джубоксът забавя, но не забравя, а новата година отлепи с:
Alex Smoke – Love Over Will
Кой? – Алекс Минис, шотландски техно герой с много имена.
Какво? – техно мантри за душата – да, Алекс експериментира с гласа си в алтерего амплоато си Wraetlic, но тук постига онова, което не е правил досега – използването на вокали като пълнокръвен, психеделичен инструмент за терапия (вдъхновена от спиритуалното учение Thelema), което придава на техносоул поеми като All My Atoms, Lossgain, Dire Need, Dust и Astar Mara онзи необходим акцент, водещ до вътрешен мир в условията на външния Ад на екзистенца.
Кога? – в здрачните часове на самота, когато светът има нужда от повече Любов и повече Воля за промяна.
Защо? – "Love is the Law, Love Over Will" е мото, което може да замени третия закон на физиката на световната омраза, нали!?
Anchorsong – Ceremonial
Кой? – Масааки Йошида, МРС самурай без господар.
Какво? – бийт поезия без думи – още с първите Eve акорди на втория си албум Йошида подсказва, че е потеглил на афротрип със своя семплер MPC2500 – усещане, което се засилва с фрагментарни поеми като Oriental Suite, Mother, Rendezvous, Butterflies, Last Feast и Ceremony, в които афробийт семпли, вокални изрезки и пръстите на Йошида създават бийт поезия в движение и цвят, превръщайки се в ритуална церемония за възхвала на живота.
Кога? – когато имаш нужда от headbang церемония за рифреш на сетивата.
Защо? – японците владеят до съвършенство ритуалните церемонии, а МРС ритуалите на Anchorsong не са за изпускане.
Junior Boys – Big Black Coat
Кой? – Джеръми Грийнспан и Матю Дидемъс, канадски герои на електросоул меланхолията.
Какво? – неонова електропоп носталгия – да, Джеръми и Матю вече може и да не са нито Junior, нито Boys, може и никога повече да не напишат класики като In The Morning и Like a Child.
Обаче, все още, идеално знаят как игриви синт линии, броукън ритъм, соул фалцето и нео(н)поп естетика може да работят в перфектното цяло на парчета като Love Is A Fire, Over It, M & P, No One's Business, C'Mon Baby, Baby Give Up On It и And It's Forever, така че всички да искат да носят тяхното Big Black Coat, а Jessy Lanza неслучайно да залага отново и отново на Джеръми Грийнспан продуцирането.
Кога? – в нощ на неонови сънища, когато желанията са повече от измамните обещания на утрешния ден.
Защо? – защото всеки иска Big Black Coat през зимата, нали!?
GoGo Penguin – Man Made Object
Кой? – Крис Илингуърт, Роб Търнър и Ник Блака, манчестърско трио, което рисува електронна музика с акустични инструменти.
Какво? – пост-джаз панорама – GoGo Penguin концепцията не е нова, дори е до сладка болка позната, но пианото на Крис, ударните на Роб и контрабасът на Ник сякаш са създадени да говорят помежду си и от живописния им разговор без думи неусетно се оформя емоционален портрет на света наоколо, с всичките му нюанси и ремикс цветове от Матю Хърбърт и Dabrye, така че след като чуеш All Res, Smarra, Unspeakable World, Weird Cat, Initiate, Surrender to Mountain и Protest не остава нищо друго освен да извикаш: "Go! Go Penguins!"
Кога? – от зори до здрач, от Луна до Слънце, както всичко тече, всичко се променя в картинката на Man Made Object света.
Защо? – защото не се описва с думи туй що говори без думи.
Nonkeen – The Gamble
Кой? – Нилс Фрам, Фредерик Гмайнер и Себастиан Сингвалд или трима приятели от детството, чиято любов към записването на звуци ръжда не хваща.
Какво? – пъзел на приятелството – да, 27 години са минали, откакто учениците Нилс, Фредерик и Себастиан са си играли извънкласно на саунд лаборатория в Хамбург, записвайки всичко – от спортни състезания до градски случки и разходки. И ако Нилс израства като реномиран авангард композитор, то нито Фредерик (отговорен за артуърка на албума), нито Себастиан захвърлят страстта към звуците и се събират за спонтанна по детски саунд игра, напомняща реденето на пъзел от различни по емоция ембиънтех парчета с красноречиви имена като Saddest Continent On Earth, Animal Farm, Ceramic People, Re: turn! и Chasing God Through Palmyra.
Кога? – в следобедните часове на залеза, когато е време за this beautiful mess.
Защо? – приятелството е като живота – прилича на пъзел от несъвпадащи на пръв поглед парчета, чието точно място и връзка с другите части откриваш чак след като мине известно време.
Nasekomix – Великани и Джуджета
Кой? – Андрония Попова-Рони, Михаил Йосифов, Георги Дончев и Александър Даниел или великански квартет за терапия на джуджански сърца.
