"Този мъж и тази планина. Карат те да мечтаеш за скромен живот. За живот, дребен като изящно камъче. За живот, който се побира в джоба. За живот като пръстен, като лешник. Не ти казват, че можеш да избираш и по-големи неща." – да, в романа Пея аз, а планината танцува (удостоен с Наградата за литература на Европейския съюз през 2020-а) на каталонската писателка и художник Ирене Солà малки късчета (побиращи се в джоба) реалност и планински фолклор рисуват магично голямата картина на Живота... Да, семейните истории на планинския поет Доменек и градската самодива Сио намигат към традициите на южноамериканския магически реализъм, изпъстрен в случая (като в откъса по-долу) с каталонски легенди от Пиренеите, на границата между Испания и Франция, между магията и реалността, между Живота и Смъртта...
Из БЯЛАТА ПОКРИВКА
Децата ми са като мухи. Откъдето минат, оплюват. Цвък, цвък, цвък. Може да проследиш стъпките им. Скринът е отворен. Хубавият скрин. Този, който ми подариха за сватбата баща ми и леля ми. Където си пазя красивите вещи. Малкото си красиви вещи. Добре подредени. Сгънати и разделени с копринена хартия. И торбички с розмарин. Едно от чекмеджетата е отворено. Дрехите и хартията са намачкани и разхвърляни. Знам, без да проверявам, просто по височината на купа, че липсва бялата покривка. Бялата покривка е толкова красива, че не може да се яде върху нея. Паля се като кибритена клечка и си мисля как, ако бяха пред мен, щях да им скъсам ушите.
Оправям салфетките, хартията и другата покривка и затварям чекмеджето.
– Къде са децата?
Дядо Тон седи кротко на пейката. Ако преди не говореше, сега нито приказва, нито мърда.
– Навън – отвръща той.
– Навън – повтарям аз. Навън може да означава навсякъде оттук до Франция. – Искаш ли вода? – питам го, а той поклаща глава.
Понякога от ръцете му, когато взема чаша и пие, когато реже с ножа, когато поставя децата на коленете си, сърцето ми се преобръща, защото ръцете му са като на Доменек. Друг път гледам стареца, тъй мълчалив, тъй посърнал, тъй тъжен и студен, че не мога да повярвам, че е баща на Доменек. Устата на дядо Тон е изсъхнала. Като стафида. На някои хора езикът им се заклещва и изсъхва в устата и не могат да я отворят дори за да кажат нещо мило на децата си или на внуците си, и така семейните истории се губят, такива хора познават единствено сухия хляб, който ядат днес, и дъжда, който пада днес, и болката, която им причиняват костите днес. Планинска тъга. Отнеха ми Доменек тези планини. Моя Доменек. Една мълния го прониза като заек. Два месеца след като се роди Илари. Така беше по-добре, мисля си. Защото чрез кръвта си не предадох на детето скръбта, нито сълзите, както би станало, ако Доменек беше умрял, докато бях бременна. Тогава Илари щеше да е лабилен, посинял от траур. Не. Плаках сама. Изплаках наведнъж всички сълзи, които ми беше дал Господ. И пресъхнах като пустиня. А Илари беше най-щастливото сиротно дете на света. Имах най-щастливите сиротни деца, които някога са съществували. Все едно нямаха нужда от втори родител. Истински късмет. Но понякога ти се отщява да живееш.
