My Mir

"Това беше насмешката на живота над смъртта." – да, неслучайно Салман Рушди пише тези редове преди срещата му с Нож: Размисли след опит за убийство, както неслучайно, след въпросното покушение, първата му публикувана проза е събрана в антологията Единайсетият час (разказът по-долу На юг е част от нея, въпреки че е писан преди атаката) с подзаглавие Квинтет от разкази... Да, след срещата със Смъртта, няма как Рушди да не погледне метафорично към Единайсетият час, отброяващ символно минутите до Края на човешкия земен път, като тази последна "бримка" на Живота е нишката, която свързва героите и местата (Индия, Англия и Америка) в тези пет разказа, без непременно да води към Сбогуване – все пак, както казва самият Рушди: "В смъртта ние всички сме хора от вчерашния ден, завинаги в клопката на миналото глаголно време"...

Из разказа "На юг"

Младши беше разочарован от живота си. Не беше очаквал да бъде обикновен. Беше отгледан от любящи родители, които му бяха втълпили, че е привилегирован и предопределен за големи дела, но той се оказа посредствен човек, обречен от скромните си образователни постижения на чиновническа работа в канцеларията на общинската служба по водата. Младши отдавна се беше отказал от амбициозните си мечти за далечни пътешествия по суша, с влак и по въздух, но не беше нещастен. Откритието, че е неизлечимо посредствен, вероятно би потиснало един не толкова жизнерадостен човек, но Младши запази блесналия си поглед и охотната усмивка към всички.

И все пак, въпреки привидното си въодушевление към живота, той не беше особено енергичен. Не тичаше, а ходеше, при това бавно и дори като млад. Мразеше физическите упражнения и деликатно подкачаше онези, които спортуваха. Не се интересуваше и от политика, нито от вездесъщото кино и създадената за него музика. По отношение на съществените неща Младши не успяваше да се включи в парада на живота. Не беше женен. Великите събития през последните осемдесет години се случваха без никакво усилие от негова страна да ги подпомогне. Той просто наблюдаваше отстрани рухването на една империя и подема на една независима държава, но избягваше да изразява мнение по въпроса. Беше чиновник. За него поддържането на общинската водоснабдителна мрежа беше достатъчно голямо предизвикателство. Въпреки това той си даваше вид на човек, който все още се радва на живота. Беше единствено дете, затова нямаше много роднини, които да се грижат за него в напреднала старост. Многолюдното семейство на Старши отдавна го беше взело под крилото си, носеха му кутии с храна и посрещаха нуждите му.

Понякога роднинските орди, които нахлуваха при Старши, повдигаха въпроса за стената между апартаментите на двамата старци: дали не било по-добре да я съборят, та двамата да си другаруват безпрепятствено. По този въпрос обаче Старши и Младши бяха на едно мнение:

– Не! – отсичаше Младши.

– Само през трупа ми – поясняваше Старши.

– Което бездруго би обезсмислило цялото усилие – додаваше Младши, като че ли това решаваше въпроса.

Стената си остана.

Младши имаше един приятел, Д'Мело, двайсетина години по-млад от него, бивш колега от службата по водите. Д'Мело беше отраснал в друг град – Мумбай, легендарния проклет град, urbs prima в Индия, затова трябваше да му говорят на английски. Когато Д'Мело посещаваше Младши, Старши се цупеше и отказваше да говори, но тайно се гордееше, че владее добре английски, който наричаше "език номер едно на света". Не признаваше причините за мусенето си, двоякото си недоволство: първо, от нарушаването на ритъма на своята свадлива близост с Младши, и второ, от нахлуването в ежедневието му на такава жизнерадост, защото тя му напомняше за изгубените приятели. Младши разбираше и се опитваше да крие от Старши с какво нетърпение очаква посещенията на Д'Мело, защото у по-младия мъж бълбукаше космополитно оживление, което Младши намираше за вдъхновяващо. Д'Мело винаги пристигаше с нови истории – понякога с гневни разкази за несправедливости спрямо бедняците в някое мумбайско гето, друг път със смешни анекдоти за типажите, които се размотават в "Уейсайд Ин" – прочутото мумбайско кафене в Кала Гхора, носещ името на вече несъществуваща конна статуя, "квартала на Черния кон, от който черният кон е прокуден". Д'Мело се влюбваше във филмови звезди (отдалеч, разбира се) и разказваше зловещи подробности за убийствата в Тромбе, дело на безумец, когото все не успяваха да заловят. "Негодникът още е на свобода!", възкликваше той весело. Разказите му бяха изпъстрени с прекрасни имена. Крайбрежният булевард Уорли, Бандра, Хорнби Велард, Брийч Кенди, Пали Хил. Имената на тези места звучаха много по-екзотично от прозаичните квартали, с които Младши беше свикнал: Бесант Нагар, Адяр, Милапор.

