My Mir

И най-малката идея може да определи същността ти... или да те унищожи – тази реплика от филма Генезис може да се загнезди в главата ти, докато сънуваш заедно с главния герой В Тоскана – най-новото представление на Ида Даниел, по последната пиеса на водещия каталунски драматург и режисьор Серджи Белбел.

Идеята, в случая, е проста и стара, колкото света – изневярата, в комбина с ревността и нараненото его. Такива черни мисли започват да тиктакат в главата на преуспелия художник Марк (Цветан Алексиев), захранени от неговия егоцентризъм, криза на средната възраст и случайно обаждане от непознат номер по телефона на красивата му жена Жоана (Ева Тепавичарова), докато двамата си почиват в Тоскана – техният личен Рай. И ето, че Раят бързо се превръща в Ад – измъчван от неизказани съмнения и страхове Марк пуши нервно нощем, а ако успее да заспи се пуска с влакчето на ужасите в лабиринт от кошмари, за да попадне в бездна (въртящото се пумпалче от Генезис е заменено тук от телефонен звън) между сънищата и реалността. Така, от сън в съня, сцената се превръща в голяма спалня, в която Марк, с помощта на най-близките си приятели Жауме (Марий Росен) и Марта (Цветомира Даскалова) търси отговори за живота си с Жоана и смъртта. Смъртта като липса на любов и раздяла. Смъртта като да убиеш някого с апатия и отчуждение. Смъртта като да не чуваш (оглушал от своето его) какво наистина ти казват най-близките хора. Смъртта като сбъднат кошмар от бъдещето, в който не различаваш сънища от реалност.

Или като спектакъл, който не различава къде свършва театъра и къде започва киното, и обратното. И въпреки загубата на ритъм на моменти, Ида Даниел се е измъкнала с успех от този капан. Благодарение на хумора и въображението при бутафорните решения за сънищата (шапка-мозък, гумена кръв, ироничен говор на персонажите). Благодарение на сърцатата и с намигване игра на актьорите. Благодарение на стилната, изпипана сценография на Рин Ямамура (оглеждай се за паяци, бръмбари и други същества от кошмарите). И естествено, благодарение на костюмите на Даниела Иванова – неслучайно героите тотално са във въздействащо синьо (то най-често се свързва със спални и сънища). Всичко това дозирано, така че да усетиш, че Адът не е реално място наоколо, не е и в Другите около теб – Адът е в собствената ти глава. Както и Раят.

Сънувай "В Тоскана" на 17 май в Народен театър "Иван Вазов" от 19:00 часа

Режисьор: Ида Даниел

Сценография: Рин Ямамура

Костюми: Даниела Иванова

Музика: Аmbient Аnarchist (Александър Даниел, Тодор Стоянов, Стефан Христов)

В ролите: Цветан Алексиев, Ева Тепавичарова, Марий Росен, Цветомира Даскалова

Когато гледаш новия български филм Кецове, героите му ще те питат от екрана:

Кой си ти?

Какво обичаш?

Какво мразиш?

От какво се страхуваш?

За какво мечтаеш?

Каква е твоята Идея?

Ако си намерил отговорите на тези шест въпроса, докато излизаш от киносалона, значи се чувстваш добре в своите кецове и си успял да се измъкнеш от хаоса на собствения си живот. Или поне си закачил малка част от идеята на Валери Йорданов и Иван Владимиров, двамата режисьори на Кецове – филмът, за който ще говориш с приятелите си, докато си спомняте лятото.

Ще говориш, защото филмът е точно за теб – младият градски човек, който отчаяно, като волно диво животно, иска да се изскубне от задушаващия капан на града и затвора на собствения живот. Всичко започва точно с такова отчаяно бягство – пищят сирени, фучат коли, наблюдавани безмълвно от видеокамера и два чифта кецове, изоставени отстрани на прашния, полски път. Така няма как да не влезеш от воле във "филма" на шестимата главни герои, на които ще бъдат зададени същите тези шест въпроса, за да достигнат накрая до отговора за непосилната лекота на битието.

