My Mir
"А тя му се люто сърди, мома Тудоро, Тудоро,"Ветре ле, ненавейнико, мома Тудоро, Тудоро, сега ли найде да вееш!" – да, всички знаем как започва новото кинотворение Баншите от Инишерин на Мартин Макдона, но не знаем защо "най-ирландския" от всички 4 кинокласики с марката Макдона се открива с... любовно българско фолклор-съновидение, а именно традиционната песен Полегнала е Тудора (адаптирана за хор от Филип Кутев) – също както героят на Колин Фаръл/Поурек не вдява защо приятелят му Калм/Брендън Глийсън не иска повече да го вижда или да говори с него...
Да, Баншите от Инишерин е най-ирландския и най-алегоричния филм на Макдона досега (което не го прави най-добрия въпреки обилните Оскар и Златен глобус номинации) – о, да, в него ще откриете всичко златно от киномарката Макдона – има го горчиво-сладкия, като тъмна ирландска бира, черен хумор...
Има ги добре напипаните като ритъм диалози и абсурдни ситуации (все пак, Макдона играе с един и същ отбор – операторът Бен Дейвис и композиторът Картър Бъруел – в 3 филма подред, а именно Седем психопата, Три билборда извън града и Баншите от Инишерин)...
Има го и брилянтния тандем от дебютния В Брюж (не си личи, но Колин Фаръл и Брендън Глийсън не са били заедно на екран именно от 2008-а насам, въпреки че Колин пропусна само Три билборда извън града от авантюрите на Макдона досега)... Има я и неизменната иронична антипатия към представителите на закона и реда...
Има я и вечната (почти библейска) привързаност повече към животните, отколкото към хората... Има го и неизменния образ на Джуджето (да, във всеки Макдона филм, от В Брюж до Баншите днес) като сега е приел ключовата осанка на магаренцето Джени (е, може би, няма да отнеме известността на Йори, но конкурира любопитството на полския си събрат ИО), а магарешки инат става нарицателно за човешко качество...
Има ги пъстрите и емблематични за историята поддържащи персонажи – неслучайно, Шивон/Кери Кондън, сестрата на Поурек, и "селският идиот" Доминик/Бари Кьоган са носители на ключови и крилати фрази (от напомнящите българската реалност – "Наслушах се на безцелни критикари на този остров" и "Всички сте скучни тук, по дяволите" на Шивон до "Ето, че си отиде още една мечта" и "Мислех, че си различен, но и ти си като останалите" на Доминик)...
Има ги и чудесните метафори – конфликтът между старите приятели Поурек и Калм като отражение на ирландската Гражданска война (да, и тя не може да има край, също като скарването между двамата приятели, дори 100 години по-късно)... Има я и Баншата, старата госпожа Маккормък, която вещае смърт, като алегория на древногръцките Мойри, които предат нишките на съдбата на всеки и когато дойде време Атропос, най-старата от тях, отрязва нишката на живота – в случая на Баншите от Инишерин ключова роля играят ножиците за вълна...
Да, във вещите ръце на Мартин Макдона съдбата на всяка негова пиеса може да бъде решена във филм, а именно такава е историята на Баншите от Инишерин – непубликуваната му пиеса Баншите от Инишер задава началото и рамката тук, за да завърши трилогията, започната със Сакатият от Инишман и Лейтенантът от Инишмор (да, историята на измисления остров Инишерин е заснета именно на архипелага Еран от тези малки ирландски острови)... Затова, неслучайно, също като в Сакатият от Инишман и тук има образ на селски идиот, и нонстоп игра с ирландските типажи, стереотипи и ритуали (а актрисата Кери Кондън дори играе в премиерната театрална адаптация на Сакатият от Инишман)... Затова, неслучайно, също като в Лейтенантът от Инишмор и тук има главен герой с древно-традиционното име Поурек, който тук е радикално привързан, вместо към коте, към магаренцето Джени...
А, може би, неслучайно героят в Ръкомахане в Спокан (друга хитова Макдона пиеса, играна и у нас) в продължение на 25 години търси... отрязаната си лява ръка (е, Калм се "задоволява" само с пръстите на лявата си ръка) – да, когато гледаш Баншите от Инишерин ще имаш чувството, че пред очите ти се вихри не филм, а пиеса със запазената Макдона марка...
