"Заснемането на филм, между другото, може да се оприличи на стоножка. За да бъде завършеният продукт пълноценен, стоножката трябва да извърви известно разстояние с всички крака, маршируващи в такт. Това се случва много рядко, почти никога." – е, на шведския режисьор Ингмар Бергман това се случва поне 40-ина пъти, което си е прекрасен процент на успеваемост предвид монументалния списък от 60-ина филма (включително документални и късометражни) и над 170-те пиеси, режисирани в театъра. И ако през 2018-а светът отбеляза славна 100-годишнина от рождението на Бергман (на 14 юли), то този 30 юли маркира 15 години от кончината му – момент, подходящ да си припомним възгледите на Ингмар за Изкуството и човешката природа чрез авторските му текстове, събрани в мемоарната книга Статии, есета, лекции. Откъсът от нея по-долу ни връща към работата, току след Втората световна, по едни от първите му филми (Вали върху нашата любов, Кораб до Индия и Музика в тъмното) – момент, в който неговата запазена марка кино се ражда, за да живее до днес, "Защото, ако на един режисьор някога му хрумне да се позамисли, ще открие, че е задължен на Господ, на Лукавия, на баба си и на половината свят"...
Три от краката на стоножката
Заснемането на филм, между другото, може да се оприличи на стоножка. За да бъде завършеният продукт пълноценен, стоножката трябва да извърви известно разстояние с всички крака, маршируващи в такт. Това се случва много рядко, почти никога. Но е важно да се стремим възможно най-много нозете да се разбират и да поддържат равно темпо.
Може да се каже също, че има някои особено значими крака, които задължително трябва са в синхрон и които дирижират голяма част от останалите. По време на заснемането на филм най-важни са директорът на продукцията, сценографът и операторът и в някаква степен и режисьорът. Присъствал съм на снимки, където двама, трима или четирима от изпълняващите тези функции не успяват да напаснат ритъма помежду си, ами теглят в различни посоки, което, както можете да си представите, предизвиква хаос и объркване и дълбоко чувство на тъга у останалите крака.
В последните ми три филма имах щастието да работя с Алан, Йоран и П. А. в качеството ми на режисьор. Ние като че ли сме едно малко общество, сред чиито членове цари взаимно възхищение, или поне аз се възхищавам на Алан, Йоран и П. А. Затова смятам, че е време да скицирам портретите на тримата господа. Никога не съм бил особено умел в рисуването, така че ще ме извиняват, ако скиците не са толкова сполучливи и достоверни, колкото би ми се искало на мен, а сигурно и на тях, но искам предварително да заявя, че ще дам най-доброто от себе си.
Алан е директор продукция и всъщност не би трябвало да ми е приятел. Опитвал съм се, но по някакъв начин е нелепо и нередно да се ядосвам на Алан. Като по-млад имах един пудел с особено благ характер, който освен това беше надарен с богато и освобождаващо чувство за хумор. Не знам защо, но Алан ми напомня на стария Теди. Теди се смееше по същия начин като Алан; сбърчваше нос, повдигаше горната си устна и издаваше смешен звук, който беше точно като смеха на Алан. Алан обича да се смее, когато е в добро настроение, и за да поддържам това добро настроение, аз правя всичко, което ми каже, и много се старая да бъда неговият малък образцов режисьор (този, който спазва графика на продукцията, който държи под око шегичките на актьорите, който никога не поръчва въртележки, крокодили или самолети). Ако попиташ някой злонамерен човек що е то директор продукция, сигурно ще ти отговори: "Това е бандит, верен слуга на студиото, на когото се плаща да осуети и най-творческите намерения на режисьора, сценографа и оператора. Освен това си е присвоил правото да се грижи за невинните душици, които изпълняват женските роли на пети план. Това е човек, който шофира много, говори много по телефона и често получава покани за обяд от продуцента". Алан прави всичко това, но той има и трето измерение; наистина не знам от какво се състои то, но мисля, че съществуването му вероятно се дължи на факта, че самият Алан е бил шут, един от номадите на червения килим, актьор в трупа. Играл е първи любовник и в най-забутаните места, клатушкал се е в каруцата на Теспис от Севера до Юга. Но един ден осъзнал, че рано сутрин предпочита чаша какао насред домашния уют пред сивото и студено отпътуване от бедняшката хотелска стая за пътуващи актьори в Нешьо. Изправил се пред кардинален екзистенциален избор. Кой може да го вини, че е избрал какаото? Със сигурност не аз!