Сивия и Ема са двойка общи работници по строежи, за които взаимната любов е също толкова важна, колкото бетона за строителството. Сивия (Валери Йорданов) е мълчалив и каменен като шаолински монах, докато Ема (страхотевична Ина Николова) е буйна амазонка, свикнала да се оправя сама в живота, благодарение на боксьорските си трикове и желанието да бъде мъж. Ама истински. Коса (Филип Аврамов) е съвременен рицар на печалния образ, който се опитва да преодолее загубата на баща си с помощта на китарата, песните си и алкохола, а Малкия (Иво Аръков) е негова опора, както и пълна негова противоположност, готов, заради свободолюбивия си дух да се забърка във всяка голяма каша, която му се изпречи на пътя. Иво (Иван Бърнев) пък е отегчен по пътя на актьорската кариера, изпразнен след раздялата с любовта на живота си, като компания по неволя, но с голямо желание му прави неговият най-добър приятел Дебелия (Васил Драганов) – вечният малък човек неудачник, така и не намерил смелостта да завърши своя сценарий, трупан с години и изписани листове в протъркана тетрадка.

                                                                 фотография Диляна Флорентин А+СИНЕМА

На пръв поглед – средностатистически типажи "умиращи" в капана на големия град, които нямат нищо общо помежду си освен факта, че са вечно "аут" от живота, заради усещането, че постоянно се намират в задънена улица. А когато е лято къде търсиш изход от човешките си кризи? На морето, естествено. За предпочитане на по-пуст плаж (Карадере), където да останеш насаме със себе си и далеч от драмите и проблемите. Именно там шестимата герои се събират случайно и въпреки първоначалната неприязън и различията помежду им, бързо осъзнават, че трябва да "забравят" в града защитните си реакции и просто да заживеят живота. Такъв, какъвто е, и какъвто именно те искат. Но никой досега не им е дал шанс да го живеят. Без комплекси, без нужда да доказваш никому нищо, с простички удоволствия, с истини и смях. И именно затова пълен с красота и вътрешен мир.

Такъв е и самият филм – искрен, между "да се смея ли, да плача ли", наблюдаващ живота (ненатрапчиво-приятна операторска работа на Рали Ралчев), но без да ти хвърля в лицето гранде заключения и житейски послания. Без поза, без прекалени претенции, с приятна музика (и то изпълнена от самите актьори в повечето случаи), малко ненужно разтеглен на моменти, но максимално близо до живата реалност – Иво започва да снима "филм" във филма (стар кино трик, който Писмо до Америка използва чудесно и неслучайно тук Иглика Трифонова е сценарен консултант на Валери) по незавършения сценарий на Дебелия. В този "филм" на Иво, на героите са зададени тези шест важни въпроса, а някъде там между тях се прокрадва и най-важният – има ли собствен Рай и можеш ли да живееш вечно изолирано в него? И на каква цена!

И тъй като Сивия (Валери Йорданов в най-личния си филм – сценарист, режисьор и актьор в Кецове) е един от героите, който не отговаря на тези въпроси (но пък разказва така емблематичната за филма история за прочутия непобедим воин от Изтока, който заминава "на Запад"), решихме именно сега да го попитаме:

        © фотография А+СИНЕМА

Кой си ти?

По малко от Кòса, Сивия и Малкия. А в града съм Иво.

Какво обичаш?

Водата, планината и местата, в които не влизат често хора.

Какво мразиш?

Бамя.

От какво се страхуваш?

Че ще "порасна".

За какво мечтаеш, каква е твоята Идея?

За Шанс. Да мога да работя спокойно. И да отгледам децата си. Тук и сега.

