"И искам да приема своята свобода, без да се замислям за това, което мнозина считат: че съществуването е работа за луди хора, пристъп на лудост. Защото така изглежда. В съществуването няма нищо логично." – така ще каже писателят Родриго, алтер его герой на бразилката Кларисе Лиспектор от нейния роман Мигът на звездата, сякаш за да загатне, че няколко месеца след издаването му, току преди 57-ия ѝ рожден ден, Кларисе ще срещне неочаквано... Смъртта... Досущ като Момичето от Североизтока, Макабеа, главната героиня в Мигът на звездата (откъсът от романа е по-долу), с която Кларисе Лиспектор споделя не само автобиографични моменти (за границата между фикция и реалност четете послеслова от Пауло Гуржел Валенте, синът на Кларисе); споделя не само украинско-еврейски произход (името Макабеа е намигане към древните юдейски бунтовници Макаби, една от малкото еврейски препратки в творчеството на Лиспектор), но и споделя Съдба, определена от един Миг, описан в 13 възможни заглавия – да, самата Кларисе Лиспектор дава 13 имена на историята на Макабеа, която прилича на фрагментарен разговор за философията на екзистенца между Създател и неговото творение (досущ пост-мортем романа A Breath of Life на Лиспектор), който също като самия Живот задава повече Въпроси, отколкото Отговори дава... Или както казва Кларисе: "Кълна се, че тази книга е съградена без слова. Това е една няма снимка. Тази книга е мълчание. Тази книга е въпрос."
С тази история ще се разчувствам, а ми е добре известно, че всеки ден е ден, откраднат от смъртта. Аз не съм някакъв интелектуалец, пиша с тялото. И това, което пиша, е влажна мъгла. Словата са звуци, предавани чрез сенки, които се преплитат в своята нееднаквост като сталактити, дантела, преобразена органова музика. Едва дръзвам да призовавам слова в тази богата трептяща мрежа, вяла и мрачна, която има за свой опониращ тон плътния бас на болката. Алегро с плам. Ще се опитам да извадя злато от въглена. Знам, че в момента отлагам историята и че си играя на топка без топката. Дали фактът е акт? Кълна се, че тази книга е съградена без слова. Това е една няма снимка. Тази книга е мълчание. Тази книга е въпрос.
Ала подозирам, че цялата прелюдия се ниже само за да отложи нищетата на историята, понеже се страхувам. Преди да се появи в живота ми тази машинописка, аз бях мъж дори изпълнен с леко задоволство, въпреки злощастния успех в моята литература. Нещата бяха по някакъв начин толкова добри, че можеха и силно да се влошат, защото добре узрялото би могло и да загние.
Идеята обаче да пристъпя отвъд своите собствени граници изведнъж ме заплени. И тъкмо тогава се замислих над възможността да пиша за действителността, след като тя надхвърля съществото ми. Каквото и да означава думата "действителност".
Дали това, което ще разкажа, ще бъде сладникаво? Прозира склонност към подобно нещо, но сега какво – да втвърдя тона, за да стане сух ли? Поне това, което пиша, не търси сметка от никого и не умолява за неотложна помощ: държи се в своята тъй наречена болка с достойнството на барон.
Така е. Изглежда, че се променя начинът ми на писане. Ала работата е там, че пиша единствено това, което искам, не съм професионалист – а имам нужда да разкажа за тази девойка от Североизтока, иначе ще се задуша. Тя ме вини и средството да се защитя е да пиша за нея. Пиша с живи и груби мазки. Предстои ми да се боря с факти, сякаш те са незаобиколимите камъни, за които споменах. Макар да ми се иска, за да се посъживя, камбани да бият, докато предугаждам действителността. И ангели да пърхат като прозрачни оси около пламналата ми глава, защото тя в крайна сметка цели да се преобрази в предмет, в обект, така е по-лесно.
Дали наистина действието надхвърля словото? Но по време на писането нека нещата биват назовавани с действителните им имена. Всяко нещо е дума. А когато няма такава, измисля се. Този там ваш Бог, който ни накара да измисляме.
Защо пиша ли? Преди всичко защото съм уловил духа на езика и така понякога тъкмо формата прави съдържанието. Пиша следователно не заради девойката от Североизтока, а по сериозна причина от "форсмажорен" характер, както се казва в официалните прошения, от "законов" характер.
Така е, моята сила е в самотата. Не се страхувам нито от дъждовните бури, нито от силните и буйни ветрове, тъй като аз също съм мрак в нощта. Макар да не понасям да слушам свирене в мрака и стъпки.