Най-трогателната история на Д'Мело беше за великия поет на града, който страдал от алцхаймер. Поетът все още всеки ден отивал в малкия си кабинет, препълнен със списания, без да съзнава какво точно търси там. Краката му знаели пътя, той отивал, седял, зареял празен поглед нанякъде, докато не станело време да се прибира у дома и краката му го отвеждали до бедното му жилище през вечерните тълпи пред гара "Чърчгейт", продавачите на жасмин, припкащите улични хлапета, рева на автобусите, момичетата на техните веспи и душещите изгладнели кучета.

Докато Д'Мело беше там и разказваше, Младши имаше чувството, че живее друг живот, съвсем различен, живот, изпълнен със събития и цветове, че през разказа той се превръщаше в нов човек: динамичен, страстен, свързан със света. Видеше ли искрата в погледа на Младши, Старши винаги се сърдеше. Един ден, докато Д'Мело говореше за Мумбай и за жителите му с обичайната си разпалена жестикулация, Старши наруши своя кодекс на мълчанието и му се сопна на английски:

– Защо и тялото ти не се върне там, след като главата ти вече се е пренесла?

Д'Мело обаче поклати печално глава. Вече си нямаше нищо в своя роден град. Връщаше се у дома само в сънищата и разказите си.

– Тук ще умра – отговори той на Старши, – на юг, сред киселяци като вас.

Съпругата на Старши, жената с дървения крак, все по-настойчиво отмъщаваше на своя нелюбящ съпруг, като пълнеше апартамента им със свои близки. Тя също произхождаше от голямо семейство, имаше стотици роднини и сега започна да кани по-специално младите, своите далечни племенници и племеннички с техните съпруги и съпрузи, и най-вече с техните бебета. Присъствието в жилището на многобройни бебета, на малки деца, на бързолетни момиченца с плитки и на непохватни пълни момчета удовлетворяваше собствените ѝ майчински амбиции и влудяваше Старши – последното ѝ носеше още по-голямо удовлетворение. Бебетата на неговите сватове истински го нервираха. Те дрънкаха с дрънкалките си, кикотеха се и врещяха по бебешки.

Спяха и тогава Старши трябваше да пази тишина, или бяха будни, но тогава пък Старши не чуваше мислите си. Ядяха, изхождаха се и повръщаха, а вонята на изпражнения и на повръщано оставаше в апартамента и след като бебетата на сватовете си тръгнеха, примесена с друга миризма, която Старши мразеше още повече – тази на пудра.

– В края на живота – оплакваше се той на Младши, в чийто апартамент често търсеше убежище от гръмогласните орди в своя и от роднините на съпругата си – нищо не смърди по-неприятно от сладостното начало на живота, от бибероните и панделките, затоплените шишета с кърма и мляко и пръцкащите дупета, посипани с пудра.

Младши не се сдържа и отвърна:

– Скоро и ти ще бъдеш безпомощен и ще имаш нужда някой да ти помага за естествените ти нужди. Бебешорството не е само в миналото, а и в бъдещето.

