Неслучайно аржентинският писател Гийермо Мартинес е първият лауреат на новоучредената (през 2014) награда на името на Габриел Гарсия Маркес за най-добър испаноезичен разказ – неговият сборник Отблъскващо щастие като че ли гледа през калейдоскоп вътрешния свят на герои, близки до въображението на Маркес. 11 разказа, движещи се на ръба между магията на фантастичното и абсурда на реалността, между еротични съновидения и кошмарите на любовта, между щастието от живота и ужаса на всекидневието или пък между лични неволи и семейни митове като в разказа Тайната (откъс от него ви чака по-долу), където тайната в едно семейство се превръща в нещо, което... Гийермо Мартинес ще ви разкаже най-добре при срещата с него на 19 ноември.
ТАЙНАТА
Не ми се играе повече, казвам на брат ми, отивам да разглеждам снимките на татко. Брат ми мълчаливо и бавно пристъпва към мен, тупкайки топката; никога не знам кога ще ме удари. Педал, ми изкрещява, и започва да рита топката в стената.
Влизам в стаята на мама. С терлици. В стаята на мама се влиза с терлици. Качвам се на стол и изваждам от шкафа албума със снимките. Отивам в дневната, там печката е запалена. Чувам как се блъска топката в стената на гаража, брат ми никога няма желание да гледа снимките.
Разтварям албума на килима и започвам да го разглеждам от началото. Татко като малък с къси панталони, досущ като брат ми. Татко с дядо, държи рак на плажа. Татко в седми клас – снимката е малко размазана – с училищния футболен отбор. Татко на пикник в деня на ученика с целия клас. Броя главите – трийсет и осем, – всички те са познавали татко. Татко с крак върху топката – голмайстор на междуучилищното първенство. Татко със сако и вратовръзка получава дипломата си за средно образование. Татко на мост, прегърнал девойка с дълга коса, която трябва да е мама. Прескачам снимките от сватбата, много са скучни. После следва татко с брада измерва корема на мама. След това се появява Лаура. Татко приспива Лаура. Татко я храни. Мама отново бременна. Снимка в родилния дом – татко с Лаура прав, а мама в леглото с новородените близначки – по една от всяка страна. Зареждат се снимки с близначките.
Стената на гаража продължава да кънти. Брат ми е в състояние с часове да блъска топката в стената. Един добър нападател трябва да умее да рита с двата крака. Така го учел татко.
Свършват снимките с близначките и започват снимки на брат ми. Снимките на брат ми са цели тонове, някъде около половината албум. Всички са надписани на гърба с почерка на татко. Не ги гледам, не искам да ги гледам. Стигам почти до края.
Както всеки път, гледам онази снимка – снимката на плажа. Некочеа, януари 68, пише отзад. Брат ми седи на раменете на баща ми. Лаура е хванала пеперуда и я показва; близначките се усмихват прегърнати, мама е седнала под чадъра с огромен корем, преливащ извън стола. Това е последната снимка, на която присъства татко.
Чувам звук на ключове във вратата. Мама се връща от работа. Пак с тези снимки, ми казва. Но не се кара. Приближава малко; единствената снимка, на която сме всички, добавя. Всеки път казва същото.
Мама отива да приготви вечерята. Аз прибирам албума в шкафа. Когато слизам от стола, виждам брат ми на вратата. Препречва ми пътя. Опитвам се да го избутам, за да изляза, но той ме хваща за раменете и изведнъж се оказвам на пода. О сото гари, ми казва.
Усещам как сълзите ми започват да се стичат. Тичам в кухнята. Сега пък какво има, пита мама. Разказвам ѝ как Хулиан ме обижда, бие, прилага ми хватки от джудо. Мама извръща поглед настрани, знам, че няма да му се скара. Никога не му се кара. Мама прави сладолед от праскови. Дава ми една лъжица кондензирано мляко. Но не се кара на Хулиан.
Отивам да си взема пижамата, за да се изкъпя. Хулиан ме чака в стаята. Така, значи, педалчето се оплаква на мамчето. Извива ми ръката отзад на гърба и ме принуждава да му се извиня. Извинявай какво. Извинявай, скъпи Велики Хулиан. Прави се, че ме пуска, но тъкмо да изляза, ме спъва и блъска. Усещам, че неспасяемо падам. О сото-грума, ми казва.
При падането си охлузвам лактите и на левия се показва капка кръв. Хвърлям се на леглото разплакан. Звъни се. Не е Лаура. Близначките се връщат от солфеж. Лаура пак излезе с философа, съобщават близначките на мама и се смеят. Мама ме вика за вечеря. Не искам да вечерям. Има сладолед от праскови. Искам да се самоубия. Лаура най-сетне се прибира. Чувам как пита за мен. Чувам стъпките ѝ в коридора. Отваря вратата и сяда на леглото ми. Кара ме да ѝ разкажа. Показвам ѝ охлузените лакти. Разплаквам се отново. Питам я защо, защо мама никога не му се кара. Казвам ѝ, че ще се самоубия.
Лаура хваща лицето ми в ръцете си. Много е сериозна. Знаеш ли какво приказваш? Имаш ли представа какво говориш, повтаря. Лаура отива до кухнята и ми донася малко сладолед. Докато ям сладоледа, ме гледа със странно изражение. Ще ти разкрия една тайна, ми казва, но трябва да ми обещаеш нещо. Лаура отново става много сериозна. Че това, което ще чуеш, никога няма да го разкажеш на Хулиан. Никога. Абсолютно никога. Обещаваш ли?
Кимам утвърдително. Лаура ми разказва.
Било в годината на онова лято в Некочеа. Наели къща, която се намирала срещу просторен парк. Хулиан бил на пет години и понякога пресичал, за да си поиграе в парка. Една вечер, когато мама го извикала за вечеря, се оказало, че го няма в къщата. Излезли на улицата, започнали да го викат, но Хулиан никъде не се виждал. Тогава татко пресякъл, за да го потърси в парка. Лаура тръгнала с него. От време на време викала брат ми, татко мълчал. Вървял безмълвен, дума не проронвал. Едва в полунощ склонил да се приберат. Хулиан вече бил вкъщи; намерила го някаква госпожа, докато играел сам в другия край на парка.
Татко много силно го прегърнал. Не му се скарал, нищо не му казал. Все едно бил онемял.
Същата нощ получил инфаркт. Починал на другия ден в болницата.
* * *
Лаура свършва разказа си и ме кара да се закълна още веднъж, че никога, при никакви обстоятелства няма да разкажа това на Хулиан. Не знаем до каква степен помни, ми казва. Преди да си тръгне, Лаура ме поглежда, като че ли обзета от съмнения. Разбираш ли, даваш ли си сметка, пита ме, колко би му навредило, ако разбере.
Лаура си отива. Аз се замислям за татко. За мъртвия си татко. Брат ми влиза и пали лампата. Повдигам мъничко възглавницата и го гледам как се съблича. Той е виновен, заради него се е случило. Гледам голите му ръце, безсърдечното му тяло. Обзема ме страх, но различен. Утре отново ще ме бие. Колко ли удара още ще мога да понеса, без да му кажа, без да му изкрещя всичко от пода.
Отблъскващо щастие (превод Маня Костова, 184 стр, цена 15 лeва) е в книжарниците
Срещата с Гийермо Мартинес е на 19 ноември от 19:00 часа в литературен клуб Перото - НДК
