Да, 2027 година е близо и скоро може да разберем колко от "прогнозите" в романа Унищожение на Мишел Уелбек ще се превърнат в реалност – да, именно там, утопично е ситуирано Унищожение-то (двата откъса по-долу), във времена на енигматично-криптирани съобщения, на AI видеа, превръщащи се в ужасяваща реалност, на борби за президентска власт, на менажирани икономически и политически кризи... и на въпроса, който изплува от Хаоса на хоризонта: Кое е по страшно – Личния или Колективния Апокалипсис?!
Има понеделници, в самия край на ноември или в началото на декември, когато, особено ако си ерген, изпитваш усещането, че се намираш в коридора на смъртта. Лятната ваканция е забравена отдавна, новата година е още далече, близостта на нищото е необичайна.
В понеделник, 23 ноември, Бастиен Дутрьомон реши да отиде на работа с метро. Слизайки на станция "Порт дьо Клиши", той се озова пред надписа, за който му бяха говорили напоследък колегите. Беше малко след десет часа сутринта, перонът беше пуст.
Още като юноша се интересуваше от графитите в парижкото метро. Често ги фотографираше с вече остарелия си айфон – сега вече 23-то поколение, а неговият все още 11-о. Редеше снимките си по станции и линии, много от файловете в компютъра му носеха названията им. Беше нещо като хоби, но той предпочиташе по принцип по-мекия, а всъщност по-безцеремонен израз "Да минава времето". Един от любимите му графити беше именно надписът, с наклонени и ясно очертани букви, който беше открил по средата на дълъг бял коридор на станцията "Плас д'Итали" и който гласеше енергично: "Няма да мине времето!".
Плакатите на "Поезия RATP" – мероприятието, изложило на показ блудкавите си нелепици, наводнили от известно време всички спирки на метрото и по силата на капилярното движение прелели в някои от мотрисите – бяха предизвикали сред пътниците доста неуравновесени реакции на ярост; многобройни. Беше мярнал например на станция "Виктор Юго": "Претендирам за почетната титла цар на Израел. Нямам друг избор". На спирка "Волтер" графитите бяха още по-крайни и по-тревожни: "Окончателно съобщение до всички телепати, до всички Стефановци, които се опитаха да объркат живота ми: отговорът е НЕ!".
Надписът в станцията "Порт дьо Клиши" не беше всъщност графити: дебели, огромни букви, високи два метра, изрисувани с черна боя, заемаха цялата дължина на перона по посока на "Габриел Пери Аниер-Женвилие". Дори да застанеше на отсрещния перон, той пак нямаше да може да го обхване изцяло с поглед, но все пак успя да изчете целия текст: "Оцеляване на монополите/В сърцето на метрополията". В това нямаше нито нещо особено обезпокояващо, нито нещо ясно изказано; но все пак беше от естество, което би могло да предизвика интереса на ГДВС – като всички онези загадъчни изявления, мъгляво заплашителни, превзели напоследък публичното пространство, без да е възможно да бъдат приписани на нито една от надлежно каталогизираните политически групировки и чиито интернет послания, които беше натоварен в момента да изясни, бяха най-крещящият и тревожен пример.
В кабинета си намери доклада на лабораторията по лексикология; беше дошъл с първата сутрешна пратка. Според изследването на изпратените от тях послания, извършено от лабораторията, беше възможно да се изолират петдесет и три букви – от азбуката, не идеограми, а интервалите между тях им бяха помогнали да групират буквите в думи. След което се бяха опитали по пътя на биекцията да установят съответствие със съществуваща азбука и бяха приключили първия си опит с френската азбука. Най-невероятното бе, че съответствие, изглежда, съществуваше: ако към двайсет и шестте основни букви се прибавеха буквите с ударение, с лигатура и седий, се получаваха четиресет и два знака. Обикновено се смяташе, че препинателните знаци са единайсет, следователно можеше да се приеме, че налице бяха общо петдесет и три знака. Явно ставаше дума за проблем на класическото дешифриране, състоящо се в установяването на взаимно еднозначно съответствие между знаците на посланията и тези на френската азбука в широкия смисъл на думата. За съжаление, след две седмици усилия те се оказали в безнадеждно задънена улица: не успявали да намерят никакво съответствие с нито една от познатите им системи на шифроване; подобно нещо се случвало за първи път. Да разпространяваш по интернет послания, които никой не може да разчете, беше очевидно абсурдна постъпка, със сигурност имаше получатели, но кой?
