Темата за емиграцията "на живот и смърт" е близо до сърцето на Исабел Алиенде – неслучайно се среща както в едни от последните ѝ творби като Виолета, Цвят продълговат в морето и Дневникът на Мая, така и в мемоарната Моята измислена страна – така че закономерно в най-новия ѝ роман Вятърът знае името ми (откъсът по-долу) отново ѝ е отредена ключова роля. Да, осем десетилетия разделят 6-годишния Самуел Адлер от 7-годишната Анита Диас, но ги събира все същото емигрантско бягство "на живот и смърт" от брутални режими (Самуел от нацизма, а Анита от авторитарния хаос в Салвадор), за да намерят Музиката, магическия реализъм и убеждението, че... никой не се спасява сам...
Из Цигуларят
Виена, ноември-декември 1938
Рудолф Адлер така и не се прибра вкъщи и никога повече нямаше да види Ракел, нито сина си Самуел. В нощта на 9-ти срещу 10-ти ноември 1938 г., Кристалната нощ, или Нощта на разбитите стъкла, не се стъмни. Кладите и пожарите осветяваха небето до разсъмване.
Петер Щайнер успя да си намери лента със свастика и въоръжен с вече раздраното и покрито с прах и пепел знаме, обиколи квартала във всички посоки, отчитайки мислено разрушенията и жертвите. Накрая, към три часа призори, чу, че няколко линейки са откарали най-тежко ранените. Тогава се отправи към болницата, където се представи за водач на паравоенна бригада, за да го пуснат да влезе. Жертвите се трупаха в коридорите, докато персоналът от лекари и сестри се стараеше да прегледа възможно най-много от тях, защото още не им беше наредено да връщат или да издават евреите. В суматохата един санитар му обясни, че все още няма официален списък на новопостъпилите, но го посъветва да погледне в залите за спешна помощ и коридорите, където се подреждаха носилките.
Изтощен, Щайнер обиколи залите една след друга. Вече беше напът да се откаже, когато чу гласа на своя приятел да го вика. Беше минал покрай носилката му, без да го познае. Рудолф Адлер лежеше по гръб с окървавена превръзка на главата и толкова подуто лице, че чертите му се губеха в отока, прорезните рани и синините. Щайнер трябваше да доближи ухо до устата на ранения, за да долови, че шепне:
– Ракел...
– Шшшт, Руди, не говори. Семейството ти е добре. Почивай си, в болницата си, тук си в безопасност – отвърна Щайнер, просълзен от умора и вълнение.
През следващите часове той не се отдели от своя приятел; клюмаше седнал на пода до носилката, слушайки го как стене и бълнува. На няколко пъти една или друга сестра спираше, за да провери дали пациентът още диша, без обаче да се опитва да разбере кой е той, нито какво прави там другият мъж, седнал на земята. Лентата със свастиката беше достатъчна, за да не задава въпроси. Когато слънцето се показа, Петер Щайнер се изправи с мъка; всички мускули го боляха и беше ожаднял като камила.
– Ще съобщя на Ракел, че съм те намерил. Ще се върна и ще остана с теб, докато те изпишат – каза той на приятеля си, но не предизвика никаква реакция.
Вкъщи жена му го чакаше будна, тя също не си беше лягала тази нощ и стоеше залепена за радиото, по което съобщаваха, че безредиците са предизвикани от евреите. Между глътките кафе, подсилено с бренди, Петер ѝ разказа истината. После се изми, облече чиста риза и отиде в сградата, където живееха Адлерови. Като пристигна, видя как група от страховитите кафяви ризи охранява няколко жени на колене, принудени да почистват петната от боя и кръв по паважа под любопитните погледи и подигравките на шепа зяпачи. Разпозна госпожа Розенберг, редовна клиентка на неговата аптека. За миг изпита желание да се намеси, но спешната нужда да говори с Ракел, надделя и той се измъкна, опитвайки се да не привлича вниманието.
Стъклата на входната врата на сградата бяха изпочупени, а по стените с едра четка бяха изрисувани черни свастики, но вече бяха почнали да метат и някакъв мъж взимаше мерки за подмяна на стъклата. Като се качи, установи, че вратата на апартамента на първия етаж срещу този на Адлерови е избита и виси само на една панта; надникна и видя, че той също е опустошен. На номер 20 на втория етаж го посрещна Теобалд Фолкер, прясно обръснат и с още влажна коса, в униформата си с медалите.
– Трябва да говоря с госпожа Адлер – каза му Щайнер.
