Неведнъж сме казвали, че Животът е най-добрия сценарист – и когато погледнеш заглавието на романа Как да се влюбиш в мъж, който живее в храст от шведската актриса и писател Еми Абрахамсон, на мига ще си наясно, че ако звучи толкова абсурдно, то е само защото е реално случила се история... И наистина, съдбовната авантюра между Юлия и бездомния Бен е като литературно отражение на живота на Еми и нейния съпруг Вик, естествено, със сменени места, имена, случки и закачки с... Арнолд Шварценегер...
От "Берлиц" ми дадоха престижна нова задача. Ще преподавам английски на самия директор на най-голямата австрийска банка, "Банк Аустрия". Тъй като той е много зает човек, има време чак след седем вечерта. Това, че хер директор Колбингер е много зает човек, ми беше повторено три пъти. На третия път насмалко да кажа, че не аз съм отишла да го безпокоя.
Тъй че сега седя на пейка на Карлсплац и чакам да стане седем часът. Точно зад мен се намира мраморният вход на "Банк Аустрия". Вечерта е приятно топла и пред мен се разхождат туристи, загледани в сградата на Операта или в някой от десетината продавачи на билети с евтини перуки и с дрехи като на Моцарт. Големи афиши съобщават, че тази вечер постановката е "Вълшебната флейта".
Някой сяда до мен на пейката. Аз продължавам да зяпам групата японски туристи, които си крият устите, докато се кикотят, и бързат да избягат, когато някой продавач се опита да ги спре. Тъмночервените кадифени крачоли на този моцарт долу са хванати с безопасни игли.
– Колко е часът? – чува се глас до мен на английски.
Поглеждам към уличния часовник, който е точно пред нас.
– Седем без десет – отговарям и хвърлям бърз поглед към човека.
Той е грамаден. Косата, дрехите, брадата и преди всичко очите са огромни. Има най-големите очи, които съм виждала. Тъмнокафяви са, също както косата и брадата му вероятно щяха да бъдат, ако не беше толкова прашно и сухо. Пак обръщам поглед към часовника. Същевременно усещам, че човекът до мен на пейката ще ме пита още нещо.
– Как се казваш? – чувам след точно половин минута.
– Юлия – отвръщам.
Сега забелязвам, че държи захабена чанта за лаптоп. Ноктите му са мръсни, върховете на пръстите – мръсножълти.
– Оттук ли си? – продължава.
Пак поглеждам огромния мъж – не, огромния бездомник – и се чудя дали е дошъл моментът, в който ще ми поиска пари.
– Не, от Швеция съм – казвам.
– О, слава на Бога, значи не си австрийка – издишва той.
От тази реплика прихвам да се смея. Което пък предизвиква широка усмивка и той се навежда към мен:
– Нямах това предвид – казва. – Просто австрийците са малко странни.
– Кое им е странното?
Бездомникът си почесва брадата замислено.
– Едни такива... неодобрителни. Или пък се държат, все едно имат някаква голяма обща тайна. Която до един знаят, но всички си държат езика зад зъбите.
– Може би за нещо, което са скрили в мазето – предполагам аз.
Бездомникът кима ентусиазирано.
– Точно! И като че ли постоянно са в отвратително настроение. Но пък от друга страна, те са дали на света Арнолд Шварценегер – добавя. – Затова съм готов да им простя почти всичко.
Виждам на часовника, че е станало седем без пет и че вече трябва да отивам при хер директор Колбингер.
– Толкова много ли обичаш Шварценегер? – питам го.
Бездомникът се обръща към мен и добива суров вид:
– You're a funny guy, Sully. I like you. That's why I'm going to kill you last – изрича той със зловещо точна имитация на Арнолд Шварценегер.
Не мога да не се засмея, докато ставам от пейката.
– До скоро – махвам му.
Бездомникът също се изправя. Сигурно е почти два метра висок.
– Трябва ли да тръгваш?
Кимвам и знам, че е крайно време да се насоча към банката, но нещо ме спира. Остават три минути до седем и определено ще закъснея за първия си урок с хер директор Колбингер.
– Довиж... – започвам.
Бездомникът посочва пейката.
