My Mir

Brandt Brauer Frick – Multi Faith Prayer Room

Кой? – Даниел Бранд, Ян Брауер и Паул Фрик, немски триумвират в търсене на електро-акустичния Рай.

Какво? – Личен Храм – в личната, електро-акустична BBF религия 2023-а маркира 15 години от заформянето на този акустично-техно-триумвират и 10 години от издаването на кръстопътния албум Miami, в който Даниел, Ян и Паул за пръв път се заиграха с куп вокалисти и със структурата на поп песните... 10 години по-късно вярата в органичната симбиоза между синт хипноза, дръм ритмология и поп вокализация отново е налице, но не повтаря съвсем Miami формулата, а е по-скоро бийт-атомен-синтез на най-доброто от последвалите два албума Joy и Echo...

Да, и тук като в Miami, има елитен сбор от разностилови вокалисти – има време за соул мантри (с Azekel в In Your Head Now и със Sophie Hunger в This Feeling), има време за парти хибриди (като кръстоската между нюйоркски и детройтски хаус в Closer To You с Duane Harden или Soba хипнозата с KOM_I), има време и за техно медитация във F U T U R E с Marina Herlop и No One Like You, а Act One с химновия споукън уърд на Mykki Blanco (освен че е една от най-наративните и картинни BBF песни евър) задава и тона на електро-акустичната литургия тук: I dreamt to the beat, to the beat, to the beat, to the beat...

Да, в паузите между BBF албумите Даниел Бранд и Паул Фрик успяха да издадат своите соло албуми (Паул дори се отчете с две гостувания в България и стана тур член на синт класиците Tangerine Dream), но именно композиции като инструменталните Mad Rush, Dotted Line и Perpetuate доказват, че Даниел, Ян и Паул си имат своите триумвират R I T U A L S, с които да превръщат колективните вярвания (споделени във F A I T H) в личен електро-акустичен храм...

Кога? – в дъждовното лято е чудесно да си имаш Multi Faith Prayer Room...

Защо? – защото, може би, е време да преоткриеш Вярата... в себе си...

"Този у когото е властта, той носи отговорността" – когато чуеш тази реплика от постановката Игри в задния двор на режисьора Николай Поляков вече ще е кристално ясно, че едноименната пиеса на израелския драматург, сценарист и режисьор Една Мазия съвсем не е за излезли от релси тийн страсти, нито за изхвърчали от люлката детски игри...

Да, Една Мазия може и да пише Игри в задния двор преди 30 години, инспирирана (или по-скоро ужасена от брутален случай, шокирал израелското общество през 1988-а), но тази история може да се случи навсякъде по света, на всяка една детска площадка за игра, и днес... Както е сигурно, че макар животът (на тийна) преди 30 години коренно да се различава от днешния, то хората (и тийна) все още растат с нехайство или неглижиране на последствията от своите действия... Както е сигурно, че Отговорността не е детска игра... Както е сигурно, че всяка една детска площадка може да бъде метафора, върху която да се разиграе целия модел на света вчера, днес и утре...

Екипът на режисьора Николай Поляков се придържа времево по-скоро към времето на написването на историята (средата на 90-те и началото на второто хилядолетие) – неслучайно, героинята на Елеонора Иванова, Двори носи през цялото време тениска с Ник Кейв, както не е случаен изборът на Емилиян Гацов на хита Where the Wild Roses Grow от албума Murder Ballads на Nick Cave & The Bad Seeds за акцент (прекрасно изпълнение на Елеонора Иванова на този своеобразен разговор между убиец и жертвата му, пресъздадени от Ник Кейв и Кайли Миноуг)... Както не е случаен изборът на Елеонора Иванова за ключовата роля на Двори (тя идеално знае как да влезе в кожата на момиче-жена с отрязани криле, импулси, желания...), като тук приема смело всяко предизвикателство на сцената (от заливане с вода, през пеене и танцуване до пиене на 3 бири на екс)...

Или както се пее в Where the Wild Roses Grow: "All Beauty Must Die" – именно красотата на невинността умира в Игри в задния двор – неслучайно люлката, този символ на невинното детство, е хореографирана в сцена на престъпление... Неслучайно, добре намерената хореография на Александър Манджуков (изпълнена перфектно от всички актьори) превръща "детските игри" между едно момиче и четири момчета в метафора за изгубената невинност и злоупотребата с отговорност и власт, каквито се ширят днес безгранично...

Неслучайно, четирите момчета, от влюбения, уж предпазващ, Шмуел до манипулатора и тартор Асаф, освен извършители се превъплъщават и в прокурори на своето дело (чудесна работа на студентите Даниел Кукушев, Денислав Маринчев, Димитър Стойнов и Рафаел Бижев), а Двори в адвокат на своите чувства... Неслучайно, добре нагласената сценография (графитите дори "разказват" паралелни сюжети в историята) на Петя Боюкова се превръща в площадка за игра на чувствата, желанията, стремежите и грешките на деца от всички възрасти... Неслучайно (може би най-доброто сценографско решение) е поставянето на символно съдийско чукче точно пред/в публиката...

