Тези с интерес към графичния дизайн и визуалното като цяло вероятно познават Ивайло Недков. Ако ли не – ще имат възможност да се запознаят с нещата, които прави на самостоятелната му изложба в + това, която се открива официално на 5 юни в рамките на Sofia Design Week. Иначе накратко – Ивайло е точно в средата на 20-те си години, един от Four Plus, от Trash Lovers, минал е през графити и един куп проекти за известни и не толкова известни клиенти. Работи с кеф и разговорът му върви толкова леко, колкото очевидно и дизайна.
фотография © Георги Кожухаров
Кажи ни повече за конкурса, който доведе до изложбата ти в Sofia Design Week?
Винаги ми е правило впечатление, че българското участие в този форум почти липсва, присъствали са някои продуктови дизайнери и с това се изчерпва родното. Конкурсът Design is all around на списание 1 миналата година ми се стори добра възможност да вляза в програмата. Първоначално имах идея, която изискваше много повече време за реализация и рисърч, свързан с картографията на София. Бях свършил сигурно повече от половината работа, когато ми хрумна нова идея. Седнах и за 15 минути вече имах основата. Понякога бързите хрумки са по-сполучливи и успешни. Другото е ясно – спечелих и сега показвам изложба с моята работа.
Участва и в конкурса за ново лого на Топлофикация, явно си падаш по предизвикателства. Какво в крайна сметка избраха там?
Като цяло конкурсите в България не се ползват с много доверие. Поради разни причини – жури, награди. Спечели някаква мацка от Академията с лого, което доста приличаше на моето (рови в смартфона си, показва – приликата между двата "радиатора", които виждам, наистина е голяма). Аз дори не бях селектиран. За мен е по-интересен самият процес на мислене върху една такава задача, това ми носи повече удоволствие от наградите.
Кога е по-приятно – когато идеята се реализира бързо или когато процесът е дълъг?
Приятно е нещата да се получават. Аз минавам през доста драсканици на хартия, докато се спра на конкретни идеи, които после мога да седна и да доразвия. Според мен всичко има по-различна стойност, когато е минало през ръката ти. Аналоговото напоследък ми е по-приятно. Винаги го търся в някакъв етап от работата си. Нещата изглеждат по-различно, всяка медия дава свои възможности. Това, което виждаш като резултат, обикновено не е перфектно, но е уникално, носи отпечатък, има структура.
Колко е важно заданието за един графичен дизайнер? Схващаш работата си повече като занаят или като изкуство?
Работата на графичния дизайн е да решава определени проблеми. Заданието ти дава рамки и те насочва към възможните решения на конкретния проблем. Това е интересно и предизвикателно. Когато правя нещо без задача, по-скоро ме интересува самия процес. Сядам и правя това, което ме зарежда, докато резултатът ме удовлетвори.
Какво ще видим в изложбата ти в + това?
Изискването беше форматът да е тип постер. Има малко типография, графика, експериментална фотография. Избрал съм неща от последните три-четири години, които ми харесват. Има и няколко мои работи от проекта Trash Lovers, който чувствам особено специален и винаги ме е надъхвал да бачкам, защото дава свобода и по някакъв начин комбинира всичко – типографията, илюстрацията, графити. Също и няколко по-свободни, илюстративни неща – графики за щампи на тениски.

Имаш ли любими клиенти, любими проекти?
Вярвам, че може да направиш нещо добро за всеки клиент, стига да сте на една вълна, да го искате и да мислите в една посока. Няма значение дали говорим за Nike или Romika, някои лейбъли просто се ползват с повече престиж.
Иначе най-любимата ми работа в последно време е за Society 27 – това е много готин български лейбъл, който прави лимитирани проекти. Правим заедно тениска с мой дизайн - първата от Artisan Series. Темата е tailoring и тениската има много интересна опаковка, която представлява разгъващ се тубус, който може да бъде разглобен и окачен на стената.