– Събота, седем часа, същото място. После се обръща и изчезва в тълпата.
Хер директор Колбингер има най-бялата коса, която съм виждала, и мирише на силен, ароматен одеколон. Но като изключим тези подробности, часът с него ми е малко мъгляв, понеже не мога да спра да мисля за кратката си среща с бездомника. Освен това телефонът на банковия директор непрекъснато звъни, което постоянно прекъсва урока ни. Когато четиресет и петте минути изтичат, той казва, че секретарката му ще се свърже с "Берлиц", за да уговори час за следващия път. Стисва ми ръката и почти ме избутва от кабинета.
Отново излизам на Карлсплац и се озъртам, в случай че грамадният бездомник се е върнал. Не го виждам и решавам да вървя пеш чак до вкъщи, вместо да хвана трамвай единица и после автобус 48А. Покрай Къщата на пеперудите, Природонаучния музей и Фолкстеатер. Около Музейния квартал пак са започнали да продават печени картофи и кестени, които винаги имат по-хубава миризма, отколкото вкус. Някои от листата на дърветата вече не са зелени, а светлокафяви и сбръчкани. Мисля за последните думи на бездомника и леко се раздразвам от това, че звучаха като заповед.
На следващата вечер се виждам с Леонор. Близо четиресет и пет минути я слушам как дърдори за караницата си с Бежовия човек, след като той я хванал да пие кока-кола вместо "Ред Бул Кола". През цялото това време се колебая дали да спомена срещата си с бездомника. Накрая решавам: да.
– Вчера ме заприказва един бездомник. Докато седях пред Операта.
Леонор прави гримаса.
– Уф! Много мразя, като става така.
– Не, не, той беше различен – мъча се да обясня. – Доста забавен, в интерес на истината. И леко секси по един странен начин.
– За какво говорихте?
Веднага съжалявам, задето изобщо повдигнах въпроса.
– За Шварценегер – промърморвам.
Леонор ми хвърля такъв поглед, все едно съм пръднала шумно насред бал в Операта.
– Мъжете са толкова жалки – изсъсква.
– Попита дали можем да се видим пак – излъгвам. – В събота.
– Боже господи, нали не си се съгласила? – възкликва Леонор и за първи път имам чувство, че наистина гледа към мен.
Не отговарям.
– Колко време приказвахте? – пита тя.
– Точно седем минути – отвръщам.
Ребека е по-любопитна. Седим в кафе "Централ" и чакаме да ни донесат тортите. Планът ни е да пробваме всяко едно известно кафене във Виена. Преструваме се, че го правим, за да общуваме с културната история на града, но всъщност това ни е оправданието да се тъпчем със сладкиши.
– Англичанин ли беше? – пита Ребека.
– Май не – отговарям. – Звучеше по-скоро като американец.
– Как се казва?
– Не попитах.
Заглеждаме се в семейство с две деца тийнейджъри на съседната маса. Облеченият във фрак келнер подава на всеки по едно подвързано в кожа меню.
– Интересно как е станал бездомник – продължава Ребека.
– Интересно и какво търси във Виена – казвам аз. – Тук не са големи любители на бездомниците.
Наскоро полицията направи мащабно прочистване на Шведенплац и за една нощ всички клошари изчезнаха. Носеше се слух, че са ги прехвърлили в малко селце до унгарската граница. Други думи, които се нашепват, са "лоботомия", "принудителна стерилизация" и "кланица".
Келнерът идва с нашата поръчка. Пред Ребека поставя вишнева торта, а за мен има Himbeer Harmonie, полукръгла паста с малинов мус. Дълго време и двете мълчим, чува се единствено стърженето на десертните ни вилички по чиниите.
– Е, ще идеш ли? – пита накрая Ребека. – В събота?
– Още не съм решила.
Излъгах. Всъщност вече съм взела решение да се видя с него. И без това нямам друго за вършене.
Как да се влюбиш в мъж, който живее в храст (превод Стела Джелепова, корица Капка Кънева и Здравко Денев, 296 стр, цена 22 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 
Срещата с Еми Абрахамсон е на 10 декември | 15:30, Мраморно фоайе, НДК в рамките на Софийски международен литературен фестивал 2024