Кецове е по кината от 28 октомври

Режисьор: Иван Владимиров, Валери Йорданов

Сценарий: Валери Йорданов

Оператор: Рали Ралчев

В ролите: Валери Йорданов, Иво Аръков, Филип Аврамов, Иван Бърнев, Васил Драганов, Ина Николова, Ива Гочева, Яна Титова

Какво се крие зад гласа и... "под кожата" на Джейми Уун? Ще се опитаме да намерим отговора в две поредни срещи с човекът, поставен на четвърто място в престижната класация Sound of 2011 на BBC. Човекът, който беше номиниран многократно за най-добър дебют тази година за албума Mirrorwriting. Човекът, който скоро ще ти разкаже на живо своите приказки за душата на града и нощта.

Какво сънува снощи?

Хаха, напоследък не сънувам много. Спя дълбоко. Заради тази контузия на ахилеса използвам времето, за да спя, колкото мога повече. А и се случват доста вълнуващи неща, което ме изморява бързо. Поднових турнето и искам всички концерти да се получат възможно най-добре. Тази седмица откривам и концерта на Ерика Баду в Мадрид, което чакам с нетърпение. Работя и по няколко нови песни – искам да издам ново ЕР до края на годината.

Изглежда, че нощта е любимото ти време. Защо?

Винаги е било така. Още като дете обичах да оставам буден до късно. Тогава се случват и странни неща, които не можеш да видиш през деня. Сега, като пиша музика пък, обичам това време заради спокойствието и тишината. Без разни неща, които да те разсейват. Само аз и музиката.

Песните ти са доста картинни, кинематографични... Какви филми обичаш да гледаш?

Обичам филми, които ме разсмиват. Последно харесах Кожата, в която живея на Алмодовар – много изпипан, стилен... А и до последно наистина не знаеш какво ще се случи.

Сякаш песните в Mirrorwriting са подредени така, че да разкажат една история като във филм – мъж, излиза сам по улиците на града и нощта, среща момиче... ?

Хм, интересно е това, което казваш, но никога не съм го обмислял така. Самите песни са написани по различно време и не съм ги мислил така, че да са свързани и да разказват една цялостна история. Просто ги подредих, така че целият албум да звучи като приятно пътешествие. Винаги съм си падал по албуми, които са разделени на две части – и моят е такъв. С по-бързо и разчупено темпо в началото, и успокоено, дори меланхолично в края.

Песните са доста лични, има ли все пак някоя, която ти е най-присърце?

Spiral е такава песен. Не е просто нощно, интимно парче. Тя е нещо като диалог, който водиш със себе си, когато имаш връзка с някого и не знаеш какво се случва, какво следва. Тя е и първата, която написах с идеята текстът да се слива перфектно с ритъма – всяка дума с всеки бийт.

Всички те питат за Burial, но как реши да работиш с Pearson Sound? Какво мислиш за него?

Марк, човекът, който издаде Wayfaring Stranger, ни запозна. Аз винаги съм харесвал музиката, която прави, усещането му за ритъм. Затова той беше и първият ми избор в списъка за ремикси на Night Air. Иначе не сме работили много заедно досега. Направихме едно парче наскоро, странно диско такова, което може да бъде издадено, може и да не бъде. С удоволствие бих работил върху повече неща с Дейвид, дано имаме време за това. Скоро се видяхме с него в Бристол, на парти серията In:Motion, където бях специален гост на Hessle Audio. Получи се страхотно. Моята музика е малко по-интимна, но направихме нещо като ремикс джем сешън, като за денс клуб.

Дейвид има и парче, наречено The Woon, как стана така?

Хаха, да. Стана благодарение на Марк, същият, който ни запозна с Дейвид. Това беше първото винил издание на 2nd Drop Records, настоящият лейбъл на Марк и мисля, първата 12" плоча на Дейвид като Ramadanman. Беше семплирал вокалите ми от Wayfaring Stranger и ме питаха с Марк дали може да ги използват и аз се съгласих, естествено.

Самият ти напоследък също започна да правиш ремикси, като този на Lana Del Rey, искаш да се фокусираш повече към продуцирането или...?

