My Mir

"Никой не се нуждае от съвет, а единствено от потвърждение." – тези думи принадлежат на класиката Зимата на нашето недоволство от Джон Стайнбек, но могат да се отнесат перфектно към всичко случващо се в тотално хитовата комедия на нравите Перфектни непознати от Паоло Дженовезе, която в потвърждение на своя глобален успех, само за 7 години, се сдоби с над 20 интернационални римейка (само филмовите броим), а вече и с театрална адаптация на родна сцена, аранжирана от режисьора Стайко Мурджев.

Да, историята на Перфектни-те непознати е добре позната – лунно затъмнение (отиграно тук сценографно от Никола Налбантов), празнична вечеря (озвучена тук от Петър Дундаков) между няколко приятелски двойки, в чието меню деликатесът е игра на доверие и споделена искреност, поставяща всички телефони на масата за всеобщо ползване и всеобща откровеност...

И една безкрайна Felicità/Щастие, шлагерът на Ал Бано и Ромина Пауър, който замества тук (като реверанс към италианския произход на Историята) хита I Will Survive на Глория Гейнър, звучащ в оригиналния филм на Дженовезе... Да, Щастие или Оцеляване, какво избирате, защото оцеляването на щастието не е в менюто на тази приятелска вечеря/Игра...

Или както споделя Паоло Дженовезе в последния си роман/филм Първият ден от моя живот (представен лично от него при визитата му по-рано през годината): "Нещо, което си пасва идеално с нещо друго: често това е щастието" – да, в течение на тази вечеря/Игра двойките започват да осъзнават, че нито си пасват идеално, нито живеят в привидно споделено щастие, както разбират, че "Никой не се нуждае от съвет, а единствено от потвърждение"...

Да, съветът на естетическия хирург Роко/Михаил Милчев, че хората са крехки същества за такава игра на доверие е просто потвърждение на това, че не хората, а искреността, откровеността и отговорността помежду им са крехки... затова нито Роко търси съветите на жена си, психотерапевтът Ева/Лилия Маравиля, нито дъщеря им София/Елеонора Иванова има нужда от съветите за съзряване на своите родители, но пък всички търсят потвърждение за вече направени Избори...

Да, и бизнесменът Леле/Пенко Господинов и жена му Бианка/Мила Банчева, и таксиметровия мачо Козмо/Юлиян Малинов и бременната от него Карлота/Неда Спасова, и екс-учителят Пепе/Мартин Димитров с таен годеник/ца, всички се лутат между съвети и потвърждения... Защото "отчаянието води до неочаквани развръзки" – също цитат от последния роман/филм Първият ден от моя живот на Дженовезе...

Защото съвременният човек не разговаря, не слуша и не търси съвети, той дава мнения и налага стереотипи, одобрени от очакванията на другите към него... Защото съвременният човек не споделя, той шерва, скролва, инстаграмва, туитва, тиктоква, но не себе си, а фалшивата версия, която ще му осигури Оцеляване сред Другите... Защото съвременният човек не търси потвърждение на себе си и Изборите, които прави, той има нужда от потвърждение на Оцеляването си в една изкривена реалност, в която никой никога не (о)познава никого наистина... Една реалност от съвършено непознати, с няколко възможни живота, лутащи се между Щастието и Оцеляването.

Перфектни непознати се срещат на 29 ноември, 5 и 13 декември, 15 и 25 януари | 19:00, театър Сълза и Смях

Actress – LXXXVIII

Кой? – Дарън Кънингъм, британски играч с мастер ходове върху шах-тех-мат дъската на Живота.

Какво? – Шах-Тех-Мат – Дарън Кънингъм винаги е правел нестандартни ходове върху шахматната дъска на Живота (преквалификацията от професионален футболист в тех-но-експериментален продуцент е достатъчно красноречива), но те винаги са силно концептуално обвързани и осмислени... Деветият Actress албум е поредното доказателство като този път на фокус е шахмат играта като метафора за вечното разиграване на съдби/ходове върху дъската на Света, също както рефренът Push Power, който преминава като лайфмотив мантра през целия албум, отразява борбата за доминация...