Другото, на което се кефя, е един календар на компания за касови апарати. Просто дойдоха при мен с някакви готови снимки и очакваха хубав дизайн. Аз исках да се получи календар, който хората наистина биха сложили на стената си, а не в шкафа или кофата. Измислихме специална конструкция, после начин да бъде изработена в печатница и ето, че от нещо стандартно се получи нещо специално.

С какви хора ти е приятно да работиш?
Харесвам хора, които са готови да експериментират и нямат готови решения. Има много българи, с които искам да работя - много качествени хора, които обикновено са по-добре оценени в чужбина, отколкото тук. За щастие живеем във времето на интернет и всеки може да бъде забелязан, и да работи за чужди клиенти, ако прави нещо добро.
Има ли локални тенденции в дизайна тук?
Ние сме твърде малка страна, за да могат да се откроят трендове. Според мен повечето се сравняват с това, което се случва навън.
Значи ли това, че сме се откъснали от някакви традиции, ако изобщо ги е имало, от времената на соца?
Факт е, че сме много откъснати от тези времена. Някога е имало институт, който се е занимавал с идентичността на градската среда, сега е достатъчно да се огледаш наоколо, за да разбереш, че няма нищо такова. Не мисля, че някой може да отрече соц годините и това, което се е правило тогава. И нямам предвид само Стефан Кънчев, който безспорно е изключителен дизайнер, има и много други имена. Просто сме загубили връзка. Аз мисля, че човек трябва да познава корените си, да знае какво е имало преди него.

Кое не е за пропускане на това издание на Sofia Design Week според теб?
Аз съм голям фен на Стефан Загмайстер и много ще се радвам да го видя. Има и едно азиатско студио, което също ще ми е интересно и сигурно ще даде друг поглед над нещата. Френското присъствие също е доста интересно.

Вертикалните градини са ретро, дърветата и цветята вече растат във въздуха.
Или поне това е така в творенията на базирания в Амстердам Федор Ван дер Валк. Сякаш гравитацията е загубила част от силата си. Сфери земя висят застинали във въздуха като миниатюрни планети – реални летящи оазиси от зеленина, обитавани от едно или няколко уж познати растения.
Свикнали сме да поставяме цветята си в саксии или вази и да мислим за тях като за нещо по-скоро неподвижно, вкоренено. Представите ни обаче са подложени на истинско изпитание от Федор Ван дер Валк. Трудно е да откъснеш поглед от висящите му градини. Едногодишни и многогодишни, цветя и билки, цветни храсти и плодни дръвчета, орхидеи и дори хищни растения – холандецът е уловил в мрежите си почти всяко растение, за което можем да се сетим.

Ван дер Валк използва въжета и специални почвени смеси, за да накара творенията си да полетят. Твърди, че грижата за тях и поливането са лесни като детска игра – просто поставяш покритата с мъх топка за няколко минути в плитък съд с вода, изчакваш да се напои, така че да не капе от нея и я окачваш в "орбита"... Но по-добре самият той да разкаже:
фотография Miep Jukkema©
От колко време се занимаваш с висящите градини?
Работя върху тях от близо шест години, а съвсем интензивно – вече три.
Как започна всичко?
Преди време исках да направя кратки анимационни филми, в които пейзажите са своеобразна бродерия от триизмерни мрежи на паяци, покрити със зелен мъх и трева. Имах идеята да използвам и подобни на бонзай растения. За да запазя пейзажите наистина леки и въздушни, реших да работя с висящи растения. Горе-долу това беше началото.
Изглежда като онези впечатляващо прости неща, които всъщност не са никак прости. Трудно ли е?
Най-трудната и предизвикателна част от процеса е да разбереш от каква точно почвена смес и условия се нуждае всяко конкретно растение, да опитваш, докато се получи. И да можеш да чакаш.
Има ли растения, с които предпочиташ да работиш, такива, с които ти е по-лесно?
Има, разбира се, растения, с които е много по-лесно да се работи. От тях предпочитам здравеца, аспарагуса, цветята с луковици, както и някои цитрусови храсти и дръвчета – портокал, лимон. Единственото растение, с което съм имал истински проблеми досега, е макът. И това е много тъжно, защото той е едно от любимите ми цветя. Първата година имах голям успех с тях, но никога след това.
Доколко е вдъхновена работата ти от японските градини и бонзай?
Винаги много съм харесвал бонзай, но истината е, че нямам търпението и дисциплината да се занимавам с нещо, което става толкова бавно. Опасявам се, че нямам твърде много познания за различните стилове градини. Но винаги знам, когато нещо ми харесва. Вярвам на интуицията си.