Да, това е нещо, което ме вълнува в момента. Нещо, за което искам да науча повече. Хареса ми песента и гласът на Lana Del Rey и реших да опитам. Запазих вокалите непокътнати, може би защото самият аз пиша песни и пея, а реших да си поиграя със звученето и настроението на парчето. Доста е забавно. Като да тренираш различен мускул или да използваш различна част от мозъка си. Това е и добра възможност да тестваш разни неща и да ги прилагаш после в собствените си песни.

Jamie Woon Live © фотография MIR | Тихомир Рачев

Очаквайте продължение...

Галерия от Джейми Уун Live на 7 декември в Sofia Live Club

На 14 октомври по кината се приводнява Островът – вторият филм на Камен Калев. Обмислян дълго преди дебютния му Източни пиеси, сниман на място, обвито в митове, променян многократно като сценарий, дочакал след дълги години най-накрая финансиране, неистово очакван в Кан – този филм с нелека съдба логично има и нелека среща с публиката. От "Какво, по дяволите, беше това!?!" до "Страхотен е!" – може да чуеш всякакви реакции след него, но истината е, че...

Човек вижда само това, което иска да види, а не това, което е в действителност. Или поне вижда това, което искат да видят различните личности, които живеят в него накуп.

А в главния герой Данийл (датчанинът Туре Линдхардт – същински Хамлет на метаморфозите) наистина живеят толкова много личности, че в един момент с бесните спорове помежду си му докарват невъобразимо кресчендо в главата.

Първо е Данийл бизнесменът – малко над тридесетте, преуспяващ в стъклобетонния си бизнес дворец. За награда си има красивата французойка и мила детска учителка Софи (пленителна и невинна Летисия Каста). Има си и подреден до перфектната скука живот с традиционни обеди у родителите на Софи и дразнещо повтарящите се до безкрай едни и същи разговори за баналните неща от живота. Идилия, та дрънка. И затова Данийл не спира да гледа отвъд, през стъклата на офис кулата си. Сякаш търси нещо някъде там, навън... или в собственото отражение на стъкления си затвор. Намира го на масата в парижко кафене – карта Таро с образа на Глупакът. Гледачът на карти (режисьорът и настоящ психомагик Алехандро Ходоровски-Ходо) го светва, че наистина пред него зее празнина и го съветва да скочи в нея, досущ като образа от картата. И Данийл го прави.

Вечно грижовната Софи му спретва лятна сюрприз ваканция и едва на летището Данийл разбира, че ще пътуват за България. След като слизат на летището в Бургас обаче, Данийл, за изумление на Софи, проговаря на български. Оказва се, че той е роден в България и е отгледан до десетата си годишнина в сиропиталище близо до София. Шокът и ужасът се покачва при срещата с явлението бетонна ваканция на Черноморието, а напрежението между двамата също се трупа от постоянно изскачащи дребни и уж невинни тайни и лъжи. Затова двамата решават да се усамотят от света, да прекарат малко повече време заедно и сами със себе си – звучи като идеалната почивка за влюбени на (почти) пуст остров като Св. Анастасия (бившият Болшевик).

На острова се появява вторият Данийл – търсещият. Търсещият свободата да бъдеш себе си. Търсещият отговори за миналото си българин, който всъщност отдавна не е българин. Търсещият своята истина за настоящето и бъдещето на живота със Софи.

Там, на острова, Данийл среща Павел (Руси Чанев) – гласът на обикновения българин, който с типичния скептицизъм, непукизъм, апатия към всичко ново и чуждо, и основен принцип "дай да направим малко пари" върти ресторанта и бившия манастир, действащ сега като хотелче. Там, Данийл припознава и своята Майка – в лицето на мистериозната самотница Ирина (Бойка Велкова), която също като неговата Майка България изглежда изтерзана от живота, но все още привлекателна за окото на чужденеца. Или за окото на едно изоставено дете, което отчаяно иска да намери корените на своето дърво. Там, Данийл се среща и с местният ексцентрик Илия (Михаил Мутафов), който отглежда домати и житейски мъдрости, които неслучайно пасват като доматен сок на водка в блъди мерито на емоциите, които си забърква главния герой.