Тъмнина ли? Спомням си за една емоционална приятелка: беше съвсем млада девойка, а колко тъмнина носеше в тялото си. Така и не я забравих: човек никога не забравя някого, с когото е спал. Случката остава като белег от жигосване в живата плът и всички, които предугадят стигмата, след това побягват ужасени.
В този миг искам да разкажа за девойката от Североизтока. Искам да споделя следното: тя, подобно на улична кучка, беше направлявана като чрез телепатия, но само и изключително от самата себе си. Понеже се бе свела до самата себе си. Аз също, провал след провал, съм се свел до самия себе си, но поне се опитвам да срещна света и неговия Бог.
Искам да добавя, за да допълня информацията за младото момиче и за себе си, че живеем изключително и само в настоящето, като се има предвид, че винаги и вовеки веков властва днешният ден, а утрешният ще бъде чисто и просто поредното "днес", вечността е състоянието на нещата в този момент.
Но ето че ме обзеха съмнения сега, когато започнах да редя слова за девойката от Североизтока. А въпросът е: Как пиша? Установявам, че пиша по слух, също както съм научил английски и френски по слух. Дали имам предишен опит в писането? Аз съм мъж, който разполага с повече пари от тези, които гладуват, което по някакъв начин ме превръща в непочтен човек. И лъжа единствено в самия миг на лъжата. Ала когато пиша, не лъжа. Какво друго? Вярно е, че не принадлежа към никоя социална класа, тъй като съм маргинал. Висшата класа ме счита за странна, чудовищна твар, средната гледа на мен с недоверие, че мога да наруша равновесието ѝ, нисшата класа дори не се сеща за мен.
Не, не е лесно да се пише. Тежко е, като да се трошат скали. Ала хвърчат искри и парчета, подобно на гладка и лъскава стомана.
Ох, как се страхувам да започна, а все още не знам дори името на девойката. Да не говорим, че историята ме отчайва, защото е прекалено проста. Това, дето възнамерявам да разкажа, изглежда просто и по силите на всеки. Но изработването му е много трудно. Тъй като трябва да проясня нещо, което е почти угаснало и което едва съзирам. С ръце с вкочанени окаляни пръсти да опипвам невидимото в самата кал.
За едно нещо обаче съм сигурен: този разказ ще се докосне до тънкото занимание по творенето на пълноценен човек, който със сигурност е толкова жив, колкото и аз. Грижете се за него, понеже моите възможности стигат само дотам да го покажа, за да го разпознаете вие след това на улицата, докато крачи полека заради ефирната си слабост. А дали ще бъде тъжен моят разказ? По-късно със сигурност ще напиша нещо весело, макар че защо трябва да бъде весело? Защото аз също съм човек, който обича да възпява, и някой ден, кой знае, ще пея хвалебствени химни вместо песни за затрудненията на девойката от Североизтока.
Засега искам да крача гол или дрипав, искам да опитам поне веднъж липсата на вкус, която казват, че има хостията. Да изяде човек хостията, би означавало да усети безвкусието на света и да се окъпе в отрицанието. Това би било проява на смелост от моя страна – да изоставя стари, вече удобни чувства.
Сега нищо не е удобно: за да пиша за девойката, трябва да не се бръсна в продължение на дни и да добия тъмни кръгове около очите от малкото сън, просто да придремвам от чисто изтощение, аз съм работник, занимаващ се с ръчен труд. Освен че се обличам със стари разпрани дрехи. И всичко това, за да се принизя до нивото на девойката от Североизтока. Със знанието обаче, че може би и аз трябва да се представя по по-убедителен начин пред общественото мнение, което е твърде взискателно спрямо хората, които точно в този миг удрят по клавишите на пишещата машина.
Всичко това, точно така, историята си е история. Ала по-скоро със знанието, което никога не бива да се забравя, че словото е плод на словото. Словото трябва да си прилича със словото. Да се докосна до него, е моето най-първо задължение. А словото не може да бъде разкрасено и творчески изпразнено, то трябва да е просто себе си – слово. Е добре, вярно е, че бих искал също така да постигна и някакво усещане за изтънченост и че въпросната извънредно изтънчена нишка не бива да се къса по линеарната протяжност на разказа. Същевременно обаче искам да включа и най-дебелия и най-нисък тромбон, плътен, идващ изпод земята, така не намясто, като че заради напрегнатия порив в писането съм имал неудържим пристъп на смях, избликващ из гърдите. И искам да приема своята свобода, без да се замислям за това, което мнозина считат: че съществуването е работа за луди хора, пристъп на лудост. Защото така изглежда. В съществуването няма нищо логично.
Мигът на звездата (превод Илияна Чалъкова, корица Люба Халева, 112 стр, цена 19 лева) е в книжарниците