Да, всеки сам взима Решение, а в днешното време когато лесно раздаваме Присъди и осъждаме действията на другите, може би трябва да се вгледаме в собствената Отговорност... защото "Този у когото е властта, той носи отговорността"... защото в игрите в двора на Живота няма... невинни.

Игри в задния двор се играят на 1, 16 юни и 28 ноември | 19:00, театър Сълза и Смях

Clark – Sus Dog

Кой? – Крис Кларк, британски IDM мастер, който знае две и двеста по броукън техно въпросите.

Какво? – IDM поп с часовников механизъм – "How can I contain / Why do you control" се пита реторично Крис Кларк в Medicine, една от емблематичните песни в юбилейния му десети албум Sus Dog... Да, казваме "песни", защото Sus Dog е неговия "поп" албум, роден от отдадеността му към вокалните експерименти със собствения глас (започнали от Death Peak творението), освободен от контрола на броукън техно рамките и вдъхновен от филмовата музика (като Daniel Isn't Real и Kiri Variations саундтраците) на Clark, за да достигне неортодоксалната структура на последния му албум, изключително колаборативния и епичен Playground in a Lake...

А под вещата вокална експертиза на Том Йорк (да, копродуцент в Sus Dog) да се превърне и в нещо като IDM поп албум с часовников механизъм... Да, заглавия като Dolgoch Tape, Alyosha и Sus Dog подозрително (въпреки другите им значения) намигат към измисления руски говор/акцент в Портокал с часовников механизъм, а картинната психеделия в текстовете (и вокалите, напомнящи Том Йорк, да) се слива органично с лайв барабаните на Ричард Спейвън (в Medicine и Town Crank), със струнните бродения на Budapest Art Orchestra (с които Кларк работи и по Daniel Isn't Real саундтрака) във Forest, Sus Dog, Medicine и Ladder, така че Town Crank, Sus Dog (подкрепен вокално от Anika), Dolgoch Tape, Dismissive, Medicine и Clutch Pearlers да се превърнат в едни от най-комплексните, зрели емоционално и бийт освободени творения в богатия броукън техно Clark архив.

Кога? – And the sunshine is mute / And the river is slow today / And we dive in whirling... да, такива моменти озвучава брилянтно Sus Dog...

Защо? – защото винаги има място за старите Dog-ове с нови трикове...

Всичко е въпрос на гледна точка. Иначе казано, важно е да имаш Point Of View – в случая на архитектурния колектив Point Of View Architects (или просто POV Architects, зад който стоят арх. Борис Тикварски, арх. Мария Гяурова, арх. Божидара Вълкова, Майк Фриш и Костадин Кокаланов) тя е задължителна, а техният проект (разработен в колаборация с фотографа-документалист Александър Думарей) Образованието е придвижването от тъмнина към светлина, който представя България на Биенале Архитектура 2023 предлага именно различна гледна точка... Да, след 15-годишно (не/извинено) отсъствие на Архитектурното биенале във Венеция, България се завръща със собствен павилион и малко преди, тази седмица, да "бие звънеца" за влизане в час на Българския павилион, си говорим с един от главните "виновници" за изложбата Образованието е придвижването от тъмнина към светлина, а именно с автора на концепцията архитект Борис Тикварски... На фокус са обезлюдяването и изоставените български училища, демографските проблеми в Лабораторията на Бъдещето и архитектурата като сценарий за филм... А дали ще има Светлина в Тунела или... е, всичко е въпрос на гледна точка, нали знаете...

Защо точно името POV Architects? И каква е историята зад създаването на тази архитектурна задруга?

Ние сме преди всичко група приятели. Работим в различни архитектурни офиси и в един момент искахме да имаме място, в което да показваме нещата от наша гледна точка. Оттам се появи и името. Амбицията винаги я е имало, имахме и увереност, че правим неща по правилен начин.

Най-важното нещо в света на POV Architects е...?

Че не искаме да се занимаваме с форми. Процесите са ни много по-интересни. Архитектурата в много отношения е като писане на сценарий за филм. Наративът за нас е много важен.

Ако POV Architects е жив организъм с едно Тяло, каква част от Тялото му е всеки от вас?

Не знам в какъв етап от еволюцията сме на този организъм. При нас липсва йерархия. Разчитаме на добра комуникация. Всички са част от проектантския процес и в момента когато някой, по някаква причина, не може да се включи, останалите компенсират.

Как решихте да разгледате зададената тема "Лаборатория на Бъдещето" на Архитектурното биенале през призмата на обезлюдяването и на изоставените училища при все, че всички прогнози сочат не за демографски срив, а за демографски бум, който очаква Земята през следващите 50 години?