И ако перифразираме думите на Поурек: "Мислех, че да бъдеш добър човек/драматург е хубаво нещо", и се заиграем с тях в контекста на съновиденията на полегналата Тудора за идването на първото либе, с пъстра китка и златен пръстен на нея, то Макдона може и да дочака нов златен Оскар, а може и (като Тудора) да бъде събуден от този сън от вятъра и клонка от маслиново дърво, които да закичат идеята, че мирът и разбирателството между хората са (не)възможни... и след 100 години...
Баншите от Инишерин са в кината
Болногледачка в Германия със семейство в България, папагал, реките на подземното царство Хадес и кутия кибрит – ако не откривате нищо общо между изброените, то трябва да гледате 37 клечки кибрит – новата социална сатира с елементи на трилър-абсурд от театралните формации 36 маймуни и TARTproduktion-Щутгарт.
Драс... всичко започва с невинната реплика "Търся си работа като болногледач в Германия", произнесена като насън от Елена/Снежина Петрова – познавате я сигурно, или сте я срещали без да разберете, като една от хилядите български майки и дъщери, които оставят семействата си в България в името на евро-препитание (за същите оставени семейства) в чужбина. В случая на Елена, в Германия – там, където ще се сблъскате с насаждани предразсъдъци за източноевропейски стереотипи... там, където не можеш да живееш на ръба между два свята, защото единият е излишен...
Ако питате съсухрения и обездвижен господин Цюндер (адски реалистичната хуманоидна кукла, ръководена умело от Мануела Саркисян и създадена специално от Антие Тьопфер), ползата от Елена е колкото от спомена за отдавна притежаваното от него куче – с мил, топъл поглед и винаги готово да изпълнява трикове...
Ако питате неговата дъщеря (Невена Калудова), Елена е като домашния им папагал (находчиво-кресливо изиграна роля от Нейтън Купър) – само се върти наоколо, ръси перушина, повтаря ти думите и гледа да клъвне нещо... Ако питате агенцията, която наема Елена за болногледач, тя има само задължения, а правата ù са като на кучето, отдавна притежавано от господин Цюндер.
Ако питате Елена, грижите за господин Цюндер и дома му са трън в задника, също като името му (да, Zúnder значи именно трън на немски), само че доходоносен трън, който осигурява стотици евра за дъщеря ù, за майка ù и болния ù баща, които е оставила в България, в един друг живот...
Ако я питате наистина, обаче, грижите за господин Цюндер ù приличат на картината Реката на Хадес, сияеща в дома му – да, докато се пита коя от петте реки на подземното царство е изобразена там, Елена преминава през всичките...
Все по намаляващите обаждания от дъщеря ù и майка ù я спускат по Лета, реката на забравата, после идва Кокит, реката на плача от Самотата, чиито води са дори плитки пред тези на Ахерон (реката на болката и скръбта), като ухапването от папагала на Цюндер дори не може да се сравни със скръбта на Елена от това, че собствената ù дъщеря я обявява за мъртва в училището си в България... Да, няма как да не се стигне до Стикс, обикаляща 9 пъти Хадес и разделящо го от земното царство, естествено, не и без да се мине през Пирифлегетон, огнената река за пречистване от греховете... Драс...
Да, 37 клечки кибрит е катарзисна история... като всички пиеси на формацията 36 маймуни, които правят социален разрез на обществото (неслучайно авторите Здрава Каменова и Гергана Димитрова провеждат серия интервюта с болногледачи), като болкоуспокояващите в тази театрална операция са солидните дози хумор и абсурдни до сълзи ситуации...
Да, 37 клечки кибрит прилича на предишната копродукция между 36 маймуни и TARTproduktion Пепеляшки ООД (не само заради смесването на различни националности, класи, стереотипи или заради минималистичната, но точно намерена сценография и режисура от Бернхард Ойстершулте), но всъщност напомня всеки 36 маймуни спектакъл, в който е намесена музика на живо (като обилно награждавания Дом за овце и сънища, например) – в случая иде реч за фънки реквием за китара, прахосмукачка, копаница, кречетало и папагал (не само Нейтън Купър, ами всички се справят чудесно с музикалната част), така че и най-тегавата тема да се превърне с лекота в ода на радостта от живота...