Той стана, направи си едно еспресо и се приближи до големия прозорец с чашата кафе в ръка. Светлината се отразяваше с ослепителен блясък в стените на Окръжния съд. Нито за миг не бе оценил като особено естетическо достойнство това безразборно съчетаване на гигантски паралелепипеди от стъкло и стомана, което се извисяваше над един кален и мрачен пейзаж. Във всеки случай целта, преследвана от създателите, не е била красотата, дори не и забавата, а по-скоро демонстрирането на известно техническо умение – сякаш се е налагало да направят силно впечатление на някакви евентуални извънземни. Бастиен не беше работил в историческите сгради на "Ке дез Орфевр" № 36 и следователно – за разлика от по-възрастните си колеги – не изпитваше никаква носталгия към тях; но все пак трябваше да се признае, че кварталът, наречен "новият Клиши", с всеки изминал ден се развиваше като едно чисто и просто урбанистично бедствие; търговският център, кафенетата, ресторантите, предвидени от първоначалния градоустройствен план, така и не бяха видели бял свят и да се разведриш денем извън работната си среда в тези нови сгради, беше станало почти невъзможно; затова пък нямаше никакъв проблем с паркирането.
На около петдесетина метра по-долу една "Астън Мартин DB11" влезе в паркинга за посетители; следователно Фред беше пристигнал. Тази старомодна привързаност към чара на коляно-мотовилковия механизъм беше странна черта за гийк като Фред, за когото би било много по-логично да си купи "Тесла" – понякога замечтан, той оставяше бръмченето на мотора V12 да гали дълги минути слуха му. Най-сетне излезе и затръшна вратата след себе си. Имайки предвид процедурите на пропуска, нямаше да бъде при него по-рано от десет минути. Надяваше се Фред да носи новини; всъщност в това се състоеше и последната му надежда – да може да докладва някакъв напредък на следващото събрание.
Когато ГДВС ги назначи преди седем години с временен договор – с повече от добра заплата за младежи без никаква диплома, без никакъв професионален опит, интервюто за наемане на работа се беше свело до демонстриране на възможностите им да проникнат в различни уебсайтове. Пред петнайсетината служители от BEFTI и от други технически служби на Министерството на вътрешните работи, събрани за случая, те обясниха как, веднъж влезли в RNIPP, могат с едно кликване да активират или да дезактивират здравна карта; как постъпват, за да влязат в държавния данъчен сайт, и как оттам могат да променят съвсем лесно декларираните доходи. Дори им показаха – в случая процедурата беше по-сложна, защото сменяха редовно кодовете – как успяват, веднъж влезли в FNAEG3, националния автоматизиран регистър на генетичните пръстови отпечатъци, да променят или унищожат даден ДНК профил, дори в случай на вече осъден индивид. Единственото, което бяха сметнали за разумно да премълчат, беше проникването им в сайта на атомната централа "Шо". В продължение на четиресет и осем часа те владееха системата и можеха да пуснат в ход процедурата за спиране на реактора, лишавайки по този начин няколко френски департамента от електричество. Не бяха обаче в състояние да предизвикат съществен ядрен инцидент – за да проникнат в сърцето на реактора, им бе нужен шифровъчен ключ от 4096 бита, който все още не бяха успели да кракнат. Фред имаше нова програма за кракване, която се изкушаваше да пусне в действие, но този ден и двамата се съгласиха, че са отишли твърде далеч, излязоха от сайта, изтривайки всички следи от намесата си, и никога повече не го споменаха, нито помежду си, нито пред някого другиго. През нощта Бастиен сънува кошмар, в който го преследваха чудовищни химери с тела от разлагащи се новородени, в края на съня му се появи сърцето на ядрения реактор. Бяха изминали няколко дни, преди да се видят отново, дори по телефоните не си говореха междувременно и най-вероятно тогава решиха за първи път да предложат услугите си на държавата. За хора като тях, за които герои на младостта им бяха Джулиан Асанж и Едуард Сноудън, да сътрудничиш на властимащите, съвсем не бе естествено, но контекстът в средата на десетте години на ХХ век беше особен: френското население, вследствие на различните смъртоносни ислямски атентати, започваше да подкрепя и дори да изпитва известна привързаност към полицията и армията си.
