семплиране на Sharon Jones and the Dap-Kings във Fader или на Mad Professor в What Not to Do и You Knew, дори интерлюдиите Spacetime и Crazy Ants Reprise, всичко е в духа на телефонните разговори и бийт-закачките помежду им...

"Space and Time" както се казва (дяволито изговорено от сина на Роушийн, Tadhg, в Spacetime), а общия тайминг и бийт-алхимията между Koze и Роушийн е толкова перфектна, че дори ироничната самокритика в What Not to Do, Hurtz So Bad и You Knew звучи в крак (и денстъпка) с puberty blockers неволите на Мърфи... Или както се казва: "Take Your Hands Off Hater, Off My Baby's Fader... You've Got the Music"...

Кога? – когато The Universe is Singing Our Song And Everything is Pushing Us On When to You I Do Belong...

Защо? – защото "That Оl' Magic is Back", затова просто бъди CooCool и Keep Your Hands Off Róisín's Fader...

"Вълнува ме идеята с всеки албум да създавам отделен Свят, в който хората да се потапят и откриват"... да, именно това се случва при всеки нов албум на ливърпулския бийт хипнотизатор и визуален артист Матю Барнс... И ако скорошната му Forest Swords визита се случи в Wrong-време и на Wrong-място, то сега е идеален момент да поговорим за третия му левитиращ албум Bolted, за хоровото пеене в българския фолклор, за Нене Чери, за 10-годишнината от триумфалния Engravings дебют и за...

Защо точно името Forest Swords?

Първите ми музикални опити бяха нахвърлени като скици просто за забава и тези две думи паснаха на това как звучаха – просто отразяваха най-добре звуците, които бях създал... беше първично, интуитивно решение, а и по онова време живеех край горска местност, което явно се е отразило.

Най-важното нещо в света на Forest Swords е...?

Вълнува ме идеята с всеки албум да създавам отделен Свят, в който хората да се потапят и откриват... Всички звуци, заглавия на композициите и тяхното визуално отражение би трябвало да се събират в едно цяло с общ смисъл и значение. Иска ми се, когато хората си купуват мой албум, да получават именно такова усещане за цялостно преживяване. Често това е трудно да се предаде само с инструменталната музика, затова оставям нишка от улики и жокери в артуърка на албумите, във видеата... за да може хората да интерпретират по свой собствен начин нещата, които съм искал да изразя.

Третият ти албум се казва Bolted... защо избра точно това заглавие и каква е историята зад създаването му?

Записах го миналата зима в една много студена и стара фабрика в Ливърпул. Още в началните етапи на записването си счупих крака и имах усещането, че съм затворен в това пространство за дълги, студени, мрачни и мъчителни дни, така че голяма част от албума отразява това – отчасти индустриално, отчасти психеделично усещане за самота... Думата Bolted ме привлече, защото придоби двойно значение за мен – от една страна, когато отключвах и заключвах фабриката всеки ден се налагаше да се занимавам с тежки болтове и ключалки, а от друга страна на разговорен британски Bolted означава и "да избягаш бързо"...

Откъде идва интереса ти към хоровото пеене в българския фолклор? Има го семплирано и в дебютния ти албум Engravings в парчета като Gathering, има го и в Raw Language, The Highest Flood, Exalter от Compassion, дори използваш композицията Пиленце пее в DJ-Kicks компилацията... ? И присъства ли българския фолклор и в Bolted?

За пръв път чух българско хорово пеене като дете и просто ме отнесе с невероятните си хармонии... Самият аз съм пял в детски хор и използването на хорова музика, особено в електронната музика, е много емоционално и освобождаващо за мен... Споменатите песни семплират хорове от различни места и държави, но аз самият се наслаждавам на българското хорово пеене... Даже бих искал в бъдеще да работя с истински, цял хор, защо не и от България.., но в случая на Bolted хоровото пеене не присъства – всичко е концентрирано около един-два гласа в припеви, някак по-интимно е в повечето случаи, а и отразява по-изолирания процес по създаването на албума.

В парчето Butterfly Effect семплираш неиздавана вокална партия от Нене Чери... как стигна до нея? Реверансът с използването на нейната песен Blank Project в DJ-Kicks компилацията явно не е случаен... Задава ли се колаборация с нея?

Преди години трябваше да работя с Нене по неин нов материал, но се случи пандемията и всичко зацикли... Срещал съм се с нея и съпруга ѝ Камерън Маквий (легендарен продуцент, работил с Massive Attack, Portishead, All Saints, Sugababes...) няколко пъти през годините и когато завърших инструментала на Butterfly Effect, усетих, че има нужда от вокална част и веднага се сетих за тях. Писах им дали имат нещо, което не са използвали или издавали и те пратиха тази вокална партия... Пасна идеално, сякаш е била специално писана за това, така че с удоволствие бих работил с нея в бъдеще.

Често използваш вокали като инструмент за ритъм... Какво искаш да постигнеш с това?

Наистина не виждам разлика между барабаните, другите инструменти и човешкия глас... Те всички са инструменти, които можеш да използваш по един и същ или по различни начини – въпрос на експериментиране е в търсене на насладата... Аз обичам да чувам луупнати гласове и ги използвам в някои тракове за създаване на усещане за движение.

Тази година маркира 10-годишнина от издаването на дебютния албум Engravings... Какво се промени в музиката за теб оттогава и кой е най-важния урок, който научи след издаването му?

