"Виждали ли сте Хари Куебърт? След излизането на книгата непрекъснато ми задаваха този въпрос." – да, сигурно толкова често му се е налагало на швейцарския писател Жоел Дикер да отговоря на този въпрос след излизането на Истината за случая Хари Куебърт (и заснемането на минисериал от Жан-Жак Ано по хитовия роман), че сега, неизбежно, се стига до своеобразното му продължение, а именно Случаят Аляска Сандърс (откъсът по-долу)... Да, отново има енигматично убийство на млада жена за разплитане; отново във вихъра на интригата е алтерегото на Дикер, а именно писателят Маркъс Голдман; отново има срещи със сержант Пери Гахалоуд и с професор Хари Куебърт... Само че сега е време да узнаем цялата истина за Случаят Аляска Сандърс...
Из ПЪРВА ЧАСТ
Последиците от успеха
Пролетен сняг се сипеше над огромните хангари край брега на Сейнт Лорънс, в които се намираше киностудиото. От няколко месеца насам в него течаха снимките на филмовата адаптация по моя първи роман "Г като Голдстийн".
Първа глава
След Случая Хари Куебърт
Монреал, Квебек
5 април 1999 година
По силата на странно съвпадение снимките започнаха с излизането на "Истината за случая Хари Куебърт". Благодарение на триумфа ми пред читателската публика филмът още в самото начало предизвика всеобщо въодушевление и първите кадри вдигнаха голям шум в Холивуд.
Навън студеният вятър вдигаше снежни вихрушки, но в студията беше същинско лято: сред изумително автентичния декор на оживена улица актьори и статисти, осветени от мощни прожектори, сякаш изгаряха под слънчевия пек. Това бе една от любимите ми сцени от книгата: на терасата на едно кафене, сред тълпа минувачи, двамата главни герои, Марк и Алисия най-сетне се срещат, след като не са се виждали много години. Не са им нужни много приказки, погледите им говорят достатъчно красноречиво за времето, което са изгубили един без друг.
Седнал пред контролния монитор, следях заснемането.
– Стоп! – провикна се неочаквано режисьорът, слагайки край на приятния ми захлас. – Този път беше добре.
Първият асистент, който стоеше до него, повтори по мегафона: "Този път беше добре. Край на работния ден".
Мигом снимачната площадка се превърна в мравуняк: техниците започнаха да прибират оборудването, а актьорите се отправиха към гримьорните под разочарованите погледи на статистите, които жадуваха да разменят няколко думи с тях, да си направят снимки или да вземат автограф.
Самият аз се шляех сред декорите. Улицата, тротоарите, фенерите, витрините: всичко изглеждаше толкова реално. Влязох в едно кафене и се възхитих колко съвършено са изпипани детайлите. Имах чувството, че се разхождам в моя роман. Минах зад отрупания със сандвичи и сладкиши бар: на екрана всичко трябваше да изглежда истинско.
Унесът ми не продължи дълго. Нечий глас прекъсна мислите ми.
– Обслужвате ли, Голдман?
Беше Рой Барнаски, неуморният директор на "Шмид и Хансън", издателството, което публикуваше творбите ми. Пристигнал бе сутринта от Ню Йорк, без предупреждение, разбира се.
– Кафе, Рой? – предложих аз и взех една празна чаша.
– По-добре ми дайте сандвич, умирам от глад.
Нямах представа дали изложените продукти стават за консумация, но без много да му мисля, подадох на Рой сандвич с пуешко и сирене.
– Знаете ли, Голдман – каза той, след като отхапа голям залък, – този филм ще предизвика фурор! Освен това сме предвидили специално издание на "Г като Голдстийн", същинска сензация!
Онези от вас, които са чели "Истината за случая Хари Куебърт", знаят колко противоречиви са отношенията ми с Рой Барнаски. За останалите е достатъчно да научат, че връзките му с авторите зависят от парите, които те му носят. В моя случай обаче, след като преди две години той едва не ме подложи на публично поругание, задето не съм му предоставил моя роман в срок, феноменалните продажби на "Истината за случая Хари Куебърт" вече ми бяха отредили достойно място в неговия пантеон от кокошки, които снасят златни яйца.
– Вие, Голдман, вероятно се чувствате на седмото небе – продължи Барнаски, без да си дава сметка, че ми досажда. – Успехът на романа, а сега и този филм. Помните ли как преди две години се борих със зъби и нокти Касандра Полък да вземе ролята на Алисия, а вие ме обсипвахте с упреци. Погледнете я сега и признайте, че съм бил прав! Всички са единодушни, че е феноменална!
– Няма как да забравя, Рой. Направихте всичко възможно да убедите публиката, че двамата имаме връзка.