Кресчендото в главата на Данийл ескалира след поредната невинна тайна, която любимата му Софи неволно е скрила от него и той, обременен от лъжите в миналото си, решава, че е крайно време истината да излезе наяве, а премълчаното – казано. С други думи удря го на екзистенц драми, обвинения, паранои, кошмари, халюцинации... в търсене на отговори с неумолимостта, но и успеха на морските вълни, които се разбиват в скалистия бряг на острова. А Софи все повече се ужасява, че не познава своя любим или поне се плаши, че нейният Данийл вече го няма там.

Някъде там и филмът, който гледате вече няма да е същият. Някъде там на Камен Калев му е писнало (все пак работи по сценария от 2000-та година, а оттогава в българското общество са се случили една камара абсурди) да прави поредният арт филм с екзистенц прозрения, метафори и драми, плуващи под повърхността. И е решил рязко (колкото по-неочаквано, толкова по-добре) да те хвърли в локална, гротескна комедия на абсурда. Всъщност това решение не е чак толкова изненадващо или шокиращо – още със страхотния си дебют Източни пиеси, Камен показа, че обича да смесва жанровете. И то да го прави с финес и напипан усет за хумор и ирония. В Островът качествената ирония я има, но усетът го няма, а финесът се е превърнал в самоцелна провокация. Явно Камен е решил, че героят му няма как да бъде чут и разбран в едно общество, което обсъжда измеренията на живота само чрез фрийк шоута и обръща внимание само на идиоти и то единствено, за да се забавлява с техните странности и чудатости.

И така се появява третият Данийл – Глупакът (този от картата Таро) или в случая "идиотът от всяко риалити бг шоу". Данийл напуска острова-затвор (Св. Анастасия навремето е бил ползван за затвор) на своите страхове, предразсъдъци и житейски дилеми, за да отиде на друг остров-затвор – медийният. Този, в който се повтаря като мантра "бъди себе си" и едновременно с това ти се предлага всеки ден да бъдеш някой друг, да живееш чужд живот. Данийл вече знае кой е и какво иска. Той няма голяма нужда да доказва нещо или дори да показва на другите отговорите, до които е стигнал. Просто иска свободата да прави това, което желае, дори то да се струва адски глупаво на другите. И свободата да... обича. А в любовта важи правилото на Глупакът - действията ти може да се сторят глупави на другите, дори на теб самия, ако ги подложиш на анализа на рационалния ум, но по-добре се довери на интуицията си, на чувството за правилност на нещата.

Камен Калев се е доверил на интуицията си, на чувството за правилност на нещата, но ще получи ли филмът любовта на публиката? Проблемът на Островът не е в това, че е рязко разделен на два филма – универсална арт екзистенц драма и тотално локална комедия на абсурда. Нито в това, че една част от публиката ще се подразни на прекалено буквалната, тривиална и необогатяваща с нищо историята на героя гротеска на българското общество във втората част на филма. Нито в това, че другата част от публиката, която ще се смее и припознава в комедията на абсурда едва ще изтрае арт метафорите в първата част на филма. Проблемът на Островът е, че е направен не за/със сърцето (като Източни пиеси), а за/с анализа на рационалния ум.

И все пак, в тази доста смела авантюра, Камен Калев има и резервен план/реплика във филма – "Човек вижда само това, което иска да види, а не това, което е в действителност". Или поне вижда това, което искат да видят различните личности, които живеят в него накуп.

Островът е по кината от 14 октомври

Режисьор: Камен Калев

Сценарий: Камен Калев

Оператор: Юлиан Атанасов

Музика: Жан-Пол Вал

В ролите: Туре Линдхардт, Летисия Каста, Бойка Велкова, Руси Чанев, Михаил Мутафов