Буреносното изражение на Старши показа, че думите са уцелили право в целта.

Двамата наистина бяха късметлии. Не бяха нито напълно слепи, нито напълно глухи, а умът не им беше изневерил като на мумбайския поет. Ядяха мека храна, която лесно се смилаше, но не беше попара за старци. И най-вече двамата все още бяха подвижни, способни бяха веднъж седмично да слизат бавно по стълбите на жилищните си сгради до улицата долу, после, подпирайки се на бастуните си и с чести поспирания за почивка, отиваха до пощата, където осребряваха чековете на пенсиите си. Не се налагаше да го правят. Много от младите хора, които се тълпяха в апартамента на Старши и го прокуждаха в съседното жилище да се оплаква на Младши, охотно биха се втурнали по улицата, за да осребрят чековете на немощния стар господин. Въпросният господин обаче никак не беше склонен да позволи на младоците да се завтекат за парите му. За него беше въпрос на чест да получава пенсията си лично – поне за това двамата с Младши бяха на едно мнение: отиваха на собствен ход до гишето, където зад метална решетка пощенски служител чакаше да им отпусне седмичната сума в замяна на труда, който бяха полагали цял живот.

– Вижда се уважението в погледа му – казваше Старши силно на Младши, който мълчеше, защото зад решетката виждаше по-скоро отегчение или презрение.

Старши възприемаше чека с пенсията си като свое образно признание; седмичната сума, колкото и да беше малка, беше някаква проява на почит към жизненото му дело и превръщаше банкнотите в обществена признателност за живота му. Младши гледаше на ежеседмичния им уличен поход по-скоро като на предизвикателство.

– Ти не даваш пет пари за мен – каза той веднъж на лицето зад решетката. – Отброяваш парите и това не означава нищо за теб. Но ще проумееш, когато на свой ред застанеш на моето място.

Едно от предимствата на дълбоката старост беше, че човек има право да говори точно каквото мисли, дори на непознати. Никой не ти се сопва да си затваряш устата и малцина дръзват да ти отговарят. Смятат, че скоро ще умрем, мислеше си Младши, и затова няма смисъл да спорят с нас.

Той разбираше на какво се дължи презрението в очите на пощенския служител. Това беше насмешката на живота над смъртта.

Единайсетият час (превод Надежда Розова, корица Стефан Касъров, 280 стр, цена 13 €) е в книжарниците

"Значи разделят ни единствено заповедите, които сме получили. Тези хора не са фашисти. Така им казвам, но не са. И те са бедняци. Не би трябвало да воюват с нас и ми е неприятно, като си мисля, че ще ги убием" – да, тези редове от романа За кого бие камбаната на Ърнест Хемингуей обобщават знаково Гражданската война в Испания, но всъщност могат да бъдат ключови в описанието и обяснението на всяка една Война (минала, настояща или бъдеща) по света... Да, историята на Робърт Джордан, американски екс професор по испански език и настоящ експерт по детонациите (по-известен като El Inglés сред испанската Съпротива), може и да е близка до антивоенната авантюра на Фредерик Хенри от Сбогом на оръжието, както и двата романа се "събират" в търсене на Хуманизма в едни от най-антихуманните и радикални моменти от човешката История... Защото както добре знаем: "Човекът не е Остров" когато "Край няма. Войната няма край"...

Из глава 15

Анселмо беше приклекнал на завет до ствола на едно голямо дърво, а снегът навяваше от двете му страни. Беше се притиснал до дървото, ръцете си бе скрил в ръкавите на якето като в маншон, дясната ръка в левия ръкав, лявата – в десния, а главата си бе сгушил в яката чак до ушите. Ако стоя още дълго тук, ще замръзна, мислеше си той, а освен това е безсмислено. Този Inglés ми каза да стоя, докато ме сменят, но той не можеше да знае, че ще излезе виелица. Движението по пътя си е най-обикновено, знам добре какво се върши в дъскорезната и на поста. Трябва да се връщам в лагера. Всеки разумен човек би казал, че редното е да се върна. Ще постоя още малко, помисли си той, после се прибирам. Лошото на заповедите е, че винаги са изрични. Не са съобразени с това, че условията могат да се променят. Потри крак в крак, после извади ръце от ръкавите, наведе се, разтри прасците си и раздвижи стъпала, за да поддържа кръвообращението. Зад дървото не беше толкова студено, защото то пазеше завет. Все пак скоро ще трябва да тръгвам, защото иначе ще замръзна, каза си той.

