"Това е то изгнанието, чужбината – възможността неумолимо да наблюдавате съществуването такова, каквото е, през няколкото проникновени, изключителни часа във вътъка на човешкото време, когато навиците от предишната страна са ви изоставили, а другите, новите, още не са ви достатъчно видиотили." – да, двойствеността винаги е била емблематично определяща не само за творчеството, но и за живота на Луи-Фердинан Селин и тези думи от (може би) най-известния му роман Пътешествие до края на нощта го доказват... Също като своите главни герои тук Бардамю и Робенсон (неслучайно са двама, нали), Селин постоянно се намира в граничната зона между два свята, две страни – почти автобиографично Пътешествие до края на нощта следва неговите бродения след Първата световна из хаоса на колониална Африка, из бездната на безразличието към Човека в индустриална Америка (като в откъса по-долу) до ада на бедността в родната Франция... От една страна Селин, също като своя герой Бардамю, е практикуващ лекар, движен от любов към Човека, от друга страна е гротеска дисекцията на човешката природа в Пътешествие до края на нощта и следите от антисемитизъм в по-късни творби на Селин, заради които се превръща в персона нон грата (дори емигрира в Дания след края на Втората световна)... От една страна, използвайки в своя характерно сатиричен стил сленг и разговорната реч на необразованите прослойки, Селин дава Глас на низвергнатите, от друга страна със своя песимизъм и циничен хуманизъм в адски краски въобще не дава шанс за Бъдеще на Човека... Е, съвременното ни общество хич не си дава зор да отрече тези негови прогнози отпреди 90 години, когато е издадена Пътешествие до края на нощта, нали... или както твърди Селин в откъса по-долу: "То стига и съвестно да се посъзерцаваме – себе си и това, което е излязло от нас като помия. И край на мистерията, край на глуповатата наивност, излапали сме си поезията, щом сме живели дотук."...
Тръгнах да търся Лола само по финансови причини, но пък колко спешни и наложителни бяха! Ако не се чувствах така окаяно нуждаещ се, как бих я оставил да остарее и да се затрие, без да я погледна, тази малка никаквица! В крайна сметка, по отношение на мен – като размислих, изобщо престанах да се съмнявам в това – тя се бе държала с най-мръснишко пренебрежение.
Егоизмът на съществата, споделяли живота ни, когато, вече поостарели, се сетим за тях, ни се явява като напълно неоспорим, такъв, какъвто си е бил – стоманен, платинен и много по-траен от самото време. В младостта успяваме да оправдаем и най-сухото безразличие, и най-циничната простащина с прищевките на страстта или да открием в тях Бог знае какви симптоми на неопитна романтичност. Но по-късно, когато животът добре ни е показал колко зоркост, безсърдечие и притворство изисква от нас, само за да се задържи криво-ляво на 37 градуса, разбираме, даваме си сметка, ясни ни стават всички подлости, които се съдържат в едно минало. То стига и съвестно да се посъзерцаваме – себе си и това, което е излязло от нас като помия. И край на мистерията, край на глуповатата наивност, излапали сме си поезията, щом сме живели дотук. Зеленчук, това е животът.
Милата ми невъзпитана приятелка открих в края на краищата не без мъка на двайсет и третия етаж на Седемдесет и седма улица. Невероятно е до каква степен могат да ви отвращават хората, от които смятате да поискате услуга. Домът ѝ се отличаваше с охолство и беше точно от типа, който си бях представял.
Предварително наблъскан с големи дози кино, бях горе-долу в добро разположение на духа, почти излязъл от вцепенението, което ме мъчеше още от пристигането ми в Ню Йорк, така че първият контакт бе по-приятен от предвиденото. Лола като че ли дори не се изненада, като ме видя, само ѝ стана малко криво.