Какво? – екзистенц приказки с поука – "Великан Хей Хей, а Сърцето му Джудже Хей Хей" шепне неподражаемо Рони и ако заслугата за повечето приказки с поука е за фрагментарните нон-ама пълен сенс текстове на Марий Росен, то Насекомикс квартета умее да ги облича в най-подходящия звуков образ, да ги редува (като живота) такива тихи, мъдри като Великан Хей Хей и Грее Нощта с бурни истини като Заспах Дете, Middle Finger Class, Mr God и Тину Нину Пипе, така че да не се чувстваш самотно с разчитането "сам да се разчиташ между редове и думи", а да живееш с надеждата и увереността, че Идва Ново Време по болните родни ширини.
Кога? – в дъждовни следобеди (като концерта им на 11 февруари), когато дъждът разказва чудни приказки в съня на зимата и живота.
Защо? – защото повечето хора днес са Великани, а Сърцата им – Джуджета... Уви!
AKASE – Graspers
Кой? – Хари Еджиъс (или Midland) и Роби Редуей, британски агенти, бродещи по ръба между клубната електроника и поп чартовете.
Какво? – на юг от хауса, на запад от поп границата – "The Borderlines are Lost" пее Роби Редуей и ако Хари Midland досега ювелирно пресичаше границите между хаус, техно и бас в бийт продукцията си, то сега реши да прекрачи и прага на поп музиката, нещо обичайно за електронната музика в последните 5 години.
Някъде се получава брилянтно (Rust и Is It Because), другаде не толкова (Borderlines и Call), но бавно и с Murmur, Хари и Роби може да стигнат и до сърцето, и до краката ти.
Кога? – в залезните часове на зимата, когато Another Day of Your Life Has Turned to Rust.
Защо? – да танцуваш по ръба е несигурно, но и сладко, особено когато го правиш с финес, така че да изглежда като детска игра.
Saul Williams – MartyrLoserKing
Кой? – Сол Уилямс, американо поет на социалния бунт.
Какво? – поеми за социална революция – да, Сол Уилямс винаги е имал активна социална позиция – от дебютните му spoken word творения, през участията в кинопроекти до последния му албум с красноречивото и концептуално заглавие MartyrLoserKing.
Словото винаги е било най-силното му оръжие и тук думите му удрят по-силно от тоталната агресия завладяла целия свят като изричат всичко тегнещо в душата на съвременния човек, борещ се за оцеляване и достоен живот – Horn of the Clock-Bike, Burundi, All Coltrane Solos At Once, Ashes, Roach Eggs, Homes/Dones/Poems/Drums и The Bear/Coltan as Cotton са нищо повече от оди за хакване на гнилото политическо, социално и културно съзнание.
Кога? – когато осъзнаеш спешната нужда от глобална социална революция.
Защо? – защото както казва Сол, всеки от нас е Candle-вирус, който може да опита да промени Системата, която не харесва.
Beacon – Escapements
Кой? – Томас Мъларни и Джейкъб Госет, нюйоркско дуо на задушевната електроника ала съседите им от Bob Moses.
Какво? – бийт екзистенц терапия – ако в дебютния си албум Томас и Джейкъб говореха за The Ways We Separate, то във втория идва време за Escapements – да, тракове като IM U, Running Out, Escapements, Hollow, L1 и Cure водят към изхода от здрачната страна на живота (не без помощта на Tycho барабаниста Рори O'Конър) като мекият баритон на Томас осигурява вътрешен мир и утеха в хармония с лепкавия електросоул бийт за душата.
Кога? – тих, нощен саундтрак за самотни и разбити сърца на дансинга.
Защо? – времето и музиката лекува всичко за Better Or Worse.
Tortoise – The Catastrophist
Кой? – Дан Битни, Джон Херндън, Дъг Маккомбс, Джон Макинтайър и Джеф Паркър или чикагски квинтет за ембиънт одисеи.
Какво? – ембиънт походът на костенурката – първият Tortoise (или костенурка на френски) албум от близо 7 години насам намира чикагския квинтет в интересно време за инструменталната музика, която придоби всевъзможни форми и все по-въздействащи измерения на живо – точно като в композициите The Catastrophist, Hot Coffee, Gesceap, Shake Hands With Danger, Gopher Island и At Odds With Logic, които се нуждаят от точните вокални акценти (в епичния кавър Rock On и медитативното Yonder Blue с гласа на Джорджия Yo La Tengo Хъбли), за да опишат непосилната красота на ежедневието.
Кога? – в зимните следобеди, когато ембиънт дъб ритъмът те понася към съновиденията на нощта.
Защо? – понякога животът има нужда само от мелодия и ритъм, за да бъде това, което е.
Erik Truffaz Quartet – Doni Doni
Кой? – Ерик Трюфа, Марсело Джулиани, Беноа Корбо и Артур Натек или джаз квартет за чудо и приказ.
