Лятото е идеално време за морски круизи, душевни авантюри, екзистенц равносметки... а защо не и за всичко изброено накуп като в романа Първият ден от остатъка от живота ми (откъс от него ви очаква по-долу) на Виржини Грималди – три жени (различните по възраст и истории Мари, Камий и Ан) и трите на екзистенц кръстопът, луксозен околосветски круиз (тук спираме в Барселона) и... достатъчно поводи да си кажеш, че този филм си го гледал/а, затова днес е... първият ден от остатъка от живота ми...
Автобусът е почти пълен. Пътниците са се разположили на жълтите седалки с фотоапарати в ръка и очакват той да потегли. Обиколката на Барселона с помощта на екскурзовод е най-значителното събитие през този ден.
– Леле, колко народ! Ще се задушим! Сигурни ли сте, че не искате да отидем в спа центъра?
Ан бърше с кърпичка челото си. Ако зависеше от нея, със сигурност би избрала някое по-самотно занимание. Цялата тази навалица я притеснява. Ала Мари ѝ бе предложила план как да си върне Доминик. Първият етап явно ще бъде днешният следобед, когато разполагат със свободно време. Така че няма избор и трябва да бъде тук.
Камий се е присъединила към тях. Каталунската столица е чудесен изходен пункт за нейния пръв ловен излет. Открай време си падала по латиноси.
– Мамка му, има само двойни седалки. Няма да можем да бъдем заедно.
– Няма значение – успокоява я Мари. – Ще се съберем след обиколката.
От началото на пътуването тя почти не бе имала време за себе си. Никак не ще бъде зле, ако поне за малко остане сама. Когато беше по-млада, мразеше уединението; държеше винаги да има хора край нея.
После се наложи да се примири със самотата, която постепенно се превърна в нейна постоянна спътница. Навиците са наша втора природа и с времето изпиват силите ни.
Тя се отправя към едно свободно място на третия ред, до прозореца. От вътрешната страна седи мъж, забил нос в туристическия пътеводител и опънал крака под предната седалка. Мари го познава по сивите коси.
Предишната вечер той беше на тяхната маса и едва не се задави от думите на Камий. Следователно е французин.
– Прощавайте, господине – казва му тя.
Никаква реакция.
– Извинете, господине, бих искала да мина.
Пак нищо.
– Хей! Чувате ли ме? – настоява тя и го докосва по рамото.
– Мястото е заето – отвръща той, без да вдигне поглед.
– А, прощавайте, може би очаквате някого?
– Не, но нали виждате, че там съм сложил чантата си.
– Не говорите сериозно.
– ...
– Господине?
– ...
Мари се оглежда. Последните останали свободни места са от вътрешната страна. Така няма да може да види почти нищо. Иска все пак да заеме въпросното място. Камий вече се е настанила на два реда от нея.
Тя вдига юмрук във въздуха, за да ѝ вдъхне смелост. Автобусът потегля. Мъжът невъзмутимо продължава да чете все същата страница.
– Хайде, престанете. Позволете ми да мина. Нека не правим цирк.
– Не ми пречете. Виждате, че чета.
Мари се навежда до ухото му и с усмивка, но с леден тон му прошепва:
– Сбъркали сте адреса, да знаете колко ми е писнало от типове като вас. Ако не ме пуснете да мина, ще ви прескоча и ще седна върху гадната ви чанта.
Сивокосият мъж остава за момент неподвижен, после, без да откъсва очи от пътеводителя, грабва раницата и я пъхва под краката си, а след това ги свива, за да я пусне да мине.
Мари кимва доволно.
– Много благодаря, господине.
– Хмммм.
Тя се промъква между коленете му и предната седалка, сяда и за да разсее раздразнението си, се заглежда в къщите в характерен за Каталуния стил, край които минават. Изглежда, останалите пътници не са забелязали нищо, но все пак тя е смутена. Открай време не обича да привлича вниманието върху себе си. Този тип определено я изкара от нерви и тя много бързо кипна.