Както стоеше приклекнал и разтриваше краката си, чу шум на мотор откъм пътя. На колелата бяха поставени вериги и една разхлабена верига дрънчеше. Погледна в посоката, от която идваше шумът, и видя на заснежения път автомобил, боядисан в защитен цвят – големи неправилни зелени и кафяви петна, стъклата замазани в синьо, така че отвън не можеш да видиш седящите вътре, а те могат да гледат през оставения небоядисан полукръг. Това беше боядисан маскировъчно ролс-ройс, производство трийсет и пета година, пригоден за нуждите на Генералния щаб, но Анселмо не можеше да знае това. Нито можеше да види, че в ролс-ройса се возят трима офицери, загърнати в пелерините си. Двама бяха на задната седалка, третият – на сгъваемата. Офицерът на сгъваемата седалка наблюдаваше пътя през небоядисаната пролука на синьото стъкло, но докато колата минаваше покрай Анселмо, той не знаеше това. Те не се видяха един друг.

Машината мина по снега точно под него. Анселмо видя шофьора, загърнат в пончо, зачервеното му лице и каската: видя щръкналия ствол на леката картечница в ръцете на седналия до шофьора ординарец. Щом машината се скри зад завоя, Анселмо бръкна в пазвата си, извади от вътрешния джоб двете листчета, откъснати от бележника на Робърт Джордан, и направи отметка под рисунката, обозначаваща лека кола. Досега това беше десетата в тази посока. Обратно бяха минали шест. Четири още не се бяха върнали. Това не беше особено интензивно движение за този път, но Анселмо не правеше разлика между фордовете, фиатите, опелите, рената и ситроените на щаба на дивизията, която контролираше проходите и околния планински район, от ролс-ройсите, ланчиите, мерцедесите и изотите на Генералния щаб. Ако на мястото на стареца беше Робърт Джордан, би му направило впечатление какви точно машини се движат в тази посока и той би оценил цялото значение на този факт. Но Робърт Джордан не беше тук, а старецът отбеляза на листчето от бележника просто, че нагоре е преминала още една машина.

Сега Анселмо беше вече тъй премръзнал, че реши да тръгне към лагера, преди да се е стъмнило. Не че се боеше да не загуби пътя, а просто сметна, че няма смисъл да седи повече, особено като се има предвид, че вятърът ставаше все по-бръснещ, а снегът не преставаше да вали. Но след като стана, потропа с крака на място и погледна през навяващия сняг към пътя, той не тръгна нагоре по склона, а се прислони от подветрената страна на бора и остана там. El Inglés ми каза да чакам тук, мислеше си. Може би вече е тръгнал насам и ако си отида, ще се заблуди, докато ме търси в тази виелица. През цялата война все от туй страдаме, от липса на дисциплина, и от това, че не изпълняваме заповедите. Ще го почакам още малко.

Но ако не дойде скоро, ще трябва да тръгвам въпреки заповедта, защото сега трябва да докладвам, пък и има много работа за вършене тия дни, и да замръзна, ще е съвсем безполезно, сега не е време.

