Тази история започва в една гореща като лава нощ през юли 1980 в Дамаск, Сирия – тогава двумесечната Клара Валдеен губи своята майка, но 33 години по-късно намира не само своя изчезнал баща, но и отговорите на онези въпроси, които превръщат живота ѝ в кълбо от конспирации, сплетено от секретна информация, международен тероризъм, ЦРУ, Европейския парламент и... любовта на живота ѝ Махмуд – фабулата на дебютния роман Плувецът (откъс от него ви чака по-долу) на шведа Йоаким Зандер е съвсем по мистъри вкуса на Джон льо Каре, но начинът, по който се разгръща историята и умелата игра с жанровете и реалността (все пак Зандер е работил в Европейския парламент) отвеждат Плувецът отвъд границите на политическия трилър.
19 декември 2013 година
БРЮКСЕЛ, БЕЛГИЯ
Клара въздъхна дълбоко и обърна лице към сините тапети на цветя, потискайки желанието да зарови нос в ямката на шията на Сирил, който лежеше в леглото само на сантиметри от нея, гол и полузадрямал. Въпреки голотата им, въпреки факта, че бе изследвала всеки сантиметър от тялото му с устата и ръцете си през последните седмици, подобен жест щеше да е смущаващо интимен, изненадващо нежен. Техните отношения не бяха нежни. Страстни, да. Тя изпитваше тръпка всеки път, щом Сирил се доближеше в определен радиус около нея, разтърсващ сексуален заряд, какъвто не бе познавала преди, но подозираше, без да иска да рови по-надълбоко, че е свързан с неговата недостъпност. Колко пъти се бе събуждала призори, за да го види вече полуоблечен, изнизващ се от спалнята ѝ? Колко пъти бе чувала стъпките му по скърцащите стъпала надолу към всекидневната? Колко пъти Сирил бе отменял бездруго редките им срещи под предлог, че се е забавил на летището, че има неотложна среща или вечеря? А и колко нощи всъщност бяха прекарали заедно? Петнайсет? Двайсет? Надали. Сирил, както повечето евродепутати, прекарваше в Брюксел само по няколко дни седмично. През останалото време или пътуваше, или си беше у дома, за да общува с гласоподавателите в парижкия си избирателен район.
Когато преди два-три месеца започнаха да се срещат, това устройваше Клара идеално. Тя и не искаше повече. Сирил бе вълнуващ. Интелигентен. А искрата между тях бе преобразяваща – правеше я слаба и нестабилна, ту покорна, ту доминираща. Знаеше, че той също е повлиян от нея. По стегнатата му хватка върху ръцете, върху шията ѝ. По пръстите му, вплетени в косата ѝ, докато я притискаше върху матрака и проникваше в нея отзад. Още можеше да усети вкуса му върху езика, върху устните си. Това бе страст, великолепно, изгарящо желание. Но не и нежност, не истинска интимност. В същото време чувството бе неочаквано освобождаващо. Без претенции, без обща история, която да градят.
Затова сега я учуди, когато Сирил се обърна към нея и я изгледа продължително и безмълвно с тъмния си, леко ироничен поглед. Тя срещна очите му колебливо, внезапно обзета от смущение, и сподели мълчанието.
− Защо нямаш никакви снимки на семейството си? – попита я той накрая, като придърпа завивките върху бедрата си, сякаш внезапно осъзнал собствената си голота. – Напоследък идвам тук по няколко пъти седмично, а още не знам нищо за теб. Говорим за парламента, за света. За храната. Но не и за теб. За роднините ти. За дома ти. Чужденците, живеещи тук, винаги държат наблизо снимки на семействата си. Но не и ти. Защо?
Неговият глас, неговият американски английски с френски акцент. Дали беше учил в Щатите? Клара се извърна от него и легна по гръб, забила поглед в полегатия таван над леглото, съсредоточена върху дишането си. Не се чувстваше готова за това. Да наруши техния договор, тяхното негласно споразумение. В същото време копнееше да разкрие своя произход, своята история пред Сирил, докато и той прави същото. Но това трябваше да стане постепенно, а не така, без предупреждение, без подготовка. Ето защо просто сви рамене с привидно безразличие.
− Не знам. Предполагам, че просто не си падам особено по снимките. – Тя спусна крака върху хладния дървен под и се изправи на крака, гола, с гръб към него.