Вместо увод опитах да подхвана непринуден разговор с помощта на темите от общото ни минало, при това с възможно най-предпазливи думи, като споменах между другото, но без много да настоявам, войната в качеството ѝ на епизод. С което направих тежък гаф. Тя не щеше и да чуе за войната, ама никак. Това я състарявало. Раздразнено ми каза право в очите, че не би ме познала, ако ме срещне на улицата, дотолкова възрастта ме била сбръчкала, напомпала, окарикатурила. До такива любезности стигнахме. Лъжеше се безсрамницата, ако смяташе, че ще ме засегне с подобни дрънканици! Дори не благоволих да отговоря на това подло безочие. Мебелите ѝ не блестяха с някаква непредвидена хубост, но бяха свежи, поносими, поне така ми се сториха след хотела. Средствата, подробностите на бързото забогатяване винаги създават впечатление за магия. От възхода на Мюзин и г-жа Ерот знаех, че златната мина на бедния е в задника му. Внезапните женски преображения ме очароваха и бих дал например и последния си долар на Лолината портиерка, за да я разприказвам.
Но в къщата нямаше портиерка. В града не съществуваха портиерки. Град без портиерки няма история, няма вкус, блудкав е, супа без сол и пипер, безформен буламач. О, сладки обелки! Отпадъци, кир, изстъргана от брачното ложе, от кухнята, от мансардите, свличаща се на парцали през портиерната направо в живота, каква апетитна преизподня! Някои портиерки у нас дори не сполучват да изпълнят задачата си, стават лаконични, деликатни; загубили и ума, и дума, те само сдържано се покашлят. То е, защото Истината ги ошашавя, тез мъченици, изяжда ги без остатък.
Срещу проклятието на бедността, нека не се лъжем, трябва да се опита всичко, това е наш дълг, да се опиваме, все едно с какво, с вино, евтиния, мастурбация, кино. Няма смисъл да се превземаме, да се правим на "особени", както казват в Америка. На онези, които умеят да я прегърнат и стоплят до сърцето си, нашите портиерки доставят при всякакви обстоятелства универсална и безполезна омраза, достатъчно, за да взриви един свят. В Ню Йорк се оказвате жестоко лишен от тази жизнена подправка, долнопробна и пъргава, неоспорима, без която духът се задушава и се обрича на завоалирани злословия, на изречени под сурдинка анемични клевети. И нищо, което да хапе, да уязвява, да реже, да ви тормози, да ви яде отвътре – без портиерка – и със сигурност да се прибавя към всеобщата омраза, да я разпалва с хилядите си необорими подробности.
Объркването ми се засилваше и от това, че като изненадах Лола в собствената ѝ среда, започнах да изпитвам ново отвращение, идеше ми да повърна върху вулгарния ѝ успех, върху гордостта ѝ, уникално тривиална и отблъскваща. По силата на някаква мигновена заразителност споменът за Мюзин ми стана точно толкова враждебен и противен. В мен се зароди жилава ненавист към тези две жени, тя и до днес е в мен, вписала се е в смисъла на съществуването ми.
Трябваше да видя Лола намясто, за да се освободя навреме и окончателно от всякакво сегашно и бъдещо снизхождение към нея. Никой не може да започне живота си отново. Човек прощава прекалено много! Смелостта не се състои в това да прекараш другия през чистилището на своето опрощение. А и няма полза, доказателствата са налице. Именно Чистачката е поставена след всички човешки същества на последния ред! Това не е случайно. Да не го забравяме. Би трябвало една вечер да приспим истински щастливите хора и докато спят, казвам ви, да приключим веднъж завинаги с тях и с щастието им. На другия ден ще сме забравили за щастието им и ще сме свободни да бъдем нещастни, колкото ни се ще, заедно с Чистачката. о нека да разкажа. Лола крачеше из стаята поразсъблечена и тялото ѝ все пак и все още ми изглеждаше твърде желано. Пищното тяло винаги крие възможност за изнасилване, скъпоценно, пряко, интимно проникване с взлом в самата същност на богатството, на разкоша, без страх, че ще ти го отнемат.