Отвъд пътя коминът на дъскорезната димеше и през снега Анселмо го долавяше с носа си. Фашистите са си добре там, стоят си на топло, мислеше той, а утре вечер ще ги убием. Това е странно нещо и по-добре да не мисля за него. Цял ден ги наблюдавам и виждам, че и те са хора като нас. Сега да отида до дъскорезната и да почукам на вратата, сигурно ще ме посрещнат с добре дошъл, само че им е наредено да разпитват пътниците и да им искат документи. Значи разделят ни единствено заповедите, които сме получили. Тези хора не са фашисти. Така им казвам, но не са. И те са бедняци. Не би трябвало да воюват с нас и ми е неприятно, като си мисля, че ще ги убием.

На този пост са все галисийци. Познах ги, като ги чух да си говорят днес следобед. Не могат да дезертират, защото тогава семействата им ще отидат на разстрел. Галисийците са или много умни, или много тъпи и жестоки. Познавал съм и от едните, и от другите. Листер също е галисиец, те с Франко са от един град. Интересно какво мислят тия галисийци за снега, дето падна по това време на годината. Те нямат като нас такива високи планини, там винаги вали и е зелено.

В прозореца на дъскорезницата проблесна огън, Анселмо потръпна от студ и си каза: "Дявол го взел тоя Inglés. Тук, в нашия край, галисийците са на топло и под покрив, а аз трябва да се свивам зад дървото и да мръзна. Сврели сме се като диви зверове в една дупка в скалите и там живеем. Но утре, продължи да мисли той, зверовете ще излязат от дупката си и тези, които сега така хубаво си живеят, ще умрат, както са загърнати в топлите одеяла. Като онези, които умряха, когато нападнахме Отеро".

Неприятно му беше да си спомня за Отеро. През онази нощ в Отеро той уби за първи път и се надяваше, че сега няма да се наложи да убива, когато излязат да ликвидират тези постове. Там, в Отеро, Пабло удари с нож часовия, на чиято глава Анселмо бе метнал одеяло. Онзи не можеше да си поеме дъх под одеялото, хвана го за крака и изхлипа, та Анселмо трябваше пипнешком да го намушка под одеялото, за да го накара да замлъкне и да му пусне крака. Анселмо му беше притиснал гърлото с коляно да не вика и мушкаше този хлипащ вързоп, а през това време Пабло хвърли граната в прозореца на караулното, където спяха постовите.

И когато изригна пламък, сякаш целият свят заплува в жълти и червени петна, в караулното полетяха още две гранати. Пабло им бе издърпал предпазните скобки и бързо ги бе метнал през прозореца, така че тези, които не бяха убити в леглата си, бяха убити, след като бяха наскачали, при взрива на втората граната. Това бяха дните на подвизите на Пабло, когато той вилнееше из околността като демон и нито един фашистки пост не беше в безопасност нощем.

А сега песента му е изпята и той е като скопен нерез, мислеше си Анселмо, когато вече са го скопили и е престанал да квичи, хвърляш семенниците и нерезът, който вече не е нерез, тръгва, души, рие земята с рилото си, намира ги и ги изяжда. Не, Пабло не е чак толкова зле, усмихна се Анселмо. Несправедливо е да се мисли така, пък било и за Пабло. Но че вече не е такъв, какъвто беше, и че в него имаше твърде много подлост – и това беше вярно.

Колко е студено, мислеше си той. Хубаво щеше да е el Inglés да дойде по-скоро и той, Анселмо, да не убива, когато тръгнат да издебват постовите. Нека тия четирима галисийци и ефрейторът да бъдат за ония, които обичат да убиват. Така каза el Inglés. Ако трябва, ще го направя, но el Inglés каза, че ще бъда при него, на моста, а с убиването ще се заемат други. На моста ще има бой и ако издържа и не побягна, значи съм направил всичко, което един старец може да направи в тая война.

Но нека el Inglés дойде по-скоро, защото ми е студено, а като виждам огън в прозореца на дъскорезната и знам, че на галисийците им е топло, става ми още по-студено. Как ми се ще сега да съм си вкъщи и войната да е свършила. Но сега ти нямаш къща, помисли си той. Преди да можеш да се върнеш у дома, трябва да спечелим тази война.