За нас беше важно да се направи нещо като равносметка на това, което се е случвало в България за последните 15 години, в които страната е отсъствала от Биеналето във Венеция. Започнахме с преброяванията и оттам разбрахме, че населението на държавата е намаляло с повече от 10%. Съпоставката с Африка, която тази година е във фокуса на основната тема и преминава точно през противоположните демографски процеси също ни беше интересна.

Направихме проучване и разбрахме, че съществува тази теория, че в един момент този ръст трябва да спре или драстично да намалее. Мислим и че това е бъдещето, точно защото живеем на планета с ограничени ресурси и това е естествен процес.

Училищата са архитектурния образ на обезлюдяването. Те са събирателен образ на много от проблемите, които съществуват в страната, но основният е липса на хора, които да ги ползват.

През последните години зачестиха фотографски серии и цикли с изоставени сгради (в това число и училища) – защо избрахте да свържете точно изображенията на Александър Думарей с вашия проект?

Александър, освен документалист, е и архитектурен фотограф. Училищата са показани по всички правила на архитектурното заснемане на сгради. По този начин, дори и празни, те могат да бъдат разглеждани не само като руини, но и да бъдат оценени техните архитектурни качества.

© Александър Думарей

В каква степен представените в проекта сгради на изоставени училища имат архитектурна стойност?

Изоставените училища не принадлежат само на дадено архитектурно течение. Това са сгради, които са строени през целия 20-ти век и има примери от всички периоди. Мислим, че има образци, които са строго утилитарни, но и такива, които наистина показват амбиция и добра архитектура.

© Александър Думарей

Част от членовете на POV Architects сте и родители – как виждате решение на проблема с изоставените училища и от тази гледна точка? И въобще, има ли какво да се решава или решението да бъде оставено на естествения ход на Историята?

Проблемът е много голям и сложен. Не мислим, че има универсално решение и лесен отговор на всичките въпроси, които задаваме чрез изложбата. Но това, което искаме да постигнем, е да се повиши интереса към темата. Хората да почувстват тези сгради като свои, защото те са такива. Искаме да повдигнем въпроси за опазване, за това как да се отнасяме към обществени сгради, за реконструкции, но и за отпадъка като начин да се намали човешкото въздействие върху околната среда.

Това става най-вече чрез хората, които участват в изложбата и имат личен опит и наблюдение върху темите.

© Александър Думарей

Доколкото знаем Българският павилион на Архитектурното биенале ще придобие форма на училище – с училищен двор, с "класни стаи"...? Може ли да разкажете повече за осъществяването на проекта?

Целта на сценографията, която сме проектирали, е да се изпълни пространството на павилиона не само със снимките на Александър, но и с отделни елементи, които той е заснел – чинове, спортни уреди от физкултурните салони, катерушки от празните дворове.

Пространството на павилиона е разделено на 4 основни зони, които обобщено следват архитектурата на всяко едно училище.

Кой ще бъде най-силно застъпения "предмет" в училищната програма на Българския павилион?

Искаме павилионът да се превърне в платформа за дебат. Искаме да го отворим към възможно най-много хора и всеки посетител да успее да се запознае със съдържанието на павилиона, така че да може да участва в дискусиите.

Училищата често се използват и като пространства, в които населението прави своя граждански Избор – какви "избори" ще предлага Българският павилион?

Най-страшното нещо във всеки избор е апатията или липсата на активност. И в нашите избори случаят е такъв. Хората трябва да поемат отговорност и да почувстват училищата като тяхна собственост. Изходите от ситуацията са много, но е важно процесите, които ще се случат да стават съзнателно и хората да имат отношение.

© Александър Думарей

България не е участвала на Архитектурното биенале от 15 години, а след като Министерството на културата ангажира настоящото пространство за Български павилион в рамките на 3 години напред, как виждате мисията и целта на вашето участие – като образователна, научно-популярна, утопична или...?

Участието на България трябва да е устойчиво и постоянно. Ние не знаем какви са факторите, които са ни попречили да участваме през последните 15 години, но се надяваме отсега нататък да имаме трайно присъствие на този форум. Мислим, че това обогатява архитектурния и културен живот. Има възможност участието да е наистина смислено и със сигурност да влияе позитивно на архитектурната сцена в страната.

Как би звучал саундтракът на Българския павилион?

Бихме искали пространството да се изпълни с разговори и дискусии, не искаме статичен павилион, който просто да присъства във Венеция 6 месеца. Структурата трябва да се развива във времето – трябва да има начало, събития, край и поуки.

Къде се намира вътрешния мир според POV Architects? И как се стига до него?

Ние сме в период на търсене. Но не съм сигурен, че това състояние съществува. Има отделни моменти на спокойствие, удовлетворение след дълги периоди на работа и опити да се постигне нещо, но при нас те бързо правят място на "следващото нещо".

Българският павилион и инсталацията Образованието е придвижването от тъмнина към светлина е на Биенале Архитектура Венеция 2023 от 20 май до 26 ноември | Sala del Tiziano, Dorsoduro 919