"... никога вече няма да бъдеш такъв, заобиколен от тези човешки скулптури, с това чувство в сърцето." – този цитат от последния роман Прелест на италианския писател (и актриса) Маргарет Мацантини сякаш чудесно описва онова особено чувство в сърцето, което оставя всяка нейна книга. Книги, които съпругът ù (режисьорът и актьор) Серджо Кастелито превръща в не по-малко вълнуващи филми – и докато на фестивала CineLibri 2017 ще видим на екран мечтите за независимост и щастие на фризьорката Фортуната, последният сценарий (неиздаден все още като книга) на Мацантини, то Прелест (откъсът от романа за невъзможна мъжка любов ви очаква по-долу) ще ни припомни, че за Да дойдеш на света първо е важно да разбереш кой си и какъв искаш да бъдеш, а след това да го споделиш с някого, на когото можеш да кажеш Чуй ме и Той да те Чуе, защото Никой не се спасява сам, нали...
И ОТНОВО НАСТЪПИ ЗИМА, а ние, вече пораснали момчета, търсехме възможности за изява, поне доколкото се предлагаха в града. Вместо бележници за срока ни раздадоха тестове за оценяване. Внезапно много хора в различни части на света започнаха да твърдят, че са видели НЛО. Джон Ленън също бе посетен от извънземни хуманоиди. Движех се в непрекъснато очакване някоя летяща чиния да кацне в краката ми и да ме отведе в един свят, лек като медуза, в който няма нито чувства, нито грохот от безсмислени възторзи. Костантино пропуши. Вдишваше никотин с големите си дробове на плувец.
Вече имах мотопед и понякога изпращах едно момиче до тях, доставях го на адреса като пощенска пратка.
Открих, че момичетата проявяват интерес към мен, явно равнодушието ми ги привличаше на рояци. Бях наследил емоционалния аутизъм, характерен за мъжете в семейството ми. Безхаберието ми ме издигна в някакъв местен мит, който аз подхранвах с ефектни цитати и един наполеоновски шинел, принадлежал на вуйчо ми. Във всеки пореден брой на комикса, служещ ни за учебно помагало, се рисувах като якобинец със залепнали по лицето коси подобно на черни прорези на съдбата. Смърдях. Сега личната ми хигиена беше под всякаква критика. Венците ми кървяха, а пищящият звук продължаваше да ме пронизва в гръб.
Така израствах. В хаотично натрупване на тласъци и отстъпления. Погледнат от съвсем малко по-високо, от следващото стъпало няколко години напред във времето, виждам един патетичен младеж, един призрачен мъж.
Когато отвлякоха Моро, от кенефите, лъхащи на марихуана, се надигна радостен вой. После пуснаха телефонното обаждане на запис, който баща ми слушаше отново и отново с все по-приведени рамене, с бездушното словосъчетание "в изпълнение на присъдата". Преподавателката по литература ни поднесе по един лист с графи за попълване. Няколко дни по-късно заминахме на екскурзия за края на учебната година.
Вече представлявахме оформена група с нейните психопати, водачи, редови членове, като масонско общество на противни мутри, които се подкрепят взаимно. Робертино беше обратен, всички го знаеха. Беше се влюбвал във всички момчета от класа поред. Не се отнасяха кой знае колко зле с него, освен когато прекаляваше. Не помня да е бил малтретиран сериозно. Бяхме груби, директни: някой ти стоварва юмрук и те разплаква, някой се оригва и те разсмива. Хубав клас, динамичен, образован. Със свой стил.
Гърция е сюрреалистична, дъждовна, мръсна. Атина е прогизнала. Изкачване с чадъри към Акропола, снимки пред Партенона, момичетата прегърнати, а малоумните момчета им правят рогчета над главите. Преподавателката по изкуства се опитва да си изнесе урока за пентелийския мрамор, докато ние се скъсваме от майтапи пред миниатюрните пишки в дорийски стил. Напредваме в компактна маса като атински воини.