Вътре в дъскорезницата един от войниците седеше на нара и си лъскаше ботушите. Друг спеше. Трети готвеше, а ефрейторът четеше вестник. Каските им висяха на пирони, забити в стената, карабините бяха опрени на дървената стена.

– Какви места са тия, дето вали сняг, когато е почти юни? – каза войникът, седнал на койката.

– Това е каприз на природата – отвърна му ефрейторът.

– Започна майската луна – обясни войникът, който готвеше. – Но още не е свършила.

– Какви места са тия, дето вали през май? – настояваше войникът на койката.

– В тия планини сняг през май не е рядкост – каза ефрейторът. – В Мадрид през май съм мръзнал, както в никой друг месец.

– И такава жега като майската рядко се случва – додаде войникът, който готвеше.

– През май времето е променливо, големи разлики в температурата – каза ефрейторът. – Тук, в Кастилия, през май става много горещо, но може да стане и много студено.

– Или да вали дъжд – каза войникът на нара. – Миналата година през май валеше почти всеки ден.

– Не е вярно – възрази войникът, който готвеше. – И освен това, макар че беше май, още не беше свършила априлската луна.

– Човек може да полудее, като почнеш с тия твои луни – ядоса се ефрейторът. – Стига с тия работи за луните.

– Който се изхранва от морето или от земята, знае, че не е важно кой месец е, а каква луна е – настоя войникът, който готвеше. – Ето, сега например майската луна току-що е започнала. А по календара наближава юни.

– Като е така, тогава как всяко годишно време си идва, без да закъснява? – запита ефрейторът. – От твоите обяснения ще ме заболи глава.

– Ти си градски – каза войникът, който готвеше. – Ти си от Луго. Какво знаеш ти за морето или за земята?

– В града човек научава повече, знае повече от всякакви analfabetos, от това, което те ще научат от твоето море или от земята.

– През тая луна тръгват първите големи пасажи на сардината – продължи войникът, който готвеше. – През тая луна калафатят лодките, стягат ги за сардина, а скумрията тръгва на север.

– Що не са те взели във флотата, като си от Ноя? – запита ефрейторът.

– Защото в донаборните списъци не съм от Ноя, ами от Негрейра – там съм роден. А щом си родом от Негрейра, който е нагоре по река Тамбре, вземат те в армията.

– Не ти е провървяло – каза ефрейторът.

– Да не мислиш, че във флотата е безопасно? – запита войникът, който седеше на койката. – Даже да не попаднеш в морски бой, крайбрежното плаване е опасно зимно време.

– От пехотата по-лошо няма – заяви ефрейторът.

– Пък си и ефрейтор – укори го войникът, който готвеше. – Бива ли ефрейтор да говори така!

– Аз не това, ами че е опасно – оправда се ефрейторът. – Бомбардират те, атакуваш, свиваш се в окопите...

– Тук такова нещо не сме видели – каза войникът на койката.

– Да благодарим на бога – въздъхна ефрейторът. – Но кой знае дали ще ни се размине? Едва ли ще я караме все така, както сега.

– Как мислиш, докога ще ни държат тук?

– Не знам – отвърна ефрейторът. – Дано цялата война тук да изкараме.

– Шест часа на пост са много време – оплака се войникът, който готвеше.

– Докато е тая виелица, ще се сменяме през три часа – каза ефрейторът. – Така се полага.

– Ами тия щабни коли? – запита войникът, седнал на койката. – Тия щабни автомобили не ми харесват.

– Нито на мен – каза ефрейторът. – Такива работи са лош знак.

– И самолетите – додаде войникът, който готвеше. – И самолетите са лош признак.

– Но имаме мощна авиация – успокои ги ефрейторът. – Червените нямат такава авиация. Самолетите, дето прелетяха тая сутрин – как да не ти зарадват сърцето.

– Виждал съм червените самолети в бой – и те не са шега работа – каза войникът на койката. – Виждал съм как действат двумоторните им бомбардировачи – ужас!