Да, в заглавията на траковете е закодирана позицията на определени (черни и бели) фигури, но кодът съдържа и намигвания към предишни Actress албуми (Azd Rain ( g 1 ) и Azifiziks ( d 8 ) очевадно препращат към AZD албума, както Memory Haze ( c 1 ) и Green Blue Amnesia Magic Haze ( d 7 ) намигат към дебютния Hazyville)...

Да, изписаното с римски цифри заглавие LXXXVIII (или иначе казано 88) намига както към микстейпа 88, с който Дарън закодира издаването на Karma & Desire албума, така и към 8×8-те квадрата на шахматната дъска или 88-те чернобели клавиша на пианото, което е скелет за ембиън-техно бисери като Push Power ( a 1 ), Hit That Spdiff ( b 8 ), Oway ( f 7 ), M2 ( f 8 ) и най-клубното и финално тук Pluto ( a 2 )... Така или иначе, в ендшпила на играта Actress доказва, че владее мастер ходовете върху шах-тех-мат дъската на Живота.

Кога? – когато имаш нужда от партия шах-тех-мат...

Защо? – защото е винаги важно да мислиш с ход напред върху шахматната дъска на Живота...

Sampha – Lahai

Кой? – Сампа Лахай Сисе, пианото-глас на британския броукън-бийт-соул.

Какво? – Sampha 2.0 – "Time Flies/Life Issues"... да, шепнатото интро в Stereo Colour Cloud (Shaman's Dream), откриващо втория Sampha албум, намеква че Lahai (презимето на Сампа, наследено от дядо му) ще разгръща като дневник страниците на Живота на Сампа, след дебютния Process албум до днес...

И, да, зад Spirit 2.0, Dancing Circles, Suspended, Satellite Business, Jonathan L. Seagull, Can't Go Back и Only стоят пиано-перкусивни истории за раждането на дъщерята на Сампа насред пандемия, за екзистенц и любовни романс кризи, за да се стигне до "Let's fly towards the Source again" в Inclination Compass (Tenderness) – да, колкото и Сампа да се разкъсва между колаборациите и собствената игра (само след Process записа комбо игри и с Florence + The Machine, и с Loyle Carner, и с Кендрик Ламар, и с Fred Again, и с Actress, и с Lil Silva, и със Speakers Corner Quartet, и със SBTRKT...) толкова и личния компас го връща към медитативното пиано (все пак, No One Knows Him Like The Piano, нали) – пиано-бисери като Dancing Circles, Suspended и Inclination Compass го доказват...

Колкото и да увеличава семейството от колаборатори и ко-продуценти – тук са и El Guincho (копродуцирал почти целия албум), и Юсеф Дейес с Yaeji в Spirit 2.0, и грууви китарата на Mansur Brown в хоровата терапия Jonathan L. Seagull, и шепнатите на френски времеви заклинания на Ibeyi в Time Piece и Can't Go Back – толкова и запазва изконния Семеен кръг от саунд инженера Рики Деймиън и продуцента Kwes, с които играе отпреди Process насам... Да, неслучайно Сампа на два пъти споменава литературния/филмов образ на Джонатан Ливингстън-Чайката – с Process доказа, че може да лети волно, а сега просто е "ain't as scared as before" от това, че Sky is the Limit...

Кога? – когато "You miss the Groove" в Живота и имаш нужда от "Automatic self-protection"...

Защо? – защото "Waves will Catch You, Light will Catch You, Love will Catch You, Spirit gon' catch You, Faith will Catch You, Friends will Catch you, Time will Catch You"...

"Можете ли да откриете вълците на картинката" – да, звучи като случайно изпусната реплика, но ако внимавате в картинката, рисувана от Убийците на цветната луна, то сте наясно, че тези думи са ключови и определящи за всичко случващо се в новия епос на Мартин Скорсезе.

Картинката ни връща над 100 години назад, в Оклахома, където на племето осейджи е отпусната собствена територия-резерват (осигурила началото на така наречената Osage Nation), която, не щеш ли, се оказва обилно пропита с нефт, така че осейджите се превръщат в "неудобните" богаташи, дебнати в сенките от "вълците", алчни за всеки чужд долар в повече...