Също така Алан продължава да е относително неженен, напълно наясно е, че със своя сдържан чар и излъчване на поддържан заклет ерген представлява огромна заплаха за женското благоприличие и непоколебимост. Освен това проявява към т.нар. нежен пол мил, бащински интерес, на моменти заместван от романтично страдание, пропито от лиричност и мирова скръб. Ако се абстрахираме от всички негови изключителни качества, чието изброяване би отегчило както читателя, така и мен, ако се абстрахираме от неговите организаторски способности, цялостна компетентност, решителност и впечатляващо спокойствие на духа, то той притежава и нещо, което е по-ценно от всичко останало; той е, както може да го наречем с едно старо клише, лоялен. Приятел за приятелите си. Една солидна скала, под която да намериш подслон, когато духа, един истински брат, не само когато е страшно готино, но и когато е горчиво, тягостно и невъзможно.
Ето къде е разковничето: той самият се е трудил в нашата нелесна професия, бидейки най-малкият от най-незначителните, и затова е благ към тези от нас, които все още упорито настояват да разстелят червения килим, да направят челна стойка и да въртят салта. Той не е забравил колко е трудно и неблагодарно и затова го харесваме.
Въпреки че е директор продукция.
По време на продукцията много неща и много хора могат да разплачат режисьора, но се чудя дали сценографът не е точно този, който най-често просълзява режисьорското око. И ако по време на снимките се усеща някаква омраза, което не е съвсем необичайно, то тя обикновено е именно между режисьора и сценографа. Затова П. А. е толкова забележителен и различен.
П. А. се казва просто П. А. Нямам никаква представа какво стои зад инициалите, защото никога не го наричаме по друг начин освен П. А. Може би се казва Пер Албин или Патрик Антон, знам ли? Най-странното при П. А. е, че той намира работата си за забавна и я върши с удоволствие; нещо, което вероятно дава оправдание на неговите работодатели да му плащат по-малко, въпреки че той е безценен. (Би било интересно, ако татко Сандрю прочете това! Добрите сценографи не растат по дърветата.)
Това, което прави П. А. добър, е, че той запълва всеки сантиметър от декорите си с истинския живот на нещата. Той знае нещо мистично за душите на старите мебели, за миризмата на тапетите. Преди всичко знае, че обживяването на декора не започва с влизането на камерата, ами продължава с години и поколения. Също така знае с увереността на сомнамбул, че определен тип хора се обграждат с определени предмети. Той, както и пишещият тези редове, най-много обича очукани къщи, мрачни тесни проходи, стари керосинови лампи, евтини картини, неоренесансови дивани, шокиращи драперии, бронзови статуи, мръсни кафенета, вариететни заведения и бардаци.
Той знае, че всичко, което е използвано, износвано и изпочупвано от хората в продължение на години, има някакво тайнствено излъчване в кадър. Затова търси с упоритостта на булдог, докато не намери точния реквизит за точните хора и за точната среда. Също така знае, че неправилното и непредсказуемото е по-красиво от правилното, и че грозното е по-често срещано от красивото, както и че съсипаното и зле обгрижваното също има своята красота.
Знам всичко това за колегата П. А. За личността П. А. знам много малко, почти нищо. П. А. е срамежлив и обран човек, който само в определени моменти се отпуска и разказва луди небивалици от едно турбулентно минало. Въпреки това не мисля, че на него би му допаднало да разкажа някой от епичните му шедьоври. Жалко е, но трябва да бъдем търпеливи и да очакваме неговите мемоари, които, предполагам, ще си останат ненаписани. Знам, че П. А. обича да рисува, но основно като хоби и без творчески амбиции. Също така знам, че може да се разгневи страшно много, до крайна степен, но му минава бързо и в края на краищата, ако зависи от мен, двамата с него ще работим винаги заедно.
Имам един известен колега, който е направил няколко филма. Един ден той ми каза: "Не ти ли се случва да седнеш в някой тъмен ъгъл на студиото и да се огледаш, да видиш всичката техника, стативи, въглеродни лампи, дървении и да си кажеш: "Не искам да снимам никога повече, искам да отида в гората и да спя дълго и непробудно с глава под възглавницата".