Можеш би си виждал висящите градини на Федор Ван дер Валк по витрини на магазини и ресторанти в Амстердам или Берлин. Ако не си, вероятността скоро да ги видиш и в България не е малка – според него те бързо се превръщат в мода и все повече хора ги избират, защото са подходящи за малките пространства, с които обикновено разполагаме за зеленина в градските си домове.
Техниката, която Ван дер Валк използва, може да бъде донякъде свързана с японската традиция на кокедама – растения, засадени в свободно стоящи топки от почва и мъх. Именно нея използва друг супер креативен любител градинар, базираният също в Холандия, Аура Скаринги.
Резултатът изглежда впечатляващ – представяш ли си висящите в кухнята топки босилек или розмарин? А може би някое тропическо растение в банята? Според Ван дер Валк идеята работи точно толкова успешно и на открито – той вече е опитвал с домати и ягоди.
Ако случайно имаш път към Амстердам (и не търсиш само хеш и червени фенери), можеш да си купиш някое от висящите му творения от Pompom. Или да поръчаш директно от него онлайн на stringgardens.com. Цените варират от 25 до 250 евро.
Те са млади и успехът им се лепи. Когато се срещнеш с тях, ти изглеждат съсредоточени и премерени. Когато ги опознаеш разбираш, че и двамата притежават една интелигентна чувствителност. Именно тази чувствителност им позволява да създават концептуален дизайн, който няма как да не бъде забелязан.
Те са Катарина Мишер и Томас Тракслер. Тази година си тръгнаха от Базел с наградата Designers of the Future на Design Miami Basel/W Hotels. Без съмнение тази престижна награда ще отвори лесно нови врати в кариерата им като дизайнерско дуо.
Двамата се познават от департамента по дизайн на Академията в Айндховен. Там те се дипломират през 2008 и се връщат във Виена. Тук основават своето студио mischer'traxler през 2009. Оттогава се превръщат в едно от лицата на съвременния концептуален дизайн и са канени в много престижни изложби.
Чрез изследване, експеримент и анализ двамата се опитват да изготвят свои собствени неформални заключения. Това често води до цялостни концепции, системи и инсталации, а не до единични дизайнерски продукти. Затова неотменна част от работата им е и да си сътрудничат с други дизайнери и художници. А това пасва идеално на темата на тазгодишния конкурс в Базел, която беше Conversation Pieces. Двата проекта, които представиха сякаш бяха предварително мислени за тази тема.
Лампата Relumine, 2010 се заиграва с факта за подмяната на старите електрически крушки с нови енергоспестяващи източници на светлина. За създаването ù са използвани стари и изхвърлени настолни лампи. Двете стари електрически тела получават нов живот, като създават едно ново. Те са грижливо разглобени, шлифовани и лакирани. После отново са сглобени и са свързани помежду си със стъклена тръба, която свети с флуоресцентна светлина. Така старото бива адаптирано безболезнено към новите технологии. Взети заедно, тези две лампи използват по-малко енергия, отколкото всяка една в предишния си живот.
В Базел mischer'traxler представиха също и инсталацията Collective Works. Това е машина за керамика. Тя обаче работи посредством видеокамери. Защо ли? Ами защото следи вниманието на публиката. Машината работи, само когато ù отделяте подобаващо внимание. Колкото повече зрители я наблюдават, толкова крайният резултат е по-добър.
Отново действащ на принципа на симбиозата дизайн, концептуализиран до степен на инсталация, заиграваща се с проблематиката около животът и нуждите на едно съвременно произведение в музея.