Когато мъжа ти го прониже мълния като заек. Когато клон прободе сърцето ти, но не те убие. Не ти се живее повече. И тъкмо тогава те принуждават да живееш. Децата плачат и те принуждават да живееш. Старецът е гладен и те търси. Хората от селото ти носят фасул и тиквички само за да те принудят да живееш. И ти преставаш да бъдеш жена, и се превръщаш във вдовица, в майка. Вече не си център на собствения си живот, преставаш да бъдеш жизненият сок и кръвта, защото си длъжна да се откажеш от всичко, което си желала. Ето тук, насред пътя, в тази канавка, захвърли всичко, всичко, за което си мечтала, всичко, за което си мислила. Нещата, които си обичала. Нищо че са били скромни, почти никакви. Този мъж и тази планина. Карат те да мечтаеш за скромен живот. За живот, дребен като изящно камъче. За живот, който се побира в джоба. За живот като пръстен, като лешник. Не ти казват, че можеш да избираш и по-големи неща. Не ти казват, че дребните камъчета се губят. Че изпадат през дупката в джоба. И че ако се изгубят, не можеш да ги замениш. Че изгубеното камъче си е изгубено камъче. Захвърли и сърцето си, тук, насред пътя, сред калта и къпинаците. Захвърли радостта си. Захвърли душата си и прегръдките, и целувките, и брачното ложе. Насила, насила. И сега стани и виж това утро, тъй леко и синьо. И слез в кухнята, и сложи храна в устата си и след това в устата на децата, и след това в устата на стареца, и след това в устата на кравите, и на телетата, и на свинята, и на кокошките, и на кучето. Насила, насила. Докато забравиш всичко от толкова груба сила.
Не кърмих Илари. Защото млякото ми беше солено. От воднистото краве мляко и от млякото от аптеката се получи дете като цвете. Не прекалявах с поливането и подрязването. Любимият ти син трябва да израсте вдървесен. Обичам децата си въпреки осакатената си душа. Въпреки бремето, обезсърчението и теглото. Въпреки че това го нямаше в обещанията, които бях дала, които ме бяха накарали да дам – да ги отглеждам сама. Исках съпруг, своя съпруг, а ако след това се появяха деца – добре. Ама само деца и нищо повече? За какво са ми деца и нищо повече? Нямах време дори да опитам. Още не бях допряла меда до устните си, когато пронизаха Доменек като заек.
Най-напред ми хареса косата му. След това стиховете. И колкото повече гледах останалото, толкова повече ми харесваше и то. Ръцете. Краката. Ушите. И бръчките около очите, подобни на птича опашка. Раменете. Гласът му, когато шептеше, сякаш гущер се катери по гърба ти, как ме влудяваш, Сио, как ме влудяваш!, казваше той. Онзи поглед като копие, като стрела. Главата му, пълна с мистерии, пълна с приказки, какви сини очи имаш, Сио, риби да плуват в тях.
Аз бях от хубава по-хубава. Най-сините очи в Кампродон. Знаех си го. Бях красива като майка си, която идваше от род, на който викали разкошните – толкова разкошни и красиви били всички жени в този род. Оженила се за баща ми и заживели в града, защото баща ми работел като отговорник във фабриката за бисквити. Но аз исках мъж, който да обича земята, а и идеите. Мъж, който да разбира от дървета и от растения, и от животни. Майка ми умряла, когато съм се родила, защото трябвало да я срежат сериозно, а била дребна. Но баща ми и леля Карме, сестрата на баща ми, ми казваха като кукла, като кукла, от всички, от всички най-хубавата и ми купуваха анасонови бонбони и панделки, и книги, и въжета за скачане и не тъгувах, че нямам майка. Леля ми ме сплиташе и ми казваше ще си намериш мъж и той ще те обича много, и ти ще го обичаш много, а аз я питах как ще изглежда този мъж. И тя започна да налива отрова в невинните ми вени. А баща ми повтаряше, че не може да се ожени повторно, защо никоя жена няма да бъде красива като майка ми. Само ти, само аз, Сио, принцесо. И хайде, още отрова във вените. Къщичка за кукли. Ще те научим да шиеш, тайно ще те научим да четеш на каталонски, ще те научим да готвиш и да бършеш прах. А колко се ядоса Доменек първия ден, когато ме качи във фермата и откри, че не съм хранила крава. Че баща ми е работел във фабриката за бисквити. Никога не бях хващала вила. За нищо не те бива!, крещеше той. Кой ме накара да се женя за момиче от града, а не от планината?! Беше бесен като бик. Ти обаче знаеше, че ще науча всички селски неща. Кой ме накара?!, викаше той. А аз плачех ли плачех, бяхме женени от седем дни и шест от тях бяхме прекарали във Франция.
Пея аз, а планината танцува (превод Венцислав Иков, корица Капка Кънева и Теодор Мирчев, 240 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 