Може би чакаше само един жест от моя страна, за да ме отпрати. Само че проклетата гладория ме правеше предпазлив. Първо кльопачката. Освен това не преставаше да ме занимава с нищожните дреболии на съществуването си. Ако се свършеха лъжите, светът би трябвало да се закрие поне за две-три поколения. Не би имало какво да си кажем или почти. По едно време ме попита какво мисля за нейната Америка. Споделих с нея, че съм стигнал до степен на изглупяване и тревога, когато всеки и всичко започва да ви се струва застрашително, и че колкото до страната ѝ, тя направо ме ужасява повече от цялата съвкупност от съдържащите се в нея преки, прикрити и непредвидими заплахи, главно с огромното си безразличие към мен, което накратко я характеризира в очите ми.
Налагаше ми се да си печеля хляба, признах още, така че в най-кратък срок трябваше да превъзмогна всички тия глезотии. Дори в това отношение бях много закъснял и я уверих в живата ми признателност, ако би била така добра да ме препоръча на евентуален работодател... измежду познатите ѝ... Обаче в най-скоро време... И съвсем скромна заплата напълно би ме задоволила... И още как ли не ѝ се докарвах и какви ли тъпотии не говорих. Тя прие доста зле смиреното ми, но все пак недискретно предложение. Начаса ме обезсърчи. Не познавала абсолютно никого, който да ми осигури работа или помощ, отвърна ми. След което нямаше как да не преминем към живота изобщо и към нейния в частност. Така се дебнехме духовно и физически, когато се звънна. А после почти без преход и без пауза в стаята проникнаха четири жени, гримирани, зрели, целите от плът, мускули и бижута, крайно свойски настроени. Като ме представи отгоре-отгоре, Лола доста смутено (видно бе) се опита да ги отведе другаде, обаче те обременително обсебиха вниманието ми, за да ми разкажат всичко, което знаят за Европа. Отколешен кралски парк била Европа, изпълнена със старомодни, еротични и хищни откачалки. Наизуст ми изпяха "Шабане" и "Инвалидите".
Аз лично не бях ходил на нито едно от двете места. Първото бе твърде скъпо, второто твърде отдалечено. Вместо отговор изпаднах в пристъп на автоматичен и морен патриотизъм, още по-малоумен от обичайния за подобни моменти. Остро отвърнах, че градът им буди у мен съжаление. Нещо като неуспял скапан панаир, казах им, който въпреки всичко се инатят да не закриват...
Докато глаголствах така из областта на претенциозното и общоприетото, не можех да не доловя още по-ясно и други причини извън маларията за физическата и душевната депресия, която ме бе налегнала. Ставаше дума и за промяна в навиците, трябваше да си припомня как се разпознават нови лица в нова среда, нови начини за разговаряне и мамене. Инерцията е почти толкова силна, колкото животът. Досадата на новия фарс, който трябва да разигравате, ви смазва и за да започнете отново, ви е нужно всъщност повече малодушие, отколкото смелост. Това е то изгнанието, чужбината – възможността неумолимо да наблюдавате съществуването такова, каквото е, през няколкото проникновени, изключителни часа във вътъка на човешкото време, когато навиците от предишната страна са ви изоставили, а другите, новите, още не са ви достатъчно видиотили.
В подобни моменти всичко около вас се присъединява към отвратителния ви потрес, за да ви принуди при цялата ви дебилност да различите нещата, хората и бъдещето в тяхната реалност, тоест като скелети, като кръгли нули, които все пак ще трябва да обичате, да приласкавате, да защитавате, да съживявате, все едно че съществуват.
Друга страна, други хора наоколо, с малко по-особени вълнения, някоя разбита на прах дребна суета, някоя гордост, загубила основанията си, лъжата си, обичайното си ехо, и не ви трябва повече – главата ви се замайва, съмнението ви увлича със себе си, безкраят се разтваря само за вас, смешен дребен безкрай, и вие се сгромолясвате вътре.
Да пътешестваш, означава да се стремиш към тази именно дреболия, този жалък световъртеж за шарани...
Пътешествие до края на нощта (превод Росица Ташева, корица Иво Рафаилов, илюстрация Теодор Ушев, 520 стр, твърди корици, цена 28 лева) е в книжарниците