– Така е. Но все пак нямат такава мощна авиация като нашата – не отстъпваше ефрейторът. – Нашата авиация има надмощие.

Така си говореха те, докато Анселмо стоеше в снега и наблюдаваше пътя и светлината в прозореца на дъскорезницата.

Дано да не се падне на мен да убивам, мислеше си Анселмо. Сигурно след войната ще има големи присъди за тия, които убиват. Ако след войната няма да имаме религия, сигурно ще измислят някакво гражданско покаяние, за да могат всички да се очистят от убийствата, които са извършили; иначе няма да имаме истинска и човешка основа за бъдещия живот. Да се убива, е неизбежно, знам това, но не е хубаво човек да убива и навярно, когато всичко свърши и спечелим войната, ще наложат на всички някакво покаяние, за да могат да се очистят.

Анселмо беше много добър човек и случеше ли му се да остане по-надълго сам със себе си, а той почти винаги беше сам, тази мисъл за убиването се връщаше към него. Интересно, какво ли мисли el Inglés, запита се той. Обясни ми, че не му се отразявало. А изглежда отзивчив, мек. Може би за тях, по-младите, да е по-просто. Може би чужденците и хората от друга религия да се отнасят по-иначе към това. Но според мен убиването в края на краищата ожесточава човек и дори ако без него не може, то пак си остава голям грях и някога, по-късно, трябва да положим много сили, за да го изкупим.

Беше вече съвсем тъмно, той пак погледна отвъд пътя, към огъня, в прозореца на дъскорезната и раздвижи ръце пред гърдите си, за да ги сгрее. Ето сега вече мога да се връщам в лагера, мина му през ума, но все пак нещо го задържаше при това дърво над пътя. Снеговалежът се усили и Анселмо си помисли: "Ех, ако можеше да взривим моста тази нощ. В нощ като тази би било играчка да се ликвидират постовете и да се превземе мостът – всичко да се свърши с един замах. В нощ като тази можеш да направиш всичко".

След малко той се прислони до дървото и леко тропна с крака, без да мисли повече за моста. С настъпването на нощта винаги го обземаше чувство на самота, а тази вечер беше тъй самотен, че вътре в себе си усещаше някаква празнота, сякаш от глад. Някога против самотата му помагаха молитвите и често се случваше, като се върне от лов, безброй пъти да повтори някоя молитва и от това му ставаше по-леко. Но откакто бе започнала войната, не се беше молил нито веднъж. Молитвите му липсваха, но смяташе, че да се моли сега, би било нечестно и лицемерно, и не искаше да измоли за себе си някакви особени блага или милости, различни от тези на останалите хора.

Вярно, че съм самотен, мислеше си той. Но също така самотни са всички войници, всички войнишки жени и всички, които са загубили близките си или родителите си. Жена нямам, добре поне, че умря преди войната. Тя не би я разбрала. И деца нямам и никога няма да имам. И денем съм самотен, ако не работя нещо, но стъмни ли се, започва голямата самота. Все пак имам нещо, което никой не може да ми отнеме, нито хората, нито бог – това, че добре поработих за Републиката. Положих много труд, за да може тогава, когато войната свърши, всички да заживеем по-добре. От самото начало на войната отдавам всичките си сили за нея и не съм направил нищо, от което да се срамувам.

Съжалявам само за едно – че убивах. Но сигурно у нас ще има възможност да се изкупи този грях, защото много хора го имат на душата си и сигурно ще се измисли някакво опрощение, справедливо за всички. Много ми се ще да поговоря за това на нашия Inglés, но той е млад, възможно е да не ме разбере. Той веднъж започна такъв разговор. Или аз го започнах? Сигурно много е убивал, но това не го е белязало, не го е вършил с желание. В тези, които убиват с удоволствие, винаги има нещо отблъскващо.

 За кого бие камбаната (превод Димитри Иванов, корица Иво Рафаилов, 568 стр, цена 16 €, твърди корици) е в книжарниците