"Добри мисли, добри думи, добри дела" обича да казва бащата на Фарук Булсара и наистина, да превърнеш музикалната история на Фреди Меркюри и Queen в биографична Бохемска рапсодия е колкото добра идея, толкова и добро дело, пълно с легендарно добри песни... Само че, както всяка епична и амбициозна музикална кинобиография, така и Бохемска рапсодия страда от добрата невъзможност да обхване цял един култ живот, особено когато Queen и Фреди Меркюри живеят не един, а по няколко живота... Също като любимите котки на Фреди... Казват, че котките имали девет живота, затова и тук разказваме Бохемска рапсодия в девет живота/момента, озвучени (като във филма) естествено, от Queen класики...
Somebody To Love Булсара – неслучайно, Somebody To Love дава ударно начало (с бекстейдж кадри от Live Aid концерта през 1985) на историята, която често ще се връща и върти около фрази като "за да те обичат и другите, първо трябва да заобичаш себе си" – да, онези моменти, в които всеки търси себе си... онези моменти, в които Фарук Булсара ще се превърне във Фреди Меркюри/Рами Малек...
... Онези моменти, в които групата Smile на студентите (по астрофизика и стоматология) Брайън Мей/Гилъм Лий и Роджър Тейлър/Бен Харди ще се превърне в Queen с басиста Джон Дийкън/Джоузеф Мацело... онези моменти, в които Фреди ще намери стила (шармантни костюми да искаш) и "любовта на своя живот" Мери Остин/Луси Бойнтън...
... Онези моменти, в които филмът (с много хумор и малко биографични разминавания) ще те кара да заобичаш героите му (ако ги обичаш и отпреди е още по-лесно, но и... трудно едновременно) и ще се опитва да докосне и зрителите "на последния ред в залата"... Онези моменти, в които Рами Малек не само иска, но и... диша и живее като Killer Queen в кожата на Фреди Меркюри с всяко движение, с всеки жест...
Bohemian Rhapsody – о, да, тази абсолютна Queen класика заслужено дава име на филма, както неслучайно емблематичния 20th Century Fox фанфарен сигнал (преди началните надписи) тук е изсвирен с китарно соло...
Да, всяка музикална кинобиография се фокусира основно върху историите за създаването на легендарни песни и Бохемска рапсодия не прави изключение – записването на Bohemian Rhapsody (с работно заглавие "Нещото на Фреди") не само е най-правдивата (и фактологично-достоверна) история тук, не само е най-забавната (разказана с обилно Галилео-хумор), но и превръща Фреди, Брайън, Роджър и Джон в... Queen... Онзи момент, в който те знаят какво имат, знаят какво искат и знаят, че "има място само за една истерична Кралица в стаята"... За Нейно Величество... Музиката...
Love Of My Life – да, Фреди пише Love Of My Life специално за Мери Остин, но може да се поспори дали в живота на Меркюри има място само за две любови – Музиката и... Котките... Иначе, всички онези сексуално ориентирани моменти (би|гей сексуална разюзданост, зловредната връзка с личния асистент Пол Прентър/Алън Лийч и дружбата до сетен дъх с Джим Хътън/Аарън Маккъскър) са или деликатно щрихирани, или документално неглижирани... Може би, защото това не е документална дисекция на живота на Меркюри (колкото не е и пълна биография на Queen)...
Може би, защото пикантните подробности извън сцената никога не са били по-важни от образа на Кралицата на сцената... Може би, защото и самият Фреди ще каже: "Не искам да бъда Жертва... Искам просто да правя това, което съм роден да правя"... Онези моменти, когато едно простичко Ay-Oh хипнотизира и раздвижва и последния ред в залата/стадиона...
We Will Rock You – да, Queen вече са стадионна банда, на върха на славата, като абсолютни News of the World... Времето, когато Короната започва да тежи... когато дрязгите се превръщат в скандали... когато един Another One Bites The Dust риф може и да спаси Кралството... от Онези моменти, когато Фреди осъзнава, че колкото по-силно блестят диамантите в короната на Кралицата, толкова по-голяма е Самотата...
Under Pressure – случайно или не, създаването на филма Бохемска рапсодия изглежда е било постоянно Under Pressure – натиск от големите очаквания, напрежение от творческите разногласия как точно да се разкаже Queen историята, Pressure от постоянните промени в актьорския състав (Рами Малек е последната и, може би, най-добрата опция за Фреди), Pressure на финалния етап от снимането със замяната на режисьора Брайън Сингър от Декстър Флечър... и всичко това си личи в хаотичния ритъм на Бохемска рапсодия, невъзможен за мастериране и от сценария на Антъни Маккартън (отговорен за Теорията на всичко и Най-мрачният час)... Всъщност, Бохемска рапсодия прилича точно на сесийни записи в студиото на Queen в онези моменти, когато всеки се опитва да бъде Кралица сам по себе си...
I Want To Break Free – да, Времето на Раздялата... времето на затръшване на врати и отваряне на нови такива... времето на разпад на Семейството (като онова в I Want To Break Free клипа)... И ако Брайън Мей и Роджър Тейлър (като музикални ко-продуценти на филма) знаят идеално точно кога е настъпило времето разделно, то само Фреди Меркюри е знаел точно колко грешен е пътят към Мюнхен и соловия албум Mr. Bad Guy... да, Онези моменти когато знаеш, че трябва да поемеш нов път към себе си, но не знаеш къде да стъпиш, защото стоиш пред лабиринт... или пред телефонен указател...
Who Wants To Live Forever – да, Онзи момент когато осъзнаеш важните неща в Живота и колко време имаш за тях... онзи момент, когато намериш пътя с обичта към себе си и знаеш, че трябва да го извървиш Докрай... или както казва Фреди: "Не искам да бъда Жертва... Искам просто, до края, да правя това, което съм роден да правя"...
We Are The Champions – ако има нещо, с което Бохемска рапсодия надскача всяка друга музикална кинобиография досега, то това е начинът, по който пресъздава Live Aid концерта на Уембли на 13 юли 1985 – грандиозното завръщане на Queen... онези кадри, с които започва (и ще завърши) филма...
... Но не просто архивни кадри (сякаш ползвани тук като сториборд), а тотално огледално презаснемане на почти целия 20-минутен сет на Queen, но изпълнен от Рами Малек, Гилъм Лий, Бен Харди и Джоузеф Мацело... с всеки ракурс от оригиналното живо предаване през 1985-а... изпипано до най-малкия детайл копиране на всеки жест, движение и дъх на Фреди, Брайън, Роджър и Джон... Онзи момент, когато едно простичко Ay-Oh е пробило дупка в покрива на стадиона, дори и стадионът да няма покрив...
Don't Stop Me Now – да, всичко спира на 24 ноември 1991..., но, неслучайно, филмът свършва с архивно изпълнение на точно тази Queen класика... защото Нищо Никога Не Спира и Не Завършва Завинаги (фондацията Mercury Phoenix Trust и Queen с тази кинобиография днес го доказват)... Защото Гласът на Фреди ще живее вечно, дори и да е питал "Кой иска да живее вечно"... Защото това е Онзи момент, в който Нищо и Никой не може да те Спре да Бъдеш, а не да си Бил...
Бохемска рапсодия е в кината