– И ето резултата! Предчувствията никога не ме лъжат, Голдман! Затова и съм голям издател! Впрочем дошъл съм тук да поговорим за нещо много важно.
В момента, когато го видях да се появява неочаквано на снимачната площадка, вече знаех, че не е дошъл в Монреал току-така.
– За какво става въпрос? – запитах го.
– Имам за вас новина, която ще ви хареса, Голдман. Исках да ви я съобщя лично.
Барнаски прибягваше до недомлъвки, което не беше добър знак.
Накрая изплю камъчето.
– На път сме да сключим договор за екранизация на "Истината за случая Хари Куебърт" с "Метро Голдуин Майер"! Ще бъде страхотно! Толкова страхотно, че те биха искали предварителното споразумение да бъде подписано час по-скоро.
– Не предвиждам да се прави филм по този роман – отвърнах рязко аз.
– Почакайте да видите условията на договора, Голдман. Още с подписването получавате два милиона долара! Поставяте името си долу на листа и бум! Два милиона долара отиват в банковата ви сметка. Без да говорим за вашия дял от приходите на филма и всичко останало!
Нямах никакво намерение да споря с него.
– Говорете с моя литературен агент и с моя адвокат – предложих му аз, за да си спестя повече обяснения, и съвсем ядосах Барнаски.
– Ако ме интересуваше мнението на скапания ви агент, Голдман, нямаше да бия път дотук!
– Случаят не може ли да изчака завръщането ми в Ню Йорк?
– Завръщането ви в Ню Йорк ли? Та вас не ви свърта на едно място, човек не може да ви открие!
– Хари не би искал да има екранизация – намръщих се аз.
– Хари ли? – задави се Барнаски. – Хари Куебърт?
– Да, Хари Куебърт. Разговорът е приключен: не искам филм, не искам отново да се връщам към тази история. Единственото ми желание е да обърна страницата.
– Чуйте го само как хленчи като бебе! – възкликна Барнаски, който не търпеше да му се противоречи. – Поднасят му пълна лъжица хайвер, но бебето Голдман капризничи и не иска да си отвори устенцата!
Никак не ми се щеше повече да го слушам. Барнаски изглежда съжали, че е стигнал твърде далеч, и реши да смени тона.
– Нека все пак ви обясня как стоят нещата, драги Маркъс – каза подкупващо той. – Ще видите, че ще промените мнението си.
– Възнамерявам първо да променя обстановката.
– Хайде да вечеряме заедно! Запазил съм маса в един ресторант в стария Монреал. В 20 часа устройва ли ви?
– Тази вечер имам среща, Рой. Ще говорим в Ню Йорк.
Оставих го там с реквизитния сандвич в ръка и излязох от декора на път към главния изход на студиото. Тъкмо до голямата двойна врата имаше щанд за бърза закуска. Всеки ден преди началото на снимките се отбивах за едно кафе. Там работеше все същата сервитьорка, която сега ми подаде картонената чашка с кафе, преди още да съм го поръчал. Усмихнах се, за да ѝ благодаря, а тя ми върна усмивката.
Хората често ми се усмихват. Вече не съм сигурен дали се усмихват на ближния, когото са видели, или на писателя, когото са чели. Ето че младата жена измъкна изпод бара екземпляр от "Истината за случая Хари Куебърт".
– Снощи я довърших – каза ми тя. – Такава книга се чете на един дъх! Имате ли нещо против да ми я надпишете?
– С удоволствие. Как се казвате?
– Дебора.
Дебора, разбира се. Беше ми го казвала досега поне десет пъти. Извадих от джоба си химикалката и написах на форзаца ритуалния текст, до който редовно прибягвах:
На Дебора,
която вече знае цялата истина за
Случая Хари Куебърт.
Маркъс Голдман
– Приятен ден, Дебора – поздравих я аз, подавайки ѝ книгата.
– Приятен ден, Маркъс. До утре!
– Утре се връщам в Ню Йорк. Ще бъда отново тук след десет дни.
– В такъв случай, до скоро!
Вече си тръгвах, когато тя неочаквано ме запита:
– Виждали ли сте го след това?
– Кого имате предвид?
– Хари Куебърт.
– Не. Оттогава насам нямам никакви вести от него.
Напуснах студиото и влязох в колата, която ме очакваше пред входа. Виждали ли сте Хари Куебърт? След излизането на книгата непрекъснато ми задаваха този въпрос. И аз всеки път се стараех да отговоря, все едно това изобщо не ме засяга. Все едно не мислех за него всеки божи ден. Къде се намираше Хари? Какво ставаше с него?
Случаят Аляска Сандърс (превод Красимир Петров, корица Стефан Касъров, 528 стр, цена 25 лева) е в книжарниците от 6 март