− Глупости! Всеки се нуждае от снимки на близките си. Не можеше ли да изчака поне малко, да ѝ позволи да посвикне с идеята? Да си поеме дъх, да го настигне?
− А ти защо не ми кажеш нещо за себе си? Например имаш ли братя и сестри. Или какво работят родителите ти? – Клара се извърна към него и позволи на искрица раздразнение да проблесне в очите ѝ.
– Колкото до мен, аз съм единствено дете. – Тя неловко надяна морава тениска с емблемата на Лондонския икономически университет. После прибра косата, едва стигаща до раменете ѝ, на рехава конска опашка и погледна мобилния телефон върху нощното си шкафче.
– Хайде, трябва да вървим. Имам среща след половин час.
Усмивката, с която посочи на Сирил тясното стълбище, водещо от миниатюрната спалня към всекидневната на мансардния апартамент, беше плаха и неубедителна.
− И ти се притесняваш от това! – Той разпери ръце така, сякаш най-сетне я бе накарал да признае нещо, което дълго време тя е отричала. Удовлетворението, изразено чрез жеста, само подсили нежеланието ѝ да продължи разговора.
− От кое? Да говоря за семейството си ли? Е, какво пък, притеснявам се да говоря за семейството си. Това достатъчно ли е? Доволен ли си сега?
Обзе я вълна от досада, светлосините ѝ очи го пронизаха твърдо, неотстъпчиво.
− Добре, добре – рече примирително Сирил, като седна в леглото и се залови да надява боксерките си.
– Просто ми се искаше да проявя интерес.
***
Няколко минути по-късно двамата стояха във всекидневната напълно облечени. Бяха повикали такси, готови да се върнат към рутинното си ежедневие.
− Съжалявам – каза Клара. – Не биваше да реагирам така. Предполагам, че е напълно нормално да ме питаш за семейството ми. – Тя вдигна ръка и докосна неговата.
Сирил изглеждаше наранен. Обиден. Навярно бе свикнал на по-сговорчиви любовници. − Няма проблем – погали я той по косата. – Разбирам. Не искам да те карам да се чувстваш неудобно.
− Семейството ми... – започна тя.
Лицето му се извърна към нея, внимателно, заинтригувано.
− Семейството ми е лесно за описване. Състои се от баба ми и дядо ми, които значат всичко за мен. Точка. И от Габриела, най-добрата ми приятелка. Имала съм и приятели. Кратки връзки. И една по-дълга, която понякога, в тъмните нощи, когато не мога да спя, ми се ще да бе продължила. Стига ли ти толкова откровеност?
− Защо не е продължила, щом си го искала? Не мога да си представя, че той те е зарязал.
− Това – отвърна Клара – е по-добре да оставим за друг път. Но не беше щастлив период от живота ми. Вечно бягах. Първо в Лондон, а после тук. А след това, предполагам, нямаше място за връзка. И толкова по-добре.
− А родителите ти? – попита Сирил меко, сякаш се боеше да не прекъсне историята ѝ.
− Нямам родители. И от тях съм избягала. Майка ми е умряла, когато съм била на два месеца. Имам нейни снимки в една кутия в килера в Аспоя, но не и спомени. Абсолютно нищо.
Тя го погледна право в очите. Нейното трагично минало. Самотата и уязвимостта ѝ. Нещата, които най-много мразеше да обсъжда. Умилените погледи, просълзените очи, които неизбежно следваха разказа за осиротялото момиченце от архипелага. Цялото това проклето разбиране и съчувствие. То я поставяше в неизгодна позиция, превръщаше я в нещо, което не беше, превръщаше я в личността, за която те я вземаха. Но Сирил само кимна мълчаливо и отметна кичур коса от челото ѝ.
− Съжалявам. Не знаех.
Той улови ръката ѝ в своята. Тя не я отдръпна, но и не отвърна на ласката.
− Никога не съм виждала баща си. Знам единствено, че е бил американец и че майка ми го е срещнала, докато е работела в Дамаск. Била е дипломат. Може той също да е бил дипломат. Или пък бизнесмен. Кой знае. Майка ми никога не го е обсъждала с родителите си. А после е умряла при експлозия на кола в Дамаск.
Плувецът (превод Деян Кючуков, 408 стр, цена 20 лева) е в книжарниците