Картинка-метафора за създаването на американската нация... Картинка, която оживява на екрана, благодарение на множество архивни снимки и кадри в лудешкия ритъм на перкусивна фолк музика (уви, това е последния филм, в който Скорсезе може да разчита на музикалния опит на Роби Робъртсън, след кончината му това лято) – да, Скорсезе винаги е успявал с първите кадри да те вкара във "филма" като след това, тук, прави завой към втория си "етнографски" филм, а именно след Мълчание-то на християнските мисионери в древна Япония...

Да, в Убийците на цветната луна са пресъздадени множество коренни индиански ритуали, обреди, традиции и костюми, повече и от тези в Танцуващия с вълци, дори... Да, филмът, почти етнографски, следва местата, където реално са се случили събитията отпреди 100 години, ревностно проучени и изследвани от журналиста Дейвид Гран – явно след екранизацията на Изгубеният град Z вече нишово се е специализирал в етнографски драми с елементи на крими мистерия, защото и следващите му две книги The Wager (Скорсезе и Ди Каприо вече държат правата) и The White Darkness ще бъдат филмирани...

Да, Скорсезе и друг път се е връщал в началото на ХХ век, за да проследи криминалния генезис в произхода на американската нация (с Бандите на Ню Йорк, например), но тук, сякаш, всичко е свързано със Съзиданието в споменатия филм Мълчание (заснет отново в комбина с мастер оператора Родриго Прието) – да, Скорсезе не само набляга на няколко пъти върху Мълчанието на американското правителство и липсата на разследване на мистериозните смъртни случаи на осейджи, но дори и се появява, за да потрети лично с "Нито дума" във финалните надписи, които тук са пресъздадени (може би най-доброто режисьорско решение) във вид на радиотеатър от епохата на Цветната луна.

Да, Убийците на цветната луна е трибют преклонение към културата и наследството на осейджите (хубаво внимавайте в кадрите, обясняващи заглавието на филма), но също така е и опит за Реванш на Голямото кино (често му се случва напоследък) към всички онези Гласове, останали нечути, заглушени, забравени или удавени в Тишина и Мълчание...

И въпреки това, самият филм сякаш напомня поведението на Ърнест Бъркхарт/ Леонардо Ди Каприо – не съвсем откровения, дори в търсенето на прошката и разкаянието; хем глуповатия, хем хитрия като койот пройдоха-племенник, който от влака на Първата световна скача в крими схемите на своя вуйчо Уилям Краля Хейл за придобиване на нефтеното богатство на осейджите...

Нечестен докрай нито когато играе в отбора на Истината, нито когато е за собствен интерес, образът вълнува с колебанията и терзанията си (виждаме защо Ди Каприо е напирал да го изиграе), но след Завръщането, Леонардо може и със затворени очи (или вечно нацупена брадичка) да влезе в него, както Робърт Де Ниро може и насън да влезе в кожата на Краля – вълк, наметнат с овча кожа (или с индианско одеяло, в случая) сред приятелите-жертви на Алчността...

Да, въпреки 6-те колаборации на Ди Каприо със Скорсезе и 10-те такива между него и Де Ниро, двамата нямат общ филм под режисурата на Мартин (е, като изключим късометражния Прослушването от 2015-а), но партньорството им тук ни връща цели 30 години назад, към Животът на момчето – да, "загрижеността" на Краля към своя племенник е досущ като привързаността между баща и заварен син в Животът на момчето – едроплановите разговори между тях казват най-важното...

А всичко останало, по-важното, се случва благодарение на добре намерения образ на Моли Бъркхарт от Лили Гладстоун – жената на Ърнест и причината (е, и 20 000 долара), Бюрото за разследване (или първообраза на ФБР) да започне разплитане на смъртните случаи на осейджи... Да, актрисата Лили Гладстоун е причината Убийците на цветната луна да не изглеждат просто като касапи... Минималистичната ѝ и в същото време вряща от емоции игра ще е причината за не една и две актьорски номинации... Именно тя е причината за един от редките (може би дори единствен) Скорсезе филм, в който има силен, водещ, основен женски Глас...

Именно тя е причината Мартин Скорсезе най-накрая да заснеме своя "фемина филм"... Тя е причината Вълците да не живеят вече на Уолстрийт, а в долината на Цветната луна, където по пълнолуние дирят прошка и разкаяние...

Убийците на цветната луна са в кината, на IMAX и в програмата на CineLibri 2023