После обаче, пред храма, от който се стича вода, всеки гледа да блесне с нещо и накрая идва време за сериозни разговори и философстване под колоните. Моят вуйчо ми е говорил за метопите на Фидий и аз поднасям изненадващите си прозрения относно изпъкналите вени в релефните изображения на битката между кентаври и лапити.
Вечерта се започва с барабанене по масата по време на вечеря, после продължаваме през нощта и се местим от стая в стая. Танци по долни гащи, голи тела, увиснали по корнизите, джойнтове колкото църковни свещи. Свиря на китара както ми падне, но се правя на господ под прикритието на хор от гласове: "Извънземно, отвлечи ме, / искам звезда на моето име, / извънземно, отведи ме с ракета, / искам да живея на друга планета". Даже и момичетата, които си имаха гаджета, не останаха по-назад в свалките. Най-хубавото обаче беше да се забавляваме по мъжки, да пърдим, да се оригваме, да демонтираме бойлера. Не помня някога да съм се смял толкова. На сутринта мускулите ни боляха, бяхме си разчекнали устите от смях. Без да изпитваме умора, без изобщо да сме си лягали, излизаме с гел в косите, разменени фланелки и тъмни очила в студения вятър на най-нетипичната Гърция в историята – продължава неспирно да се сипе дъжд. Там научих, че метеорологичното време изобщо не влияе върху настроението на щастливите младежи.
Навлекли якета, пъхнали ръце в джобовете. Мъже на по седемнайсет-осемнайсет години. Непобедима група не защото винаги сме били, а защото открихме, че сме такива. Подвластни на поразителна хипербола без край. Тъгата бе пратена по дяволите, красотата изплува на повърхността. В една седмица, която си остана най-хубавата в живота ни.
Последния ден изгря слънце. Разпердушини облаците, прогони дъжда. Хвърлихме се в студеното море – кой гол, кой с каквото имаше подръка, някои с дънките и коланите на тях. На плажа видяхме барака на ресторант с избелели сини маси, още затворен през май в очакване на лятото. На една верига висеше надпис ПРОДАВА СЕ, белязан с ръждясали точки, резултат от прицелване с камъни. И ние си устроихме състезание по хвърляне на камъни по залез, на табелата под гръцкия надпис имаше и немски, ZU VERKAUFEN. Алдо подаде джойнт на Костантино, но той не си дръпна, правеше скулптура от камъни.
Излегнахме се на плажа с втвърдени от солта коси и разголени кореми. На светлината след дъжда хоризонтът беше на оранжеви ивици, а Костантино блестеше като изваян от бронз.
– Аз бих си го купил.
Не отвърнах, хич не го и знаех за какво говори.
– Бих живял тук.
– И какво ще правиш?
– Ще готвя за туристите, ще ходя за риба, ей така ще си седя, без да правя нищо.
Можехме да купим бараката за никакви пари, да я стегнем, да останем там да режем домати и фета и да посипваме с риган чиниите на германците. Ние и който от другите иска да остане... нещо като комуна. Заяви, че от Рим му се гади, че жилищната ни сграда е затвор, че е морга, каза неща, които никога не беше казвал. И никога не бе имал такива очи.