Щеше да е по-подходящо колегата да зададе този въпрос на оператора и операторът сигурно щеше да отговори: "Всеки ден работя от девет до пет, обикновено успяваме да заснемем около осем кадъра на ден. Всеки един от тези кадри носи със себе си голям брой трудноразрешими проблеми за оператора както откъм осветление, така и откъм чисто техническите специфики на работата. Шведската операторска школа с право е оценявана много високо и по нищо не отстъпва на чуждестранните, но вероятно в никоя друга страна не се работи в толкова примитивни фототехнически условия, както при нас. Говоря за кранове, колички, осветителни тела, лещи, копирни апарати, камери. Другите имат правото да са талантливи утре или вчера, или другата седмица, аз трябва да бъда такъв в продължение на четиресет дена през всеки час от деня. Другите могат да излязат от студиото, да подишат чист въздух, да пият кафе, да поспят, аз не мога. Режисьорът може да се преструва, актьорите могат да се преструват, на практика всичко може да е пълна преструвка и абсолютно невежество, което да бъде прикривано, но ако операторът не владее професията си, това никога не може да се скрие". Не мисля, че на Йоран би му хрумнало да каже всичко това или дори да си го помисли, защото той е до болка отдаден на работата си, а такива хора обикновено не се оплакват. Това, че аз си позволявам свободата да се оплаквам от негово име, се дължи на факта, че вече години наред наблюдавам как той и шведските му колеги се борят с оскъдни ресурси на фона на най-труднопреодолимите обстоятелства и въпреки това постигат невероятни резултати. Също така мога да заявя, че всичко, което знам за киното, съм научил от Йоран по време на снимките на трите ни филма заедно, а именно "Вали върху нашата любов", "Кораб до Индия" и сега "Музика в тъмното".
За това време съм го опознал в качеството му на безкомпромисен артист и като такъв той е бил стабилна опора за мен. Никога не се е подвеждал по примамливи трикове с камерата, неговото осветление винаги е последователно мотивирано, освободено от шаблони и повърхностно лустро. Старателен е до педантичност, запознат е със сценария и е наясно за какво иде реч, имам предвид дори това, което се случва под повърхността. Има ясни виждания защо дадено нещо трябва да се заснеме по един или друг начин, аргументацията му може да бъде плашещо и унищожително логична, но той никога не вика и не налага мнението си, не използва жаргон и, слава Богу, не прекалява с шегите. Даже напротив. Понякога може да бъде непоносимо кисел. В такива моменти учтивият Йоран пребледнява, а веждите му потъмняват. Изглежда, сякаш брадата му изведнъж е започнала да расте, очите му стават червени и изморени, а Стриндберговата му уста изтънява и се озлобява. Тогава е наложително незабавно да се изяснят причините, защото в противен случай гневът може да не утихне дълго време, почти цял ден. Няма нищо по-лошо от дисонанси в студиото. По възможност то трябва да функционира като добре смазана машина.
Миналото лято, когато снимахме екстериори, Йоран и аз имахме много време да разговаряме и да правим планове за бъдещето. Освен всичко останало искаме да снимаме филми с много приказност, да предизвикваме зрителя с образи и да бъдем вълшебни, да ползваме камерата по-скоро като кутия за магии, отколкото като проводник на реалността. Мечтаем си също да снимаме цветен филм и бихме искали да направим дълго пътуване с учебна цел, за да видим как се снимат филми в Америка и Европа.
Външно Йоран Стриндберг е един много елегантен мъж. Добре подстриган, добре избръснат, изтънчен от главата до петите. Не съм сигурен, че и отвътре е също толкова добре подреден, имам чувството, че там, насред цялата любезност и чувствителност, се крият голяма доза демоничност и острота. Точно това е нещото, което го прави застрашителен и впечатляващ. Неслучайно е роднина на Аугуст.
Ето нарисувах трите портрета и сега вероятно и тримата са побеснели, а читателите – отегчени. Въпреки това рисувах заради нуждата да се освободя от поне малка част от бремето на благодарността. Защото, ако на един режисьор някога му хрумне да се позамисли, ще открие, че е задължен на Господ, на Лукавия, на баба си и на половината свят. Затова един режисьор рядко се замисля, но това е друга тема.
Статии, есета, лекции (превод Александър Бенев, корица Стефан Касъров, 336 стр, цена 22 лева) е в книжарниците
Представянето на Статии, есета, лекции ще бъде съпроводено с прожекция на филма Персона – 14 юли | Дом на киното | 19:00