Да, 37 клечки кибрит преминава през много и различни театрални жанра, почти както Снежина Петрова (а и целият актьорски ансамбъл) преплува майсторски петте реки на Хадес, напомняйки, че всеки държи клечка кибрит – било като акт на пречистване, било като вик за надежда, че все още има Светлина в тунела... Драс...
37 клечки кибрит горят на 21 януари и 23 февруари в Топлоцентрала | 19:30
"Ще живееш във вечността с ангели и призраци" – да, подобна реплика може да идва само от Света на Киното и в този случай принадлежи на последното обяснение в любов към Магията на По-Голямото-от-Живота/Киното, а именно Вавилон – най-амбициозния (но и най-еклектичния) проект на режисьора Деймиън Чазел.
Само за 10 години (маркираме ги догодина), от блестящия дебют с Камшичен удар, Чазел натрупа солидна филмография (La La Land, Първият човек...) и Оскар-признания, и прилежащите им ангели и призраци в киното, така че да си позволи да коментира перпетуум-мобиле машината за мечти на Холивуд...
Всъщност, идеята за Вавилон се ражда още преди Камшичен удар, за да се превърне в... La La Land – да, фокусът и поклонът към мюзикъла е като генерална репетиция за едрия план на Киното (естествено, че ще откриете La La Land призраци във Вавилон и те далеч не се изчерпват с кадрирането на оператора Линус Сандгрен)...
Но всъщност, има един Призрак, който неизменно ще преследва и ще се появява в кинематографията на Чазел и това е Музиката – да, музиката е главен герой във филмите на Чазел от Камшичен удар насам и неслучайно във Вавилон катализира и ескалира случващото се на екрана (особено ако си въртял до откат саундтрака на Джъстин Хървиц месец преди да гледаш филма), така че нищо чудно вече получения Златен глобус за музика да бъде дублиран с Оскар...
Неслучайно и Деймиън Чазел разчита неизменно за звуковата картина на Джъстин Хървиц (от първите си късометражки до Вавилон днес), така че двамата да изградят брилянтен аудиовизуален тандем, който е наясно, че Киното е изкуство на... Ритъма...
Да, магията е нито в перфектния кадър, нито в звуковото му измерение (въпреки, че героите от Вавилон ще изживеят преходния период между нямото и звуковото кино с доста въпроси "защо" и двойно повече абсурдно-скечови ситуации), а се крие в Ритъма между тях... А Деймиън Чазел, Джъстин Хървиц и операторът Линус Сандгрен демонстрират, че владеят чудесно изкуството на Ритъма.
Иначе, историята за герои, които искат да бъдат част от "Нещо по-Голямо от Живота" вече сме я гледали, при това неведнъж – също като дежа вюто с героини на Марго Роби, които, неразпознати от персонала на киносалона като звезди от афиша, все пак влизат на филма с тяхно участие (Роби го пробва и като Шарън Тейт в Имало едно време в Холивуд, прави го и сега като Нели ЛаРой във Вавилон)...
Да, Вавилон е пълен с филмови препратки – образите на Джак Конрад/Брад Пит и Нели ЛаРой/Марго Роби са амалгама от личностите на няколко звезди на нямото кино (каквито са и героите на немския режисьор Ото/Спайк Джоунз и ключовата Лейди Фей/Ли Джун Ли) – също каквото е двукратното използване на евъргрийна Singin' in the Rain тук за историята на киното...
Да, Вавилон е хем обяснение в любов към киното – може би, не толкова романтично-идеалистично като в Артистът и Изобретението на Хюго преди 11 години или интимно-проникновено като в актуалното Семейство Фейбълман – хем е сатира и циничен разрез на филмовата машина за мечти и илюзии...
Нещо като La La Land (заради страстите между Нели и Мануел Мани Торес/Диего Калва), в който ангелите на Ел Ей са отстъпили мястото си на демоните от Ел Ей в лудешки огнен танц с призраците от кинонегативите...
