Втората ни среща с носителите на наградата за най-добра видеоарт творба от фестивала за дигитални изкуства DA Fest 2015 е с Ивайло Николов – визуален артист, чиято видеоинсталация Хора върху дигитален glitch спечели голямата награда, а повече за хората, живеещи в дигитален апокалипсис ще ни разкаже самият Ивайло Николов.
Какво?
Хора върху дигитален glitch е всъщност дипломния ми проект за бакалавърската степен по Изящни изкуства в Universidad Complutense (в Мадрид, Испания), който завършва като финален продукт в една видеоинсталация от три прожекции.
Реализацията на проекта е резултат от естетическо-концептуални изследвания, през които преминах в този последен курс на обучение в най-различни материи: дигитални технологии, процесуално изкуство, теории на съвременното изкуство, медии, мултидисциплинарни проекти и т.н. Това са материи, които винаги са ме интересували като артист и може да се каже, че настоящата ми работа е нещо като кулминационна точка в артистичните ми търсения – интересувам се от аудиовизуалните и дигитални практики, които в днешно време играят голяма роля в разбирането и възприемането на съвременното изкуство и още повече, създават нова гледна точка, нов прочит на теми, които винаги са интересували артистите – комуникацията, обществото, дигиталното като паралел на физическото и обратно, виртуалното като контекст, в който протича физическия ни живот и най-вече идеята за колапс, за грешките и хаоса, сред които живеем, изморени от бомбардиращата ежедневна информация.
Кой?
За образи в творбата е трудно да се говори. По-скоро всички 3D анимирани персонажи са обитатели, готови модели – пикселизират се, губят се и после отново се намират в този изтощителен дигитален шум. Липсва традиционния наратив, който по-скоро е присъщ за форми, насочени към киното. Всичко тук е много по-абстрактно – не търся история и сюжет, нито се интересувам от лични характеристики. Героите ми, следователно, са по-скоро събирателен образ, с който публиката се идентифицира по най-първичен начин – хора, които просто преминават, чакат, комуникират – не е важно за какво и как. Опитал съм се да избягам от специфичното, за да достигна до някакъв универсален модел за хора, общество като най-събирателна характеристика – идеята за група – бягам от индивидуалното, за да ги събера накуп. Нещо като това, което виждаш на улицата всеки ден – не познаваш никого, просто преминаваш и се разминаваш с различни хора, без да се вглеждаш и без да се замисляш за тях.
На идейно ниво тези герои са просто маса, идентичността преминава от лична в универсална и в дигиталния свят ги виждаме като образи, социални мрежи, цифри и данни. Маса хора, които просто обитават виртуалното и дигиталното в циклични движения без възможност да излязат от там. Използвам тази идея като метафора, за да говоря за кризата на съвременния човек и невъзможността да излезе от това, което сам е създал – технологията. Затова и тези образи са дигитални, разработени чрез анимация, 3D модели, база данни като отговор на физическите, биологични и интелектуални характеристики.
Как?
Мисля, че идейните и визуалните ми търсения тук достигат някаква зрялост що се отнася до технически и авторски идеи – всичко тук е по-дефинирано, по-затворено и ясно. Докато в предишните си работи си служих с по-отворени идеи за интерпретация, тук мисля, че се случи точно обратното – нещо, което в известна степен ми даде определена сигурност да говоря за това, което ме интересува като артист. Преди съм работил с противоположните идеи – за духовното, за светлината, за изхода, погледът ми бе насочен по-скоро в търсенето и в задаването на въпроси, докато тук съм много по-категоричен. По-категоричен в парадоксалното, което позволява на творбата да проработи на идейно ниво.
На техническо ниво също успях да се справя с анимацията в 3D и новите визуални вселени – работата по дигиталния glitch, дигиталното моделиране от готовите модели до авторските решения, монтажа и дизайна на една видеоинсталация като продукт.
Най-трудното, може би, е точно техническата част – един визуален артист се сблъсква с нови неща, с които не е работил, защото няма тази техническа подготовка. В случая, аз не съм нито дизайнер, нито 3D специалист, нито дигитален аниматор – научен съм преди всичко да работя с идеи. Това е основното на всички академични материи, свързани с технология, през които съм преминал... И точно идеите са това, което те карат постоянно да търсиш техническите решения и пластическите концепции, да учиш как се работи със софтуер, ако творбата го изисква и т.н. Процесът е обогатяващ и богат, и следователно важен, изключително важен за творческата ти еволюция.
Защо?
Видеоинсталацията, всъщност, е продължение на последните проекти, по които съм работил, свързани с виртуалното и дигиталното като паралелен свят, който обитаваме. Този свят, като контекст, в който протича съвременния живот, се е превърнал във важна част от поведението на индивида и обществото, от техните морал, ценности, мисли и вярвания. Без съмнение дигиталното е място, в което се намираме, потопени в изтощителна информация... виртуалността се превръща в паралелен живот и нейната константност, в нашето тук и сега, упражнява власт във времето и пространството, провокирайки един цикъл от скорости, фрагменти, ритми, които не спират да се трансформират в технологически транс, който населяваме и експериментираме вече по едва ли не един вроден, първичен начин.
Виждам съвременния човек като маса – идентичността се превръща в една единствена идентичност, която населява дигиталното поле. Живеем в общество на контрол, индивидът се позиционира в обществото чрез цифра, парола, данни, които характеризират дигиталната виртуалност. Движим се в едно затворено пространство със сферична форма, а затворената система генерира колапс, криза... Тук идва и ролята на дигиталния glitch – неговата естетика и аудиовизуални характеристика служат за метафора на тази криза. Визуален и звуков шум, цветове, пикселизирани фрагменти, ритъм и скорости консумират тази дигитална самоличност, видяна като произволни 3D образи. Провокира се изтощаване на сетивата, където конфигурациите на време и място не спират да регистрират енергия, която избухва в дигитални грешки и пиксели, поглъща масата и се разбива на елементи. Парадокс, без който съществуването ни е немислимо - в този ред на мисли работата ми е като илюстрация, която медитира и разсъждава върху противоречивото ни съвремие.