Какво? – афротрип за тромпет, глас и квартет – ако сте били на първия концерт на Ерик Трюфа в НДК през 2003, то добре знаете, че той може да ви отведе с тромпета си до всяко кътче на душата и света – в случая, посоката е Африка, с мекия глас на певицата от Мали Рокиа Траоре (в Comptine, Djiki'n, Seydou и заглавното Doni Doni) и ърбан граматичната акция на Oxmo Puccino в Le Complement du Verbe, но по стара Трюфа традиция именно инструменталните поеми като Kudu, Szerelem и Fat City обират овациите.
Кога? – в следобеда на зимната меланхолия... а защо да не чуем и някои от Doni Doni композициите и на трио концерта на Ерик Трюфа със Зигфрид и Артис Орубс на 13 март в Sofia Live Club.
Защо? – защото Трюфа може да ви отведе с тромпета си до всяко кътче на душата и света.
Adrian Younge – ...Presents Something About April II
Кой? – Ейдриън Йънги, кинематографичен композитор със страст към шейсетарския бигбенд соул, работил с Jay-Z, Bilal и Ghostface Killah.
Какво? – соул носталгия в зимна нощ – ако чуеш първите акорди на композиции като Sea Motet, Sittin' By The Radio, Winter Is Here, April Sonata и Memories of War нищо чудно да помислиш Ейдриън за преродена душа, работила някога като диригент на бигбенд оркестър, озвучаващ класически филми.
Лесно е, обаче, да влезеш в неговия аналогов соул филм, богат на красиви струнни аранжименти и ретрошик естетика, и неслучайно Bilal и Летиция Садиър (от Stereolab) влизат с дует в Step Beyond и La Ballade, Raphael Saadiq оцветява с Magic Music, израелката Karolina изпява Hear My Love, а оди като Psalms и Hands of God поставят акцент, така че накрая да се получи епична ретрошик соул панорама.
Кога? – когато душата ти плаче за соул топлина в зимната нощ.
Защо? – защото Ейдриън Йънги прави музика като на кино.
Nevermen – Nevermen
Кой? – Майк Патън + Тунде Адебимпе + Адам Doseоne Дръкър или славен триумвират за иронична и жанрова забава.
Какво? – бийт вокалпъзел с (не)съвпадащи парчета – мястото никога не стига, ако трябва да се изброяват всички странични проекти на Майк Faith No More Патън.
A колкото и тримата с Тунде TV On The Radio и Адам Doseоne (от cLOUDDEAD формацията) да твърдят, че Nevermen е супергрупа без лидер, в която фронтмени загърбват еготрипа в името на тотално хомогенен и жанров бийт мегамикс (изпълнен на макс в тракове като Hate On, Treat Em Right, Mr Mistake, Shellshot, Non Babylon и Fame II The Wreckoning), то всичко тук напомня на Peeping Tom вакханалията на Майк Патън (където се включва и Адам Doseоne) за разюздана забава с жанрове и клишета.
Кога? – в меланхолични зимни следобеди, когато не очакваш, че музиката може и пак да те изненада.
Защо? – няма нищо по-хубаво от полифонична забава, лишена от еготрип.
Daughter – Not To Disappear
Кой? – Елена Тонра, Игор Хефели и Реми Агийела или интернационално индисоул трио за душата.
Какво? – балада за самотата – след суперуспешният дебютен албум If You Leave Елена, Игор и Реми изиграха всичките си карти при второто раздаване повече от екстра – не само, че не изчезнаха от поп небосклона (повече от чудесен избор на заглавието Not To Disappear), но и опитите за New Ways и No Care им дадоха ноу-How, за да бъдат Made of Stone и To Belong към нещо, към което се стреми самотното сърце на съвременния човек – Doing the Right Thing в объркания ни свят, така че да не се чувства Alone/With You.
Кога? – във времето, когато "I Hate Sleeping/Living Alone" както Елена иронично намира квинтесенцията на съвременния екзистенц.
Защо? – за да дадеш на самотното сърце the Right Thing.
David Bowie – Blackstar
Кой? – Дейвид Робърт Джоунс (8 януари 1947 – 10 януари 2016)
Какво? – реквием за един Starman – когато казахме, че е "най-добре да слушаш какво самият Боуи казва, отколкото някой друг да ти говори за него" не сме и предполагали, че ще ни разкаже и самата си смърт, каквото прави в откровено реквиемни оди като ювелирните Lazarus, Blackstar, Dollar Days и прощалното I Can't Give Everything Away.
И докато светът все още се опитва да разгадае и подреди пъзела, наречен Blackstar, Боуи отвръща иронично със саксофон монолог и реплики като "I've Got Drama Can't Be Stolen, Everybody Knows Me Now" и с планирано (пост-мортем) издаване на записи от сесиите със Sue (Or in a Season of Crime), Tis a Pity She Was a Whore и Girl Loves Me – явно неслучайно предходният Боуи албум носеше името The Next Day, нали!?
Кога? – когато искаш да се срещаш отново и отново със Ziggy Stardust сред звездите.
Защо? – за да може онази свещ, за която пее Боуи в Blackstar, да не изгасва... никога. Love Is Not Lost!