– Боя се, че няма да е възможно – отвърна полковникът, който никак не беше склонен да дава информация на когото и да било, а още по-малко на мъж, който предната нощ бе размахвал нацистко знаме.
– Знаете ли къде е тя? – настоя Щайнер.
– Не мога да ви кажа.
– Вижте, господине..., искам да кажа, полковник, можете да ми имате доверие. Познавам Рудолф Адлер от двайсетина години, аз съм най-добрият приятел на семейството, Самуел ми е като син. Трябва да говоря с Ракел. Мъжът ѝ е в болницата и е тежко ранен.
– Ще ѝ предам съобщението, но не знам какво може да стори тя при тези обстоятелства – отвърна военният.
– Кажете ѝ да се подготви за емиграция възможно най-скоро. Щом успеем да измъкнем Рудолф от болницата, трябва да заминат за чужбина. Хиляди евреи вече са на път, Рудолф също се канеше да тръгва. След случилото се снощи, никой от тях не е в безопасност тук. Трябва да заминат, бъдещето на Самуел зависи от това. Разбирате ли?
– Разбирам.
– Трябва да я убедите, полковник. Ракел е много привързана към баща си и дома си, но въпросът вече е на живот и смърт. Не преувеличавам, уверявам ви.
– Не е нужно да ми го казвате, господин Щайнер.
– Кажете ѝ също, че няма да загубят апартамента, нито кабинета. Тя не знае, но те са на мое име и не могат да бъдат реквизирани.
Щайнер се върна в болницата. На дневна светлина разрушенията изпъкваха в пълния им мащаб. Улиците бяха заринати от боклуци, стъкла и отломки, въглените на кладите и пожарите още тлееха, по фасадите на магазини и къщи зееха огромни дупки от удари с чук. Агенти от Службите за сигурност преравяха къща след къща и хвърляха в автомобилите си документи и архиви, конфискувани от канцеларии и синагоги, преди да ги подпалят. Имаше заповед за депортиране на мъжете евреи. Дълги редици от пленници се точеха към камионите, които щяха да ги откарат в някой концентрационен лагер, а близките им се прощаваха през сълзи с тях от тротоарите. Повечето хора си бяха останали по къщите, но имаше и такива, които от расова омраза или за да се докарат на нацистите, плюеха и ругаеха шествието от задържани.
Като пристигна в болницата, Щайнер завари ситуацията променена. Среднощната суматоха бе отстъпила място на военна дисциплина и ред, никой не влизаше, нито излизаше, без да мине през контролните постове. Властите изготвяха списък на пациентите и отделяха евреите, които можеха да се държат на крака, за да ги депортират заедно с другите. Не успя да установи дали Рудолф Адлер е сред тях, но допусна, че раните му няма да позволят да бъде преместен.
През следващите дни животът потече сравнително нормално. Огнената и кървава оргия бе оставила у обитателите на Виена усещане за срам. Еврейската общност беше заставена да плати прескъпо за "щетите, нанесени на германската нация" и както Рудолф Адлер се страхуваше, жилищата и другото им имущество бяха конфискувани от властите или присвоени от арийци. Затвориха магазините, предприятията и училищата на евреите, а децата им нямаха право да посещават други. Когато се разбра, че вкараните в концентрационните лагери може да бъдат освободени, в случай че веднага емигрират, пред граждански канцеларии и консулства се образуваха безкрайни денонощни опашки за получаване на паспорти и визи. Хиляди и хиляди семейства, изгубили всичко, заминаха само с побраното в един куфар.
Предупредиха Ракел Адлер да не ходи в болницата да пита за мъжа си, защото може да я арестуват. Наложи ѝ се да разчита на Петер Щайнер и на жена му, които ходеха на смени по два пъти на ден да попълват един и същи формуряр за свиждане с пациента без никакъв успех. Тя дори не опита да оправи хаоса, останал след нахлуването в апартамента им; събра най-необходимото, заключи го и се настани временно със сина си в дома на Фолкер, защото искаше да бъде наблизо, когато мъжът ѝ си дойдеше. Семейство Щайнер ѝ бяха предложили подслон, но те живееха натъпкани в малка къща с шест деца и една баба. Беше успяла да убеди Леа да отиде в едно извънградско убежище, организирано от синагогата, докато успеят да напуснат страната всички заедно. Щеше да остане там за кратко и да бъде горе-долу на сигурно място, макар че в действителност никой евреин не беше в безопасност.
Вятърът знае името ми (превод Катя Диманова, корица Стефан Касъров, 272 стр, цена 20 лева) е в книжарниците от 16 юни