Сега трудно би могла да се успокои. Пъха ръце под бедрата си, за да прикрие треперенето им. Облеклото на обикновена домакиня определено ѝ отеснява и започва да се пука по шевовете.
Май че вече изобщо не я интересува какво впечатление ще остави у другите и какво ще помислят за нея. Дори донякъде се плаши от непознатата жена, която открива вътре в себе си. От друга стана обаче отдавна не се е чувствала толкова жива.
След като разкри пред пътниците най-интересните кътчета на Барселона, автобусът спира до старото пристанище, за да могат те да се възползват от свободния следобед. Камий се присъединява към Ан и Мари до колоната на Христофор Колумб.
– Какво смятате да правите?
– Ще се разходим по "Лас Рамблас". Ще дойдете ли с нас?
– Това какво представлява? – пита Ан.
– Голям оживен булевард, с много кафенета, паметници, павилиони, който всеки дошъл в Барселона трябва непременно да види! – отвръща Мари, цитирайки филма, който бе гледала на диск.
– А, в такъв случай ви оставям и тръгвам на лов за латиноси! – обажда се Камий и си тръгва. – До скоро, момичета?
Ан ѝ махва за довиждане.
– Завиждам на безгрижието ѝ...
– Постарай се да се възползваш от случая. Виж колко е хубаво времето! А и градът е чудесен, нали?
– Така е. Възхитена бях от "Саграда Фамилия". Само да можех да споделя това с Доминик.
Мари я хваща под ръка и я повежда към булеварда, който се шири пред тях.
– Ела, ще се погрижим и за това.
Това е третият павилион, пред който се спират. На първите два Ан така и не можа да намери онова, което търсеше. Според нея планът на Мари е обречен на провал, но все пак реши да я послуша. Смяташе, че е проиграла своя последен шанс, а ето че ѝ се предоставя още един. Не би могла да откаже.
Мари не бе имала никакво намерение да завързва приятелства по време на пътуването. Предвидила бе по-скоро обратното. Представяла си бе как се отдава на размисъл на борда на кораба, как съзерцава екзотичните пейзажи, как посещава разни забележителности, опитва всевъзможни ястия, плува в басейна, но сама. Тъкмо от това се нуждаеше, това бе причината да избере този круиз. Ан и Камий осуетиха плановете ѝ. Прекарва повечето време в тяхната компания, а това предвещава, че и останалата част от пътуването ще премине по същия начин, но в края на краищата няма нищо против.
Навремето имаше много приятели. В лицея бяха неразделна група от десетина момчета и момичета, някои от които вече бяха оформили двойки. Близостта им беше скрепена на пейката в дъното на училищния двор, където те си обещаха никога да не се забравят. Заедно мечтаеха за бъдещето, когато ще имат семейство, смееха си, представяйки си как ще изглеждат тогава.
В никакъв случай нямаше да приличат на възрастните, които така и не могат да намерят време да се видят с приятелите, готови бяха да заложат мотопедите си, че ще удържат дадената дума. По-късно наистина спазиха обещанието и продължиха да поддържат връзка. Все още са приятели във Фейсбук и натискат клавиша върху "Харесвам" на снимките, пуснати от другите. Мари знае, че Синтия има две деца, че Алекс живее в Лондон, а Ема си пада по Флоранс Форести.
Като се изключат сестрата на Родолф, съпругите на неговите колеги и майките на приятелките на нейните дъщери, тя не се среща с никого. Никак не е случайно, че попадна на тези две тъй различни една от друга жени. И те като нея се намират на кръстопът, изправени пред избор, който ще реши какъв ще бъде животът им от тук нататък. Заедно те едва ли ще бъдат по-прозорливи или по-силни. Но от друга страна няма да бъдат сами.
– Струва ми се, че открих.
Ан протяга ръка към изложените картички и взема една. Тя представлява снимка на двойка, която прелита над Барселона с балон.
Първият ден от остатъка от живота ми (превод Красимир Петров, 272 стр, цена 15 лева) е в книжарниците