По-късно се размотаваше с лице, омацано с конфитюра от закуската, беше си го намазал като пяна за бръснене, и Робертино искаше да му го оближе, а Костантино му викаше "Оближи ми оная работа" и всички се смееха като циклопи. На следващия ден си заминавахме и вече се усещаше смътна болка, желание да се потисне мисълта, че се прибираме, че ни чака обратният път с кораба. Самата идея да оставим оръжията ни вкарваше в паника, така че продължавахме да се удряме с мокри пешкири. Внезапно битката изглеждаше изгубена. Безформени сакове, купища мръсни дрехи, светли дънки, почернели от мръсотия, смрад на канавка от обувките. Бяхме се набутали в стаята, в която спяхме петима, чакахме на опашка за душа, навсякъде имаше вода. Костантино си носеше стара омаляла хавлия без колан с емблемата на басейна. Блъскане на тела... мокри следи от крака и мокри глави на възглавниците. От един касетофон на леглото пееше Иван Грациани: "Толкова си луда, / че няма по-луда от теб, / но си толкова красива, че за теб ще умра...". Пяхме всички срещу всички. Танцувахме мъжки блус с движения на педали, подавахме си метла, която всъщност беше част от корниза. От главата на Костантино по рамото ми капеше вода, а той продължаваше да се смее и да гъгне със сплескания си от водната топка и вечно запушен нос като някоя риба. Падахме по леглата, стоварвахме се един след друг със смях. Франконе Бормия издаде заповед: "Да си направим една колективна чекия преди вечеря, да видим кой ще уцели полилея". Сграбчи порозовялата от хлор хавлия на Костантино и я дръпна надолу. Хавлията се разтвори. Не знаех как изглежда, зяпах бухалката, която се подаваше от космите. Всички си ги бяха хванали в ръка, полудели от радост. "На тебе ти е крив, на тебе ти е недоварен, я извикайте Робертино..." Излайване от смях на всяка предизвикателна мръсотия. Костантино се изтъркаля вън от мелето и се покри отпред.
– Айде, стига, марш от стаята ни, прекалихте, гади ми се от вас.
Слязохме за вечеря да изядем последната мусака със стегнати гърла и да избълваме разни последни простотии. Обаче тъгата вече се надигаше заедно с морето: на следващия ден щяхме да повръщаме на кораба. Момичетата накрая затвориха краката, бяха всичките с температура, сгушени в пуловерите, малко като че съжаляваха, на някои пък им се струваше, че са влюбени. Миришеше на у дома, на завръщане, на нещастни мисли за бъдещето. Бяхме като намокрени фойерверки, като кихавици от прогизнала сяра.
Направихме си нощна разходка, някои се загубиха. Учителите изглеждаха като оцелели след бедствие, косата на преподавателката по гръцки беше пльосната върху черепа ù подобно на умрял лешояд. Пак започнаха да се държат като преди, бездушни и потискащи.
Окопахме се в стаята, където никой не си беше събрал багажа, и стъпвахме върху бунището от дрехи. Последният ни номер бе да изхвърлим един сешоар през прозореца, после пихме заедно от бутилка узо, все едно се намирахме пред полят с вода огън. В съседната стая някой още вдигаше шум. Сигурно беше Вероника, която щеше да стане спортна журналистка, от онези с микрофон и премръзнали крака пред футболните игрища. Беше свръхиздръжлива. Накрая остана да се носи само грохотът на морето. Все едно морето беше в стаята. Самотната светлина на един фар потрепваше в пяната на далечна скала. Костантино си бе приготвил багажа, беше единствен.
– Не спиш ли?
Движеше се бавно като бръмбар в плен на тъмнината. Нещо падна, бе нечий будилник, който се раззвъня. Озовахме се долу на четири крака, смеехме се тихо и не успявахме да спрем будилника. Излегнахме се на леглото; наоколо беше като спално помещение, в което се усещаше топъл мирис на тежко дишане и неспокойни сънища. Кой от нас щеше да издържи в живота? Морето се блъскаше под прозореца и повтаряше неспирно печалния зов на приключилата ваканция, когато всяко нещо сякаш се сбогува с теб и ти напомня, че никога вече няма да бъдеш такъв, заобиколен от тези човешки скулптури, с това чувство в сърцето.
Прелест (превод Вера Петрова, 360 стр, цена 17 лева) е в книжарниците
Филмът Фортуната по сценарий на Маргарет Мацантини е в програмата на CineLibri 2017
14 октомври – 18:30, Евросинема
17 октомври – 18:30, РКИЦ и Одеон, 20:45
18 октомври – 21:00, Люмиер Lidl
21 октомври – 18:00, Люмиер Lidl – галавечер в рамките на Седмица на италианския език