Въпреки това Фред не поднови договора си с ГДВС след изтичането на първата година, напусна, за да основе Distorted Visions, фирма, специализирана в особените дигитални ефекти и синтетичния образ. За разлика от него, Фред не е бил никога истински хакер, никога не бе изпитвал истинско удоволствие като онова, което той изпитваше при изключителния слалом за преодоляване на firewalls, нито пък мегаломанското опиянение, което го обземаше, когато атакуваше с дивашка сила, мобилизирайки хиляди зомби компютри, за да декриптира някой особено засукан ключ. Фред, подобно на своя учител Джулиан Асанж, беше преди всичко роден програмист, способен да овладее за няколко дни най-сложните езици, които се появяваха непрестанно на пазара – той беше използвал тази своя способност за създаването на алгоритми, генерационни, формални и текстурирани, всички напълно новаторски. Често се говори за френското превъзходство в областта на аеронавтиката и космонавтиката и по-рядко за специалните компютърни ефекти. Сред редовната клиентела на фирмата на Фред бяха най-големите холивудски блокбъстъри – пет години след основаването ѝ тя беше вече трета в световната класация.
3
Небето е ниско, сиво, безпросветно. Светлината сякаш не идва отгоре, а от снежната пелена на земята; тя отслабва неотвратимо, несъмнено настъпва вечер. Кориците скреж кристализират, клоните на дърветата пукат. Снежинки се носят във вихър сред хората, които се разминават, без да се виждат, лицата им се втвърдяват и набръчкват, петънца лудост танцуват в очите им. Някои се прибират у дома, но преди да стигнат, разбират, че близките им ще умрат или че вероятно са вече умрели. Пол осъзнава, че планетата умира от студ; в началото това е само предположение, но постепенно се превръща в убеждение. Правителството вече не съществува, избягало е или е изчезнало от само себе си, трудно е да се каже. После Пол е в някакъв влак, решил е да мине през Полша, но смъртта се настанява в купетата, въпреки че стените им са тапицирани с дебели кожи. Тогава разбира, че никой не управлява влака, който лети с пълна скорост през безлюдна равнина. Температурата продължава да се понижава: -40°, -50°, -60°...
Студът изтръгна Пол от съня му; беше полунощ и двайсет и седем минути. Всяка вечер в кабинетите на министерството спираха отоплението в двайсет и един часа, това беше доста късен час, в повечето администрации хората си тръгваха от работа много по-рано. Вероятно беше заспал на канапето в кабинета си малко след като човекът от ГДВС си беше тръгнал. Той имаше обезпокоен вид, лично обезпокоен, за съдбата си – сякаш Пол би отишъл да се оплаче от него на йерархията си, да поиска да му вземат разследването или нещо от този род; въобще нямаше подобно намерение. Така и така след третото видео аферата беше станала световна. Този път "Гугъл" беше директно визиран: най-могъщото предприятие на планетата, което работеше при това с АНС. Може би щяха да държат в течение ГДВС относно първите резултати, от любезност и защото аферата засягаше френски министър; но американците разполагаха с възможности за разследване, несравними с тези на техните френски колеги, те щяха много скоро да имат пълен контрол върху случая. Санкция от страна на ГДВС по отношение на този човек би било не само несправедливо, но и глупаво: не се намираха във времената на баща му, когато опасностите оставаха местни; сега те придобиваха почти веднага световни измерения.
В този час Пол беше само гладен. Трябваше да се прибере у дома, това беше единственото, което можеше да направи, каза си той, преди да осъзнае, че у тях нямаше да има нищо за ядене, че рафтът в хладилника, който беше определен за него, щеше да бъде отчайващо празен и че самото "у дома" говореше за неразумен оптимизъм.
Разделението в хладилника символизираше най-добре упадъка на семейството им. Когато Пол, млад функционер в дирекцията на Бюджета, се запозна с Прюданс, млада функционерка в дирекцията на Държавните финанси, нещо се бе случило, безспорно още в първите минути – може би не секунди, изразът "любов от пръв поглед" би бил преувеличен, но всичко бе отнело няколко минути, със сигурност по-малко от пет, всъщност горе-долу колкото трае една песен. Бащата на Прюданс е бил в младостта си фен на Джон Ленън, оттам и името ѝ, както му призна няколко седмици по-късно.
Dear Prudence не беше със сигурност най-добрата песен на Бийтълс, а и Пол, общо взето, никога не бе смятал белия албум за връх в кариерата им, но той така и не успя да нарича Прюданс с името ѝ, в най-нежните мигове ѝ казваше "скъпа моя" или понякога "любов моя".