Предполагам, че основната разлика идва от това, че сега живея от музиката, която издавам, докато по времето на Engravings все още имах day job... Пътувам много повече, за да представям, на живо или като DJ, музиката, която създавам... Отвориха се и много нови "пътища" пред мен – имам възможност да създавам музика за филми, за театрални и танцови представления, за видеоигри... Обичам да уча нови неща и да работя с нови хора...

Иначе, най-важното, което научих по пътя е да се доверявам на инстинктите си. Нито Engravings, нито другите ми албуми (или музиката за филми, които издадох) се вписват наистина в някой жанр – много хора не могат да поставят музиката ми в рамки, не я разбират и категоризират, което означава, че трябва да работя по-здраво в това отношение, но от друга страна се радвам, че се отличавам и никой не звучи така.

Спомена работата си по филми, за театрални и танцови представления... ко-режисираш и част от Forest Swords видеоклиповете – какво търсиш при синхронизирането на звук и визия?

Всичко прилича на разговор между две страни. Или се опитваш едното да отразява другото по възможно най-перфектния начин, или търсиш дисонанса, конфликта между двете... Въпрос на вътрешно усещане е и понякога коства доста опити, за да се получи добре.

Както при предходните албуми, отново ти ли си отговорен за артуърка на Bolted и как стигна до него?

Да, както се случва с повечето ми визуални работи, и тук всичко е колаж между намерени картинни обекти, архивни фотографии или илюстрации от стари книги, и 3D/компютърно генерирани образи. Отразява и начина, по който създавам музика като размивам границата между дигитално и аналогово до степен, че не е ясно кое какво е... За видеоклиповете към Bolted, и въобще за визуалната част на турнето към албума, голяма помощ оказа и Сам Вийл.

Налагаш ли си автоцензура, ако усетиш, че в един момент дадено парче ти звучи като твои по-стари работи или като трак на друг артист?

Доста ме бива в редактирането, но и не се ограничавам прекалено – винаги ще има определени звуци, бийтове, мелодии и инструменти към които съм привлечен по същия начин както художник би използвал даден цвят или текстура отново и отново... Не мисля, че музикантът трябва да се измисля постоянно наново, все пак, естествено е когато остаряваш да харесваш съвсем различни неща, но нишки от по-ранните ти работи винаги ще се преплитат с новите теми и посоки... Иска ми се, с хората, които харесват това, което правя, заедно да разплитаме тези нишки, сякаш сме на едно и също пътешествие...

3 албума/произведения на изкуството, които са те оформили като артист?

Homogenic на Björk

Mezzanine от Massive Attack

White Pony на Deftones

Като продуцент и саунд дизайнер, кой е звукът, който въздейства най-емоционално върху Човека?

Звукът на струнните (на цигулка и чело, основно) винаги резонира особено при мен... До такава степен, че всичко, което пиша като музика, звучи по-добре когато е изсвирено на тези два инструмента... Бих искал да мога винаги да работя с музиканти, свирещи на струнни инструменти, дори в бъдеще, с удоволствие бих записал цял албум само с вокали и струнни...

Какво е отношението ти по темата Live vs DJ представяне на електронната музика и всичко хибридно, стоящо между тях?

Всичко е въпрос на настройка, както от изпълняващия, така и от публиката. Когато представям лайв сет, например, обикновено използвам или визия, смесвана наживо, или свирене с друг музикант на сцената с мен като структурирам сета, така че да разказва някаква история или емоционално пътешествие. Често фрагментирам траковете, така че да звучат различно, но никога по начин, че да са неразпознаваеми.

Къде се намира вътрешния мир в тези абсурдни времена, в които живеем?

Дишайте... Не забравяйте да дишате...

И за финал, мото или философия за живота, която следваш?

No More Drama... както се пее в любимата ми песен на Mary J. Blige.

Actress – LXXXVIII

Кой? – Дарън Кънингъм, британски играч с мастер ходове върху шах-тех-мат дъската на Живота.

Какво? – Шах-Тех-Мат – Дарън Кънингъм винаги е правел нестандартни ходове върху шахматната дъска на Живота (преквалификацията от професионален футболист в тех-но-експериментален продуцент е достатъчно красноречива), но те винаги са силно концептуално обвързани и осмислени... Деветият Actress албум е поредното доказателство като този път на фокус е шахмат играта като метафора за вечното разиграване на съдби/ходове върху дъската на Света, също както рефренът Push Power, който преминава като лайфмотив мантра през целия албум, отразява борбата за доминация...

Да, в заглавията на траковете е закодирана позицията на определени (черни и бели) фигури, но кодът съдържа и намигвания към предишни Actress албуми (Azd Rain ( g 1 ) и Azifiziks ( d 8 ) очевадно препращат към AZD албума, както Memory Haze ( c 1 ) и Green Blue Amnesia Magic Haze ( d 7 ) намигат към дебютния Hazyville)...

Да, изписаното с римски цифри заглавие LXXXVIII (или иначе казано 88) намига както към микстейпа 88, с който Дарън закодира издаването на Karma & Desire албума, така и към 8×8-те квадрата на шахматната дъска или 88-те чернобели клавиша на пианото, което е скелет за ембиън-техно бисери като Push Power ( a 1 ), Hit That Spdiff ( b 8 ), Oway ( f 7 ), M2 ( f 8 ) и най-клубното и финално тук Pluto ( a 2 )... Така или иначе, в ендшпила на играта Actress доказва, че владее мастер ходовете върху шах-тех-мат дъската на Живота.

Кога? – когато имаш нужда от партия шах-тех-мат...

Защо? – защото е винаги важно да мислиш с ход напред върху шахматната дъска на Живота...