Едва ли е случайно, че за период от две години японската писателка и поетеса Миеко Каваками провежда серия от интервюта с Харуки Мураками за образа на жените в неговите творби (и нас ни човърка този въпрос, признаваме си), както не е случайно, че самият Мураками фаворизира Каваками като един от най-добрите млади японски автори... Не е случайно и, че първата част на романа Гърди и яйца (в откъса по-долу) пренаписва и разширява новелата, с която Миеко Каваками печели престижната японска награда Акутагава, като разкрива едно токийско лято на писателката Нацуко, на сестра ѝ Макико, току пристигнала от (родната и за самата Каваками) Осака и нейната дъщеря Мидорико, докато втората част се фокусира, години по-късно, върху идеята на Нацуко за самотно майчинство, така че да се получи накрая един натурален, без грим, импланти и излишни щрихи, портрет на Жената днес в Япония... Затова без повече неслучайности, запознайте се с Нацуко...
Из глава 2: Как да се разкрасиш
Мисля да си сложа импланти в гърдите.
Бяха изминали три месеца, откакто Макико ми се обади да ми съобщи това свое намерение. Първо ме попита какво мисля и ме изслуша, докато ѝ отговарях, но положението се промени, когато обажданията ѝ зачестиха – три пъти седмично нощем, винаги в един часа, когато Макико се прибираше от работа. Все по-ясно ми ставаше, че тя не търси моето мнение. Обаждаше ми се само за да разсъждава на глас. Речите ѝ съдържаха два лайтмотива: "Ще го направя, ще си сложа големи цици" и "Наистина ли съм способна да го направя?".
През десетте години, откакто живеех в Токио, Макико ми се обаждаше рядко, определено нямаше навика да ми звъни. Не бях готова за такова нещо. Какво да ѝ кажа?
– Ами добре, защо не – отговорих, без да се замислям, първия път, когато сестра ми повдигна въпроса, и очаквах това да е краят.
Само че с репликата "Защо не" отприщих истински порой. Все едно дадох зелена светлина и от този момент нататък едва смогвах да вмъкна по някоя дума. Междувременно Макико ме снабди с първокласна информация за развитието на пластичната хирургия в областта на гръдните импланти. Обясни ми различните цени, как и какво ще боли и всички подробности относно периода на възстановяване, който в клиниките евфемистично наричаха "почивка". Понякога в епилога на разговора ни Макико се превръщаше в лектор и сама се надъхваше: "Мога да го направя. Ще го направя". В повечето случаи обаче говореше така, все едно чете списък на цялата информация, която беше успяла да събере в съответния ден. Докато разгорещено ми представяше най-новите данни, аз се опитвах да си припомня как изглеждаха гърдите на Макико, но никога не успявах. Което вероятно беше напълно естествено, защото аз и своите гърди не мога да си представя, макар да са част от тялото ми.
Макико беше способна да прави нескончаеми излияния за плюсовете и минусите на поставянето на гръдни импланти и да споделя всяка своя мисъл и наблюдение, обаче аз някак си не успявах да свържа Макико с гърди, още по-малко с уголемяването на гърди. Докато я слушах да говори, изпитвах нещо съвсем различно от неловкост или равнодушие. Питах се: за чии гърди говорим в момента и защо? Отношенията между нея и Мидорико оставаха напрегнати, каквито бяха от месеци. Когато Макико изпадаше в един от трансовете си на тема "гръдни импланти", аз опитвах да я извадя от него, като повдигна темата за дъщеря ѝ. Ако попитах обаче: "Как е Мидорико?", тя отговаряше само: "Ами, добре е" с тон, който показваше, че това е последната тема, която иска да обсъжда.
Човек би допуснал, че ще я вълнуват други неща. Макико наближаваше четиресетте. Накъде отиваше животът ѝ? Как се справяше финансово? Ами дъщеря ѝ? Имаше много други неща, които би трябвало да обсъждаме, до едно по-важни от темата за имплантите. Но имах ли право да я съдя? Бях се преместила в Токио, за да остана сама, и наистина бях сама във всеки смисъл на думата. Нямах деца. Нямах право да ѝ казвам как да възпитава дъщеря си. Ако някой се тревожеше за Мидорико, това беше майка ѝ, естествено.
Искаше ми се тя да има пари. Работа на нормално работно време, по-постоянна. Само че ако Макико имаше друг избор, нямаше да бъхти в бар нощем, нито да оставя Мидорико сама. Ако зависеше от нея, никога не би допуснала дъщеря ѝ да я вижда как се прибира у дома пияна, нищо че работата ѝ го изискваше. Тя нямаше други перспективи. Единствената ѝ утеха бяха близките приятели, които на мига биха ѝ се притекли на помощ, ако се случеше нещо.
Както стояха нещата обаче, аз искрено се тревожех, че ако тя продължава така, положението ще се влоши. Тази работа нощем например. Мидорико растеше и Макико не можеше да я оставя сама нощем. Не беше редно. Въобще. Нещата трябваше да се променят, и то скоро. Но какво друго ѝ оставаше?
Макико нямаше никакви умения, аз също не можех да ѝ помогна финансово, защото работех на минимална заплата. Мидорико беше още дете, а около децата има много разходи. Нямахме роднини, на които да се обадим за помощ, нямахме и никакви шансове да се омъжим за богати съпрузи. Нулеви. Нито да спечелим от лотарията.
Оставаха обаче социалните помощи... Обсъждахме го веднъж, веднага след като се преместих в Токио. Макико беше получила световъртеж и беше паднала, така и не разбрахме защо. Седмици наред се тревожехме, че ѝ има нещо, нещо сериозно. Наложи се да си направи всякакви изследвания, на практика живееше в болницата. И похарчи всичко, каквото имаше. Не можеше да ходи на работа и изгуби доходите си. Затова се наложи да обсъдим как да се издържа в близко бъдеще.
"Ами социалните помощи?", опитах да намекна аз за тази възможност, но Макико не искаше и да чуе. Засегна се, че изобщо го предложих, и двете си наговорихме доста неприятни неща. Макико беше решила, че е позорно да "мине на социални помощи". Според нея това щеше да я превърне в своеобразен паразит, който източва държавната хазна и е бреме за обществото, беше убедена, че това е оскърбление за човешкото ѝ достойнство.
Аз бях на различно мнение. За мен социалните помощи бяха чисто и просто пари и нямаха нищо общо с достойнството или срама. Попитах я какво друго трябва да прави правителството, ако не да ти помага в нужда. Когато е в затруднено положение, човек е длъжен да се задейства и да упражни правата си. Неслучайно тези помощи се наричат "социални". Макико обаче не гледаше така на нещата. Обясни ми през сълзи, че така ще обезсмисли всичко, което е постигнала до този момент в живота си. Плачеше и твърдеше, че никога не е просила милостиня, а е работила с всички сили, сутрин, обед и вечер. Престанах да я убеждавам.
Резултатите ѝ излязоха отрицателни и благодарение на парите, които ѝ бяха заели от бара, положението много скоро се нормализира. Само че нормално и устойчиво са две съвсем различни неща.
Гърди и яйца (превод Надeжда Розова, корица Теодора Югова, 456 стр, цена 25 лева) е в книжарниците