"Пожар в къщата, казваш" ще пита Джак Конрад в емблематичния (за природата на Киното и хлебарките) свой разговор със светския хроникьор Елинор Сейнт Джон/Джийн Смарт, а домът на Киното "гори" днес заради филмови стрийминг платформи и вечно променящи се канони...
И няма как да не повярваш на героя на Брад Пит (с цялата тежест на филмовия му ореол), когато разкрива (в две телефонни обаждания и няколко тиради) едни от най-важните истини за света и механизма на Киното – дори второто обаждане (до MGM боса Ървинг Талбърг) може да се превърне в цинична метафора за Вавилон-ската епопея на Деймиън Чазел...
Защото хем да се прекланяш, хем да критикуваш сатирично фабриката за Мечти, от която си част, е рискова игра на ръба – като тегленето на слон по стръмен хълм – винаги има риск да се озовеш под Слона на Киното...
Вавилон е в кината и IMAX залите
"Не сме боен отряд... Ние сме семейство" – да, когато чуеш тази реплика от Аватар: Природата на водата в главата ти вече ще се върти едно наум, че продължението на блокбъстър хита Аватар влиза в режим "семейни войни" ала Star Wars сагата.
И неслучайно, защото в природата на филмите на Джеймс Камерън фокусът рядко пада върху семейството (комедията Истински лъжи си е направо изключение), но въпреки това почти всички негови киноистории са... семейни забавления – о, да, дори Пришълци-те и първите два Терминатор-а.
И ако в природата на Камерън правенето на филми не е прибързано, а добре обмислено (уравнението – над 40-годишна кариера = 9 режисьорски филма, как ви се струва), то дългото 13-годишно чакане за продължение на Аватар не е толкова изненада, колкото факта, че Аватар: Природата на водата намига към двата най-семейни филма на Камерън – а именно Бездната и Титаник – но колко да е изненада, все пак Водата е свързващия елемент и в трите филма...
А както ще разберете от героите на втория Аватар: "Водата свързва Всичко"... Но да се върнем в началото – вторият Аватар започва там, където свършва Първият (дори са включени кадри-реминисценции от първата част), за да може "стотината" души (като мен), които не са гледали Първия да не се "удавят" в авантюрите на Втория...
Аватарът на Джейк Съли/Сам Уортингтън и Нейтири/Зоуи Салдана са си спретнали цяло на'ви (или пък navy blue) племе от смесен произход – родните им синове Нетейам, Ло'ак и момиченцето Тук, заедно с осиновената дъщеря Кири, родена от аватара на доктор Грейс (Сигорни Уивър за втори път "ражда" хибрид-но, а), докато човешката зла природа не започва да ги преследва докрай в лицето на аватара на най-големия им враг Майлс Куорич/Стивън Ланг...
И така, с вече почти готовите две продължения (насрочени за 2024-а и 2026-а), Аватар започва да се превръща в... Междузвездни война на Пандора – има място за много нови светове за опознаване (като островното царство на тюркоазените меткаина), за срещи с причудлива флора и фауна и магични създания (запознайте се с тулкуните, чиято анатомия доста напомня на дълбоководния свят на Бездната)...
Има място за всякакви семейни връзки, вражди и драми... има място за семейни спорове между Мрака и Светлината, между Доброто и Злото и за вечното търсене на Баланса/Ейуа в Природата и на Земята, и на Пандора...
А в природата на Аватар пътят към Баланса/Ейуа е във Водата... Да, "Водата свързва Всичко" ще кажат меткаините, а неслучайно, тяхната жрица Ронал/Кейт Уинслет, след като е изтекла толкова много Вода от Титаник насам, отново се впуска в подводни снимки с Камерън...
Неслучайно Камерън разчита и на оператора Ръсел Карпентър, с когото заснемат Титаник (о, да, и тук има потъване на титанични кораби)...
Неслучайно в природата на тулкуните е заложено неубиването (леко намигане към Т2 кодекса) и неагресията в хармония с Ейуа и в абсолютен синхрон с тайните на дълбоководния свят на Бездната...
Защото Водата/Океанът/Морето е и Животът, и Смъртта... Морето дава и Морето взима... Също като боксофисът...
Аватар: Природата на водата е в 3D, HFR 3D, IMAX 3D и 4DX кината