Тя така и нито веднъж не сготви, в нито един момент от съвместния им живот, това не беше част от статута ѝ. Беше завършила – като Пол, Националната школа за администрация, беше финансов инспектор – като Пол: една финансова инспекторка, запретнала ръкави в кухнята, това би изглеждало действително малко неуместно. Единодушието им по въпроса за данъчното облагане на печалбите беше още от самото начало абсолютно, а и двамата бяха така еднакво малко склонни да се усмихват любезно, да разговарят с лекота на най-разнообразни теми, с една дума, да очароват, че вероятно именно това единодушие доведе до конкретизирането на идилията им – по време на безкрайните събрания, организирани от Дирекцията на данъчното законодателство, късно през нощта, най-често в зала В87. Сексуалното им разбирателство беше от самото начало добро, рядко екстатично все пак, но по-голямата част от двойките не искат друго; поддържането на някаква сексуална активност от установена двойка е само по себе си вече успех, по-скоро изключение, отколкото правило, повечето добре информирани хора (журналистите в авторитетните женски списания, авторите на реалистични романи) го доказват; това не важи само за сравнително по-възрастните, каквито бяха Пол и Прюданс, приближаващи бавно петдесетте; за по-младите техни съвременници самата идея за сексуална връзка между два автономни индивида, макар и само за няколко минути, се възприема вече единствено като старомоден фантазъм, с една дума, нещо достойно за съжаление.
Затова пък неразбирателство в областта на храненето между Прюданс и Пол се бе проявило много бързо. В първите години Прюданс, водена от любов или от някакво аналогично чувство, осигуряваше на своя спътник храна, която отговаряше на вкусовете му, въпреки че според нея те бяха белязани от непоносим консерватизъм. И макар да не готвеше, тя пазаруваше, като изпитваше особена гордост, че търси и издирва за Пол най-хубавите стекове, най-хубавите сирена, най-хубавите колбаси. Тези местни продукти се смесваха в любовен безпорядък с биоплодовете, зърнените храни и зеленчуците, от които се състоеше нейната ежедневна храна, върху рафтовете на общия им хладилник.
Веган мутацията, която настъпи при Прюданс още през 2015 година, веднага щом думата се появи в "Малкия Робер", щеше да причини тотална хранителна война, раните от която, единайсет години по-късно, те още не бяха успели да излекуват и в която днес двойката им имаше малко шансове да оцелее.
Първата атака на Прюданс беше брутална, абсолютна, решителна. Когато се завърна от Маракеш, където участва заедно с тогавашния министър в конгрес на Африканския съюз, Пол установи с изненада, че хладилникът е превзет освен от обичайните плодове и зеленчуци, и от многобройни странни хранителни продукти, между които водорасли, покълнала соя и голямо количество полуфабрикати от марката "Биозон", сред които тофу, булгур, киноа, лимец и японски макарони. Нищо от всичко това не му изглеждаше поне малко годно за ядене и той ѝ го каза с известна язвителност ("Има само гадости за ядене" – такива бяха точните му думи). Последваха кратки, но ожесточени преговори, в резултат на които на Пол бе отстъпен един рафт в хладилника, където да слага "просташкото си плюскане", както се изрази Прюданс – плюскане, което щеше да си купува от сега нататък сам със собствени средства (бяха запазили отделните си банкови сметки – подробност от значение).
Първите седмици Пол опита да пробие с няколко схватки; те бяха мощно отблъснати. Всяко парченце "Сен Нектер" или резенче пастет, които слагаше до тофуто или киноата на Прюданс, беше няколко часа по-късно върнато на първоначалното си място, ако не беше просто изхвърлено в боклука.
Десетина години по-късно външно всичко се бе успокоило. На ниво храна Пол се задоволяваше с малкия рафт, който се напълваше бързо, защото полека-лека се отказа от специализираните магазини като месарницата например и се задоволи с формулата, представляваща синтез от гледна точка на питателност и безотказно разпространение, а именно ястията полуфабрикати, които ставаха за микровълнова печка. "Все нещо трябва да се яде" – повтаряше си мъдро той над тажина от птиче месо "Монопри Гурме", присъединявайки се по този начин към едно от проявленията на мрачното епикурейство. Произходът на птичето месо беше от "различни страни на Европейския съюз"; можеше и да е по-зле, например бразилски пилета – не, благодаря. Започнаха да му се явяват малки създания, все по-често, през нощта; лутаха се бързо насам-натам, кожата им беше тъмна, крайниците – многобройни.
От самото начало на кризата спяха отделно. Трудно е да спиш сам, когато си загубил навика, студено ти е, страх те е; но той отдавна беше преминал през този мъчителен етап; бяха постигнали нещо като стандартизирано отчаяние.
Унищожение (превод Александра Велева, корица Иво Рафаилов, 560 стр, цена 17 €) е в книжарниците
