В литературата всяка история може да бъде колкото различна от твоята, толкова и подобна на нея – нещо, с което френският писател Еманюел Карер се заиграва изкусно, преплитайки умело биография и фикция в почти всички свои романи. Истории, различни от моята (откъс от книгата ви очаква по-долу) не прави изключение, като на фона на най-унищожителното в човешката история "Коледно цунами" през 2004 в Индийския океан се разиграват не по-малки по значение семейни апокалипсиси – Еманюел, приятелката му Елен (и техните синове от различни бракове Жан-Батист и Родриг) се оказват в епицентъра на екзистенциалнотресение, в което трагедия, болест, смърт, любов, емпатия и оцеляване Не са просто думи, разказващи истории, не по-различни от моята, твоята... и на Човечеството като цяло!
Не знаем кога ще можем да си заминем. Не знаем къде е пренесено тялото на Жулиет: може да е в болницата в Матара, може и да е в Коломбо. Жером, Делфин и Филип няма да си тръгнат без нея, ние пък няма да си тръгнем без тях. До Матара не може да се отиде с тук-тук, но на закуска управителят на хотела казва, че полицейски камион тръгва натам и че е уредил да вземат и Жером. Елен веднага предлага да го придружи и той веднага се съгласява. Мисля си, че е трябвало да го предложа аз, че това е работа за мъже, и ги гледам как тръгват със смътна ревност, от която ме е срам. Чувствам се като дете, което си остава вкъщи, докато възрастните се занимават със сериозни неща. Като Жан-Батист и Родриг, които от четиресет и осем часа са оставени на самотек. Ние се грижим за Филип, Делфин и Жером, а тях почти не ги поглеждаме. Двамата прекарват дните си в бунгалото, препрочитайки стари комикси, идват да се хранят с нас, мълчаливи и намусени, малко като в небрано лозе, и аз си давам сметка, че вероятно не е лесно да преживееш подобно изключително събитие свръхпредпазен и третиран като малко дете, което няма право да вземе участие в него. Казвам си, че да не видиш нищо може да е по-травматизиращо отколкото да видиш трупове и че поне Жан-Батист е достатъчно голям, за да дойде с мен в селото. Изцяло отдаден на плановете си за помощ, Филип иска да отиде да види с очите си какво е положението. Поколебавам се дали да оставя Родриг на Делфин, но тя казва, че не ѝ пречи, напротив, и ние тръгваме.
Рикшата минава на голямо разстояние от болницата, но не достатъчно, за да ни спести миризмата на трупове. Отдалеч мярвам изпадналите туристи, които бавно се въртят около бенгалския фикус, и отново изпитвам усещането, че съм оцелял във филм за зомби, минавайки край група бездейни призраци с увиснали ръце, които ни проследяват с празен поглед. Напредвайки по главната улица, която е изненадващо спокойна, ние стигаме до площада на пазара, където Филип е казал на Жером и Делфин, че Жулиет е мъртва, после слизаме до плажа на Медакетия, целият покрит с черна, зловонна кал, от която се подават останки от кораби, къщи, огради, изтръгнати дървета, по някой все още отвесен къс стена. Сред развалините щъкат хора, ровят се, събират най-различни предмети: леген, рибарска мрежа, нащърбена чиния, всичко, което им е останало. Познават Филип и отиват към него. Една и съща сцена се повтаря всеки път: прегръщат се, плачат, разменят новини на лош английски, основно имената на загиналите. Филип не казва нищо ново на никого, те вече знаят за Жулиет, Осанди, М.Х. Но той все още не знае за съседите и всеки път, щом му кажат, че някой е загинал, той простенва в един глас със събеседниците си. Не беше преувеличил, казвайки, че познава всички, че всички са го приели като свой. Оплаква шриланкските рибари като свои роднини. Държи да обясни на всеки от оцелелите, че сега се налага да замине с Делфин и Жером, но скоро ще се върне да им помогне, ще намери пари и ще остане за дълго. За него изглежда е много важно да им го каже, а за тях – да го чуят, във всеки случай се хвърлят да го прегръщат още повече. Минавайки от развалина на развалина, от оцелял на оцелял, от прегръдка на прегръдка стигаме до терена на М.Х. Няма и следа от къщата за гости, а от бунгалото на Филип са останали само няколко дъски, долната част на душ кабина, една стена, покрита с фреска, изобразяваща кокосови палми, риби и мрежи в ярки и весели цветове. Делфин я е нарисувала предишната година, заедно с Жулиет. Двете работили много старателно, тригодишната Жулиет се гордеела, че помага на майка си. Филип е седнал пред фреската сред развалините. С Жан-Батист се дръпваме малко встрани. Наблюдаваме го отдалеч. Щеше ли да направиш това на негово място?, внезапно ме пита Жан-Батист. Кое? Ако четиригодишната ти внучка беше загинала, ако Габриел и аз, твоите синове, бяхме загинали, щеше ли да се занимаваш с рибарите от Медакетия? Поколебавам се. Не знам. Мен, продължава Жан-Батист, вероятно хич нямаше да ме е грижа за тях. След като помислям малко, аз казвам, че това, че Филип го е грижа, е или признак на невероятно благородство, или стратегия за оцеляване, и че предпочитам да го тълкувам като второто.
Струва ми се по-човешко. Има моменти, в които да мислиш само за себе си е най-човешката реакция. Не вярвам, че може да те е грижа за човечеството като цяло, когато детето ти е умряло, но и не вярвам, че Филип и Жером ги е грижа за човечеството като цяло. Мисля, че се опитват да оцелеят след смъртта на Жулиет. И преди всичко да спасят Делфин.
Когато се връщаме в хотела, се опитвам да се обадя на Елен, но тя не отговаря. Става време за обед, а двамата с Жером все още не са се върнали, ние изчакваме малко, после обядваме без тях. Италианците, които стопанисват хотела, се държат безупречно в последните два дни: подслоняват всички, хранят всички, еднакво любезни са с пострадалите без пукната пара и гостите, които си плащат, и въпреки че ястията стават все по-семпли поради липсата на продукти, сервизът е все така небрежно официален както преди катастрофата. Нещо ме гложди, чувствам се неспокоен, гледам си часовника. За нищо на света не бих си го признал, но истината е, че за мен положението може да се резюмира по следния начин: жена ми преживява нещо екстремно с друг мъж. Докато преди два дни тя ми се струваше унила и безжизнена, сега изведнъж я виждам като героиня от приключенски роман или филм, красивата и смела журналистка, която дава най-доброто от себе си във вихъра на действието. Героят в този роман или филм не съм аз – уви, по-скоро се отъждествявам със съпруга дипломат, ироничен и умерен, който се вписва съвършено в атмосферата на коктейлите и градинските партита на посолството, но когато то е обкръжено от Червените кхмери, изведнъж олеква, започва да лавира, чака другите да вземат решение вместо него, а жена му излиза на първа линия, напук на опасностите, и се изправя лице в лице със смъртта с друг мъж до себе си.
Истории, различни от моята (превод Анна Ватева, 296 стр, цена 18 лева) е в книжарниците
