Животът е най-добрият сценарист – казвали сме го често, но също така явно е и най-добрият режисьор, защото Кристина Грозева и Петър Вълчанов са оставили именно него да дърпа конците в пълнометражния им дебют, хиперреалистичния Урок.
Много се изписа и изговори за класното упражнение по хиперреализъм и почти документалния разрез на социалната ни действителност, направени от режисьорската двойка (и в живота, и в киното) Кристина Грозева и Петър Вълчанов, но ние няма да ви разказваме историята (до болка позната на всички), нито ще ви изреждаме купа от награди, които получи филма, нито ще ви убеждаваме колко задължително е да гледате ежедневието ви, пренесено на голям екран, а просто ще седнем за няколко "урока" в класната стая на... абсурда.
Урок първи – "ние ви подаваме ръка"
В Аварийно кацане, вторият късометражен филм, който Кристина Грозева и Петър Вълчанов режисират заедно, героите в един момент обличат тениски, носещи слогана на предизборната кампания за кмет на техния приятел от детството: "На мен ми пука, защото съм от тука" – неслучайно Грозева и Вълчанов обичат да използват такъв тип детайли (в Урок са рекламните брошури на банката, гласящи "ние ви подаваме ръка" и "планирайте бъдещето си"), за да коментират иронично и фино историята, докато в същото време я оставят да тече натурално/документално, сякаш не е режисирана.
Ясно е, че в България никой на никого не подава ръка – учителката по английски език Надежда (всеотдайна Маргита Гошева) отдавна е изгубила надежда, че в труден момент може да разчита на помощ от институциите, от работодателите или дори от семейството (с мекушав и безотговорен съпруг Младен/Иван Бърнев, с горчивия спомен от загубата на нейната майка и отчуждения и вдетинен баща Стоян/Иван Савов). Ясно е, че всеки може да разчита само на себе си – независимо дали става въпрос за спасяване на дома си в абсурдна ситуация или за снимането на филми (няма да коментираме факта, че Урок е плод на волята, вярата, личните средства, гръцката подкрепа и всеотдайния екип на Грозева и Вълчанов).
Подаването на ръка у нас е от съжаление или от чувство за вина – дори самата Надежда постъпва така, когато не разкрива училищния крадец, също както родните зрители гледат български филми от чувство на вина, че те са били оценени от някой друг преди това (неслучайно повечето родни кинопроизводители предпочитат да представят филмите си първо на чужди форуми и най-накрая у нас). Ясно е, че толкова сме свикнали да НЕ си подаваме ръка, че дори когато виждаме в едър план грешките и проблемите в екзистенц ежедневието ни, дори тогава не правим нищо, за да спасим дома си, България, а просто кимваме с глава: "да, всичко е точно, както е описано" и обличаме тениските с надпис: "На мен НЕ ми пука, именно защото съм от тука".
Урок втори – "надежда всяка тука... запазете"
Ясно е, че сянката на абсурда виси над България, също както сянката на самолета-паметник на авиатора Никола Бонев виси над градчето, в което живее и преподава Надежда, а именно Бухово, приютило снимачния екип на Урок. Всъщност, тази история може да се случи (и се случва) навсякъде в България, затова и режисьорското дуо взима една реална таблоидна случка (обирът на банка с пистолет-играчка от учителка в Благоевград) само като отправна точка за своя фикционален разказ, който има толкова общо с действителността, колкото... самия живот – с абсурдните ситуации (събиране на стотинки от фонтани); с абсурдните герои (добре очертани като мазния лихвар на Стефан Денолюбов, абониран за филмите на Грозева и Вълчанов);...
... с малките детайли, които пропускаме в хаосното ежедневие; с кривите представи за добро и лошо; с безпристрастната камера от ръка на Крум Родригес (отново с блестящи кадър-попадения); без музика, само със звуците на живота; без излишен драматизъм, само с монохромните факти на ежедневието... история, която (като караваната, запречила дома на Надежда) няма нито вход, нито изход, а само жужаща (като муха) надежда, че в утрешния ден чакрите на нормалността най-сетне ще се наместят. А това с чакрите е сериозна работа, нали знаете?!
Урок трети – "планирайте бъдещето си"
"Животът е всичко онова, което се случва, докато си правим планове" е стара мъдрост, която не само се вписва идеално в тона на Урок, но и явно служи за оправдание на всички онези български филми/пиеси/книги, които напоследък се задоволяват само с констатиране на абсурдите в битието ни и вписването им с оценки, неводещи към промяна в дневника на живота. Е, казват и, че човек се учи, докато е жив – значи има време да използваме знанията си не само за решаване на кръстословици, има време да влезем в класната стая на абсурда поне малко по-подготвени, подаващи ръка... или поне носещи тениски с надпис: "На мен ми пука, защото съм от тука"
Урок е в кината
